Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
27.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на девети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 8751 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 99076 от 25.05.2020 г. по гр.д. № 44430/2019 г. Софийски
районен съд, 53 състав признал за установено по предявения от „Р. (БЪЛГАРИЯ)“
ЕАД, ЕИК*******, срещу К.Б.С., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата 757.98
лв., представляваща остатък от главница по договор за предоставяне на овърдрафт
по разплащателна сметка/картова сметка от 12.01.2009 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.04.2019 г., до
окончателното плащане, за която сума по ч.гр. дело № 23127/2019 г. по описа на
СРС, 53 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като отхвърлил
иска за разликата над уважения размер от
757.98 лв. до пълния предявен размер
от 1 167.03 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е
осъдена да заплати на ищеца сумата 48.75 лв., представляваща разноски в
производството по ч.гр. дело № 23127/2019 г. по описа на СРС, 53 състав, и сумата
259.80 лв., представляваща разноски в исковото производство; На основание чл.
78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски в размер на 175.38
лв.
Срещу решението са подадени въззивни жалби и от двете страни.
Ищецът „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД обжалва решението в частта, с която искът е
отхвърлен, с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Неправилни били изводите на първостепенния съд за неравноправност на клаузата
за възнаградителна лихва. По делото такава не се претендирала, но съдът я
обсъдил, тъй като била относима към размера на непогасеното задължение по
кредита и основателността на иска за главница. Съдът приел, че клаузата на чл.
4 от договора позволява на банката едностранно и периодично да определя единия
компонент – стойност на банковия ресурс (СБР), чрез който се формира размера на
възнаградителните и наказателните лихви по договора. Този извод бил неправилен,
тъй като в същата клауза било посочено за ползвания овърдрафт, че
кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на СБР плюс 8.45
пункта надбавка. Страните по договора приели така уговорената индивидуална
клауза и в чл. 4.2 уговорили, че при промяна на СБР банката променя лихвата в
частта СБР, като обявява променената стойност в официалната си интернет
страница и на видно място в офисите на банката. За да прецени неравноправна ли
е клаузата, съдът следвало да прецени увеличавал ли се е или е намалявал СБР за
периода от 2009 до 2019 г., която информация била видна на сайта на ищцовата
банка. Неправилен бил изводът на СРС, че клаузата е неравноправна и за нея не
се прилагат изключенията, тъй като промяната на БЛП е изцяло в преценка на
банката, без в договора да са посочени конкретни параметри на изменение на
факторите, които го формират, тежестта на участието на всеки от тях и кое
определя необходимостта от промяната му. По дефиниция от чл. 430, ал. 1 ТЗ
договорът за банков кредит бил възмезден – срещу задължението на банката да отпусне
парична сума заемополучателят се задължавал не само да върне заетата сума, но и
да заплати уговорената с банката лихва по кредита. Лихвата (чл. 430, ал. 2 ТЗ)
била своеобразната цена, която заемополучателят дължи на банката като насрещна
престация за ползването на предоставените от нея парични средства. Предвид правната
природа на лихвата и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков
кредит на лихва в отнапред известен на заемополучателя размер не нарушавало
изискването за добросъвестност и не водело до значително неравновесие между
задълженията на банката и на кредитополучателя. Цената на финансовия ресурс
била обусловена от пазарни условия, посочените договорни клаузи не предвиждали
банката да може напълно произволно да повишава лихвения процент, а предвиждали
такава промяна в зависимост от промените в пазарните условия. Уговорката за
промяна на лихвата едностранно от банката не била нищожна. Моли съда да отмени
решението в атакуваната от него част и вместо това постанови друго, с което да
уважи изцяло предявения иск. Претендира разноските по делото и юрисконсултско
възнаграждение, като за въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Ответницата К.Б.С. обжалва решението в частта, с която искът е уважен, с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и
необоснованост. Предоставеният овърдрафт бил в размер на 1 200 лв., от
които ответницата усвоила 1 000 лв., която сума била напълно възстановена
на 24.01.2013 г. Районният съд неправилно приел, че усвоената сума е в размер
на 1 500 лв., тъй като освен разполагаемата сума от 1 200 лв. по
овърдрафта в картовата сметка на ответницата имало и 210.82 лв. лични средства
към датата на първото теглене, така че при тегленията на сумите от по 100 лв.
на 06.02.2009 г. и на 10.02.2009 г. теглила свои средства, внесени по банковата
й сметка. При изтегления кредит в общ размер 1 200 лв., тегленията от
1 000 лв., преведените погрешно от банков служител 300 лв. вместо 129.10
лв. на 26.08.2009 г. и заплатени от ответницата 1 670 лв. не можело да се
приеме, че главницата не е заплатена. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в атакуваната от нея част и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноските по делото, като за тези
във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
С писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК въззивникът-ищец оспорва
жалбата на насрещната страна и моли съда да потвърди решението в атакуваната от
ответницата част.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК (отм.) за
сумата 1 167.03 лв. - главница по договор за предоставяне на овърдрафт по
разплащателна/картова сметка от 12.01.2009 г. Претендирана е и законната лихва върху
главницата от подаване на заявление по чл. 410 ГПК на 22.04.2019 г. до
окончателното плащане. За вземането е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 23127/2019 г. на СРС, 53 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС). Съгласно чл. 7,
ал. 3 (нова, ДВ бр. 100/2019 г.) ГПК, съдът следи служебно и за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като осигурява възможност
на страните да изразят становище по тези въпроси.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение е подадено в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК, а установителният иск е предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК
и е допустим. Настоящият състав
намира обаче решението за частично неправилно по следните съображения:
Приет по делото е договор за предоставяне на овърдрафт по
разплащателна/картова сметка от 12.01.2009 г., съгласно който ищцовата банката предоставила на ответницата-кредитополучател
кредит - овърдрафт по посочена разплащателна/картова сметка до размер от 1 200
лева, като кредитът се погасява от трудовото възнаграждение на
кредитополучателя, постъпващо по сметката. Уговорено е, че договорът влиза в
сила от датата на подписването му и е със срок до 12.01.2019 г., с възможност
за автоматично подновяване при спазване на условията на договора и политиката
на банката. Съгласно чл. 4, за ползвания овърдрафт картодържателят се задължава
да плаща на банката годишна лихва в размер на стойност на банков ресурс (СБР) за
лева, увеличен с 8.45 пункта. Според дефиницията в договора, „стойност на
банков ресурс“ е лихвеният процент по междубанковите депозити за съответния
период и валута по котировка „предлага“ плюс законоустановените разходи на банката,
в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с фонда за гарантиране на влоговете,
изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при банката. Съгласно чл.
4.5, в случай че на падежна дата няма достатъчно средства по
разплащателната/картовата сметка за плащане на дължимата лихва, банката я погасява
служебно за сметка на неусвоения овърдрафт (капитализация), а в случаите когато
овърдрафтът е усвоен изцяло, банката формира неразрешен овърдрафт. Според чл.
4.6, неразрешеният овърдрафт се олихвява с предвидената в договора за кредит
редовна лихва, увеличена с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта
годишно за времето от забавата до окончателното издължаване на просрочените
задължения.
Съгласно приетото в първата инстанция заключение на ССЕ и обясненията на
вещото лице при изслушването му в открито съдебно заседание, кредитът е
усвояван чрез теглене на суми в брой, като общият размер на тези усвоени суми е
1 500 лв. Начислените задължения по договора за кредит са в общ размер 2 762.95
лв., от които 1 004.65 лв. – договорна лихва, 150.30 лв. – такси, и 108
лв. - комисионни. За периода от сключване на договора до изтичане на срока му
от ответницата са заплатени общо 1 670.74 лв., с които банката е погасила 1 178,89
лв. - главница, 409.05 лв. - договорна лихва, 34.70 лв. – такси, и 48.00 лв. - комисионни.
Последното плащане по кредита в размер на 170.10 лв. е извършено на 24.01.2013
г.
При изслушване на заключението процесуалният представител на ищеца твърди,
че усвоената сума по кредита е в размер на 1 200 лв. Вещото лице е
посочило също, че не е изследвало движението по разплащателната сметка преди предоставяне
на овърдрафта на 12.01.2009 г., тъй като такава задача не му била поставена.
Видно от приетото извлечение от разплащателната сметка(л. 18 – 20 от делото на
СРС), преди усвояване на суми от овърдрафта и след приспадане на комисионна в
размер на 12 лв., по сметката на ответницата е имало сумата 210.82 лв. – лични
средства.
С оглед така установеното, въззивният съд намира предявения иск за
неоснователен. Настоящият състав намира, че при уредената от законодателя
засилена потребителска защита, при
която съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в потребителски
договори, по аргумент за по-силното основание съдът следва да следи служебно и
за наличие на нищожни клаузи поради противоречие с императивна материалноправна
законова норма, установена в защита на потребителите.
Съгласно чл. 9, ал. 1, т. 2 от приложимия към процесния договор за кредит
Закон за потребителския кредит (обн. ДВ бр. 53 от
30.06.2006 г., отм. ДВ бр. 18 от 05.03.2010 г.), при договори, по които
кредитът се предоставя под формата на превишаване наличността по разплащателна
сметка (овърдрафт), с изключение на кредитните карти, кредиторът уведомява
писмено потребителя преди или най-късно по време на сключване на договора
за потребителски кредит за максималния размер на кредита; годишната
лихва и разходите по кредита, приложими от момента на сключване на договора,
както и условията, при които те могат да бъдат променяни; начините за
прекратяване на договора. Според ал. 2 на чл. 9, кредиторът потвърждава на
потребителя в писмена форма информацията по ал. 1. Потвърждаването на тази
информация може да се съдържа в извлечение от сметка, предоставено на потребителя.
Кредиторът уведомява незабавно потребителя за всяка промяна в годишната лихва
или в разходите, свързани с предоставянето на кредита.
Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.), когато не са спазени изискванията
на чл. 6, чл. 7, т. 4 -
14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10,
договорът за потребителски кредит е недействителен, а според ал.
2, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая процесният договор за кредит – овърдрафт е сключен в изискуемата
от чл. 430, ал. 3 ТЗ писмена форма за действителност. В него обаче не се
съдържа информация относно годишната лихва и разходите по кредита, приложими от
момента на сключване на договора, нито има данни преди или по време на
сключване на договора банката да е потвърдила писмено информацията по чл. 9, ал.
1, т. 2 ЗПК (отм.). Противно на поддържаното от въззивника-ищец, размер на
лихвата не е уговорен, тъй като в договора не е посочена стойността на СБР към
момента на сключване на договора, а само фиксираната надбавка. Липсата на
уговорен лихвен процент по кредита обуславя извод за недействителност на целия
договор – както предвид разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗПК, така и предвид
обстоятелството, че съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ заплащането на възнаградителна
лихва е характеризираща договора за банков кредит престация - цената, която
кредитополучателят дължи за предоставената му за ползване парична сума, поради
което липсата на валидна уговорка относно тази престация води до
недействителност на договора.
Ето защо въззивният съд намира, че процесният договор за кредит е
недействителен, и съгласно чл. 14, ал. 2 ЗПК (отм.)
ответницата-кредитополучател дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
не и лихва или други разходи. С оглед установеното, че ответницата е заплатила на
банката сумата 1 670.74 лв., с нея напълно е погасена главницата по кредита,
поради което предявеният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Предвид частичното несъвпадение на изводите на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в обжалваната от ответницата част и вместо това
постановено друго, с което искът се отхвърли изцяло. Съответно решението следва
да бъде отменено и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата
е осъдена да заплати на ищеца разноски за исковото и за заповедното производство.
В частта, с която искът е отхвърлен, решението следва да бъде потвърдено като
правилно.
При този изход, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден
да заплати на ответницата разноски за исковото производство в размер на още 224.62
лв.; Доказано направените разноски за настоящата инстанция са в размер на 300.00
лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение, и 25 лв. – заплатена държавна
такса. Възнаграждението е в минималния размер по чл. 7, ал. 2 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което
възражението на въззивника-ищец за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК
е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 99076 от 25.05.2020 г.,
постановено по гр.д. № 44430/2019 г. на Софийски районен съд, 53 състав в частта, с които е признато за
установено по предявения от „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ********, срещу К.Б.С.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата 757.98 лв., представляваща остатък от
главница по договор за предоставяне на овърдрафт по разплащателна
сметка/картова сметка от 12.01.2009 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.04.2019 г., до окончателното
плащане, както и в частта, с която К.Б.С.,
ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 48.75 лв., представляваща разноски в
производството по ч.гр. дело № 23127/2019 г. по описа на СРС, 53 състав, и
сумата 259.80 лв., представляваща разноски в исковото производство, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ********, срещу К.Б.С., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК (отм.) за размера от 757.98 лв. - главница по договор за предоставяне на
овърдрафт по разплащателна/картова сметка от 12.01.2009 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 99076 от 25.05.2020 г., постановено по гр.д. № 44430/2019 г. на
Софийски районен съд, 53 състав в останалата част.
ОСЪЖДА „Р. (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
„Експо 2000“, да заплати на К.Б.С.,
ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата от още 224.62 лв. (двеста
двадесет и четири лева и 62 стотинки), представляваща разноски за първоинстанционното
производство, и сумата 325.00 лв. (триста двадесет и пет лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.