Р Е Ш Е Н И Е

 

     №…….../10.11.2017 г.

гр. Варна

 

 В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на дванадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

                                                                                                                  СЪДИЯ: МИЛА КОЛЕВА

        

при секретаря Христина Христова,

като разгледа докладваното от съдията Колева

търговско дело № 259 по описа за 2017 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявените обективно и субективно кумулативно съединени искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 430, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 92 от ЗЗД.

 

По изложените в исковата молба обстоятелства, „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, чрез адв. Г.Д., е поискало да бъдат осъдени  Г.М.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** и И.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да му заплатят СОЛИДАРНО сумите от:

- 116 203.12 евро /сто и шестнадесет хиляди двеста и три евро и дванадесет евроцента/, представляващи дължима и изискуема поради настъпила предсрочна изискуемост главница по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за периода 27.02.2012 г. – 27.03.2043 г., представляващи само ЧАСТ от цялата дължима неплатена главница за периода 27.11.2010 г. – 27.03.2043 г. в общ размер от 116 798.73 евро, на основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, предл. I ЗЗД и чл. 1, ал. 2, вр. чл. 18 от Договора, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 28.02.2017 г. до окончателното погасяване на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД;

- 28 818.13 евро /двадесет и осем хиляди осемстотин и осемнадесет евро и тринадесет евроцента/, представляващи дължими и изискуеми поради настъпила предсрочна изискуемост възнаградителни лихви по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за периода 27.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ от целите дължими неплатени възнаградителни лихви за периода 27.01.2011 г. – 21.02.2017 г. в общ размер от 57 851.55 евро, на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 1, ал. 2, чл. 3, ал. 1, вр. чл. 18 от Договора;

- 2 288.61 евро /две хиляди двеста осемдесет и осем евро и шестдесет и един евроцента/, представляващи дължимо поради виновно неизпълнение обезщетение за забава /наказателна лихва/ поради просрочване на плащането на анюитетни вноски по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за периода 27.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ от цялото дължимо обезщетение за забава за периода 27.05.2011 г. – 21.02.2017 г. в общ размер от 2 524.08 евро, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, чл. 1, ал. 2 и чл. 3, ал. 3 от Договора;

- 17.90 евро /седемнадесет евро и деветдесет евроцента/, представляващи дължими банкови такси по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за периода 27.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ от всички дължими банкови такси за периода 28.12.2010 г. – 21.02.2017 г. в общ размер от 442.44 евро, на основание чл. 4, вр. чл. 10, т. 1 от Договора и Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните;

- 71.75 евро /седемдесет и едно евро и седемдесет и пет евроцента/, представляващи дължими застраховки по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за периода 26.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ от всички дължими застраховки за периода 18.11.2011 г. – 21.02.2017 г. в общ размер от 353.28 евро, на основание чл. 14 от Договора;

- 594 лв. /петстотин деветдесет и четири лева/, представляващи претърпени вследствие неизпълнението на Договора вреди, изразяващи се в извършени от ищеца разноски във връзка с уведомяване на длъжниците за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, формирани от заплатени нотариални такси за изготвяне на нотариални покани, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗЗД, както и съдебно - деловодните разноски в производството.

В исковата молба ищецът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД твърди, че на 10.03.2008 г. е сключил Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 32204 с ответниците Г.М.Н. и И.С.М., по силата на който кредитополучателите солидарно са се задължили да върнат предоставения заем в размер на 130 000 евро в срок от 420 месеца. Излага, че кредитът е обезпечен с ипотека върху недвижим имот и между страните са уговорени възнаградителна лихва, наказателна лихва, такси за обслужване и застраховка. /чл. 3, чл. 4 и чл. 14 от Договора/. Сочи, че банката се е възползвала от правото си по чл. 24, ал. 1 от Договора на 15.05.2008 г. да прехвърли вземанията си по кредита, описани в Приложение № 1 на трето лице „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД, за което длъжниците са уведомени чрез подписаните между страните допълнителни споразумения, първото от които на 25.01.2010 г. Твърди, че на 12.10.2011 г. вземанията по кредита са прехвърлени обратно на банката, за което ответниците са уведомени изрично с уведомления от страните по цесията, получени лично, съответно на 18.03.2016 г. от Г.Н. и на 14.03.2016 г. от И.М.. Излага, че на 25.01.2010 г. между страните е сключено Допълнително споразумение, неразделна част от Договора, в което страните са договорили въвеждане на шест месечен период на облекчено погасяване, през който се заплащат намалени по размер погасителни вноски и е определен фиксиран лихвен процент в размер на 5.96%, като след изтичане на този период следва да се погасява остатъка по кредита на месечни анюитетни вноски, като върху общия размер на дълга се начислява лихва, съгласно т. V от споразумението. Сочи, че на 25.06.2010 г. страните са сключили Допълнително споразумение, с което са прекратили действието на въведеното облекчено погасяване на дълга и съгласно уговореното в чл. 2, натрупаните, но неплатени лихви за редовна главница в рамките на периода на облекчено плащане се преоформят в дължими. Твърди, че на 30.06.2010 г. между страните е сключено Допълнително споразумение, с което в чл. 4 се договарят разликата между просрочените задължения към датата на споразумението и заплатената при подписването му сума от 246 евро да бъде преоформена чрез натрупване към редовна главница. Излага, че е въведен нов период на облекчено погасяване за срок от 8 месеца, през който се начислява лихва във фиксиран размер от 2.55%, но се заплаща само част от лихвата и така се намаляват месечните вноски на 247 евро, като остатъка от начислената лихва ще бъде прибавяна към главницата към датата на изтичане на съответния период на облекчено погасяване. Сочи, че съобразно преоформянията общият размер на главницата е 133 162.58 евро и съгласно чл. 18, ал. 1 от Договора при непогасяване на която и да е вноска по кредита, както и неизпълнение от страна на кредитополучателите, Банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем. Твърди, че първата неплатена вноска на длъжниците в размер на 247 евро е с падеж 27.11.2010 г., поради което банката е изпратила до длъжниците уведомления за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, които са връчени съответно, на Г.Н. на 17.08.2016 г. и на И. М. на 30.09.2016 г. Излага, че предсрочната изискуемост е настъпила на по-късната дата - 30.09.2016 г., поради което длъжниците следва солидарно да заплатят сумите по кредита в пълен размер, както и разноските за изготвяне и връчване на нотариалните покани в размер на 594 лв. Моли от съда да осъди солидарно ответниците да заплатят сумите по кредита, като исковете са предявени като частични.

Ответниците Г.М.Н. и И.С.М. оспорват исковете като неоснователни. Твърдят, че не оспорват обстоятелствата, че между страните са сключени процесните Договор за кредит и допълнителни споразумения, предоставени им са парични средства в размер на 130 000 евро, задължаването им солидарно и уведомяването им за извършените цесии. Оспорват твърдението, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита на 30.09.2016 г. Твърдят, че всички вземания по кредита са погасени по давност, защото кредитът им е обявен за предсрочно изискуем на 27.01.2011 г., за което длъжниците са уведомявани многократно от страна на банката още от края на 2010 г. На 24.11.2011 г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение пред ВРС, с което са се претендирали дължимите суми по кредита. Сочат, че поради неизпълнение на процесуално задължение на банката заявлението е отхвърлено от заповедния съд, като разпореждането впоследствие е потвърдено от ВОС. Оспорват твърденията на ищеца, че надлежно са им връчени нотариални покани, съответно на 17.08.2016 г. и 30.09.2016 г. Оспорват твърденията на ищеца, че са уведомени за цесиите през 2016 г., като сочат че са уведомявани за това обстоятелство многократно още през 2011 г. Оспорват дължимостта на разноските за нотариални покани, доколкото не са давали повод за изготвянето им. Релевират възражение за неравноправност на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от Договора, като подробно сочат, че клаузите касаещи определяне на лихвата не са индивидуално договорени и те са едностранно променяни от банката, поради което са нищожни. Молят за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.

Ищецът в допълнителната искова молба поддържа становището си и оспорва твърденията на ответниците. Излага, че процесният договор не е с настъпил падеж като крайният му срок за издължаване е 27.03.2043 г. Твърди, че кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем на 27.01.2011 г. Сочи, че видно от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.г.р. № 18940/2011 г. на ВРС, банката се е позовала на настъпила автоматична предсрочна изискуемост и няма твърдения за уведомяване на длъжниците за нея и не са приложени доказателства за това. Излага, че заявлението е отхвърлено и заповед за изпълнение и изпълнителен лист не са били издавани на ищеца, поради което не е налице и сила на пресъдено нещо относно обстоятелствата по заявлението и настъпването на предсрочна изискуемост. Твърди, че доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение не се връчва на длъжника, то няма характера на уведомяване за предсрочната изискуемост. Поддържа становището си, че длъжниците са уведомени редовно чак през 2016 г. с нотариалните покани, които са изготвени и връчени надлежно по реда на чл. 47 ГПК. Сочи, че доколкото предсрочната изискуемост е настъпила на 30.09.2016 г. вземанията не са погасени по давност. В евентуалност излага, че дори да се приеме, че не са уведомени надлежно с нотариалните покани, то получаването на препис от исковата молба по осъдителния иск има характера на уведомяване на ответниците за настъпилата предсрочна изискуемост. Оспорва твърдението за неравноправност на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от Договора. Излага подробно съображения за индивидуално договаряне на клаузите със самия договор за кредит и с последващо сключените допълнителни споразумения и липса на предпоставките по чл. 143 ЗЗП. Сочи също, че методологията за определяне на базовия лихвен процент е ясно посочена и механизмите са обективни и не зависят от волята на банката. Твърди, че адв. Б. не е разполагала с надлежно учредена представителна власт да отправя уведомления за предсрочна изискуемост през 2011 г.

Ответниците в отговора на допълнителната искова молба поддържат становището си и оспорват твърденията на ищеца. Сочат, че през 2011 г. съдилищата са уважавали искания на банки-заявители само и единствено въз основа на позоваване на настъпването на предсрочната изискуемост без да се представят доказателства за уведомяване на длъжниците. Излагат, че едва след постановяване на ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС вече се изисква представянето на тези доказателства. Твърдят, че ако ищеца е бил изпълнил указанията на съда да внесе държавна такса, същият вече е щял да има образувано изпълнително производство. Сочат, че инкорпорираното в заявлението искане за обявяване на предсрочна изискуемост представлява признание на банката на неизгодно обстоятелство. Излагат, че адв. Б. е имала надлежно учредена представителна власт да отправи уведомления за предсрочна изискуемост към 2011 г.

Част от твърденията на ищеца относно изложените в исковата молба факти са изрично потвърдени при формиране на защитната теза на ответниците, поради което съдът е приел за безспорни и ненуждаещи се от изрично допълнително доказване, следните обстоятелства:

На 10.03.2008 г. между страните е сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 32204, по силата на който кредитополучателите солидарно са се задължили да върнат предоставения заем в размер на 130 000 евро в срок от 420 месеца. Банката се е възползвала от правото си по чл. 24, ал. 1 от Договора на 15.05.2008 г. да прехвърли вземанията си по кредита описани в Приложение № 1 на трето лице „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД, за което длъжниците са уведомени при сключването на допълнителното споразумение от 25.01.2010 г. На 12.10.2011 г. вземанията по кредита са прехвърлени обратно на банката, за което ответниците са уведомени. Между страните са сключени три допълнителни споразумения с дати 25.01.2010 г., 25.06.2010 г. и 30.06.2010 г. Не се оспорва промяната във фамилното име на ответницата.

В съдебно заседание и с писмено становище процесуалният представител на ищеца поддържа така предявените искове и моли за тяхното уважаване. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Представя списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение на насрещната страна, по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

В съдебно заседание и с писмено становище ответниците, чрез процесуалния си представител адв. Р.Р., по същество молят предявените искове да бъдат отхвърлени и да им бъдат присъдени направените по делото разноски. Представят списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

 

Окръжният съд, преценявайки събраните по делото доказателства и доводите на страните по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

 

Не се спори по делото, че на 10.03.2008 г. между ищеца „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, в качеството му на заемодател, и двамата ответници, в качеството им на заематели, е бил сключен Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г. Със същия договор банката е поела задължението да предостави на ответниците кредит в размер на 130 000  евро за покупка на описания в договора недвижим имот. Крайният срок за погасяване на задълженията по кредита, включително и на дължимите лихви е бил 420 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита. Задължението за откриване на тази сметка е било на ищеца и е следвало да бъде изпълнено след учредяване на уговореното с договора за кредит обезпечение и изпълнение на останалите условия за усвояване на кредита. Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора кредитът е следвало да се погасява на равни месечни вноски, включващи главница и лихва в размер на 767,62 евро. Срещу така получената сума заемателите са дължали на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД за жилищни кредити в евро, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, намален с 0,05 /нула цяло и пет стотни/ пункта като в договора е посочено, че към момента на сключването му базовия лихвен процент е 6,35%. 

В чл. 18, ал. 1 от договора изрично е предвидено, че при непогасяване на която и да е вноска по кредита, както и при неизпълнение от заемателите на което и да е задължение по него, банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем. В ал. 2 на същата разпоредба е посочено, че при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски изцяло или частично, целият остатък от кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната месечна вноска. Настъпването на тази изискуемост не е обвързано от каквото и да е волеизявление на страните.

От заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза с вещо лице Р.Х.С. се установява, че на 27.03.2008 г. сумата от 130 000 евро е била преведена по банкова сметка *** *** Г.М.Н.-М. като основанието за превода е: „Усвояване на кредит”. От това следва, че банката е изпълнила задължението си да предостави на заемателите уговорената в договора за кредит сума, поради което за същите е възникнало задължението да заплащат уговорените в договора погасителни вноски, включващи главница и договорна лихва така, както същите са конкретизирани в погасителния план. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че заемателите са извършвали вноски по договора за кредит като общият размер на извършените плащания е 34 186,10 евро, като последното плащане е било на 29.11.2010 г.

На 15.05.2008 г. между банката, в качеството на цедент, и „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД, в качеството на цесионер, е сключен договор за прехвърляне на вземания, с който банката е прехвърлила на цесионера всички свои вземания по договори за потребителски и жилищни кредити, които са обезпечени с ипотека, предоставени на клиентите, изброени в приложение № 1 към договора. С този договор на цесионера е прехвърлено и вземането на банката срещу ответниците по предоставения им с Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г. кредит. Тази цесия безспорно е била известна на ответниците, тъй като на 25.01.2010 г. между тях и цесионера е било сключено допълнително споразумение, с което е констатирано, че към датата на сключването му заемателите нямат просрочени главница и договорна лихва. Прието е, че задължението за главница възлиза на 113 697,03 евро и за договорна лихва в размер на 698,61 евро като няма просрочени плащания, които е следвало да бъдат извършвани съобразно договора. Със същото споразумение е уговорен облекчен ред за погасяване на вземанията като е предвиден 6-месечен период, в който кредитът е следвало да се погасява съобразно предвиден погасителен план с фиксирана годишна лихва в размер на 5,96%, като след изтичането на този срок непогасения остатък от кредита ще се олихвява с годишна лихва в размер равен на действащия към този момент базов лихвен процент на банката за жилищни кредити в съответната валута, намален с 0,2 пункта.

В последствие на 25.06.2010 г. е подписано ново допълнително споразумение, с което страните са прекратили действието на споразумението от 25.01.2010 г. Постигнато е споразумение натрупаните, но неплатени лихви за редовна главница в рамките на периода на облекченото плащане да се преоформят в дължими, считано от датата на подписване на споразумението. От тази дата върху общия размер на кредита се начислява годишна лихва равна на договорената между страните за периода след изтичане на действащия към момента период за облекчено погасяване на дълга по споразумението от 25.01.2010 г.

В последствие на 30.06.2010 г. е подписано ново споразумение, с което страните са установили съществуващите между тях отношения, като е посочено, че ответниците дължат суми в размер на 60,58 евро просрочена главница, сумата от 2454,31 евро договорна лихва и сумата от 366,66 евро за просрочени такси. Същевременно е установено, че дължимата се главница, която не е просрочена към момента на сключване на споразумението е в размер на 113 636,15 евро. Ответниците са се задължили като условие за влизане в сила на споразумението да внесат по сметка на кредитора сумата от 246 евро като от момента на влизане в сила на споразумението ответниците ще ползват 8-месечен период за облекчено погасяване на задължението си. Същевременно е постигнато съгласие неплатените до този момент задължения така, както са посочени по-горе, да бъдат трансформирани като главница. През периода на облекченото плащане върху задължението за главница е следвало да се начислява фиксирана годишна лихва в размер на 2,55%, като цялото задължение е следвало да се плаща на равни месечни вноски от по 247 евро. След изтичане на 8-месечния период за погасяване на задължението ответниците са дължали лихва в размер равен на сбора на действащия към същата дата базов лихвен процент за жилищни кредити в съответната валута плюс договорна лихвена надбавка в размер на 0,15 пункта. Същевременно в това споразумение е приповторена и клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит, съгласно която изменението на базовия лихвен процент за жилищни кредити в съответната валута не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Кредиторът уведомява кредитополучателя за новия размер на базовия лихвен процент за жилищни кредити в съответната валута и датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони.

От заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза с вещо лице Р.Х.С. се установява, че общата сума, която не е била платена към 30.06.2010 г. и се е капитализирала със споразумението от 30.06.2010 г. е в размер на 2574,97 евро.

С договор за прехвърляне на вземания от 12.10.2011 г. „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД е прехвърлило на банката вземанията срещу ответниците по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г. Доколкото до този момент „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД е било страна по вземането, то банката е обвързана от постигнатите между дружеството и ответниците договорки във връзка с това вземане и състоянието на същото към момента на сключване на договора за цесия.

Както се посочи по-горе, последното плащане по договора за кредит е извършено на 29.11.2010 г. Въпреки това банката не е могла да се ползва от предвидената в чл. 18, ал. 2 от договора за кредит предсрочна изискуемост, доколкото същата е предвидена като автоматична такава без да са необходими каквито и да са волеизявления на страните, което е в противоречие със задължителните указания, дадени в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Пак във връзка с тези указания не може да бъде счетено, че предсрочната изискуемост е била обявена и с подаването от страна на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, въз основа на което е било образувано ч.гр.дело № 18940/2011 г. по описа на ВРС, 34 състав. Това заявление е било оставено без уважение поради невнасяне на дължимата се държавна такса като разпореждането за това е потвърдено с определение № 1180/05.03.2012 г. по ч.т.д. № 513/2012 г. по описа на ВОС, което определение от своя страна не е било допуснато до касационно обжалване с определение № 629/11.07.2012 г. по ч.т.д. № 394/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. Поради тази причина не е издавана заповед за незабавно изпълнение, която да бъде връчена на двамата заематели, но дори и да беше така, съгласно посоченото тълкувателно решение това връчване не се приравнява на обявяването на кредита за предсрочно изискуем, тъй като обявяването следва да предхожда подаването на заявлението.

С отговора на исковата молба е представен заверен препис от писмо, изходящо от адв. А.К.Б.-Д., в качеството й на представител на ищеца, с което двамата заематели се уведомяват, че поради натрупани просрочия по договора за кредит същият на основание чл. 18 от него се счита за предсрочно изискуем, считано от 27.01.2011 г. Доколкото документа е представен в заверен от страната препис, а ищецът е въвел твърдение, че писмото не изхожда от него, е направено искане по реда на чл. 183 от ГПК заемателите да представят оригинала на документа или официално заверен препис от него, което е било уважено от съда. Въпреки задължението си, ответниците не са представили оригинал или официално заверен препис от документа като са твърдяли, че същият е унищожен не по тяхна вина. Във връзка със съществуването на документа така, както е представен с отговора на исковата молба, ответниците са ангажирали показанията на свидетелите П.Д.П.и Д.П.Й.. От същите може да бъде направен извод за това, че между ищеца и ответницата Г.М.Н. са водени разговори за уреждане на отношенията във връзка с кредита. Не може да бъде установено обаче по категоричен начин, че посоченото писмо е съществувало със съдържанието така, както е представено с отговора на исковата молба. Според показанията на първата свидетелка, роднина на ответника И.С.М. е донесъл на ответницата Г.М.Н. писма от банката, с които я уведомявали за извършени цесии, а е имало и такова, че кредита е обявен за предсрочно изискуем. Вторият свидетел твърди, че от банката са били уведомили ответницата, че кредита е бил предсрочно изискуем от м.01.2011 г. като възпроизвежда и показанията на първата свидетелка относно това, че роднина на ответника и предал на ответницата документи, в които банката е уведомявала ответницата за извършени цесии и за това, че кредита бил обявен за предсрочно изискуем. И двамата свидетели обаче не могат да възпроизведат същественото съдържание на това уведомление, както и това, че то е било връчено на ответницата като изявление от страна на банката. Поради това не може да бъде прието, че съществуването на този документ е доказано по безспорен начин по делото. Още повече, че такъв не е описан и в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, което е било подадено от банката през 2011 г. В него банката се е позовала единствено на уговорената в чл. 18, ал. 2 от договора за кредит автоматична предсрочна изискуемост. На второ място, за да бъде ценен като доказателство представения по делото препис от документа, следва да бъде установено, че същият не само е съществувал, но в последствие е бил унищожен не по вина на страната, която се позовава на него. Във връзка с това обстоятелство по делото са разпитани горепосочените двама свидетели, според които въпросните документи, с които ответницата Г.М.Н. разполагала във връзка с кредита, са били поставени в плик и са били унищожени при преместването й от едно жилище в друго през 2011 г. Папката с документите е била носена от свидетелката П. Д. П., която я е изпуснала случайно и без да усети. При това пликът с документите е паднал в локва и докато свидетелката забележи това, лицата, които са изнасяли багажа са минали няколко пъти върху него. В последствие, след като са проверили документите, било установено, че същите са негодни за използване. Според свидетелката П. в тази папка е било и спорното писмо, тъй като върху един от листата се виждали думите „лихви и главница” и е писало „предсрочно”. Показанията на тази свидетелка се възпроизвеждат и от показанията на втория свидетел Д.П.Й., но същият не може да каже какви точно документи са се съдържали в падналия в локвата плик. При преценка на тези показания не може да бъде направен извода, че оригинала, от който е представен заверен препис, е унищожен не по вина на страната, която се позовава на него. На последно място, във връзка с направеното от ищеца оспорване на това писмо по делото е изслушано заключението на съдебно-почеркова експертиза с вещо лице Е.А.А., съгласно което, с оглед установените признаци на документа в частта на положения подпис, дават основание за извода, че е възможно същият да е технически възпроизведен в документа, т.е. да се касае за т.н. „кражба на подпис”. С оглед на това не може да бъде прието, че е установено по безспорен начин и авторството на писмото. Освен това следва да се има предвид, че видно от представеното писмо, същото е адресирано и до двамата ответници, поради което всеки един от тях следва да разполага с него. Всички доказателства за съществуването и унищожаването на документа са събирани с оглед ответницата Г.М.Н., но не и с оглед на ответника И.С.М.. Поради това не е съществувало пречка, ако документа съществува в оригинал, ответникът И.С.М. да представи същия по делото, а ако той не желае да направи това, ответницата Г.М.Н. е могла да изиска представянето му по реда на чл. 190 от ГПК, което не е направено. С оглед на всичко гореизложено съдът намира, че така представения с отговора на исковата молба заверен препис от писмо, с което ответниците целят да установят обявяването на предсрочната изискуемост на кредита през 2011 г., а оттам и изтекла погасителна давност за вземането, не може да бъде ценено като доказателство по делото. Липсват други доказателства за обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди представените с исковата молба нотариални покани до двамата ответници Г.М.Н. и И.С.М., съответно нотариална покана № 108, том 1, рег. № 2136/2016 г. на Б. В. *** действие ВРС, с рег. № 124 в регистъра на Нотариалната камара /л. 70 от делото/ и нотариална покана акт № 70, том 2, рег. № 6859/2016 г. на К.К.– нотариус с район на действие ВРС, с рег. № 513 в регистъра на Нотариалната камара /л. 73 от делото/. Същите са връчени по реда на чл. 47 от ГПК, като обстоятелствата, наложили връчването по този начин са отбелязани от връчителите. От съдържанието на тези отбелязвания може да бъде направен извод, че действително са били налице условията за връчване на нотариалните покани по този ред. Самите връчители Е.И.М. и Р.Р.К. са разпитани като свидетели по делото като потвърждават извършените от тях действия във връзка с връчването на нотариалните покани. Техните показания не се оборват от показанията на разпитаните по делото свидетели Ж. И. М., която е майка на ответника И.С.М. и К.Д.Н.– без родство със страните. Посоченото от свидетелката Ж. М. обстоятелство, че входната врата на двора, която е откъм улицата се заключва вечер, а през деня е отключена, не изключва възможността при посещенията на връчителя същата врата да е била заключена. Обстоятелството, че втората свидетелка К.Д.Н.е била през по-голямата част от времето в жилището на ответницата Г.М.Н. не изключва възможността връчителят да е посетил адреса в момент, в който посочената свидетелка не се е намирала там. С оглед на това съдът намира, че ищецът е обявил надлежно предсрочната изискуемост на кредита с посочените по-горе две нотариални покани. Дори и да се приеме, че това не е така, при липса на други данни тази предсрочна изискуемост следва да се счита обявена с предявяване на осъдителните искове и връчването на исковата молба, в каквато насока е и установената съдебна практика.

Както се посочи по-горе, от съдебно-счетоводна експертиза с вещо лице Р.Х.С. се установява, че последното плащане по договора за кредит, извършено от ответниците е на 29.11.2010 г. Неплатеният остатък от главницата е в размер на 116 798,73 евро. Ищецът обаче претендира главницата, която се дължи за периода след 27.02.2012 г., която е в размер на 116 203,13 евро, поради което искът в тази му част е основателен и следва да бъде уважен, но до предявения размер от 116 203,12 евро. Искът е предявен на 28.02.2017 г. /видно от пощенското клеймо/, поради което е неоснователно направеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност за главницата по договора за кредит. Това задължение се погасява с предвидената в чл. 110 от ЗЗД обща петгодишна погасителна давност, която не е изтекла за периода, за който се претендира вземането за главницата.

Върху главницата следва да бъде присъдена и законната лихва за забава, считано от датата не предявяване на иска – 28.02.2017 г. до окончателното плащане на задължението.  

С исковата молба ищецът претендира заплащане на дължими такси по договора за кредит за периода от 27.02.2014 г. до 21.02.2017 г. в размер на 17,90 евро, дължими застраховки по същия договор за периода от 26.02.2014 г. до 21.02.2017 г. в размер на 71,75 евро и заплатени нотариални такси във връзка с обявяването на кредита за предсрочно изискуем в размер на 594,00 лв. Първите две суми представляват задължения на ответниците по договора за кредит, а разноските за нотариални такси представляват вреда, която е причинена на ищеца във връзка с неизпълнение на договора за кредит от страна на ответниците. От заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза с вещо лице Р.Х.С. се установява, че дължимите се такси за процесния период са в размер на 17,90 евро, а дължимите се застраховки за съответния период са в размер на 71,75 евро. Няма данни тези суми да са заплатени от ответниците, поради което исковете в тази им част са основателни и следва да бъдат уважение така, както са предявени. От същото заключение се установява, че направените разходи за връчване на нотариалните покани са в претендирания от ищеца размер от 594,00 лв., поради което искът в тази му част също е основателен и следва да бъде уважен така, както е предявен.

По отношение на претенцията за възнаградителна лихва по чл. 430, ал. 2 от ТЗ и за обезщетение за забавено плащане по чл. 92 от ЗЗД е направено възражение за недействителност на уговорките по чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора за кредит като се твърди, че същите са неравноправни такива. Съгласно първата уговорка действащия базов лихвен процент /БЛП/ на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Тази уговорка е възпроизведена и в допълнителното споразумение към договора за кредит от 30.06.2010 г. Съгласно втората уговорка, в случай, че по време на действието на договора банката промени БЛП, първоначално определения размер на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за което ответниците с подписването на договора дават своето неотменяемо и безусловно съгласие. Настоящият съдебен състав намира, че не може да обсъжда задължението за договорна лихва и размера на същото за периода преди допълнителното споразумение от 30.06.2010 г. От изложеното по-горе по отношение на това споразумение е видно, че с него страните са установили отношенията си по договора за кредит такива, каквито са били към момента на сключването му. Това установяване обхваща и размера на задължението за договорна лихва и неплатената част от него. Същото по силата на чл. 20а от ЗЗД обвързва страните със силата на закон, поради което и те не могат да оспорват установеното с него освен, ако не установят порок на самото споразумение. В случая такъв порок не е установен, а и самото споразумение е резултат на преговори между страните, с които се е целяло уреждане на отношенията между тях във връзка с договора за кредит и евентуално възникналите затруднения при изплащането на задължението по кредита. Поради това споразумението от 30.06.2010 г. в установителната си част не може да се третира като обща клауза и да се твърди, че същото е неравноправно в тази му част. За това ответниците не могат да твърдят, че не са дължали договорна лихва за периода преди подписването на споразумението или, че ако са я дължали, то тя не е била в този размер. Съдът ми могъл да се занимава единствено с договорната лихва, дължима се след споразумението от 30.06.2010 г. Както се посочи по-горе, в същото е посочено, че след изтичане на периода за облекчено погасяване на дълга, ответниците дължат годишна лихва в размер равен на сбора на действащия към момента на изтичане на периода БЛП за жилищни кредити в съответната валута плюс договорна лихвена надбавка в размер на 0,15 пункта. От теста на споразумението следва тълкуването, че страните са имали предвид БЛП, който е действал към момента на сключване на споразумението и ще действа след изтичане на срока за облекчено погасяване на задължението. От представените с допълнителната искова молба доказателства се установява, че към момента на сключване на допълнителното споразумение от 30.06.2010 г. БЛП за кредити в евро е бил в размер на 8,20%. В последствие за периода от 01.06.2011 г. до 10.09.2012 г. същият е бил в размер на 8,45%, а от 10.09.2012 г. до настоящия момент е в размер на 8,20%. От съдържанието на договора за кредит се установява, че страните са уговорили връщането на сумата по него да става чрез заплащане на плаваща, а не фиксирана възнаградителна лихва.

В случая трябва да се има предвид, че отпускането на банкови кредити става винаги срещу лихва, която по своето естество представлява възнаграждение на заемодателя за предоставената на заемателите сума и представлява стойността на заетия капитал през определени периоди от време. Съществуват два начина за определяне на тази лихва като първият е фиксирането й като точно определен процент за целия период на договора. Вторият начин е променливата лихва. Същата се състои от два компонента, а именно базисно (реферативно) лихвено равнище и надбавка (марж) над него. Първият компонент е динамичен такъв, тъй като при промяна на определени условия се променя и лихвената стойност на капитала, предоставян по договорите за кредит. Надбавката остава постоянна и не подлежи на промяна. Уговарянето на такава лихва по договорите за банков кредит не е забранено от ЗЗП, нито пък е изключено за тези договори. Това не е направено и с разпоредбите на ЗПК (отм.). Същевременно видно от чл. 11, ал. 1, т. 12 и чл. 32, ал. 3, т. 1 и ал. 4 от ЗПК е видно, че уговарянето на такава лихва се допуска изрично при потребителските кредити, поради което с още по-голямо основание би трябвало да се допуска и при останалите видове банкови кредити. Освен това забрана за уговаряне на променлива лихва не се съдържа в Директива № 13/05.04.1993 г. на ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори и в Директива № 102/22.12.1986 г. на ЕИО и на Съвета за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно потребителския кредит - чл. 3, чл. 4, т. 2 и чл. 6, т. 2. Същевременно Директива № 48/23.04.2008 г. на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета допуска уговарянето на променлива лихва при потребителските договори, което е видно от т. 32 на Преамбюла, чл. 3, пар. 1, б. „й“ и чл. 4, т. 2, б. „а“. Последната директива влиза в сила двадесет дни след публикуването и в Официалния вестник на Европейския съюз, което е станало на 23.04.2008 г. Същевременно тя отменя Директива № 102/22.12.1986 г. на ЕИО и на Съвета за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно потребителския кредит, считано от 11.06.2010 г. Срокът от влизане в сила на Директива № 48/23.04.2008 г. на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета до отмяната на Директива № 102/22.12.1986 г. на ЕИО и на Съвета за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно потребителския кредит е период, в който страните-членки би трябвало да транспонират директивата във вътрешното си законодателство, което означава, че през него директивата е действаща. С оглед на това е допустимо уговарянето на променлива лихва при договорите за банков кредит, както и е направено в случая по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г. В този случай всяка промяна в променливата компонента - базовия лихвен процент на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, води до промяна на дължимата се до кредита лихва, за периода след датата на промяната. При променливата лихва страните по договора за банков кредит отнапред изразяват съгласие за определяне на размера на лихвата по този начин и заемателите се считат обвързани от тази уговорка, както и от изменението на променливата компонента, дори и това да не е изрично предвидено в договора. В случая уговорката на чл. 3, ал. 5 от договора води до извода, че промяната на базовия лихвен процент не подлежи на договаряне и става незабавно задължителна за страните, както и че за тази промяна и за датата, от която същата е в сила заемателите се уведомяват чрез обявяването им на видно място в банковите салони. В този случай дължимата се от заемателите лихва по договора за кредит се променя по време на същия, но това става въз основа на обстоятелство, което е предвидено в договора, а именно промяната в базовия лихвен процент на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД за жилищни кредити. Затова тази промяна не може да послужи като основание за прогласяване на нищожността на клаузата като неравноправна такава по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП. В този случай заемателите трябва да са уведомени за лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита, каквото е изискването на чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ. Поради това, ако не бъде спазена методиката за промяна на променливата компонента от лихвата или не са налице обстоятелствата за изменението, посочени в нея, заемателите могат да оспорват определения нов размер на лихвата и да искат връщане на платеното в повече по реда на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, тъй като ще е налице действие на банката, извършено в нарушение на договора. В случай, че вследствие на изменение в условията, промяната на лихвите и техния размер станат прекомерни за заемателите, те разполагат с посочената по-горе възможност да искат изменение или прекратяване на договора по реда на чл. 307 от ТЗ.

В случая от представените доказателства се установява, че за определени периоди от време е налице увеличаване на дължимата се от заемателите договорна лихва, но това не може да доведе до неравноправност на клаузата за същата по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, поради причини изложени по-горе. В този случай едностранна промяна на условията на договора ще е налице, ако се промени постоянната компонента на променливата лихва или базата за изчисляване на променливата компонента или самата тя, какъвто случай не е налице. При Договора за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г. основанието за изменение на размера на лихвата е посочено в самия договор. Приемането на твърдението на заемателите, че посочената клауза от договора е неравностойна на основание чл. 143, т. 10 от ЗЗП би означавало да се установи задължение всички договори за банков кредит да се сключват с фиксирана лихва и че е недопустимо уговарянето на променлива такава, какъвто не е смисъла на закона.

Освен това страните са уговорили начин за уведомяване на заемателите за промените в базовия лихвен процент на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД за жилищни кредити и за момента на влизането му в сила, който не противоречи на установения в разпоредбите на чл. 58, ал. 3 и ал. 4 от ЗКИ, поради което не може да се приеме, че този начин на уведомяване противоречи на закона. От друга страна прекратяването на договора по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП е равнозначно на преустановяване на действието му, в който случай всеки е длъжен да възстанови това, което е получил по него. В случая заемателите ще трябва да върнат получената по договора за кредит сума, заедно с лихвите до момента на прекратяването. Това е възможно и при предсрочното погасяване на договора за кредит, което не е забранено от закона. Отделен е въпросът за евентуалната дължимост на такси при предсрочното погасяване на кредита. Наистина при прекратяването по реда на чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП заемателите могат да не възстановят сумите веднага, както е при предсрочното погасяване на кредита, но ще останат задължени за тях, като банката ще може да претендира възстановяване на същите. Затова заемателите са могли да прекратят действието на договора, при неудовлетворяваща ги промяна на лихвите, чрез предсрочно погасяване на кредита. Прекратяването без да се възстановят сумите би означавало недобросъвестно поведение от страна на самите заематели.

Освен на основание чл. 143, т. 10 от ЗЗП, ответниците твърдят, че оспорваните клаузи от договора за кредит са неравноправни и на основание чл. 143, т. 12 от ЗЗП. По-конкретно се позовават на основание за неравноправност, изразяващо се във възможност на търговеца или доставчика да увеличи цената без потребителя да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. В конкретния случай обаче, така както е уговорена възможността за изменение на плаващия компонент на променливата лихва, то съществува възможност не само за увеличение на БЛП спрямо първоначално уговорения такъв, но и за неговото намаление в зависимост от конкретната икономическа ситуация. За това тази клауза не може да се тълкува като уговорена изрично в полза на банката. Дори и да се приеме обратното, за да е налице неравноправност на тази уговорка, следва да е налице и другата кумулативно предвидена предпоставка, а именно потребителят да няма право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Отказ от договора е възможен преди започване на изпълнението на същия. Поради тази причина хипотезата на чл. 143, т. 12 от ЗЗД намира приложение основно при договорите, които имат окончателно определена цена, която се плаща към момента на сключването им. С предаването на сумата по договора за кредит обаче кредиторът е изпълнил своето задължение по договора, т.е. налице е започнало изпълнение. Поради тази причина заемателите не могат да откажат сключването на договора. Както се посочи по-горе обаче, същите разполагат с възможността за предсрочно погасяване на задълженията по договора за кредит. За това, ако кредиторът измени размера на дължимата се договорна лихва, те имат право да изпълнят задълженията си предсрочно, като по този начин погасят главницата и натрупаната до този момент договорна лихва. В този случай предсрочното изпълнение се приравнява на отказ от договора за кредит след изменение на дължимата се по него договорна лихва. Т.е. ответниците са разполагали с възможността в случай, че след изменение на лихвения процент увеличението е съществено с оглед първоначалния такъв, да изпълнят задължението си предсрочно. С оглед на гореизложеното следва да бъде прието, че не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 143, т. 12 от ЗЗП предпоставки за обявяване на оспорваните клаузи от договора за кредит за неравноправни такива.

Освен горното следва да се има предвид, че чл. 145 от ЗЗП въвежда критерии за тълкуване на уговорките в договора, въз основа на които да бъде определено дали същите са неравноправни. При това тълкуване не може да се изхожда само от защита на правата на потребителя, а трябва да се имат предвид и правата на доставчика на услугата. В случая следва да се има предвид, че се касае за договор за банков кредит, който е сключен за продължителен период от време, а именно тридесет и пет години. През този период банката ще е лишена от възможността да използва предоставените по кредита парични средства. От друга страна, лихвата представлява възнаграждение на заемодателя за предоставената на заемателите сума и представлява стойността на заетия капитал през определени периоди от време. Затова заемодателят не би трябвало да бъде лишен от възможността да получава възнаграждение за заетия капитал, такова каквото е то за определения период на време от действието на договора. Установяването на фиксиран лихвен процент би го лишило от тази възможност. Затова същият е предпочитан при краткосрочните, но не и при средносрочните и дългосрочните кредити. Освен това хипотетично е възможно и лихвения процент да бъде променен до размер, по-нисък от установения при сключването на договора такъв. В този случай не би се наложило заемателите да искат от банката да промени лихвения процент в тяхна ползва, ако той не е фиксиран.

 В случая, както се посочи по-горе, последното плащане по договора за кредит е извършено на 29.11.2010 г. като след този момент не са извършвани каквито и да са плащания. Поради това ответниците дължат уговорените в договора възнаградителна лихва и обезщетение за забава за периодите, посочени в исковата молба. От заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза с вещо лице Р.Х.С. се установява, че дължимата се и неплатена от ответниците възнаградителна лихва за периода от 27.02.2014 г. до 21.02.2017 г. е в размер на 28 818,12 евро. С оглед на това искът в тази му част е основателен и следва да бъде уважен до посочения размер, като в частта му за разликата до пълния претендиран такъв от 28 818,13 евро следва да бъде отхвърлен.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че размерът на дължимото се обезщетение за забавено плащане за периода от 27.02.2014 г. до 21.02.2017 г. е в размер на 2 288,61 евро. С оглед на това искът в тази му част е основателен и следва да бъде уважен за посочения период и размер, както е и предявен.

 

По отношение на разноските:

 

Ищецът претендира присъждане на разноски по делото, за което е представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК /л. 317 от делото/. Същият е направил разноски в общ размер на 21 201,70 лв., от които 11 674,52 лв. внесена държавна такса, 8 769,18 лв. заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно платежно нареждане от 21.02.2017 г., 700,00 лв. изплатен депозит на вещи лица и 60,00 лв. депозит за призоваване на двама свидетели, за което са представени надлежни доказателства за извършването им, които му се дължат изцяло от ответниците, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.

Воден от гореизложеното и в същия смисъл, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА Г.М.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** и И.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят СОЛИДАРНО „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата от 116 203,12 евро /сто и шестнадесет хиляди двеста и три евро и дванадесет евроцента/, представляващи дължима и изискуема поради настъпила предсрочна изискуемост главница по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за периода 27.02.2012 г. – 27.03.2043 г., представляващи само ЧАСТ от цялата дължима неплатена главница за периода 27.11.2010 г. – 27.03.2043 г. в общ размер от 116 798,73 евро, на основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, предл. I ЗЗД и чл. 1, ал. 2, вр. чл. 18 от Договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 28.02.2017 г. до окончателното погасяване на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

ОСЪЖДА Г.М.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** и И.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят СОЛИДАРНО „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата от 28 818,12 евро /двадесет и осем хиляди осемстотин и осемнадесет евро и дванадесет евроцента/, представляващи дължими и изискуеми поради настъпила предсрочна изискуемост възнаградителни лихви по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за периода 27.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ от целите дължими неплатени възнаградителни лихви за периода 27.01.2011 г. – 21.02.2017 г. в общ размер от 57 851,55 евро, на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 1, ал. 2, чл. 3, ал. 1, вр. чл. 18 от Договора, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска в частта му за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 28 818,13 евро като неоснователен.

ОСЪЖДА Г.М.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** и И.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят СОЛИДАРНО „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата от 2 288,61 евро /две хиляди двеста осемдесет и осем евро и шестдесет и един евроцента/, представляващи дължимо поради виновно неизпълнение обезщетение за забава /наказателна лихва/ поради просрочване на плащането на анюитетни вноски по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за периода 27.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ от цялото дължимо обезщетение за забава за периода 27.05.2011 г. – 21.02.2017 г. в общ размер от 2 524,08 евро, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, чл. 1, ал. 2 и чл. 3, ал. 3 от Договора.

ОСЪЖДА Г.М.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** и И.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят СОЛИДАРНО „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата от 17,90 евро /седемнадесет евро и деветдесет евроцента/, представляващи дължими банкови такси по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за периода 27.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ от всички дължими банкови такси за периода 28.12.2010 г. – 21.02.2017 г. в общ размер от 442,44 евро, на основание чл. 4, вр. чл. 10, т. 1 от Договора и Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните.

ОСЪЖДА Г.М.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** и И.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят СОЛИДАРНО „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата от 71,75 евро /седемдесет и едно евро и седемдесет и пет евроцента/, представляващи дължими застраховки по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за периода 26.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ от всички дължими застраховки за периода 18.11.2011 г. – 21.02.2017 г. в общ размер от 353,28 евро, на основание чл. 14 от Договора.

ОСЪЖДА Г.М.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** и И.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят СОЛИДАРНО „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата от 594,00 лв. /петстотин деветдесет и четири лева/, представляващи претърпени вследствие неизпълнението на Договора вреди, изразяващи се в извършени от ищеца разноски във връзка с уведомяване на длъжниците за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, формирани от заплатени нотариални такси за изготвяне на нотариални покани, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗЗД.

ОСЪЖДА Г.М.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** и И.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят СОЛИДАРНО „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, сумата от  21 201,70 лв. /двадесет и една хиляди двеста и един лева и седемдесет стотинки/, представляваща направени разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски апелативен съд с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването на препис от същото на страните.

 

 

 

            СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: