Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 260 043 Дата 26.02.2021 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски апелативен съд, търговско отделение,
трети състав,
Председател: Красимир Коларов
Членове: Георги Чамбов
Емил Митев
Секретар: Нели Богданова
в съдебно заседание на 27 януари 2021 г.
разгледа докладваното от Емил Митев
търговско дело номер 375 по описа за 2020 година
и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
Пловдивския
окръжен съд, с Решение № 153 от 16.03.2020 г. по т. д. № 413/2017 г., е постановил
следното:
„Отхвърля
предявените от „О. А. к. – И. – Б.“ ООД, ЕИК ..., против „Т.В.“ ООД, ЕИК ...,
искове за заплащане на:
- сумата от
442 639.61 лв, представляваща неизплатената част от продажната цена на
доставени на „Ф. Д. Л.“ ООД селскостопански средства за защита на обща стойност
1 220 027.40 лв. по Договор за продажба от 01.07.2014 г., дължима на
основание Спогодба от 22.11.2016 г., по силата на която „Т.В.“ ООД, ЕИК ...
чрез пълномощника си „Т. О. К.“ ЕООД, ЕИК ..., поема да заплати солидарно с „Ф.
Д. Л.“ ООД задължението на „Ф. Д. Л.“ ООД по отношение на „О. А. к. – И. – Б.“
ООД, ЕИК ..., ведно с обезщетение за забава от подаването на исковата молба –
12.07.2017 г. до окончателното изплащане,
- сумата
126 641.60 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата от
442 639.61 лв. за периода 17.09.2014 г. до подаването на исковата молба
12.07.2017 г.
Осъжда „О. А. к.
– И. – Б.“ ООД, ЕИК ..., да заплати на „Т.В.“ ООД, ЕИК ..., сумата 9 350 лв.
разноски по делото.“
Това решение
се обжалва от „О. А. к. – И. – Б.“ ООД, с подробно
изложени съображения за неговата неправилност.
Също с
подробни съображения, ответникът по жалбата е на мнение, че тя е неоснователна.
Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази
становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:
Ищецът „О. А. к. – И.-Б.“ ООД (съкратено „ОАКИБ“ ООД) е
твърдял, че трето неучастващо в процеса лице – „Ф. Д. Л.“ ООД му дължи сумата
442 639.61 лева, общо представляваща цената на закупена и доставена, но
неплатена стока по седем бр. фактури: № 3069/2014 г., № 3136/2014 г., № 3160/2014
г., № 3170/2014 г., № 3175/2014 г., № 3187/2014 г. и № 3179/2014 г., както и
сумата 98 305.33 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на
тази цена за периода от 17.09.2014 г. до 22.11.2016 г., което обезщетение за
забава, до датата на предявяването на иска 12.07.2017 г., нараснало на
126 641.60 лева.
Или към датата 22.11.2016 г. третото лице „Ф. Д. Л.“ ООД
дължало на ищеца общо сумата 540 944.94 лева (442 639.61 лева +
98 305.33 лева = 540 944.94 лева), а към датата на завеждане на
делото – вече сумата 569 281.21 лева, от които 442 639.61 лева
главница и 126 641.60 лева лихви за периода от 17.09.2014 г. до 12.07.2017
г.
Според ищеца, на въпросната дата 22.11.2016 г., при
съществуващ тогава непогасен дълг на „Ф. Д. Л.“ ООД в общ размер на сумата 540 944.94
лева, едно трето лице – „Т.В.“ ООД (настоящият ответник) решило да встъпи и встъпило
като съдлъжник в този непогасен дълг на „Ф. Д. Л.“ ООД към „ОАКИБ“ ООД (чл. 101 ЗЗД).
Встъпването в дълга на „Ф. Д. Л.“ ООД станало чрез нарочна двустранна
спогодба от 22.11.2016 г. (л. 33), сключена между кредитора „ОАКИБ“ ООД и встъпващото
в този дълг трето лице „Т.В.“ ООД.
Според написаното в спогодбата от 22.11.2016 г., при нейното
сключване и съответно подписване, дружеството „Т.В.“ ООД, като встъпващо в
дълга на „Ф. Д. Л.“ ООД трето лице, се представлявало от пълномощник –
дружеството „Т. О. К.“ ЕООД, с управител лицето М. Д. О., който същият този ден
22.11.2016 г. бил упълномощен от управителя на „Т.В.“ ООД със „специално
пълномощно“, чието копие било „приложено“ – както изрично е записано в последната
т. 5-та – към спогодбата.
Така ищецът „ОАКИБ“ ООД, като кредитор към 22.11.2016 г. на
„Ф. Д. Л.“ ООД, общо за сумата 540 944.94 лева, на същата тази дата
22.11.2016 г., чрез съглашение, подписано от упълномощен същия ден 22.11.2016
г. пълномощник на дружеството „Т.В.“ ООД, се сдобил с още един длъжник за
вземането си към „Ф. Д. Л.“ ООД от общо 540 944.94 лева, с продължаващо
във времето натрупване на лихви за забава върху главницата от 442 639.61
лева – настоящия ответник „Т.В.“ ООД.
И претенцията на ищеца „ОАКИБ“ ООД е, дружеството „Т.В.“ ООД,
като встъпил в дълга на „Ф. Д. Л.“ ООД солидарен съдлъжник, да бъде осъдено, да
му заплати посочената по-горе сума от общо 569 281.21 лева, от които
442 639.61 лева главница и 126 641.60 лева лихви, натрупани за
периода от 17.09.2014 г. до предявяването на иска на 12.07.2017 г., ведно с
разноските по делото.
Ответникът „Т.В.“ ООД е оспорил иска.
Първото и основно поддържано възражение на това дружество е
било за липса на представителна власт у пълномощника М. Д. О., който сключил от
името на „Т.В.“ ООД спогодбата за встъпване в дълг от 22.11.2016 г. Останалите
възражения на ответника са евентуални, затова първият въпрос, който трябва да
бъде преценен, е за доказано в процеса или съответно – неустановено, наличие на
тази представителна власт.
За да установи валидно учредена и съществуваща – при
сключването на спогодбата от 22.11.2016 г. – представителна власт на действащия
като пълномощник на „Т.В.“ ООД М. Д. О., ищецът се е позовал на два документа,
представени с исковата му молба:
а) Пълномощно от 22.11.2016
г. (л. 34) и
б) Уведомление с дата 03.02.17 г. (л. 35).
1. Относно
пълномощното.
В последната т. 5-та на Спогодбата от 22.11.2016 г. изрично
е било записано дословно следното:
„При подписването на тази спогодба се приложи копие от
специално пълномощно от 22=11=2016 г изходящо от „Т.В.“ ООД ЕИК ..., подписано
от Е. Ф. Ф. в полза на пълномощника си „Т. О. К.“ ЕООД, ЕИК ...“.
Това означава, че щом въпросното „копие от специално
пълномощно от 22.11.2016 г.“ е било „приложено“ към спогодбата от 22.11.2016 г.
и щом ищецът притежава представения от него оригинал на тази спогодба (л. 159),
той би трябвало да притежава и самото „копие от специалното пълномощно от
22.11.2016 г.“ – документът, с който, при сключването на спогодбата от
22.11.2016 г., представляваното от М. Д. О. дружество „Т. О. К.“ ЕООД се е
легитимирало като пълномощник на „Т.В.“ ООД. И съответно ищецът, за да докаже
твърдението си за настъпил на 22.11.2016 г. факт на упълномощаването, е трябвало
да представи този документ по делото (чл. 154, ал. 1 ГПК).
На представеното с исковата молба копие от Пълномощно с дата
22.11.2016 г. (л. 34) обаче, след подписа и името на упълномощителя, допълнително
е бил написан следния текст:
„Уведомен съм че пълномощно. оттеглено.“ Написана е още датата
03.02.2017 г. и е положен подпис.
По делото няма спор, че този допълнително ръкописно написан
текст и положения под него подпис са били изпълнени от М. Д. О., вж. и показанията
му като свидетел, дадени в съдебното заседание от 17.01.2019 г. (л. 227 и сл.).
Но нито ищецът, нито този свидетел са твърдели, че – неизвестно по каква
причина – М. Д. О. допълнително е вписал въпросния текст от 03.02.2017 г. върху
„копието от специалното пълномощно“, което – като „приложение“ към спогодбата –
би трябвало да е във владението на ищеца. А и подобно вписване, точно върху
вече „приложеното“ към спогодбата от 22.11.2016 г. „копие от специално
пълномощно“, е било напълно безсмислено, особено при образованието и опита на
търговец и адвокат, които има мажоритарния собственик на кредитора „ОАКИБ“ ООД,
вж. показанията на свидетеля В. Й. И., дадени в съдебното заседание от
11.04.2019 г. (л. 255 и сл.), според които той лично преговарял с М. Д. О. за
условията по спогодбата.
Следователно, при липса на други доказателства, които да
обяснят наличието на допълнително вписания текст с дата 03.02.2017 г.,
фактически е невъзможно (няма как) представеното от ищеца и приложен на л. 34
копие от документ с дата 22.11.2016 г., съдържащ този допълнително вписан върху
него текст с дата 03.02.2017 г., да е не друго, а точно онова отнасящо се към
предмета на делото „копие от специално пълномощно“, което на 22.11.2016 г. –
според ищеца – е легитимирало „Т. О. К.“ ЕООД като пълномощник на „Т.В.“ ООД и
повече от два месеца преди вписването на допълнителния текст от 03.02.2017 г.
върху представения с исковата молба документ (л. 34), вече е било „приложено“
към Спогодбата от 22.11.2016 г.
А и по същия повод, още в първото по делото заседание от
22.03.2018 г. (л. 162 и сл.), пълномощникът на ищеца адвокат С. Д. съвсем
убедено е заявил дословно следното:
„Представеното копие е такова, което е дадено от М. О. на М.
П. (управителката на „ОАКИБ“ ООД). Те – продължава адвокат Д. – имат и друго
копие, на което не пише, че е оттеглено. В деня, в който пълномощното е
оттеглено, О. настоява да си вземе копие от това, което връща на Е. Ф. Той си
му разписва, че е уведомен, че е оттеглено пълномощното, правят ксерокопие,
дават си му го и сега М. го представя и на мен, и на М. П. А при нея – завършва
пълномощникът – има копие от пълномощното, на което не пише, че е оттеглено,
което пък и е предадено към момента на сключване на спогодбата.“
Само че това копие на Пълномощно от 22.11.2016 г., „на което
не пише, че е оттеглено“, което – според адвокат Д. – трябва да е във владението
на ищеца и – за което ищецът твърди – че е точно онова „копие от специално
пълномощно“, което според т. 5-та на Спогодбата е било „приложено“ към нея, не
е било представено по делото – нито с исковата молба, нито по-късно. Въпреки
изричното искане на ответника и въпреки изричното разпореждане на съда в
първото по делото заседание от 23.03.2018 г., такъв документ, който да е
съществувал към датата 22.11.2016 г., който да е бил „приложен“ към Спогодбата
от 22.11.2016 г. и оттогава да е във владението на „ОАКИБ“ ООД и който документ
единствен към тази дата да е можел автентично да удостовери валидно учредена
към същата дата представителна власт на „Т. О. К.“ ЕООД по отношение представляваното
встъпило в дълга дружество „Т.В.“ ООД, по делото няма и ищецът дори не е
обяснил, защо няма.
Това означава, че с представения с исковата молба и приложен
на л. 34 от делото документ, озаглавен „Пълномощно“, ищецът не е доказал твърдението
си, че вписаният в него пълномощник „Т. О. К.“ ЕООД на датата 22.11.2016 г. е
имал представителна власт по отношение на дружеството „Т.В.“ ООД.
Затова изводът е, че Спогодбата от 22.11.2016 г. по чл. 101 ЗЗД между „Т. О. К.“ ЕООД и „ОАКИБ“ ООД, при сключване на която „Т. О. К.“ ЕООД,
с управител М. Д. О., е действало като мним пълномощник на „Т.В.“ ООД, е съглашение
между дружествата „Т. О. К.“ ЕООД и „ОАКИБ“ ООД, което е непротивопоставимо на
мнимо представлявания „Т.В.“ ООД (чл. 21, ал. 1, във вр. с чл. 36, ал. 2 ЗЗД).
2. Относно Уведомлението с дата 03.02.17 г.
Според ищеца „ОАКИБ“ ООД, въпреки непредставянето от негова
страна на документа по т. 5-та на Спогодбата за встъпване в дълг от 22.11.2016
г. – т. н. „специално пълномощно“ от 22.11.2016 г., представителната власт на
„Т. О. К.“ ЕООД по отношение на дружеството „Т.В.“ ООД към датата 22.11.2016 г.
и то конкретно за сключване на въпросната спогодба, била все пак установена. Налице
било потвърждаване от управителя на „Т.В.“ ООД на действията от 22.11.2016 г., извършени
от името и за сметка на това дружество от „Т. О. К.“ ЕООД, по отношение на кредитора
„ОАКИБ“ ООД (чл. 42, ал. 2 ЗЗД).
Следователно, за да бъде поставен на обсъждане в процеса
довода за наличие на потвърждение по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, самият ищец е
предпоставил факта, че процесната спогодба за встъпване в дълг от 22.11.2016 г.
е сключена от името и за сметка на „Т.В.“ ООД, без нито посоченият в спогодбата
пълномощник „Т. О. К.“ ЕООД, нито
управителят на това дружество М. Д. О., да са имали представителна власт по
отношение на мнимо представлявания „Т.В.“ ООД. Обратното е правно безмислено:
ако представителната власт на „Т. О. К.“ ЕООД е била налична, значи договорът от
22.11.2016 г. е бил валидно сключен (чл. 36, ал. 2 ЗЗД) и неговото
потвърждаване по чл. 42, ал. 2 ЗЗД от страна, която е била редовно
представлявана, би било не само с невъзможен предмет, но и без основание (чл.
26, ал. 2, предл. 1-во и 4-то ЗЗД във вр. с чл. 44 ЗЗД).
Конкретно заявеното от ищеца твърдение в процеса е, че потвърждаването
на действията на „Т. О. К.“ ЕООД от 22.11.2016 г. било изразено в т. н.
„Уведомление“ (л. 35), който документ е подписан от две лица: като „Уведомител“
– от управителя на „Т.В.“ ООД и като
„Уведомен“ – от М. Д. О.
Уведомлението, за което страните не спорят, че е с дописана
от М. Д. О. дата „03.02.17“, се състои от едно единствено, доста дълго съставно
изречение и ако бъдат прескочени възможно най-подробно описаните в него адреси
и телефони, гласи следното:
„Т.В. ООД, като солидарен длъжник на Ф. Д. Л. ООД,
потвърждаваме действията на Т. О. К. ООД като наш пълномощник пред ОАКИБ ООД до
момента и оттегляме занапред всички пълномощия на Т. О. К. водене на дела,
процедури и спогодби пред съдилищата и физически или юридически лица в Р. Б.“
Преценката на Апелативния съд е, че написано по този начин и
отправено до „уведомения“ М. Д. О., това „Уведомление“ не съдържа правните
признаци на потвърждение на договор, по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, което потвърждение
да се отнася ясно и конкретно до Спогодбата за встъпване в дълг от 22.11.2016
г., сключена с „ОАКИБ“ ООД от мним пълномощник, от името и за сметка на мнимо
представлявания „Т.В.“ ООД.
Първо, правното
значение на потвърждаването по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, се изразява в създаването на
правна връзка между мнимо представлявания и насрещната страна по договора,
сключен от мнимия представител. Но създаването на тази правна връзка е
немислимо, ако волеизявлението на мнимо представлявания е било отправено не до другата
страна, а до чуждо на договора трето лице. Както офертата на А за сключване на
договор с Б, ако е отправена до В, не би обвързала Б, така и потвърждаването на
договор, който не обвързва мнимо представлявания, трябва да бъде отправено не
до някой друг, а до насрещната страна – тази, която е сключила договора с мнимия
представител. Тъй като след потвърждаването този договор вече ще обвърже
страните по него от предходния момент на сключването му, правно невъзможно е,
действието му изобщо да се прояви, ако волеизявлението на мнимо представлявания
по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, не бъде отправено и не достигне пряко до насрещната
страна по същия договор. Това негово адресирано
волеизявление замества невалидното – онова, което мнимият представител е
направил при сключването на договора, затова без отправяне на потвърждението до
насрещната страна и получаване от нея, съвпадане на две насрещни волеизявления
все още няма. И съответно – съглашение между страните по договора също няма
(чл. 8, ал. 2 ЗЗД).
При подписване на Уведомлението с допълнително вписаната в
него дата 03.02.2017 г., нито дружеството „Т. О. К.“ ООД, нито неговият
управител М. Д. О., са били представители на кредитора „ОАКИБ“ ООД, затова не
може и да се мисли, че – по отношение на това дружество – приемането на
уведомлението от О. е с последицата по чл. 36, ал. 2 ЗЗД. Какъвто довод всъщност,
не е и заявяван от ищеца по делото.
Второ, за да идентифицира обектът на потвърждаването, което
би могъл по своя воля да извърши мнимо представлявания, разпоредбата по чл. 42,
ал. 2 ЗЗД използва понятието „договор“, а не – родовото „действия“. След като
потвърждаването „замества“ изявлението на мнимия представител пред насрещната
страна по договора, това потвърждаване по необходимост трябва да е не само
недвусмислено, но и достатъчно конкретно. Това е правната гаранция, че мнимо
представляваният знае, какво точно потвърждава. Защото в случай, че са
потвърдени „действия“, чийто правен признак е само извършването им в минал
период от време, тогава – по отношение на онези от тях, включително и сключени
договори, които към момента на потвърждаването са все още неизвестни на мнимо
представлявания – ще е налице нищожността по чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро ЗЗД.
Потвърждаването удостоверява последващо наличие на съгласие за сключването на
договора, затова по необходимост потвърждението, по своето правно съдържание,
трябва да съвпадне със съгласието, дадено от мнимия представител при
сключването на договора.
В настоящия случай, в т. н.
„Уведомление“ изобщо не става дума за встъпване в дълг и за период на
разсрочването на този дълг, дори не е споменато, какво е основанието на дълга,
кога и как е възникнал и какъв точно е неговия размер, вече изискуем ли е бил този
дълг или падежът му още не е бил настъпил, какви са били условията, при които
мнимият представител е договорил встъпването и какви са били санкциите,
договорени при неизпълнение на задължението. А това на свой ред означава, че
твърдяното от ищеца потвърждаване по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, което – според него –
било направено чрез представеното в процеса „Уведомление“, е на практика без
предмет. Както не би имало валиден договор, при който липсват посочените
по-горе правни параметри, така и потвърждаване без ясна конкретизация, какво
точно се потвърждава, е правно невъзможно – вж. в този смисъл категоричната и
отдавна утвърдена съдебна практика, напр. Решение № 1047 от 16.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4459/2007 г., ГК, II
г. о., Решение № 505 от 2.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 741/2010 г., II г. о.,
ГК.
Както и в случая, след като няма спор, че датата 03.02.2017
г. в представеното от ищеца „Уведомление“ е била допълнително вписана не от
„Уведомителя“, който е авторът, изразител на потвърждението, а от „Уведомения“
М. Д. О., тогава не само не се знае, дали този документ не е бил съставен преди
датата 22.11.2016 г., когато – според ищеца – процесната спогодба е била
подписана, но и няма правна сигурност, дали потвърждаващият не е имал предвид
съвсем други, например преддоговорни отношения и/или представени или пък
оттеглени от мнимия пълномощник оферти,
свързани с дълг на „Ф. Д. Л.“ ООД и т. н. и т. н. Но твърдяният от ищеца факт,
че въпросното Уведомление, с допълнително вписаната от М. Д. О. дата 03.02.2017
г., се отнася конкретно към Спогодбата за встъпване в дълг от 22.11.2016 г., подписана
от „ОАКИБ“ ООД и „Т. О. К.“ ЕООД чрез управителя М. Д. О., който е действал
като лице без представителна власт по отношение на мнимо представлявания „Т.В.“
ООД, изобщо не е доказан по делото.
По своето правно съдържание
потвърждаването по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, е сходно с признаването на вземане по чл.
116, б. „а“ ЗЗД. За да имат материалното значение на „потвърждение“, съответно
на „признание“, и двете волеизявления трябва да са недвусмислени, със съдържаща
се в тях точна правна идентификация на онова конкретно и обвързващо страните
облигационно отношение /респ. непогасено вземане/, което се „потвържзава“,
съответно „признава“. Ще приемем ли, например, че – по смисъла на чл. 116, б.
„а“ ЗЗД – е налице признаване на конкретно спорно вземане, ако признанието на
длъжника е написано върху документ без дата, адресирано е не до кредитора, а до
трето лице и се отнася за „всички вземания до момента“?
Отговорът е ясен, това едностранно волеизявление
не е – по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД – признание на конкретното спорно
вземане и давността за него не е била прекъсната, вж. и постоянната по въпроса
съдебна практика: Решение № 100 от 20.06.2011
г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 105 от 5.06.2014 г. на ВКС по т. д.
№ 1697/2013 г., I т. о., ТК, Решение № 255 от 26.03.2013 г. на ВКС по т. д. №
145/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 98 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. д. №
851/2012 г., I т. о., ТК.
В
случая липсват и предпоставките по чл. 301 ТЗ, по делото няма нито едно пряко
или косвено доказателство за извършено от името и за сметка на „Т.В.“ ООД „потвърждаване“, във формата на
„непротивопоставяне веднага след узнаването“, на сключената от името на това
дружество Спогодба за встъпване в дълг от 22.11.2016 г. Напротив,
противопоставянето на този акт е направено от представляващия „Т.В.“ ООД
незабавно, с отговора на исковата молба.
Свидетелят М. И. М., разпитан в съдебното заседание от 17.01.2019 г. (л. 227 и
сл.) е установил, че след като разбрал за наложения „през 2017 г.“ запор на
банкови сметки на „Т.В.“ ООД, „Ф. беше много притеснен и предприе действия“,
това е достъпния за този свидетел факт, удостоверяващ проявеното пред него „противопоставяне“
на вземанията, твърдени по онова време от „ОАКИБ“ ООД. Свидетелката М. Д. Г., разпитана в съдебно заседание от 11.04.2019 г.
(л. 255 и сл.) също е категорична: „За такава спогодба разбрахме, когато
блокираха сметките на „Т. В.“. За блокирането на сметките разбрахме, когато
получихме уведомлението от съдия-изпълнителя, че ги е блокирал. Ф. остана
учуден, но след това той разбра, защо е блокирана сметката на „Т. В.“ – за
задължения на „Т. В.“ към ОАКИБ. Коментарът на Ф. беше – продължава
свидетелката – че не ги дължи тези пари, защото има проблем с препарата“. Това
са установените от тази свидетелка факти и от тях изобщо не може да се прави
извод, че управителят на „Т.В.“ ООД, веднага след узнаването, не се е
противопоставил на встъпването в дълг, извършено на 22.11.2016 г. от името и за
сметка на това дружество от мнимия представител М. О.
Затова поддържаните във
въззивната жалба доводи за наличие на предпоставките по чл. 301 ТЗ – за фактическо
настъпило „потвърждаване“ от „Т.В.“ ООД на действията, извършени на 22.11.2016
г. от мнимия представител М. О. – са неоснователни.
Пряката последица от недоказаното в процеса наличие на
потвърждаване по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, което – по отношение на Спогодбата от
22.11.2016 г. – да е било извършено от името на „Т.В.“ ООД е, че твърдяната от
ищеца „ОАКИБ“ ООД пасивна материална легитимация на ответника „Т.В.“ ООД по вземане,
произтичащо от встъпването на това дружество в дълга на третото лице „Ф. Д. Л.“
ООД чрез Спогодбата от 22.11.2016 г., е останала в процеса също недоказана и
предявеният осъдителен иск – като неоснователен – е подлежал на отхвърляне.
Останалите направени от ответника възражения са:
а) за
недействителност на спогодбата за встъпване в дълг от 22.11.2016 г., поради
споразумяване между представителя „Т. О. К.“ ЕООД и „ОАКИБ“ ООД във вреда на „Т.В.“
ООД (чл. 40 ЗЗД) и
б) за унищожаемост
на потвърждението на действия, направено от управителя на „Т.В.“ ООД чрез т. н.
„Уведомление“ с допълнително вписаната дата 03.02.2017 г., тъй като
потвърждаването е станало в условията на извършено от М. Д. О. умишлено въвеждане
на управителя на „Т.В.“ ООД в заблуждение (чл. 29, ал. 1, във вр. с чл. 44 ЗЗД).
И двете възражения са заявени като евентуални и при
установената по-горе непротивопоставимост – по отношение на ответника „Т.В.“
ООД – на представената от ищеца „ОАКИБ“ ООД Спогодба за встъпване в дълг от
22.11.2016 г., те не подлежат на разглеждане.
Заключението е, че въпреки
несъобразените със закона основни мотиви на окръжния съд, отнасящи се до
неправилното и в случая неотносимо към спора тълкуване на правните последици на
т. н. „общо“, а не „изрично“ упълномощаване, обжалваното решение – като
постановен краен резултат – е законосъобразен отговор на поставения по делото
спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, ще следва да се потвърди.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника по жалбата
ще следва да се присъдят разноските, направени пред настоящата инстанция –
платено адвокатско възнаграждение, в размер на сумата 9 500 лева.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 153 от 16.03.2020 г.,
постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 413/2017 г.
ОСЪЖДА „О. А. к. – И. – Б.“ ООД, ЕИК ..., да заплати на „Т.В.“ ООД, ЕИК ..., сумата 9 500
(девет хиляди и петстотин) лева разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.