Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 11.06.2019 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и шести март през
две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9403 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 18.07.2017 год., постановено
по гр.дело №3978/2016 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, поправено и изменено в
частта за разноските с решение от 24.04.2018 год., З. „Б.В.И.Г.“ е осъдено да
заплати на З. „У.“ АД по иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ сумата
от 167 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на исковата молба – 26.01.2016 год. до окончателното й изплащане, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 400 лв.
/295.91 лв. + 104.09 лв./.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника З. „Б.В.И.Г.“. Жалбоподателят поддържа, че по делото не била
установена датата, на която било настъпило процесното пътнотранспортно
произшествие /ПТП/. Релевирал бил възражението, че към датата на настъпването на
произшествието не е имало сключена застраховка „гражданска отговорност“ с
виновния водач. От събраните гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля И.П.било установено, че ПТП е настъпило
на 07.01.2014 год., а не както твърдял ищецът – на 07.01.2015 год. Събраните
писмени доказателства също не установявали по несъмнен начин, че произшествието
е настъпило на 07.01.2015 год. Всяко лице можело да подаде сигнал за настъпило
ПТП, без да изследва въпросът от кого се подава, кои лица са участвали в
произшествието и при какви обстоятелства е настъпило същото. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата З. „У.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно в обжалваната част, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Встъпването в правата на увреден от страна на
застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор за
имуществено застраховане задължения, срещу застрахователя на гражданската
отговорност на деликвента /чл. 213, ал. 1 КЗ – отм./ се обуславя от установяването на три групи
факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и
плащането по него на обезщетение за настъпили вреди; 2/ възникнали права на
увредения срещу причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е.,
че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно
поведение и 3/ наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден
договор за застраховка „гражданска отговорност” между деликвента и ответника.
Установено е по делото, че на 27.11.2014 год. между
ищеца и И. П.П.е бил
сключен валиден договор за имуществено застраховане
Каско“, клауза „А“ – чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./, с обект лек автомобил „Мазда 5“ с рег.№*******и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч.
на 28.11.2014 год. до 24.00 ч. на 27.11.2015 год. По силата на договора ищецът е приел да покрива риска от повреди по
собственото на застрахования МПС, а последният – да заплати застрахователна премия в размер на 585.85
лв. – еднократно /която не се спори, че е била заплатена/.
Доказано е по делото, че в срока на действие
на договора за имуществено застраховане – на 07.01.2015 год. е настъпило
застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие с участието на
горепосочения застрахован автомобил, управляван от И. П.П.и лек автомобил „Пежо
307“ с рег.№*******, собственост на Ц.Й.Х.и управляван от Д.Ц.Х., за което на 07.01.2015
год. застрахованият уведомил ищеца, като същият ден бил извършен опис на щетите
по процесния лек автомобил, а на 27.01.2015 год. застрахователят заплатил на И.П.застрахователно
обезщетение в размер на 167 лв.
Изводът, че процесното ПТП е настъпило на
горепосочената дата /в т.ч. година/ следва от съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – копие от дневник за поучени сигнали и съобщения в
Група „ОДЧ“ при ОДМВР – Плевен, в което е посочено, че е регистриран сигнал за
настъпило ПТП с материални щети в гр.Плевен, кръгова връзка „ШЕЛ“ между лек автомобил
с рег.№******* и лек автомобил с рег.№*******, за което е предоставен номер за
съставения двустранен констативен протокол, а именно №6, който съответства на
този, отразен в представения по делото протокол. При липсата на твърдения и
данни, че между двете горепосочените превозни средства е настъпило и друго ПТП,
регистрирано на 07.01.2014 год. /виж докладна записка на ОД на МВР – Плевен от
31.05.2017 год. и копие от извадка на дневник за регистрация на ПТП/,
въззивният съд приема, че посочването в съставения двустранен протокол на различна
година на настъпване на процесното ПТП, а именно 2014 год., се дължи на
техническа грешка. Различен извод не следва и от събраните гласни доказателства
по делото чрез разпита на свидетелите Д.Ц.Х.и И. П.П.. Първият от тях заявява,
че не си спомня годината на настъпване на процесното ПТП поради изминалия
период от време, а вторият – че същото е настъпило през 2014 год., когато уведомил
ищеца, обадил се на телефон 112, за да бъде регистрирано произшествието и в
която година му било изплатено и застрахователното обезщетение. Показанията на
свидетеля И.П.в частта им относно датата на настъпване на ПТП не следва да
бъдат кредитирани, тъй като са неубедителни и се опровергават от останалия
доказателствен материал, доколкото е несъмнено установено, че уведомителното
писмо до ищеца е подадено от него на 07.01.2015 год. /когато е извършен и опис
на щетите на автомобила/, на която дата е регистрирано и произшествието в ОД на
МВР – Плевен, а застрахователното обезщетение му е било изплатено през 2015
год. /т.е. най-вероятно свидетелят бърка годината, в която са настъпили всички посочени
събития/. В този смисъл неоснователно се явява възражението на жалбоподателя,
че не е пасивно материалноправно легитимиран по предявения иск.
На следващо място, безспорно е между
страните и съществуването на валиден договор за застраховка „гражданска
отговорност” между ответното дружество и собственика на лек автомобил „Пежо
307“ с рег.№*******, със срок на застрахователно покритие от 27.11.2014 год. до
27.11.2015 год., който покрива и отговорността на водача Д.Ц.Х..
Настоящият съдебен състав приема, че
събраните по делото писмени доказателства, гласни доказателства чрез разпита на
свидетеля И. П.П., които в частта им относно механизма на ПТП следва да бъдат
кредитирани като ясни, последователни и кореспондиращи с останалите данни по делото
и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническа експертиза, което при преценката му по реда
на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, обсъдени в съвкупност, установяват
деликта и причинната връзка с вредите /вещото лице е посочил, че от техническа
гледна точка щетите съответстват на описания механизъм на произшествието в
двустранния констативен протокол/. В този смисъл доказано е, че действията на
водача на лек автомобил „Пежо 307“ – Д. Х., съставляват граждански деликт. Той
е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата, свързани с дистанцията
– нарушил е правилото на чл. 23, ал. 1 от Закона за движение по пътищата
/ЗДвП/, според което водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на
такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може
да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко. Деянието
на посочения водач е противоправно и в пряка причинна връзка от него са
настъпили твърдените увреждания на застрахованото при ищеца МПС. Вината се
предполага – чл. 45 ал. 2 ЗЗД.
Следователно увреденият има срещу
виновния водач вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в
правата на увредения по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените
с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента, респ.
срещу неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност“.
По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд приема следното:
Съгласно чл. 267, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./,
застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” отговаря
за вредите, причинени на чуждо имущество, като обезщетението не може да
надхвърля застрахователната сума по договора – чл. 267, ал. 3 КЗ /отм./. Според
чл. 273, ал. 2, изр. 1 КЗ /отм./, при вреди на имущество обезщетението не
следва да надвишава действителната стойност на причинената вреда, а чл. 273,
ал. 2, изр. 2 КЗ /отм./ препраща към Методиката за уреждане на претенции за
обезщетение на вреди, приета от Комисията за финансов надзор, когато се касае
за вреди на МПС. Методиката е въведена с чл. 1, ал. 3 от Наредба № 24 от
08.03.2006 год. за задължителното застраховане по чл. 249, т. 1 и т. 2 КЗ /отм./
и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на
МПС, издадена от КФН.
Определяне на размера на
обезщетенията за вреди на МПС съгласно Методиката и
приложения №1-6 на Наредбата е въведено и с чл. 15, ал. 4 от Наредбата.
Методиката, представляваща приложение № 1 към чл. 15, ал. 4 на Наредба №
24/08.03.2006г., съгласно чл. 2 от Методиката, се прилага от застрахователите и
от Гаранционния фонд. Тя урежда взаимоотношенията между трети лица, претърпели
имуществени вреди, и застрахователя, който дължи застрахователно обезщетение по
задължителната застраховка по чл. 249, т. 1 КЗ /отм./ – чл. 3, ал. 1, т. 1
от Методиката/, както и в случаите,
когато друг застраховател е встъпил в правата на третото увредено лице на
основание чл. 213 КЗ /отм./ – чл. 3, ал. 2 от Методиката.
Изрично в Методиката /чл. 4/ е
предвидено, че тя се прилага само като минимална долна граница в случаите,
когато не са представени надлежни доказателства /фактури/ за извършен ремонт на
МПС в сервиз /каквато е представена в случая/ и за случаите, когато
застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка. Т.е. в
останалите случаи остойностяването на вредата съобразно Методиката не е
задължително.
При съдебно предявена претенция за
заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да определи
застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента
на настъпване на застрахователното събитие съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./,
като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да проверява
дали не се надвишават минималните размери по Методиката. При настъпване на
покрито от договора застрахователно събитие за застрахователя възниква
задължение, съгласно чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./, да заплати на застрахования
уговореното застрахователно обезщетение в размер, определен по правилото на чл.
208, ал. 3 КЗ /отм./. Последната предвижда, че обезщетението трябва да бъде
равно на размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното
събитие, като доказването на вредата е в тежест на застрахования. Обезщетението
не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната
/при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността,
срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото
качество – чл. 203, ал. 2 КЗ /отм./, съответно стойността, необходима за
възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи
за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка – чл.
203, ал. 3 КЗ /отм./ – в този смисъл Решение № 52 от 8.07.2010 г. на ВКС
по т. д. № 652/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 109 от 14.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 870/2010 г., I т. о., ТК, Решение № 209
от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 165 от 24.10.2013 г. на ВКС
по т. д. № 469/2012 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., ТК.
Следователно дължимото обезщетение
за причинените имуществени вреди на собственика на процесния увреден автомобил
се равнява на пазарната стойност на ремонтните дейности по неговото
възстановяване – същото възлиза на сумата от 213.22 лв. Ищецът е претендирал сума в по-нисък размер – 167 лв., поради което и
следва да се приеме, че релевираната претенция законосъобразно е била уважена
от първоинстанционния съд, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 120 лв. /видно от представените на 25.03.2019 год. споразумение №22 от
10.08.2017 год., ведно с приложение №1, фактура от 10.08.2017 год. и платежно
нареждане от 15.08.2017 год./.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 18.07.2017
год., постановено по гр.дело №3978/2016 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в,
поправено и изменено в частта за разноските с решение от 24.04.2018 год.
ОСЪЖДА З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, пл.“*******, да заплати на З. „У.“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***-13, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за
един адвокат в размер на 120 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/