№ 18655
гр. София, 13.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско
дело № 20221110152041 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуването на
вземани, за сумата 485,61 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатената
топлинна енергия /ТЕ/ за периода от м.10.2019г. до м.04.2021г., ведно със законната лихва
от 27.06.2022г. до изплащане на вземането, и 76,46 лева - мораторна лихва за забава от
15.01.2019г. до 03.06.2022г., както и суми за дялово разпределение 37,47 лева - главница за
периода от м.05.2019г. до м.04.2021г., ведно с/ьс законната лихва от 27.06.2022г. до
окончателното изплащане на вземането, и 8,31 лева - лихва за периода от 01.07.2019г. до
03,06.2022г., както и направените по делото разноски за държавна такса, за които е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д №34434-2022 г. на СРС.
Ищецът твърди да е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз
основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи
съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е необходимо изричното им
приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на
ответника топлинна енергия, като купувачът не е престарал насрещно – не е заплатил
дължимата цена. Твърди, че ответникът е в забава и дължи лихва.
Ответникът представил отговор в срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва искът по
основание и размер. Твърдят че нямат договорни отношения с ищеца. Прави се възражение
за неравноправни клаузи в общите условия. Навежда се и възражение за прихващане.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
1
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ е да установи при условията на пълно и главно доказване
възникване на облигационно отношение с ответника, както и че в изпълнение на
задълженията си по него за процесния период е доставил топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване, и услуга дялово разпределение, в претендираните размери и
качество, както и че ответникът притежава качество на собственик или титуляр на вещно
право на ползване върху топлоснабдявания имот, респ. качество на потребител /клиент след
изменението на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в сила от 17.07.2012 г. / на топлинна енергия.
В доказателствена тежест на ищеца по обусловения иск с правна квалификация чл.
86, ал. 1 ЗЗД е поставяне на ответника в забава, нейният начален момент и размерът на
обезщетението.
Ответникът в процесният период е притежавал качеството "потребител" на
топлинна енергия за описания в исковата молба имот, видно от представените по делото
Нотарилан актове на л14-19 от делото, както и от изричната молба – декларация от
24.02.2002 г. от ответницата, с която иска да бъде открита партида при ищеца на нейно име
за процесния имот.
Видно от приетата по делото СТЕ е , че ищецът е доставил топлинна енергия до
имота на посочената в исковата молба стойност, както и че е предоставена услуга дялово
разпределение на топлинна енергия на посочената в исковата молба стойност.
Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от ДКЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите (чл.150, ал.2 от закона). В случая несъмнено е,
че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в
сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното, съдът
приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и
топлинна енергия за отопление на имотите (чл.142, ал.2 ЗЕ). Според чл.145, ал.1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане
на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти, като в случая етажните собственици на
процесната сграда са възложили извършването на индивидуално измерване на
потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и
топла вода на третото лице-помагач. Съгласно нормативната уредба всички собственици на
2
самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост независимо дали техния
имот се отоплява или не са длъжни да заплащат пропорционално и такса сграда
инсталация.
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 от ЗЕ,
предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни вноски и
една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след
изменението на ЗЕ от ДВ, бр.74/2006 г., 2) на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са
уредени в действалите през исковия период Наредби за топлоснабдяването.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, че дяловете за отопление на процесния имот, топла вода и сградна инсталация
са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба.
В задължителната съдебна практика - постановени по реда на чл. 290 ГПК решения
на ВКС се приема, че при наличие на доказателства за основателност на иска, съдът не може
да го отхвърли по съображения, че няма достатъчно данни за неговия размер. Той е длъжен,
съгласно разпоредбата на чл. 162 ГПК да определи размера по своя преценка. /решение
№ 133 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 5247/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 253 от 2.07.2012
г. по гр. д. № 652/2011 г., IV г. о.; решение № 454 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 342/2009 г. на
III г. о.; решение № 175 от 6.06.2011 г. по гр. д. № 1242/2010 г. на ВКС, III г. о. и решение №
91 от 1.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5023/2014 г., III г. о. и др./. В тази връзка съдът взе
предвид представените по делото фактури, справки и изравнителни сметки, които са
надлежно съставени. Съдът взе предвид и обстоятелството, че по отношение на качеството и
количество доставена топлинна енергия няма своевременно направено възражение. В
отношенията си с доставчика потребителят, който е възложил на топлинен счетоводител
индивидуалното отчитане и разпределението на консумираната топлинна енергия в сградата
- етажна собственост, е обвързан от съставените в съответствие с нормативните
изисквания от топлинния счетоводител документи. Доставчикът на топлинна енергия
във всички случаи има право да получи стойността на отчетената от общия топломер
топлинна енергия в сградата. В този смисъл задължителната съдебна практика - Решение №
162 от 28.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6397/2013 г., IV г. о.
В този смисъл вещото лице приема, че общото дължима сума за процесния
период от м.10.2019 г. до м. 4. 2021 г. и имот при съобразяване на изравнителната
сметка е 458,61 лв.
По отношение възражението за давност, направено във възражението срещу
издадената заповед за изпълнение съдът намира следното:
С Решение по Протокол 7/23.10.2014 г. на Съвета на директорите на "ТС" ЕАД са
приети нови общи условия, които са одобрени с Решение ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР на
основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като същите са публикувани през м. 07. 2016 г. и следователно
са влезли в сила м. 08. 2016 г. (с изтичането на тридесетдневен срок след публикуването им
– арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Съгласно общите условия, одобрени с Решение № 0У-1 от
27.06.2016 г. на КЕВР, съгласно които клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия, определени по прогнозна консумация в 45- дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят (чл. 33, ал. 1 от ОУ), като след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки т-онното
дружество издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите,
определени по прогнозна консумация, и фактура за потребеното количество топлинна
3
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки (чл. 32, ал. 3 от ОУ).
Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по
чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-
дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
От изложеното следва, че вземането за главница за месец октомври 2019 г. ( най-
старото от процесните) е станало изискуемо на 15.11.2019 г., т. е. преди по-малко от три
години преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което е още на
27.06.2022 г.
По отношение на лихвата за забава върху главницата за доставена топлинна
енергия е погасена по давност в периода от 15.01.2019 г. до 26.06.2019 г.
По отношение на иска за дяловото разпределение:
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия
в сграда-етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Съгласно чл.
36, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди
клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях
търговец, като стойността се формира от: 1 цена за обслужване на партидата на клиента,
включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2 цена за отчитане на един уред за дялово
разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3 за отчитане на уредите за дялово
разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по
ценоразпис, определен от продавача. Съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36 от ОУ,
чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите
условия на договорите между "ТС" ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда – етажна собственост
се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя
страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.
По делото не е спорно, че "Нелбо Инженеринг" ООД е извършвало за процесния
период и имот услуга дялово разпределение на топлинна енергия. При съобразяване на
естеството на работа и обичайния размер на възнаграждението съдът приема, че
начисляваните месечни стойности съответстват на извършена работа, в който смисъл е и
Решение № 3401 от 24.11.2022 г. по в. гр. д. № 10211/2021 г. по описа на СГС. в Този
смисъл е основателно вземането за дялово разпределение в размер на м.05.2019 г. до
м.4.2021 г., като лихва за забава върху тази сума не се дължи, доколкото не е изпратена
покана до длъжника за плащане на това вземане.
По отношение на иска за лихва върху главницата за доставена топлинна
енергия.
Съгласно Чл. 33 ал. 4 ОУ Продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по
ал. 2.Чл.32, ал. 3 След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от Търговеца, Продавачът издава за отчетния период кредитни
4
известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
При това положение е видно, че лихва за забава се начислява от момента на
издаване на фактура следи издаване на изравнителната сметка, като не е необходимо
отделна покана.
Следователно лихва се дължи в размер на 76,46 лв. - мораторна лихва, но за
периода от 27.06.2019 г. до 21.12.2022 г., който не е погасен по давност, поради което
исковете за лихва следва да се уважат изцяло, тъй като съгласно изчислениета на съда с
електронния калкулатор лихвата и за този по-кратък период е по-голяма от предендирната.
Като исъкт за лихва за периода 15.01.2019 г. до 26.06.2019 г. следва да се отхъвли като
погасен по давност.
Предвид изложеното съдът намира, че предявените искове за незаплатена
цена на доставена топлинна енергия и услуга дялово разпределение на топлинна
енергия са доказани по основание и размер, което се потвръждава и от приетата по
делото СТЕ.
По възражението за прихващане:
Що се отнася до вземането на ответника спрямо ищеца, не се спори между
страните, че ответникът е сключил с „КСТРОЙ“ ЕООД Договор за прехвърляне на вземания
/цесия/ от 07.12.2016 г., сключен между „КСТРОЙ“ ЕООД, в качеството му на цедент и на
ищеца като цесионер, по силата на който цедентът прехвърля на цесионера изцяло своето
вземане срещу ищеца в настоящото производство, представляващо обезщетение за ползване,
което се дължи за периода от датата на въвеждане в експлоатация на „съоръженията за
присъединяване“, изградени с цел да бъде захранена с топлинна енергия за отопление и за
битово горещо водоснабдяване жилищната сграда, с административен адрес: гр. София, бул.
„Цар Борис III“ № 116 и представляващо: присъединителен топлопровод и съответна
дължина по трасе, както и абонатна станция, до 25.10.2015 г., заедно с всички негови
принадлежности – вземания за лихви, разноски, модалитети, 4 привилегии и права,
произтичащи от съдебните производства.
По делото се установи, че процесното съоръжение е било изградено от цедента на
ищеца за собствена сметка, за което е бил сключен и предварителен договор с ответника и
дружеството – цедент. Същото е било въведено в експлоатация на 09.11.2011 г., видно от
представените по делото писмени доказателства, както и от приетото по делото заключение
на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като
подробно, обективно и компетентно изготвено. Съгласно чл. 137, ал. 2 ЗЕ изграждането на
съоръженията по ал. 1 на същата разпоредба – присъединителният топлопровод,
съоръженията към него и абонатната станция, може да се извършва от клиентите след
съгласуване с топлопреносното предприятие.
В този случай топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на
съоръженията, изградени от клиентите. Според ал. 3 на правната норма собствеността върху
5
съоръженията, изградени от клиентите, се прехвърля в срок до три години. Въпреки
поканата на цедента – собственик на съоръженията, до ответника за заплащане на цената им,
не се твърди и не се установява да е сключен договор, по силата на който правото на
собственост върху тях да е преминало в имуществената сфера на топлопреносното
предприятие. Ето защо съдът намира, че и към датата на предявяване на исковата молба
именно „КСТРОЙ“ ЕООД е титуляр на правото на собственост върху процесните
съоръжения. От това следва извод, че в негова полза е възникнало вземане срещу ответника
за заплащане на обезщетение за ползването на обектите на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ,
доколкото не се спори, че съоръженията се използват по предназначение именно от
ответника, като нито се твърди, нито се установява, че обезщетението е било платено.
Следва да се отбележи, че възникналото право на обезщетение се дължи по силата на
правната норма на чл. 137, ал. 2 ЗЕ, а не на договорно основание – в този смисъл Опр. №
115/27.02. 2020 год. на ВКС, ТО, ІІ отд., постановено по т. д. № 885 по описа за 2019 г. и
реш. № 226 от 25.01.2019 г. по т.д. 3100/2018 г. САС, опр. № 589/ 28.11.2017 г. на ВКС, ТО, І
отд., постановено по т.д. №1679/17г. и реш. № 367 от 17.02.2017 г. по т.д. № 313/2016 г. на
САС, реш. № 2258 от 03.11.2017 г. по т.д. № 3162/2017 г. на САС и др.
Именно част от стойността на възникналото право на обезщетение за дружеството
– собственик на съоръженията е предмет на прехвърляне по представения договор за цесия
от 07.12.2016 г. в полза на ответника.
В същия е посочено, че ответникът придобива вземането на цедента спрямо
ищеца за периода от датата на въвеждане в експлоатация на съоръженията – 09.11.2011 г., до
25.10.2015 г.
За посочения период от 09.11.2011 г., до 25.10.2015 г., съгласно предоставените
от вещото лице данни в приетото по делото заключение, за ищеца е възникнало вземане в
общ размер от 85 429,78 лв., което е и вземането придобито от ответника срещу ищеца.
Следва да се разгледа служебно въпроса от съда може ли с договор за цесия да
се прехвърля определяемо вземане, и какво всъщност е прехвърлено доколкото в
договора е посочен размер около 20 000 лв., заедно с периода и основанието.
Съдът приема, че е допустимо с договора за цесия да се прехвърлят определяеми
вземания, още повече, че това вземане е определено с основание и период. В този смисъл
волята на страните е прехвърлено вземането в пълния му размер за посочения конкретно
период и основание. В този смисъл посочения размер в договора за цесия не от значение,
изричната воля на страните е че се прехвърля вземането изцяло за периода, тоест волята на
ставните по договора за цесия е ясна и няма пречка да породи действие съгласно чл. 9 ЗЗД и
чл.20а ЗЗД. В допълнение следва да се посочи, че е достатъчно в договора за цесията на
бъдещи права да се посочи от какво облигационно правоотношение ще възникват правата,
които се прехвърлят и как се определя техния размер и вид. Тоест достатъчно вземанията да
са определяеми. В този смисъл Определение № 968 от 13.12.2013 г. по т. д. № 2003/2013 г.,
ВКС, І т. о., и Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С.: Сиби, 2013, 510–511 .
6
Размерът на вземането, прехвърлено с договор за цесия в този период и на
посоченото в договора основание в полза на ответника, е предмет на настоящото
производство, като установен точно с приемане на оценителна експертизата по делото.
Ищецът е направил своевремнно възражение за давонст за взамнето на
ответника – активното вземане, с което той иска да извършва прихващане.
Предвид изложеното по-горе и в съответствие с константната съдебна практика т.
7 ППВС № 1/1979 г. ВС, доколкото вземането на ответника се квалифицира като такова с
правно основание чл. 59 ЗЗД във вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ, то се погасява с изтичане на общата
петгодишна давност.
Следователно вземането на ответника се е погасило по давност окончателно
считано от 26.10.2020 г. , до който момент ответникът може да прави възражение за
прихващане срещу задължения, които са се породили до този момент тоест с вземанията
на ищец за периода м.10.2019 г. до 25.10.2020 г., въпреки че към настоящия момент
активното вземане е погасено по давност и независимо, че се прави едва сега чрез съдебно
прихващане виж Тълкувателно решение № 2/2020 г. от 18.03.2022 г. по тълк. дело № 2/2020
г. на ОСГТК на ВКС, с което се приема, че прихващането винаги има обратно действие.
Съображенията на съда за приемане на това становище са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД прихващането е възможно когато
две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. В този случай всяко
едно от тях, ако неговото вземане е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу
задължението си. За това е необходимо това лице да направи изявление по чл. 104, ал. 1, изр.
1 от ЗЗД, в посочения смисъл, което да достигне до другата страна в правоотношението.
Законът обаче не обвързва момента, в който прихващане поражда действие, с момента на
извършването на изявлението по чл. 104, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.
104, ал. 2 от ЗЗД на прихващането има обратно действие като двете насрещни вземания се
смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да
се извърши. Възможно е между страните да съществува спор за едно от двете или и за двете
задължения. Спорът може да се отнася до съществуването на вземането, до неговата
нищожност или унищожаемост, до изискуемостта му или до размера му. Затова по силата на
чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД е възможно действието на прихващането да бъде поставено под
условие, а именно спорът да бъде отнесен до съда и спорното вземане да бъде установено
със съдебно решение В тези случаи влизането в сила на съдебното решение, с което се
установява вземането има характера на сбъдването на отлагателното условие, под което е
направено прихващането и от този момент изявлението за това ще породи действие. Това
действие обаче ще има обратна сила, което изрично е посочено в разпоредбата на чл. 104,
ал. 2 от ЗЗД, съгласно която двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-
малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши, т. е. прихващането
винаги има обратно действие, независимо от това дали се касае до прихващане с безспорно
вземане или за такова със спорно вземане, което е поставено под условие, съгласно
разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. Този извод следва както от граматическото,
7
така и от систематическото тълкуване на разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД. За да
настъпят последиците от прихващането вземането на прихващащия трябва да съществува
както към момента, в който то може да се извърши, така и към момента на извършването на
компенсаторното изявление, а когато последното е поставено под условие и към момента на
сбъдването на условието.
В случаите, когато при предявен иск ответникът по него направи възражение за
прихващане на претендираното от ищеца вземане със свое вземане към ищеца съдът ще
трябва да разгледа това възражение и да се произнесе по отношение на него. С това
възражение ответникът твърди, че искът е неоснователен, тъй като вземането на ищеца, до
размера на предявеното с възражението насрещно вземане, е погасено чрез извършено
прихващане. При това в ГПК, освен правилото на чл. 298, ал. 4 от ГПК, не се съдържат
специални правила по отношение на правото на прихващане и упражняването му, поради
което приложение намират тези, установени с разпоредбите на чл. 103-чл. 105 от ЗЗД. От
същите е видно, че решаващо за прихващането е изявлението на една от страните по реда на
чл. 104, ал. 1 изр. 1 от ЗЗД, което е насочено към насрещната страна в правоотношението. С
направеното в исковото производство възражение за прихващане това изявление не се
променя от такова насочено към насрещната страна, в такова отправено до съда с искане
последния да извърши прихващане. С оглед на това, съдът извършва проверка за това дали
са били налице предпоставките за прихващане, осъществили ли са се те и към кой момент,
като намери, че възражението е неоснователно ще уважи иска, а ако го намери за
основателно ще отхвърли иска до размера на заявеното с възражението вземане. Затова
произнасянето на съда се свежда до това дали е налице прихващане и до обявяване на
последиците от същото. В този случай по силата на чл. 298, ал. 4 от ГПК решението ще се
ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на разрешеното с него възражение за
прихващане. Със сила на пресъдено нещо се установява както съществуването на
твърдяното от ответника вземане, както към момента на възникване на възможността за
извършване на прихващането, така и към момента на извършване на изявлението за това,
така и последващото му несъществуване поради това, че същото е погасено предвид
осъщественото прихващане. В случаите, когато възражението за прихващане е направено
под условие, а именно, ако съдът приеме за неоснователни останалите възражения на
ответника срещу иска, то силата на присъдено нещо обхваща съществуването на вземането
на ответника към момента на възникване на възможността за прихващане, така и към
момента на сбъдването на условието по чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, а именно момента на
приключване на устните състезания, но също така установява и несъществуването му
поради обратното действие на прихващането. В случаите когато едно от двете вземания-
това на ищеца и на ответника, или едно от двете е спорно, то трябва да се счита, че
прихващането е предявено под предвиденото в разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД
условие, при сбъдването на което настъпват предвидените в чл. 104, ал. 2 от ЗЗД последици.
Условието е относимо към самото изявление, а не е искане до съда да извърши
прихващането. В този случай постановяването на съдебното решение е условие за
настъпване на погасителните последици на прихващането, но не е техен източник.
8
Сбъдването на условието настъпва от момента на влизането на решението в сила. Същото
обаче не създава ликвидност на вземането (като установено по основание и размер), като
предпоставка за прихващането, а само я установява. Силата на присъдено нещо има само
установително действие, в отношенията между страните, поради което от правилото на чл.
298, ал. 4 от ГПК не може да бъде направен извод, че прихващането настъпва със съдебното
решение. Освен това правилото се прилага еднакво както за спорните, така и за безспорните
вземания. По отношение на вторите компенсаторния ефект настъпва в момента по чл. 104,
ал. 2 от ЗЗД и при липса посочено в чл. 298, ал. 4 от ГПК изключение не може да се приеме,
че тази разпоредба предвижда друг момент за осъществяване на прихващането по
отношение на спорните вземания. За да се счете, че при спорните вземания прихващането се
извършва със съдебното решение то на същото трябва да бъде придадено конститутивно
действие. За такова действие е необходима изрична законова разпоредба, каквато в случая
не е налице, а с оглед на горното същото не може да бъде изведено и по тълкувателен път от
разпоредбите на чл. 298, ал. 4 от ГПК и чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. От тълкуването на двете
разпоредби не може да бъде направен извод както за това, че решението по възражението за
прихващане има конститутивно действие, така и за това, че прихващането има действие от
влизането на съдебното решение. Самото решение установява съществуването на вземането,
не само към момента на приключване на устните състезания, а и с обратна сила към момента
на възникването му, което означава, че и ликвидността на същото трябва да се счита
установена към този момент. Вземането не може да придобие качеството ликвидност (като
установено по основание и размер) въз основа на съдебното решение, тъй като то само
установява вземането, но не е условие за това вземането за придобие определено правно
качество. Последното означава да се придаде конститутивно действие на съдебното решение
по възражението за прихващане, каквото законът не му е признал. Съдебното решение
установява със сила на присъдено нещо съществуването на вземането не само към момента
на приключване на устните състезания, но и към момента, в който същото е възникнало.
Затова съдебното решение не е предпоставка за възникване на предвидените в чл. 103, ал. 1
от ЗЗД предпоставки за извършване на прихващането като от тази разпоредба не следва
извод за това че решението по възражението за прихващане има конститутивно действие
или за това че прихващането има действие от влизането на съдебното решение. С оглед на
това във всички случаи прихващането поражда действие от предвидения в разпоредбата на
чл. 104, ал. 2 от ЗЗД. Този извод следва и от това, че възражението за прихващане в исковия
процес не води до спиране на погасителната давност по отношение на вземането на
ответника. Съществува възможност тази давност да изтече по време на съдебното
производство и това ще направи прихващането невъзможно, ако бъде прието, че
прихващането поражда действие от момента на съдебното решение. Този извод обаче ще
противоречи на разпоредбата на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, последиците от която не са поставени
в зависимост от тава дали вземането на ответника е безспорно или е било предмет на
производство по предявено в исковия процес възражение за прихващане.
От изложеното следва, че направеното изявление за прихващане винаги има
9
действие към предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД момент. Действието на
прихващането се изразява с това, че двете насрещни вземания се погасяват до размера на по
малкото. Обратното действие на прихващането води до това, че задължението на
прихващащия се счита погасено към посочения момент. Това води до отпадане на
отговорността на лицето за неизпълнение на задължението и за последиците от това
неизпълнение. В случаите, когато отговорността е за забавено изпълнение, то прихващащият
ще отговаря за забавата, ако същата е настъпила преди предвидения в разпоредбата на чл.
104, ал. 2 от ЗЗД момент, от момента на забавата, до момента, в който прихващането е
породило действие. В този смисъл Решение № 103 от 01.08.2017 г. гр.д. № 61 323 / 2016
IV г.о. на ВКС.
Както беше посочено по- горе съгласно чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващането се
допуска и след като активното вземане е погасено по давност, ако е могло да бъде
извършено преди изтичането на давността, тоест изискването е активното и пасивното
вземане да са съществуващи към един определен период преди активното да е
погасеното.
В случая преди изтичане на давността активното вземане на ответника, което
не е погасено по давност за периода от 01.10.2014 – до 25.10.15 г. е в размер на 23976, 48
лв, а пасивното вземане на ищеца предмет на делото за периода 01.10.2019 г. до 25.10.2020
г., за топлинна енергия 248,85 лв. и за дялово сумата от 15, 15 лв. или пасивното вземане
на ищеца е общо в размер на 264 лв.
Като двете вземания се погасяването до размера на по-малкото към 01.10.2019 г.,
като поради обратно действие на прихващането се установява, че лихва за забава за
пасивното вземане не се дължи, тъй като в момента, в който пасивното е било изискуемо е
било изискуемо и вземането на ответника, тоест ответникът не е изпадал забава за
периода м.10.2019 г. до 25.10.2020 г. Това е така с оглед разпоредбата на чл.104, ал. 2 ЗЗД,
предвиждаща, че двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от
тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. В този смисъл и Решение №
50160 от 13.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 1391/2021 г., II т. о. Решение № 60170 от 23.06.2021
г. на ВКС по гр. д. № 4918/2019 г., IV г. о.,
По изложените причини искът на ищеца следва да се отхвърлят за периода от
01.10.2019 г. до 25.10.2020 г., за топлинна енергия за сумата от 248,85 лв. и за дялово
сумата от 15, 15 лв., както и искът за лихва върху главницата за топлинна енергия в
размер на 33.48 лв. за периода от 15.01.2019 до 25.10.2020 г., като погасени чрез
извършено прихващане на активно вземане в общ размер на 23976, 48 лв.
Исковете на ищеца следва да се уважат за периода от 26.10.2020 г. до 30.04.2021
г., доколкото те са доказани по основание и размер за този период, а в този период
активното вземане, с което се извърши прихващане вече е погасено по давност, тоест вече с
него не може да се прихваща за напред със вземания на ищеца, които продължават да
възникват периодично и след 25.10.2020 г.
10
В този период е налице и забава за плащане на дължимата главница за топлинна
енергия, поради което се дължи и лихва за забава.
В този смисъл искът за главница за доставена топлинна енергия следва да се
уважи за периода от 26.10.2020 г. до 30.04.2021 г., в размер на 236,76 лв., както и следва да
се уважи и искът за дяловото разпределение за периода от 26.10.2020 г. до 30.04.2021 г., в
размер на 22,32 лв., както иска за лихва за забава върху главницата за доставена
топлинна енергия за периода от 26.10.2020 г. до 03.06.2022 г. в размер на 38.48 лв.
Ищецът има право на разноски съразмерно с уважената част на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК при отхвърляне на исковете ответникът има право
на разноските по делото, съразмерно с отхвърлената част. Законодателят не прави
разграничение дали исковете са отхвърлени като неоснователни, или като погасени по
давност или чрез прихващане. Единственото изключение от правилото, че страната, която е
загубила делото понася отговорността за съдебните разноски, е разпоредбата на чл. 78, ал. 2
ГПК, която е недопустимо да се тълкува разширително. Относно приложението на чл. 78, ал.
3 ГПК при отхвърлен иск поради уважено възражение за прихващане е формирана следната
съдебна практика на касационната инстанция - Определение № 98/04.03.2021 г. по ч. т. д. №
846/2020 г. на ВКС, I ТО, Определение № 27/10.01.2019 г. по ч. т. д. № 1469/2018 г. на ВКС,
II ТО и Определение № 44/28.01.2019 г. по ч. гр. д. № 1/2019 г. на III ГО.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, ЧЕ на основание чл.422 ГПК във вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. е чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, Ю. А. Г., ЕГН:********** ДЪЛЖИ на „Т-я -
София” ЕАД, ЕИК *** сумата от 236,76 лв., представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода от 26.10.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със
законна лихва от 27.06.2022 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на
38.48 за периода от 26.10.2020 г. до 03.06.2022 г., както и сумата от 22,32 дялово
разпределение за периода от 26.10.2020 г. до 30.04.2021 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение от 27.07.2022 г. по ч.гр.д. №34434/2022 г. на СРС, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за топлинна енергия за сумата над 236,76 лв. до 485,61 лв., за периода от
01.10.2019 г. до 25.10.2020 г., за сумата , искът за дялово разпределение за сумата над 22,32
лв. до 37,47 лв. за периода от м. 5.2019 г. до 25.10.2020 г., както и искът за лихва върху
главницата за топлинна енергия за сумата над 38.48 лв. до 76,46 лв. за периода от 15.01.2019
до 25.10.2020 г., КАТО ПОГАСЕНИ ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещното вземане на
11
ответника Ю. А. Г., ЕГН:********** срещу „Т-я - София” ЕАД, ЕИК *** с правно
основание чл. 137, ал. 2, изр. 2 ЗЕ за сумата в размер на 23976, 48 лв. за ползване на
съоръжения за присъединяване за периода 01.10.2014 – до 25.10.2015 г., находящо се в гр.
София, бул. „Цар Борис III“ № 116, цедирано на ответника с договор от 07.12.2016 г. за
прехвърляне на вземания от „К Строй“ ЕООД.
ОСЪЖДА Ю. А. Г., ЕГН:**********да заплати на „Т-я - София” ЕАД, ЕИК ***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 240 лева, представляваща сторени
съдебни разноски в заповедното и исковото производство.
ОСЪЖДА „Т-я - София” ЕАД, ЕИК *** да заплати на Ю. А. Г., ЕГН:**********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 250 лева, представляваща сторени
съдебни разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Т-я - София” ЕАД, ЕИК *** да заплати на адв. К. П. Г., сумата от 400
лв., адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.1 ЗАд.
Решението подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12