РЕШЕНИЕ
№ 221
гр. Пловдив, 28.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Анна Ив. Иванова
Членове:Иван Ал. Анастасов
Мария Анг. Ненова
при участието на секретаря Валентина П. Василева
като разгледа докладваното от Мария Анг. Ненова Въззивно гражданско дело
№ 20245300501649 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от А. С. К., ЕГН ********** от гр. *****
против Решение № 1581 от 10.04.2024 г., постановено по гр.д. № 2425/2023 г.
по описа на Районен съд – Пловдив, XVII гр.с., с което е отхвърлен
предявеният от А. С. К. против Община *****, ЕИК ***** иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗС за признаване
за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на
поземлен имот с идентификатор *****.*****.1255 по КККР на с. *****, общ.
*****, обл. ****, одобрени със Заповед № РД-18-36/06.03.*****8 г. на
изпълнителния директор на АГКК, с адрес: с. *****, ул. „*****, с площ от 823
кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно
ползване: ниско застрояване (до 10 м.), предишен идентификатор: няма,
номер по предходен план: 15, кв. ****, парцел *****, при съседи:
*****.*****.19, *****.*****.20, *****.*****.21, *****.*****.15,
*****.*****.1197 и *****.*****.14, на основание давностно владение,
продължило от 1991 г. до предявяване на исковата молба.
Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е
неправилно, незаконосъобразно и несъобразено със събрания доказателствен
материал. Сочи се, че знанието на С. К., че имотът е чужд към момента на
установяване на фактическата власт, е от значение с оглед добросъвестността
на владението, но не и относно наличието на самото владение. Твърди се, че
съдът неоснователно е игнорирал показанията на свидетелите И. и Д., които
1
доказват владелческите действия. Възразява се, че районният съд
неоснователно е приравнил началния момент на владението на ищеца –
подадената декларация, като начален момент на узнаване от ответната
община. Искането е за отмяна на обжалваното решение. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от Община *****, ЕИК *****, адрес: гр. ****, бул. „*****“ № *****, с който
се оспорва същата като неоснователна. Релевират се доводи, че
осъществяваната от ищеца фактическа власт не може да се квалифицира като
владение, а единствено като държане с оглед учреденото право на строеж. Не
се споделя изводът на районния съд, че с подаването на декларация по чл. 14
от ЗМДТ ищецът е заявил пред общината намерението си за своене на имота,
тъй като същата не е адресирана до кмета като законен представител на
общината. Дори и да се приеме това становище, оспорва владението да е
продължило повече от 10 години. Искането е за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Съдът като разгледа въззивната жалба в рамките на наведените
основания, съобрази доводите на страните и взе предвид събраните по делото
доказателства намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения от
закона срок срещу подлежащ на обжалване акт от страна, останала недоволна
от съдебния акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.
Производството пред районния съд е образувано по искова молба на А.
С. К. против Община ***** с твърдения, че на 17.04.1970 г. в полза на
наследодателя му С. А. К. е учредено вещно право на строеж върху държавна
земя, а именно: дворно място от 1 630 кв.м., представляващо парцел VI-общ.
от кв. **** по плана на с. *****, за постройка на жилищна сграда. През 1983 г.
с приемане на новия регулационен план на селото от парцел VI са обособени
два парцела – II-15 и III-15 в кв. ****. Твърди се, че през 1991 г. родителите на
ищеца са му продали построената в парцел III-15 съгласно учреденото право
на строеж жилищна сграда, като оттогава ищецът заедно с баща си
осъществява действия по ползване, подобрение и облагородяване на празното
дворно място, представляващо парцел II-15 в кв. ****, като това владение
продължава и след смъртта на баща му през 1995 г. Навеждат се твърдения, че
през *****4 г. ищецът е предприел действия за обединяване на двата съседни
парцела с цел възстановяването им в стария вид, с което е манифестирал пред
общинската администрация права на собственост, а още през 1998 г. е подал
като собственик декларация по чл. 14 от ЗМДТ и редовно е заплащал
дължимите местни данъци и такси. Иска се да бъде признато за установено
спрямо Община *****, че ищецът е собственик на недвижим имот,
представляващ поземлен имот с идентификатор *****.1255 по КККР на с.
*****, находящ се в с. *****, ул. „*****, на основание изтекла придобивна
давност в периода от 1995 г. до датата на предявяване на иска.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответната община оспорва иска като
неоснователен. Поддържа, че имотът е частна общинска собственост на
основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС и с оглед учреденото вещно право на
строеж върху имота ищецът и преди това неговият наследодател не са
упражнявани владение, а единствено държане и не са манифестирали пред
2
собственика намерение за своене. Позовава се на забраната за придобиване по
давност на имоти частна общинска собственост, а под евентуалност – че не е
изтекла предвидената 10-годишна придобивна давност.
След дадени от въззивния указания ищецът, понастоящем въззивник, е
уточнил, че периодът, в който претендира изтичане на придобивна давност в
негова полза, е от 01.06.1996 г. до 16.02.2023 г. (дата на подаване на исковата
молба).
Не е спорно, а и от събраните по делото писмени доказателства се
установява, че на 17.04.1970 г. в полза на С. А. К. е отстъпено право на строеж
върху държавна земя, а именно: дворно място от 1 630 кв. м., съставляващо
парцел VI-общ. от кв. **** по плана на с. *****, за постройка на жилищна
сграда съобразно одобрен план. Част от поетите задължения според договора
са ограждане на дворното място и засаждане на овощни и декоративни
дръвчета.
На 07.08.1970 г. е съставен протокол за дадена строителна линия и
определено ниво, а на 08.08.1970 г. е издадено разрешение за строеж на
жилищна сграда върху 53 кв.м. от посочения парцел.
Имотът е актуван като държавна собственост с Акт за държавна
собственост № ***** от 14.02.1974 г., а след обособяването на два
самостоятелни имота – като частна общинска собственост с Акт за частна
общинска собственост № 151 от 16.08.*****4 г. – за УПИ II-15 с площ от 830
кв.м., и с Акт за частна общинска собственост № 152 – за УПИ I***** с площ
от 860 кв.м.
УПИ II-15 и УПИ I***** са идентични с парцел VI-общ. от кв. **** по
обезсиления план на с. ***** и имат идентификатори *****.*****.1255 и
*****.*****.15 по КККР на с. ***** съгласно представеното удостоверение от
Община *****.
С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № *****, том
18, дело № ***** г. от *****.1991 г. С. А. К. и съпругата му Л. А. К. са
продали жилищната сграда, построена върху имота въз основа на отстъпеното
право на строеж, на сина си А. С. К., а след смъртта на С. А. К. – сградата е
продадена от А. С. К. на майка му Л. А. К. с нотариален акт за покупко-
продажба на недвижим имот № *****, том II, дело № 397/*****6 г. от
03.05.*****6 г., а впоследствие от Л. А. К. на сина й А. С. К. с нотариален акт
за покупко-продажба на недвижим имот № ****, том III, рег. № 7101, нот.д. №
*****/*****8 г. от 17.06.*****8 г.
С. А. К. е починал на 17.09.1995 г. и е оставил за свои наследници по
закона съпругата си Л. А. К. и синовете си А. С. К. и А. С. К.. Л. А. К. е
починала на 23.12.2011 г. и е наследена от синовете си А. С. К. и А. С. К..
На 30.07.1998 г. ищецът А. С. К. е декларирал пред Община *****, че е
собственик на УПИ ***** в кв. ****, находящ се в с. *****, ул. „***** в
подадена от него декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 16141234/30.07.1998 г.
През *****4 г. от Л. А. К., А. С. К. и А. С. К. е инициирано
административно производство за изменение на ПУП-ПРЗ на кв. **** чрез
сливане на УПИ ***** и УПИ I***** по плана на с. ***** и образуване на
един нов УПИ III-15 в кв. **** от плана на с. *****, но същата към настоящия
момент не е приключила с издаване на заповед на кмета на общината за
3
одобряване на изменение на ПУП-ПРЗ.
На 29.08.2022 г. от Общински съвет ***** е взето решение за учредяване
на право на строеж в полза на В. П. П. върху процесния поземлен имот с
идентификатор *****.*****.1255, а на 27.09.2022 г. между Община ***** и В.
П. П. е сключен предварителен договор за учредяване право на строеж.
Пред първата инстанция са разпитани свидетелите И. Д. И., В. П. П., С.
И. Д. и С. Г.ев Д., всички без родство, а ищецът А. С. К. е дал обяснения по
реда на чл. 176 от ГПК.
Свидетелят И. Д. И. установява, че живее в съседство с процесния имот,
като ги дели една ограда. Имотът представлявал оградено дворно място с
площ около декар и 500-600 кв.м. В долния му край имало построена къща,
която според свидетеля била тухлена и здрава. Имало и две скелета за
оранжерии. Имотът не бил преграден на две. Мястото било закупено от
бащата на ищеца преди повече от 50 години. Винаги било поддържано и
обработвано със зеленчукови култури. След смъртта на бащата за имота се
грижили двамата му сина А. и А.. Освен тях двамата, никой друг не е имал
достъп до имота, нито пък някой оспорвал правата им. Братята прекарали
канализация на имота. Семейството се занимавало със земеделие, отглеждали
зеленчуци в големи количества и ги продавали по пазарите. И двамата братя
живеели в с. *****. Преди 3-4 години били в А.. Ищецът имал семейство и
живеели заедно, но свидетелят ги бил виждал в с. *****.
Свидетелят С. И. Д. установява, че през 1970 г. С. К. закупил имота до
стадиона в с. ***** с площ около декар и 600-700 кв.м. Едно време той
отглеждал дръвчета, занимавал се със земеделие и имал оранжерии. Построил
в имота вила на етаж и половина. Откакто майка им и баща им починали,
ищецът и брат му А. обработвали мястото. Ищецът бил всеки ден там,
въпреки че живеел в **** със съпругата и децата си. Дворното място било
обособено – празният имот бил на ищеца, а на брат му – частта с къщата.
Дворът бил ограден още от бащата на ищеца. Никой друг не влизал в него и не
го ползвал. Около *****0 г. в продължение на 4-5 години ищецът и
семейството му живеели в къщата, облагородили двора, прекарали
канализация. Братът на ищеца бил в И., но ищецът не бил ходил в чужбина,
само на гости на брат си за по 15-20 дни. Когато бил в България, всеки ден бил
в имота, дори оставал да спи в къщата, въпреки че тя била на брат му.
Свидетелят В. П. П. установява, че живее в с. ***** при родителите си.
Тъй като искал да се отдели, участвал в процедура по закупуване на право на
строеж върху общински имот и с общината подписали договор. Когато
отишъл на парцела, се оказало, че има изградена стена и не може да се влезе.
Говорил с ищеца да го пусне в имота, но той му казал да говори с адвоката му.
Братята А. и А. били в чужбина. Поне от 20 години не пребивавали в селото.
А. живеел в ****. Свидетелят бил израснал в махалата и през годините не бил
виждал да се работи в имота. Имало оранжерия с метална конструкция. В
съседния имот с № 15 свидетелят прокопавал канал за обратна вода, за което
му било платено от А..
Свидетелят С. Г.ев Д. установява, че е бил кмет на с. ***** от 2011 г. до
2023 г. Откакто свидетелят станал кмет, А. и А. К. не били в селото. Били в
чужбина и живеели в ****. В. П. се интересувал от закупуване на право на
4
строеж върху общински имот. Свидетелят му показал свободните места и той
си избрал процесния имот. Имотът бил свободен и се стигнало до сключване
на договор. Преди това А. и А. К. се интересували как да получат право на
строеж върху процесния имот, но свидетелят им казал, че нямат адресна
регистрация в селото и не могат да кандидатстват. След това те нищо не
предприели. След като В. П. получил правото на строеж върху имота, К.
отказали да освободят парцела. Свидетелят не бил виждал да са извършвани
действия в имота, нито да е правена канализация. От 2011-2023 г. в имота не
била отглеждана селскостопанска продукция
По реда на чл. 176 от ГПК ищецът заявява, че от 2014 г. работи в гр. А.,
където живеел под наем по-малко от 90 дни в календарната година, а брат му –
от *****3 г.
При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното
от правна страна:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество правилно.
Предмет на делото е установителен иск по чл. 124 от ГПК във връзка с
чл. 79 от ЗС за право на собственост върху недвижим имот на основание
придобивна давност. В тежест на ищеца, сега въззивник, е да установи по
делото при условията на пълно и главно доказване, всички елементи от
фактическия състав на твърдяното от него придобивно основание, а именно:
осъществяване на фактическа власт върху имота в продължение на 10 години
с намерение за своене.
Спорен с оглед възраженията във въззивната жалба на първо място е
въпросът за вида на осъществяваната върху имота фактическа власт –
владение или държане. В случая фактическата власт върху процесния имот е
установена от наследодателя на ищеца на облигационно основание – по силата
на договор за възмездно отстъпване на право на строеж върху държавна земя.
На основание отстъпеното право на строеж наследодателят на ищеца е имал
правото да се ползва от и незастроената част от терена, т.е. от целия имот.
Според съдебна практика – например Решение № 59 от 18.06.2018 г. на ВКС
по гр. д. № 2609/2017 г., II г. о., Решение № 16 от 18.03.2015 г. по гр.д. №
5579/2014 г. на II г.о. и Решение № 461 от 27.04.2012 г. по гр.д. № 1316/2010 г.
на I г.о., правото на ползване върху държавен (общински) парцел на лицето, в
чиято полза е учредена суперфиция, е акцесорно право, произтичащо от
отстъпеното право на строеж върху него и съгласно чл. 15, ал. 3 от ЗС (отм.) и
чл. 130, ал. 4 от ЗТСУ (отм.) се разпростира върху цялата незастроена част от
имота, за който е учредено правото на строеж. Правилото на чл. 15, ал. 3 от ЗС
е приложимо при всички случаи на суперфициарна собственост на граждани
върху държавен терен, включително когато правото на строеж е придобито
преди изменението на чл. 15 от ЗС в ДВ бр. 87/1974 г. С това изменение е
установен нов режим за държавните имоти, върху които е отстъпено право на
строеж на граждани, като е разширен обемът на правата им, включително и
при вече придобито право на строеж. Изрично в този смисъл е Решение № 946
от 11.04.1979 г. по гр.д. № 946/1978 г. на I г.о. на ВС. Следователно в случая
упражняваната фактическа власт е на основание правото на ползване на
държавна земя, което означава, че наследодателят на ищеца, а след това и
самият ищец, се явяват държатели, а не владелци на имота, като държат вещта
не за себе си, а за другиго.
5
Спорен на следващо място е въпросът за началния момент, от който в
полза на ищеца започва да тече придобивна давност.
Последователната практика на ВКС – например Решение № 41 от
26.02.2016 г. по гр.д. № 4951/2015 г. на I г.о., приема, че ако е налице правно
основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към
момента на установяването й (допускане от собственика), презумпцията на чл.
69 от ЗС следва да се счита оборена. За да се трансформира така установената
фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира
промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази
промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на
собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде
упражнявана явно. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта
на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по
време, когато засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да
се брани. В тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да
установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във
владение. Същото разрешение следва да намери приложение и в хипотеза, при
която суперфициарният собственик упражнява фактическа власт върху
незастроената част от терена – правното основание за упражняването на
такава фактическа власт е изрично предвидено в чл. 15, ал. 3 от ЗС (в
редакцията на ДВ бр. 87 от 1974 г.) – в този смисъл Определение № 60270 от
21.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1476/2021 г. на I г.о.
В случая, както и правилно е посочил първоинстанционният съд,
първият момент, в който може да се приеме, че ищецът е демонстрирал
открито на собственика на имота, че е преобразувал държането във владение,
е подаването на данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ, с която е декларирал
имота като негова собственост. По този начин ищецът ясно и недвусмислено е
заявил намерението си да свои имота и с това е отрекъл правото на
собственост на ответната община. Декларацията е адресирана от Община
*****, която е собственик на имота, с оглед на което следва да се приеме, че
същата е надлежно уведомена за промяната в упражняваната върху
собствения й имот фактическа власт от ищеца. Без значение е дали
декларацията е достигнала до знанието на кмета на общината като неин
законен представител, след като за това е информирана данъчната служба на
същата община.
До влизането в сила на ЗОбС на 01.06.1996 г. процесният имот е бил
държавна собственост, а след това на основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС –
частна общинска собственост, за което обстоятелство страните не спорят.
Давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска
собственост, започва да тече на 01.06.1996 г. с влизане в сила на ЗДС и ЗОбС и
тече до 31.05.*****6 г., когато е спряна по силата на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС.
Течението на давността е възобновено от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г.
съгласно мотивите на Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на
Конституционния съд, а след това от датата на постановяване на решението на
Конституционния съд, с което са обявени за противоконституционни
разпоредбите на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС и § 2 от ЗР на ЗИЗС – 24.02.2022 г.
насетне.
Като се вземе предвид времето, през което давност не е текла по силата
6
на закона, за периода от 30.07.1998 г., на която дата е подадена от ищеца
данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ, до 16.02.2023 г., сочена от ищеца
изрично в молба с вх. № 36649/07.11.2024 г. като крайна дата на погасителната
давност, е изтекъл период от 8 години, 10 месеца и 15 дни. През този период
от време от ищеца е осъществявано явно, непрекъснато, спокойно и
необезпокоявано владение върху имота, което се установява от събраните по
делото гласни показания, а именно свидетелите И. и Д., чиито показания
съдът цени като непосредствени, непредубедени, логични и последователни,
но доколкото към сочената от ищеца дата не е изминал изискуемият от чл. 79,
ал. 1 от ЗС 10-годишен давностен срок, следва да се приеме, че не е
осъществен фактическият състав на придобиването по давност.
Във връзка с придобивната давност е ирелевантно обстоятелството, че с
действащия регулационен план на с. ***** от първоначалния парцел VI-общ.
в кв. **** са обособени два самостоятелни имота, единият от които е
процесният УПИ *****, доколкото по делото няма спор, че двата имота са
ползвани като един още с отстъпване на правото на строеж в полза на
наследодателя на ищеца. Без значение също така са извършените през 1991 г.,
*****6 г. и *****8 г. прехвърлителни сделки, тъй като същите имат за
предмет единствено построената въз основа на учреденото право на строеж
жилищна сграда, но не и процесния имот.
Безпредметно е да се обсъжда и инициирането през *****4 г. на
административно производство пред ответната община за изменение на ПУП-
ПРЗ, касаещ обединяването на УПИ II-15 и УПИ III-15 в кв. ****, тъй като
същото следва във времето подаването на декларация по чл. 14 от ЗМДТ,
приета от съда за начален момент на владение на имота, а и същото не
представлява действие по демонстриране на промяната в намерението, тъй
като съгласно чл. 135, ал. 1 във връзка с чл. 131 от ЗУТ не само собствениците,
а и носителите на ограничен вещни права могат да правят искания за
изменение на устройствените планове.
По изложените съображения съдът намира предявеният иск за
неоснователен. Като е достигнал до същите правни изводи и е отхвърлил иска,
първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно
решение, което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в
размер на 1 800 лева с включен ДДС съгласно представения списък по чл. 80
от ГПК и доказателствата за заплащането му.
Така мотивиран съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1581 от 10.04.2024 г., постановено по
гр.д. № 2425/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVII гр.с.
ОСЪЖДА А. С. К., ЕГН ********** от гр. ***** да заплати на Община
*****, ЕИК *****, адрес: гр. ****, бул. „*****“ № ***** разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1 800 лева с
включен ДДС.
7
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му.
Препис от решението да се връчи на страните чрез пълномощниците им.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8