РЕШЕНИЕ
№ 1357
гр. Пловдив, 21.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20215330102601 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от „Бърз кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Ямбол, ул. „Преслав“ № 82, представлявано от
***** К. Р. Ж. против И. М. И. с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. П., бул. „С.“
№ **, ет. *, ап. ** и Й. Г. Г. с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. П., ул. „Б. С.“ №
**, с която е предявен установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240 и чл. 79 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че по силата на Договор за потребителски кредит
№ ****/29.07.2019 г., ищецът предоставил на първия ответник И. М. И. потребителски
кредит в размер на 3000 лева, като сумата била предадена на ответника в брой в същия
ден, за което той подписал Разходен касов ордер. Твърди се, че съгласно чл. 3, ал. 1 от
Договора кредитополучателят бил длъжен да издължи получения кредит, начислените
лихви и разноски на ежемесечни погасителни вноски в срок не по-късно от 29.09.2019
г. /падеж на договора/, като размерите и падежите на ежемесечните вноски били
определени в Погасителния план. В договора била определена възнаградителна лихва в
размер на 3,40%, като за целия срок на договора същата възлизала на сумата от 155,43
лева. Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора, кредитополучателят дължал и заплащането на
еднократно начислена такса „неустойка“ в размер на 301,71 лева, срещу която от своя
страна кредитодателят гарантирал, че няма да променя лихвения процент за целия срок
на договора. Годишния процент на разходите съгласно договора възлизал на 49,3617%,
1
а общият разход по кредита бил посочен в чл. 6, ал. 1 от Договора и възлизал на сумата
от 457,14 лева, която включвала всички разходи по кредита, състоящи се от лихвите и
таксите, които потребителят трябва да заплати. Съгласно чл. 7 от договора,
кредитополучателят поел задължение да погаси всички суми по договора - общата
сума в размер на 3457,14 лева, от които - главница в размер на 3000 лева и общия
разход по кредита в размер на 457,14 лева на две равни месечни анюитетни вноски в
размер на 1728,57 лева с падеж на първата вноска на 29.08.2019 г. и втора вноска на
29.09.22019 г., която дата съставлява и краен срок за издължаване на целия кредит
/падеж по договора/.
Твърди се, че по силата на клаузите на договора солидарният длъжник Й. Г. се
задължила да отговаря за дълга на кредитополучателя за задълженията за погасяване
на кредита, считано от деня на възникването им до окончателното погасяване.
По кредита не били извършени никакви плащания, поради което същия изцяло
падежирал и дължими били и двете описани по-горе вноски. Поради пълното
неизпълнение на задълженията по договора ищецът депозирал заявление по реда на чл.
410 от ГПК в съда, въз основа на което било образувано ч.гр.д. № 18710/2019 г. по
описа на ПдРС, ХVІ гр. състав. Заповедният съд уважил искането, като издал заповед
за изпълнение за сумата от общо 3457,14 лева, като присъдил на ищеца и направените
разноски. Заповедта била връчена на ответниците по реда на чл. 47 от ГПК, поради
което и в изпълнение на указанията на съда ищецът предявява настоящия иск за
установяване на вземането си. Моли за уважаване на иска и присъждане на
направените разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК от назначения на ответника И. И. особен
представител - адв. Т. Д., е постъпил писмен отговор, с който се изразява становище
за неоснователност на иска. Оспорва се изцяло изложената в исковата молба
фактическа обстановка и в частност - оспорва се възникването на валидно
облигационно правоотношение, ответника да е подписвал процесния договор и да се е
задължавал по него, като се оспорва и размера на задължението. Оспорва и
твърдението, че ищецът е надлежно лицензиран да предоставя кредити към момента на
сключване на договора. Въвеждат се от ответника възражения за недействителност на
договора за кредит, поради противоречието му с изискванията на ЗПК. Твърди се в
тази връзка, че същия е със шрифт по-малък от императивно изискуемия размер 12, че
на потребителя не е предоставена преддоговорна информация под формата на
„Стандартна европейска информация за потребителския кредит“, че липсва подпис на
всяка страница от общите условия, респективно - твърди се, че същия не положен от
кредитополучателя. Твърди се на следващо място наличието на неравноправни
клаузи,които не са индивидуално уговорени, като се въвеждат и твърдения за
недействителност на договора за кредит по смисъла на чл. 22 от ЗПК. Твърдят се
2
нарушения при изготвянето на лихвения процент по кредита, годишния процент на
разходите и условията за издължаване на кредита, които били изготвени по
неразбираем за страната начин и не давали нужната информация с кои суми какви
задължения се погасяват и това въвеждало потребителя в заблуждение. Ответника
счита също, че договорът следва да бъде прогласен за нищожен поради противоречие с
добрите нрави. Въз основа на гореизложените твърдения моли за отхвърляне на
предявените искове и присъждане на направените разноски.
От назначения на ответника Й. Г. особен представител - адв. А. Н., е
постъпил писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК, в който се излагат съображения за
неоснователност на предявения иск. Твърди се, че договорът е недействителен на
основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като липсвали условията за
приложението на договорения лихвен процент. Липсвала каквато и да е яснота за
начина на формиране на ГПР. В погасителния план не било посочено разпределението
на вноските измежду дължимите суми по пера. Твърди се също,че договорът е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД поради противоречие с добрите
нрави. Отделно от това се въвеждат твърдения за нищожност на клаузата за неустойка,
която съставлявала скрита печалба за ищеца, а нямала присъщите за неустойката
функции. Въз основа на гореизложените съображения моли за отхвърляне на
предявения иск. Излагат се в отговора и възражения за това, че кредита не е станал
предсрочно изискуем, тъй като ответниците не са надлежно уведомени за това. Моли за
отхвърляне на предявения иск.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 18710/2019 г. по описа на ПдРС, ХVІ гр. с., в
полза на ищеца е издадена заповед № 10084 от 19.11.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 3000 лева /три хиляди лева/ - главница,
произтичаща от договор за потребителски кредит № *****/29.07.2019 г., договорна
лихва в размер на 155,43 лева /сто петдесет и пет лева и четиридесет и три стотинки/ за
периода 29.07.2019 г. - 29.09.2019 г., такса „неустойка“ в размер на 301,71 лева /триста
и един лева и седемдесет и една стотинки/, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на постъпване на заявлението в съда - 18.11.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и разноските по делото - държавна такса
в размер на 69,14 лева /шестдесет и девет лева и четиринадесет стотинки/ и адвокатско
възнаграждение в размер на 380 лева /триста и осемдесет лева/. Заповедта за
изпълнение била връчена на длъжниците по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което
и на ищеца било указано да предяви настоящите искове за установяване на вземането,
което той направил в предвидения срок, поради което и същите се явяват допустими и
подлежат на разглеждане по същество.
3
По делото са приети като писмени доказателства: заверен препис от договор за
потребителски кредит № ****/29.07.2019 г.; разходен касов ордер № ***** от
29.07.2019 г.; погасителен план към договора за кредит; Общи условия по договор за
потребителски кредит на „Бърз кредит“ ЕООД, както и Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити – в оригинал.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното:
Доколкото заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 18710/2019 г.
по описа на ПдРС, ХVІ гр. с. е връчена на длъжниците по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, то
и установителният иск по реда на чл. 422 ГПК е допустим, тъй като е предявен в срока
по чл. 415, ал. 1 ГПК и има за предмет същите вземания.
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит от
29.07.2019 г., съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане. В
този смисъл, ответниците имат качеството на „потребител“ по смисъла на чл. 9, ал. 3
от закона, съответно ищецът се явява кредитор /чл. 9, ал. 4/, тъй като е предоставен
кредит под формата на заем.
От приложените по делото писмени доказателства се установява, че на
29.07.2019 г. между „Бърз кредит“ ЕООД и ответниците И. М. И., в качеството му на
кредитополучател и Й. Г. Г., в качеството й на солидарен длъжник, е сключен договор
за потребителски кредит, по силата на който на ответниците е предоставен кредит в
размер на 3000 лева, с падеж: 29.09.2019 г. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора била
уговорена договорна лихва в размер на 3,40% /като е посочено, че редовната главница
по кредита се олихвява с месечен лихвен процент, в посочения размер, върху
оставащата главница/, а годишният процент на разходите бил в размер на 49,3617%.
Кредитополучателят следвало да заплати кредита на 2 равни месечни вноски, всяка от
които в размер на по 1728,57 лева. В чл. 5, ал. 1 от договора, кредитополучателят се
задължил да заплати на ищеца такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 5
лв., а в чл. 5, ал. 2, е уговорена и еднократно начислена такса „Неустойка“ /такса
„Гаранция“/ в размер на 301,71 лева.
От представеното по делото заверено копие на разходен касов ордер № ****,
се установява, че на 29.07.2019 г. на ответника И. е предоставена заемната сума в
размер на 3000 лева, срещу което същият е положил подписа си. По този начин, съдът
намира да се установява фактът на предаване на заемната сума на ответника.
Съгласно чл. 3 от договора, падежът на последната погасителна вноска за
връщане на главницата по заема е настъпил на 29.09.2019 г., т.е. преди подаване на
4
заявлението по чл. 410 ГПК. В този смисъл неоснователно се явява възражението на
особения представител на ответницата Й. Г., досежно обявяването, съответно
уведомяването на ответниците за настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Като
следва да се посочи, че крайният падеж на договора е бил на 29.09.2019 г., а
заповедното производство по ч. гр. д. № 18710/2019 г. по описа на ПдРС, ХVІ гр. с., е
образувано на 18.11.2019 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на изискванията
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не
са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9
/неприложим в настоящия случай, доколкото процесният кредит не е предоставен под
формата на овърдрафт/.
Ответниците, чрез назначените им особени представители, излагат конкретни
твърдения, на които основават възраженията си за недействителност на уговорките,
отнасящи се до договорения лихвен процент, годишния процент на разходите, размера
на шрифта на договора, неустойката /такса „Гаранция“/, както и относно изпълнението
на т. 2.2.2 от Общите условия към договора, за предоставяне на преддоговорна
информация на потребителя /СЕФ/, както и данни относно това дали
кредитополучателят и съдлъжникът са запознати с тях.
По отношение възражението, че шрифтът на договора е по-малък от 12 пункта,
при лежаща върху ответниците доказателствена тежест, същите не са ангажирали
доказателства в тази насока, поради което съдът намира възражението за
неоснователно и недоказано.
По отношение възражението досежно Общите условия към договора и СЕФ,
съдът намира следното:
Нормата на чл. 11, ал. 2 ЗПК е приложима само когато договорът за
потребителски кредит е сключен при общи условия. В конкретния случай обаче, в
процесния договор не се констатира, да е налице препращане към общи условия.
Доколкото процесният договор има установеното от закона задължително съдържание,
а общите условия не са задължителен елемент от него, то направените в тази връзка
възражения за недействителност на договора се явяват неоснователни. Изрично в
разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от договора е посочено, че
кредитополучателят/съдлъжникът се задължават да ползват и върнат кредита, съгласно
условията на договора, а не съгласно предвиденото в общи условия. Независимо от
горното, по делото са представени в заверен препис ОУ, подписани на всяка страница
от кредитополучателя и съдлъжника. Ето защо, съдът намира, че потребителите са
получили нужната им по договора информация, като не е нарушена разпоредбата на
чл. 11, ал. 2 ЗПК. От приложения по делото СЕФ, се установява, че ответниците са
подписали същия, поради което неоснователно е и твърдението на пълномощниците
5
им, че същите не са били запознати с преддоговорната информация, съдържаща се в
него.
По отношение на договорната лихва:
Съдът счита, за неоснователен доводът за нищожност на клаузата уреждаща
размера на договорната лихва. Размерът на договорната лихва по договорите за заем не
е нормативно ограничен, поради което следва спрямо него да се прилага принципът на
свобода на договарянето уреден в чл. 9 ЗЗД. Ето защо доводите за противоречие на
тази клауза с добрите нрави са неоснователни. Кредитополучателят и съдлъжникът са
били предварително наясно с цената, която трябва да заплатят за ползване на сумата. С
процесния договор, страните са уговорили погасяването на предоставения кредит да
стане на две погасителни вноски, с падежи: на 29.08.2019 г. и на 29.09.2019 г., като
възнаградителната лихва от 3,4% е правилно изчислена върху оставащата главница,
съответно върху главницата от 3000 лв. договорната лихва е в размер на 102 лева, а
върху оставащата главница с падеж – 29.09.2019 г. в размер на сумата от 1571,43 лв. –
договорната лихва е в размер на 53,43 лв. Следва да се посочи, че претендираната
договорната лихва има възнаградителен характер и представлява цената на
предоставения кредит, която кредитополучателят се е съгласил да плати за ползуването
му съгласно сключения договор за кредит.
С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката не противоречи на добрите
нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и не се явява
нищожна.
По възражението за недължимост на такса „Неустойка“ /такса „Гаранция“/,
съдът намира следното:
В чл. 5, ал. 2 от договора е посочено, че кредитополучателят се задължава да
заплати еднократно начислена такса „Неустойка“ /такса „Гаранция“/, срещу която
кредитодателят фиксира лихвения процент за срока на договора, в размера посочен в
чл. 4, ал. 1, като страните по договора се съгласяват еднократната такса в размер на
301,71 лева да се заплати разсрочено, без лихви и неустойки.
Съдът намира тази клауза за нищожна, от една страна, като противоречаща на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, а от друга, като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост, като основната цел на
уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка
на заемополучателя. Тъй като противоречието между клаузата за такса „неустойка“ и
добрите нрави е налице още при сключване на договора, то следва извод, че в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, съобразно разпоредбата на чл.
26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, като нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
6
задължението за заплащане на сумата от 301,71 лева.
Съдът намира за основателно възражението на особените представители на
ответниците за недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22
ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, по следните съображения:
Съдът приема, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушена, тъй като
годишният процент на разходите не отразява вярно разходите по кредита.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ЗПК, че – „Обща сума,
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В договора за потребителски кредит, е посочено, че размерът на ГПР е 49,3617%. В чл.
6, ал. 1 от договора е посочено, че Общият разход по кредита възлиза на сумата от
457,14 лв. /която сума включва всички разходи по кредита, състоящи се от лихвите и
таксите по договора за потребителски кредит, които потребителят трябва да заплати/,
т.е. съдът приема, че в размера на ГПР от 49,3617% е включена главницата, лихвата и
такса „Неустойка“. Сумата от 457,14 лв., представлява сбор от сумата от 155,43 лв. –
договорна лихва и сумата от 301,71 лв. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, обаче,
кредитополучателят се задължава да заплати на ищеца такса за разглеждане на
искането за кредит в размер на 5 лева, която такса, се констатира, че не е включена в
ГПР. Поради което и посоченият в договора годишен процент на разходите от
49,3617% не отговаря на действителния такъв, като в него следва да се включи и
сумата от 5 лева – такса за разглеждане на искането за кредит. Следва да се посочи, че
отразяването в договора на неверен ГПР, който е и по-нисък от действителния такъв,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна,
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1
ЗЗП. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
С оглед всичко гореизложено, съдът намира, че процесният договор е
7
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но не
дължи лихви, неустойки, такси или други разходи по кредита. Предвид изложеното,
ищцовото дружество може да претендира от ответника връщане само на
претендираната главница по кредита.
Доколкото по делото не са налице твърдения, нито доказателства за извършени
плащания по договора за кредит, то и исковата претенция за установяване дължимостта
на главница в размер на 3000 лева, се явява основателна и следва да се уважи. Като
законна последица от уважаване на иска за главница, основателна се явява и
претенцията за заплащане на законната лихва върху сумата от 3000 лева, считано от
датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл. 410 ГПК в съда – 18.11.2019 г. до окончателното й плащане.
Предявените установителни искове за сумата от 155,43 лева /сто петдесет и пет
лева и четиридесет и три стотинки/ - договорна лихва за периода 29.07.2019 г. -
29.09.2019 г., както и за сумата от 301,71 лева /триста и един лева и седемдесет и една
стотинки/ - такса „неустойка“, следва да бъдат отхвърлени – като неоснователни, тъй
като същите не са дължими от потребителите, съгласно посочената по-горе разпоредба
на чл. 23 ЗПК.
По отговорността за разноски:
Ищецът претендира и е представил доказателства за направени разноски в
заповедното производство в размер от 449,14 лв. – от които 69,14 лв. – държавна такса
и 380 лева – адвокатско възнаграждение. В исковото производство ищецът претендира
разноски в общ размер от 1664,86 лв., от които 150,86 лв. – държавна такса, 944 лева –
депозит за особени представители и 570 лева – адвокатско възнаграждение.
В полза на ищеца следва да се присъдят разноски в заповедното производство,
съразмерно на уважената част на иска в размер на 389,75 лева. В исковото
производство съразмерно на уважената част от исковата претенция следва ответниците
да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата от 1444,71 лева – разноски.
Съдът намира стореното от особения представител на ответника И. И.
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, за неоснователно,
доколкото, дължимото се такова, съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ,
възлиза на 472 лева без ДДС /566,40 лв. с ДДС/, а с оглед фактическата и правна
сложност на делото, съдът намира, че заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение в размер на 570 лева с ДДС е справедливо и доближаващо се до
минимално определеното възнаграждение по НМРАВ. Неоснователно е и
възражението, че не са представени доказателства за реално изплащане на
претендираното адвокатско възнаграждение. Видно от чл. 1 от Договор за възлагане на
8
правна защита и съдействие от 14.01.2022 г., договорът е сключен с оглед
осъществяване на процесуално представителство по гр. д. № 2601/2021 г. по описа на
ІІ гр. с. на ПдРС. В чл. 2, ал. 1 от договора, е уговорено възнаграждение в размер на
сумата от 570 лв. с ДДС, а в ал. 2, е уговорено възнаграждението да бъде платено по
банкова сметка на Адвокатско дружество „М. и п.“. От представената фактура № ***
от 17.01.2022 г., се установява, че е начислена сумата от 570 лв. с ДДС по ДПЗС от
14.01.2022 г. Сумата от 570 лв. с ДДС е платена на адвокатското дружество с платежно
нареждане от 19.01.2022 г., с посочено основание: „фактура № ***/17.01.2022 г.“.
Съдът намира представените доказателства за достатъчни и установяващи реално
заплащане от страна на ищеца на адвокатското възнаграждение за процесуалното му
представителство по настоящото дело.
Следва да се посочи, че разноските за адвокатско възнаграждение в
настоящото производство са възложени в тежест на ответниците по съразмерност, с
оглед уважената част на исковата претенция.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че И. М. И. с
ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. П., бул. „С.“ № **, ет. *, ап. ** и Й. Г. Г. с
ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. П., ул. „Б. С.“ № ** ДЪЛЖАТ солидарно на
„Бърз кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ямбол,
ул. „Преслав“ № 82, представлявано от **** К. Р. Ж., СУМАТА от 3000 лева /три
хиляди лева/ - главница, дължима по договор за потребителски кредит №
****/29.07.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда – 18.11.2019 г. до окончателното погасяване, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за признаване за установено спрямо ответниците, че
дължат солидарно на ищеца СУМАТА от 155,43 лева /сто петдесет и пет лева и
четиридесет и три стотинки/ - договорна лихва за периода 29.07.2019 г. – 29.09.2019 г.,
както и сумата от 301,71 лева /триста и един лева и седемдесет и една стотинки/ - такса
„неустойка“, за които суми в полза на ищеца „Бърз кредит“ ЕООД, ЕИК *********, е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 10084
от 19.11.2019 г. по ч. гр. д. № 18710/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХVІ гр.
с.
ОСЪЖДА И. М. И. с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. П., бул. „С.“ №
**, ет. *, ап. ** и Й. Г. Г. с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. П., ул. „Б. С.“ № **
ДА ЗАПЛАТЯТ на „Бърз кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Ямбол, ул. „Преслав“ № 82, СУМАТА от общо 389,75 лева /триста
9
осемдесет и девет лева и седемдесет и пет стотинки/ – разноски по съразмерност в
заповедното производство по ч. гр. д. № 18710/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, ХVІ гр. състав, както и СУМАТА от общо 1444,71 лева лева /хиляда
четиристотин четиридесет и четири лева и седемдесет и една стотинки/ – разноски по
съразмерност за производството по гр. д. № 2601/2021 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, ІІ гр. с.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
10