№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на пети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИМЕОН СТОЙЧЕВ
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
с участието на
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 547 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 491463/19.09.2018г., постановено
по гр. д. № 27399/2018г., Софийски районен съд е осъдил ответника „В.-В.-Е.-****“
ООД да заплати на ищеца К.И.И. на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от
190,45лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 5
работни дни през 2017г., като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от
400лв., както и за платен годишен отпуск от 4 работни дни през 2016г. С
решението районният съд е отхвърлил и предявените от ищеца обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за
признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със заповед №
9/27.03.2017г. на управителя на ответното дружество; с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ за заплащане на сумата от 4800лв.,
представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат от уволнението за
периода 27.03.2017г.-27.09.2017г.; с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ за
заплащане на сумата от 800лв., представляваща обезщетение за неспазено
предизвестие и с правно основание чл. 226, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от
800лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди вследствие непопълването
от работодателя на трудовата книжка на ищеца.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца, с която се обжалва
първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.
344, ал. 1, т. 1 и 3 КТ, по чл. 220, ал. 1 КТ и по чл. 226, ал. 1 КТ съгласно
уточнението, направено от процесуалния представител на въззивника в проведеното
на 05.06.2020г. открито съдебно заседание. В жалбата се поддържа, че районният
съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като е провел открито съдебно
заседание без да е изтекъл 7-дневния срок от призоваването, както и при наличие
на данни за невъзможност на процесуалния представител на ищеца да се яви поради
здравословни проблеми. По този начин се е стигнало до лишаване на ищеца от
правото му да участва в процеса. Посочва се още, че изводът на районния съд, че
представения от ответника трудов договор е приложим в отношенията между
страните, е неправилен. Изтъква се, че показанията на разпитания в хода на
първоинстанционното производство свидетел Х.В., не следва да бъдат кредитирани
поради наличието на съществено противоречие в тях. Твърди се също така, че
ищецът многократно е правил опити да посети счетоводната къща, която е
обслужвала работодателя, но не е бил допускан до офиса. Съобразно изложеното се
моли за отмяна на решението в обжалваната част. Претендират се разноски.
Насрещната страна е депозирала отговор на въззивната жалба, с който
същата се оспорва. Изтъква се, че жалбата е бланкетна, като не се посочват
конкретни пороци на съдебното решение, водещи до неговата незаконосъобразност.
Сочи се, че районният съд не е допуснал процесуални нарушения, а изводът му, че
именно представеният от ответника трудов
договор е валидният, бил правилен. Твърди се, че показанията на свидетеля
следва да бъдат кредитирани изцяло, тъй като същият е присъствал при
сключването на договора. В заключение се посочва, че ищецът се опитва да черпи
права от своите некоректни действия. Съобразно изложеното се моли за
потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на сторените разноски.
В частта, с която районният съд е уважил иска по чл. 224, ал. 1 КТ до
размер на сумата от 190,45лв., представляваща обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск от 5 работни дни през 2017г., и го е отхвърлил за разликата над
този размер до пълния предявен от 400лв., както и за 4 работни дни от 2016г.,
първоинстанционното решение не е обжалвано от страните, поради което е влязло в
сила.
Софийски градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства, включително тези пред въззивната инстанция, и обсъди
доводите на страните, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Между страните по делото не е
спорно, че между тях е съществувало трудово правоотношение по силата на сключен
на 18.10.2016г. безсрочен трудов договор, съгласно който ищецът е заемал
длъжността „експерт маркетинг“, с уговорен размер на месечното възнаграждение от
800лв. Не е спорно също, че трудовото правоотношение е прекратено едностранно
от работодателя със заповед № 9/27.03.2017г., получена от ищеца на 03.04.2017г.
В исковата молба ищецът навежда
като основание за незаконосъобразност на прекратяването на трудовото
правоотношение липсата на уговорена клауза за изпитване в трудовия договор по
чл. 71, ал. 1 КТ. Видно от представената заповед № 9/27.03.2017г., трудовото
правоотношение с ищеца е прекратено именно на това основание – по инициатива на
работодателя в срока за изпитване.
Основният спорен въпрос между
страните на етапа на въззивното производство се свежда до това кой трудов
договор ги обвързва, доколкото по делото са представени два трудови договора –
на л. 6 от ищеца и на л. 27-28 от ответника, с различно съдържание. И в двата е
посочена една и съща дата на сключване – 18.10.2016г., като релевантното за
настоящия спор обстоятелство, което се твърди, че се различава по тях, е относно
липсата на уговорена клауза за изпитване в договора на л. 6 в сравнение с този
на л. 27-28, както и че липсвал подпис на работника на представения от
работодателя екземпляр. В чл. 5 от представения на л. 6 от първоинстанционното
дело трудов договор № 9/18.10.2016г., който носи подписите и на двете страни и
не е оспорен от ответника, е посочено, че „страните уговарят срок за изпитване
в размер на : , в полза на работодателя“. В чл. 3 от представения на л. 27-28
от първоинстанционното дело трудов договор № 9/18.10.2016г., който е оспорен от
ищеца, е посочено, че „страните уговарят срок на изпитване в размер на: 6
месеца, в полза на работодателя.“ На представените от работодателя оригинал и
заверено копие на трудовия договор, след „настоящият трудов договор се сключва
в два еднообразни екземпляра, по един за всяка страна“, е налице подпис за
работодател и поставен печат, но липсва подпис за работник. Това обстоятелство
е установено и от вещото лице по назначената, приета и неоспорена от страните
съдебно-графическа експертиза, която съдът кредитира изцяло, съгласно която в
обекта на изследване (оригинала на трудовия договор) на ред 11 в мястото за
работник няма положен подпис. Подписи от страна на работника са налице на
редове 16 и 18 върху л. 2 на представения трудов договор, като съгласно
заключението същите са изпълнени именно от ищеца – К.И.И.. Положените обаче на
редове 16 и 18 подписи от страна на работника удостоверяват не постигнатото
между страните съгласие досежно съществените елементи от договора и съгласие за
неговото пораждане при тези условия, а удостоверяват, че работникът е получил
на 19.10.2016г. екземпляр от трудовия договор и копие от удостоверение по чл.
62, ал. 3 КТ, заверено от НАП, както и че работникът се е задължил да постъпи
на работа на 19.10.2016г. Ето защо, съдът приема, че действащ и приложим в
отношенията между страните, е намиращият се на л. 6 от първоинстанционното дело
трудов договор, който притежава всички необходими реквизити, включително
подписи и на двете страни. Този извод на съда не се променя от показанията на
разпитания в хода на първоинстанционното производство свидетел - Х.В., която
посочва, че договорът от л. 6 бил примерен, доколкото този договор съдържа
съвпадащите насрещни волеизявления на двете страни по него и по делото няма
писмени доказателства, които да установяват неговото изменение/прекратяване на
различно от процесното основание.
В конкретния случай обаче не е от
съществено значение кой от двата трудови договора ще се приеме, че обвързва
страните, тъй като и в двата е налице уговорена клауза за изпитване. Макар в
чл. 5 от трудовия договор на л. 6 да няма конкретно посочен срок за изпитване,
клауза за изпитване е налице, като същата е уговорена в полза на работодателя.
При липса на изрично посочена продължителност на срока за изпитване, липсващата
клауза се замества от императивната разпоредба на чл. 70, ал. 1 КТ, определяща
максимално допустимата продължителност от 6 месеца. В този смисъл е и трайната
съдебна практика, която се споделя и от настоящия състав – Решение №
338/27.09.2011г. по гр. д. № 64/2011г., IV ГО на ВКС, Определение №
458/24.04.2009г. по гр. д. № 535/2009г., III ГО на ВКС, Определение №
447/23.05.2017г. по гр. д. № 642/2017г., III ГО на ВКС и др. Поради това следва
да се приеме, че и в трудовия договор на л. 6 от първоинстанционното дело е
уговорен срок за изпитване в полза на работодателя за максимално допустимия от
закона срок от 6 месеца.
По делото не е спорно, а и се
установява от събраните доказателства, че трудовото правоотношение е прекратено
на 03.04.2017г. - преди изтичане на 6-месечния срок за изпитване. При това
основание за прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят няма
задължение да излага други мотиви и обстоятелства за прекратяването, а е
достатъчно единствено да се позове на клаузата за изпитване и прекратяването да
е сторено в срока на действието й. В настоящия случай тези предпоставки са
изпълнени, поради което извършеното прекратяване на трудовото правоотношение от
страна на работодателя е законосъобразно и предявеният иск с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да бъде отхвърлен.
Тъй като искът с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ е обусловен от изхода на правния
спор по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, при отхвърляне на този
конститутивен иск, следва да бъде отхвърлен и осъдителният иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на
обезщетение за причинени вреди от оставянето на ищеца без работа вследствие на
уволнението, който е предявен за сумата от 4800лв.
По отношение на първоинстанционното
решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 220, ал. 1 КТ за заплащане
на сумата от 800лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие, във
въззивната жалба няма наведени конкретни оплаквания за неправилност, поради
което същата се явява бланкетна в тази част. И доколкото настоящият състав
напълно споделя изводите на районния съд в тази част, то на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, където е прието, че
съгласно чл. 71, ал. 1 КТ до изтичане на срока за изпитване страната, в чиято
полза е уговорен, може да прекрати договора без предизвестие. Ето защо, в случая обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ не се дължи и този иск е неоснователен.
По отношение на иска с правно
основание чл. 226, ал. 1 КТ отново липсват конкретни оплаквания във въззивната жалба
за неправилност на първоинстанционното решение, като единствено е посочено, че
ищецът „многократно се е опитвал да посети счетоводната фирма, която обслужва
дружеството-работодател, но не е бил допускан до офиса“. От съдържанието на
исковата молба и направените последващи уточнения се налага извод, че е
предявен иск по чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ за обезщетение в размер на 800лв. за
причинени на ищеца имуществени вреди вследствие непопълване на трудовата му
книжка от страна на работодателя. В тежест на ищеца, съгласно правилото на чл.
154 ГПК, е да докаже, че деянията по чл. 226, ал. 1 КТ са извършени, че те са
неправомерни, настъпването на претендираните вреди, наличие на
причинно-следствена връзка между тях и неправомерните действия, размерът на
обезщетението. Само в хипотезата на чл. 226, ал. 2 КТ размерът на
обезщетението, което е винаги за имуществени вреди, е законово определен в чл.
226, ал. 1, изр. 2 ГПК – брутното трудово възнаграждение от деня на
прекратяване на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка,
поради което не е необходимо и нарочното им доказване, освен ако възникне спор.
Тази уредба не е относима към фактическите състави по чл. 226, ал. 1, т. 1 и т.
2 от КТ. В този смисъл е и Решение № 73/13.03.2015г. по гр. д. № 1372/2011г., IV ГО на ВКС.
По делото не се спори, че трудовата
книжка се е намирала в държане на ищеца, който е следвало да я предостави на
работодателя за извършване на нужните вписвания в нея. По делото липсват доказателства
ищецът да я е предоставил при започване на работата, както изисква чл. 1, ал. 1
НТКТС. Разпитаният в хода на въззивното производство свидетел Първанов, който е
брат на ищеца, посочва, че след прекратяване на трудовото правоотношение заедно
с ищеца са посетили счетоводната кантора, обслужваща ответника, като „някаква
жена им е казала, че няма да стане това и ги е пратила да си ходят“. От ищеца
знаел, че същият е посещавал офиса общо 3-4 пъти, като нито веднъж не са му подписали
документите. Съдът намира, че тези показания не са достатъчно конкретни,
задълбочени и убедителни, за да обосноват извод, че ищецът е оказал нужното
съдействие да предостави трудовата си книжка за вписване на свързаните с
трудовото правоотношение обстоятелства. По делото липсват данни коя е жената,
която им е казала да си ходят, каква длъжност е заемала, имала ли е възлагане
от страна на ответника да извършва такива функции. По отношение на останалите
посещения, свидетелят не възпроизвежда непосредствени възприятия, а предоставя
вторични, производни сведения, които са му станали известни от самия ищец. От
показанията на другия свидетел – Димитров се установява, че ищецът е търсен
няколко пъти от работодателя за оформяне на трудовата книжка, като същият е
обещавал, че ще се отзове, но не го е сторил. Извън изложеното, по делото не са
ангажирани никакви доказателства за установяване настъпването на имуществени
вреди за ищеца. Този факт не се презумира, а подлежи на пълно доказване от
страната, която се позовава на него. Както се посочи по-горе, видът и размерът
на вредите са нормативно определени само по чл. 226, ал. 2 КТ - от незаконно
задържане на трудовата книжка, като разпоредбата на чл. 226, ал. 3, изр. 2 КТ
не се отнася за хипотезата по чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ, която е предмет на
делото. Ето защо, неотносима към конкретния случай се явява и цитираната от
въззивника в писмените бележки съдебна практика, в която е разгледана
хипотезата на незаконно задържане на трудовата книжка от страна на
работодателя, какъвто не е настоящия случай.
С оглед изложеното, настоящият
съдебен състав споделя изводите на районния съд, че по делото не са установени
предпоставките, пораждащи субективното материално право на обезщетение по чл.
226, ал. 1, т. 1 КТ, поради което предявеният иск за сумата от 800лв. също
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Районният съд е достигнал до същите
крайни изводи за неоснователност на предявените от ищеца искове по чл. 344, ал.
1, т. 1, чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1, чл. 220, ал. 1 и чл. 226, ал.
1, т. 1 от КТ, поради което първоинстанционното решение се явява правилно и
като такова следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход на спора, право на
разноски има въззиваемата страна, която претендира присъждането на 700лв.
адвокатско възнаграждение, заплатено изцяло и в брой съгласно представения на
л. 7 договор. Насрещната страна е направила възражение за прекомерност, което
съдът намира за неоснователно. След извършена преценка за броя и вида на
предявените искове, материалния интерес по оценяемите от тях, фактическата и
правна сложност на делото, извършените пред въззивната инстанция процесуални
действия, включително такива по събиране на доказателства, както и че
претендираното възнаграждение е по-ниско от предвиденото по Наредба № 1/2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, настоящият състав
намира, че не са налице основания за намаляване на неговия размер.
С оглед цената на предявените
искове по чл. 220, ал. 1 КТ и чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ и на основание чл. 280,
ал. 3, т. 3 ГПК, решението на въззивната инстанция по тези искове е
окончателно.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 491463/19.09.2018г., постановено по гр. д.
№ 27399/2018г. по описа на СРС, II ГО, 168-ми състав,
В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА К.И.И., ЕГН: **********,
с адрес: гр. София, ж. к. „********, да
заплати на „В.-В.-Е.-****“ ООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 700 /седемстотин/ лева – разноски във
въззивното производство за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен
срок от връчването пред Върховния касационен съд, при наличие на предпоставките
по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, в частта,
с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени
исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ. В останалата част, решението на въззивната инстанция е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.