Р
Е Ш Е
Н И Е №
1172
гр. Пловдив, 09.04.2020 г.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД – IV гр. с., в публично съдебно заседание на тринадесети февруари през две
хиляди и двадесета година
Председател:
Димитрина Тенева
при секретаря Диана Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 118150 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79 от ЗЗД и чл. 240 от ЗЗД,
вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД от „ПРОФИ КРЕДИТ България,“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България №
49, бл. 53 Е, вх. В, представлявано от управителите **** чрез юрисконсулт А.,
против Г.П.Г. с ЕГН ********* с адрес *** за признаване за установено, че
ответника дължи на ищеца сумата от 2608,55 лв.-главница; ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното плащане; сумата от 1264,25 лв. неустойка.
Притендира разноски.
В исковата молба се твърди, че на
27.02.2012 г. между страните е сключен в писмена форма договор за револвиращ
заем, при „ОУ“ и съобразно желани от ответника параметри. Договорената сума от
850 лв. е преведена на кредитополучателя по посочена от него сметка. Последния
се е задължил да върне сумата в срок от 24 месеца, чрез отделни месечни вноски
от по 108 лв. на всяко 3-то число. Договорения ГПР е 273,36 %. годишния лихвен
процент е 142,14 %, при лихвен процент на ден 0,39%. Няма плащания по договора.
На 19.06.2012 г. е прекратен договора между лицата без да е известяван клиента
за това и за настъпването на предсрочна изискуемост. Върху
дължимата главница е начислена 50% неустойка-1264,25 лв
В предоставения
срок за отговор ответника чрез особения представител адв. Д. оспорва възникването
на валидно облигационно отношение между страните и изпълнение на поетите от
ищеца задължения по него. Твърди се погасяване на вземането по давност.
Договора противоречи на нормативната уредба на потребителските кредити.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото
производство доказателства, както и доводите на страните, намира за установено
от фактическа страна следното:
От приложените писмени доказателства- карта на клиента от 25.02.2012 г.; договор
за револвиращ заем № ********** от 27.02.2012 г., декларация от 25.02.2012 г.
за обработна на лични данни, платежно нареждане от 28.02.2012 г. е видно, че на
27.02.2012 г. между страните е подписан договор за предоставяне от ищеца на
ответника на заемна сума от 850 лв. за срок от 24 месеца, дължима на вноски от
по 108 лв. при годишен лихвен процент от 142,14 %, дневен лихвен процент 0,39%
и ГПР-273,36 %. Размера на общото дължимо задължение е 2608,55 лв. Сумата от
850 лв. е преведена по банкова сметка ***.02.2012 г.
От представеното извлечение от сметка от 09.11.2018 г. е видно, че към
09.11.2018 г. задължението на ответника по договора е в размер от 2608.55 лв. и
липсва плащане на някоя от определените 24 погасителни вноски.
От приложеното ч. г. д. 9621/18 г. на ПРС е видно, че за притендираните в
настоящето производство вземания за главница и неустойка ищецът е подал
заявление по чл. 410 от ГПК пред ПРС, като е посочил като основание за
възникване на задълженията сключен договор за заем № ********** от 28.02.2012
г. и настъпване на предсрочна изискуемост на задълженията по него от 19.06.2012
г. с прекратяване на същия поради неплащане на месечна вноска повече от 30 дни.
По заявлението е издадена заповед за изпълнение 6519/18.07.2018 г., която е
връчена на длъжника по реда на чл. 47 от ГПК. В предоставения срок на заявителя
за предявяване на установителен иск е подадена исковата молба по настоящето
дело .
Предвид така установените факти съдът намира от правна страна следното:
Проведеното предходно заповедно производство и начина на връчване на
заповедта на длъжника по реда на чл. 47 от ГПК обуславят правния интерес на
ищеца от предявяване на настоящия положителен установителен иск чл. 422, ал. 1 ГПК.
Доколкото ищеца обляга притенцията си в заповедното и настоящето
производство, за притежание на вземания от Г.П.Г. на сключен договор за заем, то той следва да установи наличието на всички елементи
от възникналото между тях правоотношение имащи значение за пораждане и
съществуване на притендираните вземания.
С оглед събраните писмени доказателства по делото-договор от 27.02.2012 г.,
платежно нареждане от 28.02.2012 г., които се кредитират изцяло от съда,
въпреки отправеното възражение от ответната страна за липса на реално
изпълнение на задължението на заемодателя да предаде на заемателя паричната
сума, настоящия състав намира за доказано възникването на заемното
правоотношене между страните по силата, на което ответника като заемополучател
дължи връщане на предоставената му в заем сума от 850 лв. на 24 месечни вноски
при заплащане на лихва съобразно уговорен годишен лихвен процент от 142,14 %,
дневен лихвен процент 0,39% и ГПР-273,36 %.
Предвид отправеното възражение от страна на ответника чрез
назначения му особен представител за противоречие на договора с разпоредбите на
ЗПК и
съобразявай
трайната съдебна практика на ВКС по искове за изпълнение на договорни
задължения, съдът
намира, че налице основание за проверка на
договора относно наличие на неравноправни клаузи във вреда на
потребителя; нарушаване
на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в
страната правов ред, доколкото това не налага събиране на
доказателства.
Разглеждайки
изискванията на ЗПК, в редакцита му към
30.07.2010 г., действала към момента на сключване на процесния договор и анализирайки
съдържанието му се достига
до
извода, че е спазена писмената форма, текста е
ясен и разбираем,
посочва се дата и място на сключването; вида
на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, размер на
лихвения процент, който в случая е фиксиран за целия срок на договора, условия
за издължаване на кредита- брой и размер на погасителните вноски.
По отношение
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, договорът да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите, следва да се отбележи, че кредиторът се е задоволил
единствено и само с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и ГПР, без да е разписана ясна методика на формиране на годишния процент
на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият от 273,36 %/. Посочената
годишна фиксирана лихва от 142,14 % не е ясно как
точно участва в него, и от какво е формиран остатъка от 131,22%, доколкото в
договора не се отразяват други разходи. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере, какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от
него финансов продукт. Тъй като целта на чл. 11, т. 10 от ЗПК е потребителя да
получи пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, а не да тълкува клаузите на договора, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, следва се
приеме, че е налице нарушение на ЗПК касаещо съществен елемент на договора,
което води до недействителност не само на тази клауза, но и до недействителност
на целия договор съобразно 22 от ЗПК. Съобразно с това и разпоредбата на чл. 23
от ЗПК на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, без да се дължат
лихви или други разходи по него. Следователно дължима се явява само предоставената по договора сума от 850 лв., доколкото от справка
се установява, че липсват плащания по договора, а
и този факт не се оспорва от ответника нито се установяват данни за противното.
За пълнота
следва да се отбележи, че клаузата за дължимост на възнаградителна лихва по
заема и неустойка са нищожни, поради противоречие с добрите нрави.
При преценка размера на лихвата по заема, като
обективен критерий може да се възприме размерът на
законната лихва, без тя да се фиксира като
граница.
В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението
за плащане на възнаградителната лихва е действително, е не повече от
трикратния размер на законната лихва, като за
обезпечени – два пъти. В настоящия
случай договорената между страните лихва - в размер на 142,14
% годишно, както и годишен процент на разходите от 273,36
%. Същите надхвърлят допустимия
трикратен размер на законната лихва, което представлява нарушение на добрите нрави, накърнява
договорното равноправие между страните и е в разрез с
принципа на добросъвестността при договарянето. Това води и до нищожност на уговорката. Доколкото нищожните
уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е
уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.
Относно
притендираната неустойка за
неизпълнение на задължението, която ищеца
обляга само на т. 10.4 от ОУ, съдът намира, че липсата на установени факти за
запознаване на заемополучателя с ОУ, доколкото не се представят доказателства
за това, е пречка да се приеме , че за последния е възникнало задължение за
заплащане на такава.
Относно
възражението за погасителна давност следва да се има предвид, че давността
започва да тече от деня на настъпване на
изискуемостта на задължението. С депозираното заявление по ч. г. д. 9621/18 г.
и исковата молба по настоящето дело кредитора е направил изявление за
настъпване на предсрочна изискуемост на вземането считано от 19.06.2012 г. след
прекратяване на договора поради забавено плащане на погасителна вноска повече от 30 дни. Съобразно с това и продължителността на
течение на срока, който за това вземане е петгодишен давността е изтекла
19.06.2017 г., т. е. преди момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК-08.06.2018 г. Тъй като не се твърдят и не се установяват извършени други
действия от кредитора прекъсващи течението на давността съдът намира, че
задължението за връщане на предоставената в заем сума от 850 лв. е погасено по
давност.
Изложените по-горе мотиви налагат отхвърляне на
предявения установителен иск изцяло.
Предвид изхода на делото на ищеца разноски не се дължат, а на ответника не
следва да се присъждат такива поради липса на отправено искане и представени
доказателства за сторени такива.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от от „ПРОФИ КРЕДИТ
България,“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. България № 49, бл. 53 Е, вх. В, представлявано от управителите **** чрез юрисконсулт А., против Г.П.Г. с
ЕГН ********* с адрес *** иск за признаване за
установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 2608,55 лв.(две хиляди шестстотин и осем лева и петдесет и пет ст.)-главница; ведно
със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното плащане; сумата от 1264,25 лв. (хиляда двеста шестдесет и четири лева и двадесет и пет
ст.) неустойка.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивския окръжен
съд в двуседмичен срок от датата на връчване на страните.
СЪДИЯ:
/п/ Д. ТЕНЕВА
Вярно с оригинала.
Р.М.