Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори октомври две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 12752 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 32925 от 21.05.2018 г., постановено по гр. д. № 53960/2015 г. по описа
на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 79-ти състав,
първоинстанционният съд е признал за установено по предявени по реда на чл. 422 ГПК от „А. П. П. И.” ЕООД, ЕИК ********, срещу „В.Х.” ЕАД, ЕИК ********,
положителни установителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, че „В.Х.”
ЕАД, ЕИК ********, дължи на „А. П. П. И.” ЕООД, ЕИК ********, сума в размер на 14 000 лв., от които 9 698,87 лв. – неплатена част от
възнаграждение по договор за изпълнение на строително-монтажни работи от
10.05.2012 г. и 4 301,13 лв. –
подлежаща на възстановяване гаранция съгласно допълнително споразумение от
18.09.2012 г. към договора, ведно със законна лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК – 26.03.2015 г. до окончателното плащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 16546/2015 г. по описа на СРС, ГО, 79-ти състав.
Срещу постановеното решение в указания законоустановен срок по реда на чл.
259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „В.Х.” ЕАД, в която се излагат
доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението. Поддържа се, че
районният съд неправилно е приел, че ищецът не е изпаднал в забава да изпълни
всички строително-монтажни работи (СМР) в срок до 31.05.2012 г., въпреки че акт
образец № 15 е съставен на 30.07.2012 г., т.е. два месеца по-късно. Твърди се,
че неправилно е прието, че едностранно съставените от строителя и представени
по делото протоколи доказват, че работата е извършена в срок. Акцентира се, че
същите не са посочени в акта образец № 15 от 30.07.2012 г. Поддържа се и че
неправилно съдът е основал изводите си върху представеното по делото разрешение
за строеж и акт образец № 16, съставени въз основа на акт образец № 15 от
18.06.2012 г., които се твърди да се отнасят за друг строеж, различен от
процесния. Акцентира се, че разрешението за ползване и акт образец № 16 не
могат да бъдат съставени преди акт образец № 15, който за процесния строеж е
издаден на 30.07.2012 г. Освен това, строител на строежа, за който са издадени
е „С.” ЕООД, а не ищеца. Поддържа се и че същите са представени в нарушение на
съдопроизводствените правила, поради което не следва да бъдат ценени, като
освен това са и неотносими. В тази връзка се твърди, че на обекта почти по едно
и също време е имало два различни строежа, като първият е бил изграждан именно
от „С.” ЕООД и към момента, в който вторият е изграждан от ищеца, първият е бил
завършен. Излагат се доводи и че неправилно съдът е приел, че гаранцията за
некачествено изпълнение е неоснователно задържана, тъй като не е установено
кога се е проявила некачествената работа на строителя. Твърди се, че
изпълнените от ищеца СМР са били изначално некачествени, в който смисъл се
подържа да е и заключението на приетата по делото съдебно-техническа
експертиза. Съобразно изложеното се иска обжалваното решение да бъде отменено и
предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна – „А.П.П. И.” ЕООД, в който се излагат
доводи за неоснователност на същата и за правилност и законосъобразност на
обжалваното решение. Претендират се разноски за платен адвокатски хонорар.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е образувано по въззивна
жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съдът е сезиран
с обективно кумулативно съединени осъдителни искове - с правно основание чл.
79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14 000 лв., от които
9 698,87 лв. – неплатена част от възнаграждение по договор за изпълнение
на строително-монтажни работи от 10.05.2012 г. и 4 301,13 лв. – подлежаща
на възстановяване гаранция съгласно допълнително споразумение от 18.09.2012 г. към
договора, ведно със законна лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.
410 ГПК – 26.03.2015 г.
С отговора на
исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил
предявените искове. Не оспорва наличието на облигационно правоотношение с
посочените в исковата молба параметри. Не оспорва и че е платил по-голяма част
от уговорените с договора за възлагане на строителство строително-монтажни
работи. Поддържа, че е задържал сума в размер на 9 698,87 лв.,
представляваща неустойка по т. 20 от договора в размер на 10 % стойността на
неизвършените СМР, доколкото работата изобщо не е била приета за изпълнена (твърди,
че неустойката е в размер на 10 322,72 лв., но е задържал сума в по-малък
размер). Сочи, че е задържал и гаранция за недостатъци в размер на 5 %.
Съгласно чл.
269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение
само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно
установените си правомощния въззивният съд констатира, че обжалваното решение е
валидно и допустимо. При постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата въззивният
съд го намира за правилно като краен резултат по следните съображения:
Съгласно чл.
258 ЗЗД, с договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да
изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната – да плати
възнаграждение. Договорът е неформален, консенсуален, двустранен и възмезден.
Разпоредбата на
чл. 264, ал. 1 ЗЗД урежда задължението на поръчващия да приеме извършената
съгласно договора работа. Приемането на работата обхваща фактически и правни
действия - реално предаване от изпълнителя и получаване от поръчващия на
готовия резултат и одобрение на изработеното, изявление, че изработеното
съответства на поръчаното. Ако изпълнителят е извършил работата съобразно
поръчката на възложителя и същата е без недостатъци, поръчващият е длъжен да я
приеме. Ако поръчващият не прегледа работата, или не направи всички възражения,
или откаже да приеме изпълнената съобразно договора работа, работата се счита
приета, рискът преминава върху поръчващия и за него възниква задължението да
плати на изпълнителя уговореното възнаграждение /чл. 264, ал. 3 и чл. 266, ал.
1 ЗЗД/.
Поръчващият има
право да откаже да приеме работата, ако тя не отговаря на поръчката, например
ако е изработена вещ, която е различна от поръчаната, или ако изпълнителят така
се е отклонил от поръчката или изработеното има такива недостатъци, че е
негодно за договореното или обичайното му предназначение. В този случай
поръчващият не дължи заплащане на възнаграждение, има право да развали договора
и има право на обезщетение за претърпените от него вреди. Несъответствието може
да се изразява в наличието на явни или скрити недостатъци на извършената
работа. При предаване, респ. приемане на работата поръчващият следва да
прегледа извършената работа и ако констатира явни недостатъци или отклонения
/такива, които са видими при обикновен преглед на работата/ е длъжен да направи
възраженията си пред изпълнителя незабавно при предаване на работата или в
уговорения в договора срок - чл. 264, ал. 2, изр. 1 ЗЗД. Ако са налице скрити
недостатъци или отклонения, които не могат да бъдат установени при обикновен
преглед на извършената работа или се появят по-късно, поръчващият следва да
направи възраженията си веднага след откриването им или в уговорения между
страните срок, освен ако изпълнителят е знаел за недостатъците или отклоненията
– чл. 264, ал. 2, изр. 2 и 3 ЗЗД. В посочения смисъл е постоянната практика на
ВКС, обективирана в решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г., ІІ ТО,
решение № 231/13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г., ІІ ТО, решение №
23/04.08.2014 г. по т. д. № 1938/2013 г., І ТО и др.
В случая не е
било спорно и по делото се установява, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор
за възлагане на строителство от 10.05.2012 г. (л. 17 и сл. от делото пред
СРС), по силата на който ищецът, в качеството на изпълнител, се е задължил да
извърши строително монтажни работи, възложени от ответника, на обект
„Фотоволтаична централа” – град Любимец на стойност 103 227,18 лв. с ДДС. Видовете СМР са, както следва: кофражни
работи, армировъчни работи, бетонови работи, хидроизолации и замазки и
тенекеджийски работи, посочени в приложение към договора. Същите са
индивидуализирани в двустранно подписаната оферта от 09.05.2012 г., находяща се
на л. 20 от делото.
Уговорено е плащането
да се извършва в срок от 7 работни дни от издаване на фактура от Изпълнителя –
в брой или по банков път. Предвидено е и плащане на аванс на изпълнителя в
размер на 25 806,79 лв., след
издаване на проформа фактура, който не се спорно, че е платен от възложителя.
В чл. 8.1. от
договора страните са постигнали съгласие цялостното изпълнение на СМР да бъде
завършено в срок до 31.05.2012 г.
Съгласно чл. 14,
възложителят се задължава да плати на изпълнителя изпълнените и приети видове
СМР, за които е издадена фактура по т. 5.
В т. 20 от
договора е предвидено плащане на неустойка в размер на 0,05 % за всеки ден забава
на неизпълнените СМР, но не повече от 10% от стойността на неизвършените видове
работи, в случай на неспазване на определените срокове.
На 18.09.2012 г. между страните е сключено
допълнително споразумение, съгласно което срокът за гаранция по договора за
възлагане на строителство за период от една година започва да тече, считано от
издаване на фактура за плащане от изпълнителя. Постигнато е съгласие за периода
на този срок възложителят да задържи 5 % от стойността на издадената фактура,
която ще бъде възстановена в полза на изпълнителя след изтичане на посочения
срок, в случай че за този период всички евентуално възникнали недостатъци бъдат
отстранявани своевременно.
Не е спорно и че
на 30.07.2012 г. между страните е
подписан документ, озаглавен „Констативен акт за установяване на годността и
приемане на строежа – образец 15” (л. 22 от делото пред СРС), в който е
посочено че строежът е изпълнен съгласно одобрените проекти и че с него се
извършва предаване на строежа от строителя на възложителя.
Страните не
спорят и че ответникът, в качеството на изпълнител е издал фактура №
*********/01.08.2012 г. за сума в размер на 77 420,39 лв. с основание „изпълнение
СМР на обект „Фотоволтаична централа – град Любимец”, съгласно Констативен акт
обр. 15 от 30.07.2012 г. по договор от 10.05.2012 г.”.
Не е спорно и че
част от сумата по фактурата е платена от ответника, като към момента
неплатеният остатък е в претендирания размер от 14 000 лв.
С оглед
непреклудираните доводи на въззивника, спорни по делото са въпросите извършени ли са в срок от ищеца
възложените с договора за строителство от 10.05.2012 г. строително монтажни
работи, съответно дължи ли се неустойка за забавено изпълнение на същите по т. 20
от договора, и налице ли са основания за
освобожаване на задържаната гаранция в размер на 5 % от стойността на договора.
По въпроса извършени ли са в срок процесните
строително-монтажни дейности:
При съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че
изпълнителят е извършил предвидените в договора за строителство от 10.05.2012
г. строително-монтажни работи в уговорения между страните срок – 31.05.2012 г.
Извод в тази
насока следва от представените по делото писмени доказателства – разрешение на
„Ви-Веста Холдинд” ЕАД за строеж № 24/24.03.2011 г. на „Фотоволтаична
електроцентрала” с мощност 413,44 kWp в УПИ X, квартал 180, Любимец, Община
Любимец, разрешение за ползане № ДК-07- X-58/22.06.2012 г. на същата и протокол
за установяване на годността за ползване на строежа образец 16 от 21.06.2012 г.
Възражението на
въззивника, че същите са приети в
нарушение на съдопроизводствените правила, поради което не следва да бъдат взети
предвид при решаване на спора по
същество е неоснователно. С определение от 25.02.2016 г., постановено по реда
на чл. 140, ал. 1 ГПК, районният съд е насрочил делото за разглеждане в открито
съдебно заседание на 09.06.2016 г., произнесъл се е по доказателствените
искания на страните и е дал указания на ищеца да уточни изрично желае ли
назначаване на техническа и счетоводна експертизи със задачи, формулирани в
исковата молба. Срок за изпълнение на указанията не е даден. Съгласно чл. 146,
ал. 3 ГПК, съдът предоставя възможност на страните да изложат становището си
във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат
съответните процесуални действия – в конкретния случай доклад по чл. 146 ГПК е
изготвен в проведеното на 09.06.2016 г. съдебно заседание. По аргумент от чл.
143, ал. 2 ГПК, в първото по делото съдебно заседание ищецът може да поясни и
допълни исковата молба, както и да посочи и представи доказателства във връзка
с направените оспорвания от ответника, а ответникът - да посочи и представи
нови доказателства, които не е могъл да посочи и представи с отговора на
исковата молба. С молба от 12.05.2016 г. (л. 62 и сл. от делото пред СРС) –
преди първото заседание и доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК, във връзка с
твърденията на ответника, че процесните СМР не са приети, ищецът е направил
доказателствено искане вещото лице по съдебно-техническата експериза да
отговори на въпроса на коя дата е приет обекта и е издадено удостоверение за
въвеждането му в експлоатация и съответно били ли са извършени и приети към
тази дата СМР, възложени с договора, като
се снабди с копие от удостоверението за въвеждане на обекта в експлоатация
и го приложи по делото. Направеното доказателствено искане е оставено без
уважение с определение от 09.06.2016 г. От изложеното се установява, че е
направено в законоустановения преклузивен срок, поради което възраженията на
въззивника, че е било преклудирано, поради което в нарушение на
съдопроизводствените правила впоследствие е уважено с определение 16.02.2017
г., е неоснователно. Ето защо, представените по делото разрешение за ползване
от 22.06.2012 г. и протокол за установяване на годността за ползване на строежа
по образец № 16 от 21.06.2012 г. са надлежно приобщени към доказателствения
материал и следва да бъдат обсъдени при решаване на спора по същество.
Неоснователно е и
възражението, на въззивника, че разрешението за ползване от 22.06.2012 г. и
протокола за установяване на годността за ползване на строежа образец 16 от
21.06.2012 г. касаят обект, различен от
процесния. В тази връзка съдът съобрази, че обсъжданите документи са
издадени от РДНСК-град Хасково въз основа на съдебно удостоверение за
снабдяване с наличните строителни книжа за процесния обект - „Фотоволтаична
централа” – град Любимец. Доколкото по делото не установява да има друг обект с
възложител – ответника със същото предназначение в град Любимец, в това число
няма налични документи за такъв в РДНСК, и предвид факта, че с процесния
договор за възлагане на строителство от 10.05.2012 г. ответното дружество е
възложило на ищеца извършване на СМР именно на обект „Фотоволтаична централа” –
град Любимец, въззивният съд приема, че обекта, на който са извършвани СМР от ищеца
е идентичен с въведения в експлоатация такъв на 22.06.2012 г. В конкретния случай се установява, че на обекта са
работили двама строители – ответника и „Сънсървиз” ЕООД, но доколкото целият
обект е въведен в експлоатация на 22.06.2012 г. възложените и на двете
дружества СМР са били изпълнени към тази дата. При съпоставка на възложените на
ищеца СМР, описани в двустранно подписаната оферта от 09.05.2012 г. (л. 20 от
делото пред СРС) и констатираните дейности в т. „Б” - „По изпълнение на СМР” от
протокола за установяване на годността за ползване на строежа по образец 16 от
21.06.2012 г. (л. 126 и сл. от делото пред СРС) се установява, че задълженията
на ищеца по договора за строителство от 10.05.2012 г. са изпълнени в срок. В тази насока са и показанията на свидетеля Людмил
Арабаджиев, ценени съобразно чл. 172 ГПК, които въззивният съд кредитира като
последователни, вътрешно непротиворечиви и корепондиращи с останалите
доказателства по делото.
Представения по
делото констативен акт за установяване годността за приемане на строежа от
30.07.2012 г. (л. 22 и л. 23 от делото пред СРС) не обуславя извод в обратна
насока. Същият доказва, че най-късно на посочената дата възложителят е приел
без забележки обекта, поради което и на основание чл. 15 от договора за възлагане
на строителство дължи плащане на изпълнените и приети СМР. Видно от посоченото
в протокола, строежът е изпълнен съгласно одобрените проекти, т.е. СМР са
изпълнени в цялост, който извод следва и от обсъдените в предходния абзац
строителни книжа. По аргумент от чл. 301 ТЗ, възражението на въззивника, че
протоколът от 30.07.2012 г. е подписан от лице без представителна власт е
неоснователно. В тази насока следва да бъде съобразен и фактът, че не се спори
между страните, че по-голяма част от сумата по фактурата от 01.08.2012 г. е
платена, т.е. не се установява да е налице своевременно противопоставяне на
ответника. Доколкото се установи, че темпорално СМР са били завършени в
уговорения срок, възложителят няма основание за начисляване на претендираната
неустойка за забава по т. 20 от договора. Последният твърди, че работата не е
приета изцяло, поради което претендира неустойка за пълно неизпълнение в размер
на 10 % от цената на СМР. С оглед недоказаността на твърденията му, не е налице
основание за начисляване, съответно и за прихващане на задължението му с негово
вземане за неустойка, както правилно е приел и районният съд.
Доводите на
въззивника, че нито разрешението за ползване, нито акт образец 16, могат да
бъдат съставени преди акт образец 15, тъй като последният е основание за
издаването им, са правилни и съответстват на действащата нормативна уредба.
Неоснователно,
обаче, е възражението, че за процесния обект акт образец 15 е издаден на
30.07.2012 г. Действително в съдържанието на представения констативен акт за
установяване на годността и приемане на строежа (л. 22 от делото пред СРС),
подписан от страните по делото, е посочено, че е документ по образец 15.
Наименуването на документа с конкретно название, обаче, не определя
доказателствената му стойност и правната му характеристика. Съгласно чл. 7, ал.
3, т. 16 от НАРЕДБА № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по
време на строителството, констативен акт за установяване годността за приемане
на строежа (част, етап от него) (приложение № 15) се съставя на основание чл. 176, ал. 1 ЗУТ от възложителя, проектантите
по всички части на проекта, строителя, лицето, упражняващо строителен надзор, и
от технически правоспособните физически лица към него, упражнили строителен
надзор по съответните части, или от техническия ръководител за строежите от
пета категория; този акт е основание за съставяне на окончателен доклад от
лицето, упражняващо строителен надзор, като с него се извършва предаването на
строежа и строителната документация от строителя на възложителя и следва да има
съдържанието, предвидено в посочената разпоредба. В конкретния случай
представения констативен акт от 30.07.2012 г. няма предвиденото в Наредба № 3
съдържание, като при изготвянето му не са участвали и предвидените в
подзаконовия нормативен акт лица. Същият обективира единствено съгласие между
страните, че обектът е приет без забележки. Този извод е логичен и закономерен
предвид установеното по-горе обстоятелство, че процесният обект е въведен в
експлоатация на много по-ранна дата – 22.06.2012 г., като видно от съдържанието
на разрешението за ползване, акт образец 15 е издаден по предвидения в закона
ред на 18.06.2012 г.
В обобщение,
доводите на въззивника, че възложените на ищеца СМР с процесния договор за
възлагане на строителство не са изпълнени в срок, са неоснователни.
Относно
възражението за задържана сума като гаранция:
На 18.09.2012
г. между страните е сключено допълнително споразумение, съгласно което срокът
за гаранция по договора за възлагане на строителство за период от една година
започва да тече, считано от издаване на фактура за плащане от изпълнителя. Не е
спорно, че фактура е издадена на 01.08.2012 г., т.е. предвиденият от страните
гаранционен срок е изтекъл на 01.08.2013
г. Съгласно чл. 266, ал. 1 ЗЗД, възнаграждение се дължи за извършена и
приета работа. Тежестта на доказване, че задължението на изпълнителя не е
изпълнено или е изпълнено лошо, е върху възложителя, чието е възражението, че
не дължи плащане (в този смисъл: решение № 34 от 22.02.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 588/2009 г., II т. о., ТК).
Независимо от
твърденията на въззивника-ответник в депозирания писмен отговор, че
изпълнителят многократно е бил уведомяван за констатирани недостатъци в предвидения
в допълнителното споразумение едногодишен срок, доказателства в тази насока по
делото не са ангажирани. Липсват данни и въобще да са били налице такива.
Видно от
представения констативен акт от 30.07.2012 г. на датата на съставянето му
възложителят е приел обекта без
забележки, т.е. не са констатирани отклонения в количествено и качествено
изпълнение на възложената работа. Не се установява при условията на чл. 154,
ал. 1 ГПК и недостатъци да са възникнали в уговорения от страните едногодишен
срок в чл. 2 от допълнителното споразумение от 18.09.2012 г. Съгласно
посочената разпоредба, страните са постигнали съгласие, че за периода по
чл. 1 – една година от издаване на
фактура за плащане от изпълнителя, възложителят задържа 5 % от стойността на
издадената фактура, която следва да бъде възстановена в полза на изпълнителя,
след изтичане на уговорения срок, в случай че за този период всички евентуално възникнали недостатъци по
строително-монтажните работи са своевременно отстранени, т.е. не се установява да са налице основания за
задържане на сумата след 01.08.2013 г.
Действително
съгласно заключението на съдебно-техническа експертиза (52 и сл. от делото пред
СРС), което въззивният съд кредитира като компетентно и обективно, при оглед на
обекта през 2016 г. вещото лице е
установило, че на места покривната мушама е отлепена, като под нея се вижда
циментова замазка, а на едно място и оголена армировка. Под отлепената мушама
се вижда, че циментовата замазка е ронлива, не е с плътна консистенция.
Посочено е, че мушамата е за ремонтиране, като в частта, в която се вижда обрушената
циментова замазка е необходимо същата да се обмаже с пласификатор/или по-силен
циментов разтвор, за да се даде гладка повърхност, преди полагане на покривната
мушама. По данни от експертизата необходимите СМР за отстраняване на установени
при огледа недостатъци са в размер на 4 104,10 лв. без ДДС. Вещото лице е
посочило, че съобразно офертата е предвидено полагане на мушама само в зоната
на затваряне, което решение счита поначало за нецелесъобразно. Изпълнената
частично хидроизолация само върху затворените отвори се явява като кръпки по
покрива, като според вещото лице е било необходимо да се положи един пласт
мушама върху целия покрив, както това е направено на съседния. Констатациите на
вещото лице какво е било целесъобразно да се направи на обекта са ирелевантни,
доколкото е констатирало, че при сравнение на количествата по офертата, с
изпълненото на място и направените изчисления се установява, че същите
съответстват, като освен това обектът е приет на 30.07.2012 г. от възложителя
без забележки.
Съществено в
случая е, че съгласно разясненията на експерта, дадени в съдебно заседание
03.11.2016 г. (л. 105 – гръб от делото пред СРС), констатираните повреди са
установени при огледа, като не е
възможно да се установи с точност кога са възникнали. Вещото лице сочи, че
вероятно не са се появили едновременно, а поетапно. Предвид изложеното,
възражението на въззивника, че СМР изначално са били извършени некачествено, е
неоснователно. Същото е опроверганото и от удостовереното в протокола от
30.07.2012 г., че приема обекта без забележки.
В обобщение, не
се установява при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК да са налице предпоставки за
задържане на уговорената гаранция в чл. 2 от допълнителното споразумение от
18.09.2012 г., като доводите на въззивника в обратен смисъл са неоснователни.
С оглед
изложеното районният съд правилно е уважил в цялост предявената от „А. П. П. И.”
ЕООД искова претенция за процесната сума в размер на 14 000 лв.
В обобщение, поради липсата на непреклудирани и относими към предмета на
делото основателни доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено изцяло, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски за въззивното производство има
въззиваемата страна. В нейна полза, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК,
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1140 лв.,
платено по банков път видно от представено платежно нареждане от 18.09.2018 г.(л.
16 от делото пред СГС). Въззивникът също е направил искане за присъждане на
разноски, но с оглед неоснователността на депозираната въззивна жалба, такива
не му се дължат.
Предвид цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 32925
от 21.05.2018 г., постановено по гр. д. № 53960/2015 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 79-ти състав.
ОСЪЖДА „В.Х.” ЕАД, ЕИК
********, със седалище *** и адрес на управление:***, ВЕЦ - ********, да заплати, на „А. П. П. И.” ЕООД, ЕИК ********, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на 1 140 лв., представляваща
разноски пред въззивната инстанция – платен адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
по аргумент от чл. 280, ал. 3, пр. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.