Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….2019г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
открито съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при участието на секретаря Нели
Катрикова, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.д.№1329/2019г., по описа на ВОС, ТО, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.259 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба вх.№50544/10.07.2019г. на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК
*********, София, чрез ю.к.Р.И. срещу решение №2718/17.06.2019г., постановено
по гр.дело №6511/2018г. на ВРС, 16 състав, с което съдът е отхвърлил предявения
от ищеца ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответникът А.Б.Г., ЕГН **********, Варна, дължи
на ищеца сума в размер на 6 322.80 лв. /шест хиляди триста двадесет и два лева
и осемдесет стотинки/, представляващо неизплатено задължение по Договор за
потребителски кредит № ********** от
29.03.2017г., предмет на заповед за изпълнение, издадена по ЧГД №15960/2017год.
на ВРС, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
в съда до окончателното изплащане, на основание
чл.415, ал. 4 във вр. чл.422,
ал.1 от ГПК, чл. 240 от ЗЗД.
Във ВЖ се твърди, че постановеното от ВРС
решение е неправилно и незаконосъобразно. Излага се, че съдът неправилно е
приел, че договор за потребителски кредит от 29.03.2017г. е недействителен
съгласно чл.22 от ЗПК поради несъответствие с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.1,
т.9 и т.11 от ЗПК. В тази връзка въззивникът излага подробно обстоятелства
относно сключването на договора. Твърди, че към договора е бил приложен и
предоставен на длъжника погасителен план с ясно и точно посочване на
погасителните вноски. Твърди, че сключеният договор отговаря на всички законови
изисквания. Сумата, предмет на потребителския кредит е била предоставена реално
на кредитополучателя. Неправилно се твърди, че е заключението на съда, че
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е нищожно като
заобикалящо императивните норми на чл.10а, ал.4 ЗПК. Твърди се, че този допълнителен
пакет е уговорен доброволно между страните. На ответника е дадена възможност да
се откаже от договора по силата на чл.7, т.1 от ОУ към процесния договор, но
същият не го е сторил. Въззивникът поддържа, че пакетът от допълнителни услуги
не е задължителен с оглед ползването на търсения кредит. Поддържа, че
споразумението е действително съглашение между страните. Този пакет предоставя
на потребителя допълнителни услуги, които не са свързани с пряката дейност по
кредитиране, а са свързани с конкретното социално положение на
кредитополучателя/потребителя. Твърди се, че допълнителните услуги не
представляват цена на услугите, а представляват цена поради наличието на тези
услуги /гарантират опция за потребителя да поиска промяна в договора за кредит във
всеки един момент/. Твърди се, че предоставянето на такива допълнителни услуги
е допустимо и съгласно чл.9 от ЗПК. Подписването на това споразумение от
потребителя се твърди, че е доброволно, а не задължително за ползването на
основния продукт - кредита. Разходите на потребителя за процесните допълнителни
услуги не представляват част от общите разходи по кредита, респ. не се отчитат
при ГПР, съответно споразумението не противоречи на чл.19, ал.4 ЗПК. Претендира
се отмяна на постановеното от ВРС решение като неправилно и вместо това
уважаване на предявения иск за пълната сума от 6 322.80 лева ведно със
законна лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 23.10.2017г. до
окончателното изплащане на задължението.
В срока за отговор по чл.263 ГПК е постъпило
становище на ответника А.Б.Г., чрез назначения му от съда особен представител
адв.Г.Н. от ВАК, за неоснователност на жалбата. Поддържа се правилността на
изводите на съда в съдебното решение, вкл.относно недействителността на договора
за потребителски кредит и нищожността на споразумението за допълнителен пакет
услуги. Счита, че постановеното решение е правилно и моли същото да бъде
потвърдено. Направено е искане за определяне възнаграждение на особения
представител за въззивното производство.
В съдебно заседание пред въззивния съд, ПРОФИ
КРЕДИТ България ЕООД не изпраща представител, но поддържа с писмена молба
въззивната жалба. Претендират се сторените по делото разноски за държавна такса
и ю.к.възнаграждение.
Насрещната страна се представлява в съдебно
заседание от особен представител адв.Г.Н. от ВАК, която оспорва жалбата и
поддържа депозирания отговор.
За да се
произнесе по жалбата съдът съобрази, че производството е образувано пред ВРС по
искова молба на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, с която са предявени кумулативно
съединени искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.422, ал.1 ГПК,
вр. чл.240 от ЗЗД, за установяване спрямо ответника А.Б.Г., ЕГН **********,
задължение в размер на 6 322.80 лв. /шест хиляди триста двадесет и два лева и
осемдесет стотинки/, основано на Договор за потребителски кредит № **********
от 29.03.2017г., предмет на заповед за
изпълнение, издадена в производството по ЧГД №15960/2017год. на ВРС, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното изплащане. В исковата молба се твърди, че на 29.03.2017г. е
сключен Договор за потребителски кредит №********** между „ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД като кредитор и А.Б.Г., при следните параметри: - Сума на кредита: 2200 лв.; Срок на кредита:
30 месеца; Размер на вноската: 118.58 лв.; Падеж на вноската: двадесет и втори
ден от месеца; Годишен процент на разходите (ГПР): 49.89 %; Годишен лихвен
процент: 41.17 %; Лихвен процент на ден: 0.11%; Общо задължение по кредита:
3557.40 лв. С договора е закупен и пакет от допълнителни услуги в размер на 2
765.40 лв.; Размер на вноска по закупен пакет от допълнителни услуги: 92.18
лв., или при общо задължение по договора от 6322.80 лв., с вноска по плана
от 210.76 лв. и посочен 22 ден от
текущия месец за падежна дата по плана.
В исковата
молба ищецът твърди, че е изпълнил точно и в срок задълженията си по договора,
като на 29.03.2017г. превежда парична сума в размер на 2200.00 лв. по посочена
от длъжника А.Б.Г. банкова сметка. ***е по Договор за потребителски кредит №
**********, като го сключва за срок от 30 месеца, с месечна вноска по
погасителен план в размер на 210.76 лв. и падежна дата всяко 22-то число на
месеца. Предвид факта, че длъжникът не е изпълнявал точно поетите с договора
задължения и не е направил нито една погасителна вноска, след изпадане в забава
и съгласно уговореното и прието от страните в т.12.3. от Общите условия към
договора за потребителски кредит, на 01.08.2017г. договорът е прекратен
автоматично от страна на ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД и е обявена неговата
предсрочна изискуемост. На 02.08.2017г. на А.Б.Г. е изпратено уведомително
писмо от страна на дружеството, с което той е уведомен, че договорът е
прекратен и че е обявена неговата предсрочна изискуемост. Съгласно уговореното
в ОУ при прекратяването на ДПК на основание т.12.3 от Общите условия, клиентът
дължи остатъчните и непогасени вноски по погасителен план, включващи и
възнаграждение при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и
такси. С исковата молба се твърди, че ответникът дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД сумата от 6322.80 лв. /шест хиляди триста двадесет и два
лева и осемдесет стотинки/, представляващо неизплатено задължение по Договор за
потребителски кредит.
Ответникът
в срока за отговор по реда на чл.131 от ГПК,
чрез назначения от съда особен представител депозира отговор на исковата
молба, с който оспорва основателността му. Оспорва всички факти и обстоятелства
изложени в исковата молба. Оспорва наличието на облигационна връзка между ищеца
и ответника. Оспорва твърденията, че между страните е сключен
индивидуализирания в исковата молба договор, както и всички документи към
него/споразумения, декларации, погасителни планове, ОУ и др./ както и
параметрите му. Оспорва получаването на заемната сума от страна на ответника,
съответно дължимостта й. Оспорва всички представени към исковата молба писмени
документи по дата, подпис и съдържание. Прави възражение и за прекомерност на
уговорената в договора лихва. Твърди, че възнаграждението за закупен пакет от
допълнителни услуги всъщност представлява лихва, която кредиторът е отразил по
този начин в договора, с цел заобикаляне на закона, който му ограничава
възможността за това. Тази уговорка е недействителна, защото противоречи на
закона и го заобикаля. Моли за отхвърляне на предявения иск.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, с оглед наведените оплаквания и след
преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Съдът
прецени, че ВЖ е постъпила в преклузивния срок, срещу подлежащ на обжалване
акт, подадена от легитимирана страна, поради което намира същата за допустима.
Постъпилият отговор е подаден от надлежно упълномощен процесуален представител
на ответника, в срока по чл.263 ГПК и отговаря на
изискванията на чл.260 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната част. При тази преценка съдът заключава, че
обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната
власт на съда, допустимо е като постановено при наличие на положителните и
липса на отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение правилността на съдебното
решение, съобразно чл.269, ал.1, изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания, които се изразяват в твърдения за
неправилност и противоречие с материалния закон. Решението се обжалва изцяло
поради пълното отхвърляне на предявените искове за сумата от 6 322.80 лева –
задължение по договор за потребителски кредит ведно със законната лихва от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 23.10.2017г. до изплащане на
задължението.
Въпреки липсата на уточнение на съставните
суми, формиращи общия размер на претенцията в петитума на исковата молба, а и в
подаденото заявление по чл.410 ГПК, съдът намира, че отделните пера от
претендираната сума са ясно заявени в обстоятелствената част на исковата молба.
Сумата от 6322.80 лева се формира от 30 бр. неплатени месечни погасителни
вноски по договора в размер на всяка от тях от 118.58 лева /вкл.главница и
договорна лихва, видно от приложения погасителен план на л.23 по делото/ както
и уговореното възнаграждение по споразумение за закупуване на пакет
допълнителни услуги в размер на 2 765.40 лева. /видно от договора за
потребителски кредит на л.9 по делото/ Освен това се претендират и законните
лихви от подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 18.10.2017г. до окончателното
изплащане.
Въпреки оспорването на договора и
правоотношението от страна на особения представител съдът намира, че
приложените доказателства в пълнота разкриват възникналото облигационно
отношение по ДПК между Профи Кредит България и заемополучателя А.Б.Г.. Липсва
изрично оспорване подписа на същия в договора и неговите приложения. Отделно от
това кредитополучателят е представил доказателства за нареждане на сумата,
предмет на кредита в размер на 2 200 лева по банкова сметка ***вора на
29.03.2017г.
Ако се
приеме с оглед т.18
от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК, че липсва настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит доколкото на
длъжника не е връчено уведомление за това, то искът би бил неоснователен.
Въпреки това съдът съобразява срока на договора от 30 месеца и обстоятелството,
че считано от 29.03.2017г., към настоящия момент договорът е прекратен поради
изтичане срока му на действие, след 30.09.2019г. Към настоящия момент всички
дължими и договорени вноски по него са падежирали. Преценката на съда за
основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното
положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция
/първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска. Поради това съдът
следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска
съгласно чл.235, ал.3 ГПК. Предвид гореизложеното, дължимостта на всички вноски
по процесния договор е настъпила към момента на приключване на съдебното дирене
във въззивната инстанция, поради което, с оглед липсата на доказателства за
погасяване на задължението, се установява дължимостта на предоставения кредит.
Въззивният състав не споделя формираните от първостепенния състав
доводи, че договорът за потребителски кредит
страда от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и
противоречи на изискванията на чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за
потребителския кредит. Анализа на съдържанието на договора за кредит обуславя
извод, че е спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12,
съгласно чл.10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с
чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на
предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, срок на договора,
общия размер на кредита, размер на лихвения
процент, годишния процент на разходите, условия за издължаване на
кредита, ведно с погасителен план /разбивка на главница и лихви/, както и
останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11 до т.26.
Според
нормата на чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Видно от мотивите при пленарно
парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за изменение и
допълнение на ЗПК № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС, законодателят е целил
постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на
"бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска
кредитоспособност или слаба информираност и на професионалните заемодатели, опериращи
на същия този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок
брой свои клиенти. Действително, до тази законодателна намеса, предоставянето
на тази услуга на потребителите не е било регулирано с императивен лимит на
възнаграждението на кредитора, но поради злоупотреба с договорната свобода,
несъвместима с обществения морал, съдът намира, че като несъвместими с добрите
нрави следва да се считат сделки на търговци, договарящи с потребителите
годишен процент на разходите съществено надвишаващи възприетия по-късно горен
праг на петкратен размер на законната лихва. /чл.19, ал.4 ЗПК/
Същевременно,
договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това, че е
предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски
кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил
същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за
противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.
В
случая, определеният в договора размер на ГПР от 49. 90 % не надвишава пет пъти
размера на законната лихва /50%/, а договореният лихвен процент е 41.17 %.,
поради което и съдът приема, че цената на кредитиране не е свръх прекомерна. По
същите мотиви се налага изводът, че не е налице някоя от хипотезите на чл.143,
т.1-19 ЗЗП, тъй като клаузите не създават възможност за облагодетелстване на
кредитора за сметка на длъжника и това да го постави в по – неравностойно
имуществено положение, при отчитане на спецификата на рисково небанково
кредитиране. Поради това се налага извод, че клаузите за договорна лихва и ГПР
са действителни, поради което ответникът дължи заплащане на главницата от
3 557.40 лева, включваща разсрочените вноски на предоставената в заем сума
за 30 месеца и договорните лихви върху тях, или 30 бр. месечни погасителни
вноски от по 118.58 лева. Поради горното и следва да се приеме, че
претенцията за заплащане на сума от 3 557.40 лева е основателна.
Не
този извод следва от уговорките в споразумението за закупуване на допълнителен
пакет услуги. Настоящият състав намира, че съдържанието на т.н. допълнителен
пакет услуги, по същество не представлява реално предоставени допълнителни
възможности или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да
се възползва и които да носят допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано
възнаграждение в размер дори по-висок от предоставената в заем сума. Следва да
се държи сметка, че съобразно клаузите на ОУ, уреждащи съдържанието на
допълнителните услуги, ползването на всяка от тях е обусловено от насрещната
воля на кредитора, което само потвърждава изложеното по-горе, че не се касае за
допълнителни ползи или преференции на кредитополучателя. Това се отнася и за
услугата "приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит", тъй като изначално липсва яснота какъв е срокът за разглеждане и
изплащане на кредит в случай, че не бъде избран допълнителен пакет. Доколкото
договорът е двустранен, всяка една от услугите представлява част от процеса на
първоначално и последващо договаряне между страните, съотв. всяка една е длъжна
добросъвестно да упражнява и изпълнява предоставените й със закона права и
вменени задължения. Стремежът към парично компенсиране на едната страна по
договора и то в размер надхвърлящ предоставената в заем сума е неоправдано и
създава предпоставки за неоснователно обогатяване.
Съгласно
разпоредбите на чл.10а, чл.19, ал.3 и чл.33 ЗПК се ограничава свободата на
договаряне от кредитора, предоставящ потребителски кредит на условия, при които
освен обявената договорна лихва и обезщетение за забава, на потребителя се
възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер
разходи. Възстановяването на разходите по събиране на дълга от неизправен
длъжник не може да се включва в ГПР именно защото размерът им зависи от
конкретните разноски, направени поради неизпълнението. Но както бе посочено
по-горе, тези разходи не представляват реално предоставяне на блага/полза,
преференция/ за потребителя. Уговарянето на бъдещи разходи във фиксиран размер,
събиран по силата на самия договор, дава основание съдът да квалифицира тази
клауза като противна на създадената потребителска уредба и на добрите нрави,
като уговорена отнапред компенсация за неполучена договорена престация, водещо
до нищожност на клаузата и пряко противоречаща на чл.10а, ал.2 ЗПК. Клаузите от
споразумението за допълнителни услуги са нищожни и като неравноправни по
смисъла на чл.143 от приложимия Закон за защита на потребителите тъй като
поставят в неравностойно положение икономически слабата страна в
правоотношението. Освен изложеното, съдът намира, че въпреки оспорването,
ищецът не е доказал предоставянето и ползването на някоя от тези допълнителни
услуги. Изложеното сочи, че въззивната жалба в тази част е неоснователна, а постановеното
от ВРС решение – правилно и законосъобразно, поради което подлежи на
потвърждаване в тази част. За разликата над 3557.40 лева до претендираните общо
6 322.80 лева, искът подлежи на отхвърляне. /за сумата от 2 765.40
лева – възнаграждение по споразумение за закупен допълнителен пакет/ Доколкото
възнаграждението по договора в размер на 3557.40 лева е по-малко от
претендираната като главница сума от 6322.80 лева, то искът е основателен до
по-малкия размер и неоснователен за разликата до 6322.80 лева.
С
оглед разясненията, дадени в т.12 на ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по издаване на заповед за
изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото производство или с
решението си по установителния иск съдът дължи произнасяне по дължимостта на
разноските и за заповедното производство. Дължимите на ищеца разноски по
съразмерност на уважената част от иска за първа инстанция възлизат на сумата от
518.20 лева, а за въззивна инстанция – 323.56 лева, при съобразяване и
ю.к.възнаграждение в размер на 150 лева съгласно чл.78, ал.8 ГПК и чл.25 от
НЗПП. Разноските за заповедното производство възлизат на сумата от 99.27 лева,
на осн.чл.78 ГПК и при отчитането им по съразмерност.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №2718/17.06.2018г., постановено по гр.дело №6511/2018г. на 16 състав на
ВРС, в частта, в която е отхвърлен
предявения от ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, иск срещу А.Б.Г., ЕГН **********,
Варна, за установяване, че ищецът има вземане от ответника, основано на договор
за потребителски кредит №********** от
29.03.2017г., предмет на заповед за изпълнение, издадена в
производството по ч.гр.д №15960/2017год. на ВРС, за сумата до 3 557.40
лева, представляващи задължение по договора за потребителски кредит ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното изплащане като вместо това ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че в полза на ищеца ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД,
ЕИК *********, съществува вземане от ответника А.Б.Г., ЕГН **********, Варна, основано
на договор за потребителски кредит №********** от 29.03.2017г., предмет на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, издадена в производството по ч.гр.д №15960/2017год.
на ВРС, за сумата до 3 557.40 лева, представляващи задължение по договора
за потребителски кредит ведно със законната лихва, считано от 30.09.2019г. до
окончателното изплащане на задължението, на осн.чл.422 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №2718/17.06.2018г. по гр.дело №6511/2018г. на 16 състав на ВРС в
останалата част, в която е отхвърлен иска на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК
*********, срещу А.Б.Г., ЕГН **********, Варна, за установяване, че ищецът има
вземане от ответника, основано на договор за потребителски кредит №**********
от 29.03.2017г., предмет на заповед за
изпълнение, издадена в производството по ч.гр.д №15960/2017год. на ВРС, за
сумата над 3 557.40 лева до претендираните 6332.80 лева, представляващи
възнаграждение по споразумение за закупуване на допълнителен пакет услуги към
договора за кредит както и за лихвите от подаване на заявлението до
30.09.2019г., на осн.чл.422 ГПК.
ОСЪЖДА
А.Б.Г., ЕГН **********, Варна, да заплати на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК
*********, София, сторените в заповедното производство разноски съразмерно на
уважената част, до размера от 99.27 лева, на осн.чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА
А.Б.Г., ЕГН **********, Варна, да заплати на ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК
*********, София, сторените в исковото производство разноски съразмерно на
уважената част от иска както следва: за първа инстанция сумата от 518.20 лева и
за въззивна инстанция –сумата от 323.56 лева.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: