Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 13.12.2021 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е състав, в публично заседание на дванадесети
ноември, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Яна Владимирова в.гр.дело № 878 по описа за 2021 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 41680
от 14.02.2020 г., постановено по гр. д. № 65956/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, III ГО, 142 състав, на основание чл. 411 КЗ, във вр. с
чл. 49, ал. 1, във вр. с чл. 45 ЗЗД Агенция П.И. е осъдена да заплати на
Застрахователно дружество "Б.В.И.Г." АД сумата от 384,45 лв., представляваща регресно
вземане за платено застрахователно обезщетение по щета с № 470417171755933,
образувана при ищеца, за ПТП, настъпило на 24.11.2017 г. на републикански път II-82, в резултат на попадане в необезопасено
препятствие на пътното платно – дупка, ведно със законната лихва от 11.10.2018
г. до момента на изплащане на задължението. Осъдена е Агенция за П.И. да
заплати на ищеца направените по делото разноски.
Срещу
постановеното съдебно решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана
въззивна жалба от ответника Агенция П.И., чрез процесуалния представител гл.
юрк. Г.Н., с която същото се обжалва изцяло. Излагат се съображения, че
обжалваното решение е недопустимо и неправилно. Искът е предявен в нарушение на
чл. 108, ал. 2 ГПК. Тази местна подсъдност намира приложение независимо от
източника на отговорността – договорно или извъндоговорно основание. На
основание чл.119, ал.3 ГПК за тази подсъдност съдът следи служебно и не е
необходимо възражение от страна на ответника. По делото не били представени
актуалните и действащи към момента на процесното ПТП общи условия на
застрахователя. Не бил представен
протокол за ПТП. Същевременно застрахованият е длъжен да представи на
застрахователя такъв. По делото не бил изяснен въпросът какви обстоятелства са
възпрепятствали водача на МПС да се съобрази с конкретните условия на пътното
платно и как това е ограничило видимостта относно наличието на евентуално
препятствие. Счита, че по делото не е установено наличието на противоправно поведение
от страна на ответника. Поддържа, че заключението на вещото лице по опуснатата
по делото съдебно-автотехническа експертиза е посочено единствено, че описаният
от водача механизъм на ПТП съответства на настъпилите увреждания, но следвало
да се има предвид, че този механизъм трябва да бъде доказан, а заключението на
вещото лице не можело да служи като доказателство в тази връзка. По делото не
са ангажирани доказателства, че водачът не е бил под въздействието на алкохол
или упойващи вещества, което е пречка за изплащане на застрахователно
обезщетение. Липсват и доказателства, че вредите не са причинени умишлено. Липсвали
доказателства за скоростта, с която се е движил водачът. Не били събрани
доказателства за евентуално овехтяване на автомобила, нито за други
обстоятелства, които според общите условия изключвали изплащането на
застрахователно обезщетение. Не бил налице фактическият състав по чл. 49 ЗЗД. С
тези съображения ответникът прави искане въззивният съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира сторените по делото
разноски, както и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца - Застрахователно
дружество "Б.В.И.Г." АД, с който я оспорва. Излага съображения, че
обжалваното решение е допустимо, правилно и законосъобразно. За подсъдността по
чл. 108, ал. 2 ГПК съдът може да се направи от ответника най-късно в срока за
отговор на исковата молба и да се повдига служебно от съда до приключване на
първото по делото заседание, което в случая не е сторено. Счита, че по делото е
доказано възникването на претендираното право. Поддържа, че във въззивната
жалба за първи път са заявени възражения, които на основание чл. 266, ал. 1 ГПК
са преклудирани. Моли съда да потвърди обжалваното съдебно решение. Претендира
сторените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно.
Жалбоподателят
релевира довод за недопустимост на съдебното решение поради неспазване на установената
в чл.108, ал.2 ГПК местна подсъдност.
В посочената
норма е предвидено че искове срещу държавата и държавни учреждения, включително
поделения и клонове на последните се предявяват пред съда, в чийто район е
възникнало правоотношението, от което произтича спорът, освен в случаите по чл.
109 ГПК и чл. 110 ГПК. За тази местна подсъдност обаче съдът не следи служебно,
а по възражение на ответника. В нормата на чл. 119, ал. 2 ГПК е регламентирано,
че възражение за неподсъдност на делото по чл. 108, ал. 2 ГПК може да се прави
от ответника най-късно в срока за отговор на исковата молба и да се повдига
служебно от съда до приключване на първото по делото заседание. В разглеждания
случай в рамките на законоустановения преклузивен срок ответникът не е направил
отвод за местна неподсъдност, както и въпросът за местната подсъдност на спора,
предмет на делото, не е повдигнат служебно от съда до приключване на делото в
първото по делото заседание. Ето защо след изтичане на посочените срокове
избраната от ищеца местна подсъдност на спора е стабилизирана и този въпрос не
може да се постави за разглеждане за първи път пред въззивната съдебна
инстанция. С оглед на това релевирания от жалбоподателя довод за недопустимост
на обжалваното съдебно решение поради нарушена местна подсъдност се явява
неоснователен.
Предвид
изложеното и в изпълнение на задължението си да следи служебно за пороци на
първоинстанционното решение, водещи до неговата недопустимост в обжалваната
част, въззивният съд констатира, че обжалваното решение не страда от такива,
поради което същото се явява допустимо.
По същество,
настоящият въззивен състав намира, че решението на Софийския районен съд е
правилно и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на
първоинстанционния съд.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички
доводи и възражения на страните, въззивният съд намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правна квалификация чл. 411 КЗ, във вр. с чл. 49, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД.
Между ищеца и В.В.И.е
сключен застрахователен договор за застраховка "Каско Стандарт" с
обект на застрахователно покритие лек автомобил "BMW",
с рег. № ******, със срок на застраховката 15.06.2017 г. – 15.06.2018 г., с
покритие „Пълно каско“, като съгласно глава III,
т. I.6.3, във вр. с глава I,
клауза „Пълно каско“, във вр. с т. I.2 от клауза
„Пожар, природни бедствия и ПТП на МПС“ от представените по делото общи условия
на застрахователя ищец, относими към сключения застрахователен договор, следва
да се приеме, че повреди на гумите на автомобила, причинени в резултат на
преминаване през дупки, са покрит застрахователен риск по застраховка „Каско
Стандарт“ с клауза „Пълно каско“ при застрахователя ищец, като изложените във
въззивната жалба доводи в обратния смисъл са неоснователни. Въззивникът твърди,
че в случая не е платена допълнителна премия за допълнение „Гуми“ по
съответната застраховка, но в тази връзка следва да се отбележи, че това
допълнение не се отнася към възникнали повреди на гумите при ПТП, съгласно дадената
в т. I.2 от клауза „Пожар, природни бедствия и ПТП на МПС“
дефиниция на ПТП, които повреди са покрит застрахователен риск при сключен
застрахователен договор с покритие „Пълно каско“.
През време на
действието на застрахователния договор – 29.10.2017 г., застрахованият автомобил
е увреден вследствие на ПТП, станало на републикански път II-82 – пропадане на автомобила в несигнализирана и
необезопасена дупка на пътното платно по време на движението му, вследствие на
което е настъпило увреждане на предна дясна гума и джанта. Произшествието е
станало през нощта, малко след Панчарево, съгласно показанията на свидетеля Н.И.,
който сочи, че е пътувал до Боровец. Във връзка с повредата е образувана щета №
470417171755933, като е извършен опис на претенцията и е изготвено
опис-заключение от застрахователя, който противно на посоченото във въззивната
жалба, не е необходимо да бъде подписан от застрахования като условие за
неговата валидност.
Жалбоподателят
поддържа заявените с писмения отговор на исковата молба възражения, че не е
доказан механизмът на ПТП и настъпилите от него вреди.
В подкрепа на
твърденията си относно заявения механизъм ищецът е ангажирал заявление за
изплащане на застрахователно обезщетение по застраховки „Каско“ и „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите при имуществени вреди от В. И. до
застрахователя, декларация от А.М., свидетел на застрахователното събитие,
декларация от водачът, управлявал автомобила при настъпване на събитието – Н.И.,
ведно със декларация от свидетел на събитието И.Й., и е проведен разпит на водача на увредения
автомобил, Н.И.. Представени са съставените от застрахователя документи относно
констатираните щети, както и доказателства относно стойността на ремонта, която
е заплатена от ищеца. Същите са съобразени и от вещото лице по изслушаната
авто-техническа експертиза. Експертното заключение не е оспорено от страните.
Съдът изцяло възприема експертното заключение, тъй като е обосновано и изцяло
кореспондира с останалите събрани по делото доказателства. От изброените
доказателства безспорно се установява, че механизмът на увреждане на автомобила
съвпада с описания в исковата молба – водачът на автомобила, разпитан като
свидетел по делото, сочи, че причина за настъпване на ПТП е пропадането на
автомобила в дупка на пътното платно, която не е била обезопасена. Декларациите
на останалите свидетели на инцидента представляват частни свидетелстващи
документи и доколкото същите изцяло кореспондират с останалите доказателства по
делото, съдът ги кредитира.
По делото не са
ангажирани доказателства, които да разколебаят или опровергаят изводите на
вещото лице, като изложеното във въззивната жалба относно възможността
уврежданията на автомобила да са получени по друг начин са изцяло хипотетични. Въпреки
че е в тежест на ищеца да докаже настъпване на щетите по застрахования
автомобил по заявения от него начин, не е в негова тежест обаче чрез пълно и
главно доказване да изключва последователно всички хипотетични възможности за
настъпване на вредите по начин, различен от посочения – в този смисъл
определение № 890 от 17.12.2018 г. по гр. д. № 3002/2018 г. на ВКС, III г.о.
Пред Софийски
районен съд и пред въззивния съд не е представен протокол за ПТП, съставен от
органите на МВР - "Пътна полиция", като не се твърди такъв да е
съставян. По силата на законовата делегация на чл.125а, ал.2 ЗДвП е издадена
Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспорти произшествия и реда за информиране между МВР, КФН и
Информационен център към Гаранционен фонд, в сила от 30.01.2009 г., приложима
към момента на настъпване на ПТП. В чл. 6, т. 4 от посочената наредба е
предвидено, че не се посещават от органите на МВР - "Пътна полиция" и
не се съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго
пътно-превозно средство, какъвто е и разглежданият случай. От показанията на
разпитания свидетел И. се установява, че увреденият автомобил е бил в движение
след инцидента. Ето защо нормата на чл. 125, т. 8 ЗДвП, на която се позовава
жалбоподателят, в случая не може да намери приложение.
По изложените
съображения съдът счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест,
разпределена с доклада на делото, да установи настъпилото ПТП, неговия
механизъм, както и настъпилите в резултат от него имуществени вреди.
Жалбоподателят
поддържа, че по делото не са събрани доказателства, че водачът не е бил под
въздействие на алкохол или други упойващи вещества, както и че
застрахователното събитие не е причинено умишлено. На основание чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ответника е да установи възраженията си,
заявени своевременно с писмения отговор на исковата молба. Доказателства в тази
насока не са ангажирани както в първата, така и в настоящата инстанция. Ето
защо доводите на жалбоподателя в тази насока са неоснователни.
Неоснователните
са доводите, че представените по делото общи условия на застрахователя не били
приложимите в случая. Същите са приети от УС на З. „Б.В.И.Г.“ на 5.12.2011 г.,
променени с решение на УС от 21.05.2014 г., в сила от 9.06.2014 г., променени с
решение на УС от 23.06.2016 г. По делото не са налице доказателства, от които
да следва изводът, че са налице други общи условия, приложими към конкретния
случай.
Процесният пътен
участък е част от републиканската пътна мрежа. Съгласно чл.19, ал.1, т.1 ЗП
републиканските пътища се управляват от Агенция "П.И.", която на
основание чл. 30, ал. 1 ЗП осъществява дейностите по изграждането, ремонта и
поддържането на тези пътища. В чл. 167, ал. 1 ЗДвП е предвидено, че лицата,
които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно
препятствията по него и ги отстраняват във възможно най - кратък срок. С оглед
на това следва да се приеме, че на ответника е вменено задължение да стопанисва
и поддържа процесния пътен участък, включително да не допуска и съответно
своевременно да отстранява дупки по него. Ответникът изпълнява тези свои
законоустановени задължения чрез своите служители или други лица, на които е
възложил изпълнението на тези свои задължения и носи обективна гаранционно-обезпечителна
отговорност при действия или бездействия на лицата, натоварени с извършването
на възложената работа по поддръжка.
В настоящия
случай се установи, че автомобилът е попаднал в несигнализирана дупка на
пътното платно, стопанисвано от ответника. Последният не е изпълнил
задължението си, произтичащо от чл. 30 ЗП, вр. с чл. 167 ЗДвП да ремонтира тази
дупка, както и задължението си, регламентирано в чл. 13, ал. 1 ЗДвП, да
предупреди участниците в движението за опасности по пътя, каквато е наличието
на дупка в пътното платно, като постави необходимите средства за сигнализиране.
Ето защо следва да се приеме, че с бездействието си за отстраняване дупката на
пътя и сигнализиране на същата е причинил на застрахованото при ищеца лице
имуществени вреди. Предвид обстоятелството, че тези вреди не са резултат от
обективните, присъщи качества на вещта, а са резултат от неприсъщото качество
на вещта, то отговорността на ответника следва да се ангажира на основание чл. 49 ЗЗД, а не на основание обективната и безвиновна отговорност, установена в
нормата на чл. 50 ЗЗД.
По изложените
съображения следва да се приеме, че е осъществен фактическият състав на
непозволеното увреждане, като вредоносният резултат е причинен от виновното и
противоправно поведение на служители на ответника. С оглед на това доводите на
жалбоподателя, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността
му, се явяват неоснователни.
Причинените на
увредения автомобил щети към момента на настъпване на застрахователното събитие
по средни пазарни цени възлизат на 661,58 лв., съгласно експертното заключение
по допуснатата съдебно-автотехническа експертиза, като застрахователят е
изплатил обезщетение в размер на 384,45 лв., видно от представеното преводно
нареждане на кредитен превод по сметка на В. И. от З. „Б.В.И.Г.“. Това е и
размерът на предявената от него регресна претенция.
Съгласно нормата
на чл. 411 КЗ, действал към момента на възникване на регресното право, с
плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение
и обичайните разноски, направени за неговото определяне.
Отговорността на
последния, както по отношение на пострадалия, така и по отношение на
суброгиралия се в правата му застраховател, е деликтна и е в размер на виновно
причинената вреда – чл. 45 и чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят може да иска
плащане по регресния иск срещу виновното за увреждането на застрахованото
имущество лице само когато и доколкото е възстановил вредите на застрахования.
Обхватът на
регресното право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което
застрахователят е платил на застрахования, както и от размера на обезщетението,
което третото лице дължи на застрахования. Третото лице не може да бъде
задължено да заплати на застрахователя повече, отколкото дължи на
застрахования. В този смисъл регресното право е в размер, който е равен на
по-малката сума между платеното застрахователно обезщетение и дължимото
деликтно обезщетение.
По изложените
съображения съдът приема, че са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на ответника по отношение на суброгиралия се в правата на
застрахования застраховател. Предвид обстоятелството, че репарираните от ищеца
вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, са в размер на 384,45
лв., предявеният иск се явява основателен.
Тъй като
изводите на двете инстанции съвпадат, решението следва да бъде потвърдено.
При този изход
на делото разноски се дължат на въззиваемата страна. Съгласно представения
списък по чл. 80 ГПК, същите са в размер от 360,00 лв. – адвокатско
възнаграждение, за изплащането на което са представени доказателства с писмения
отговор на въззивната жалба. С въззивната жалба е направено възражение за
прекомерност по отношение на уговореното адвокатско възнаграждение, като в тази
връзка въззивният съд намира, че същото е определено в минималния размер,
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а именно 300 лв., като върху тази сума се дължи и
начислява ДДС в размер от 20% - в конкретния случай 60 лв., поради което
възражението за прекомерност е неоснователно.
Воден от
гореизложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 41680 от 14.02.2020 г.,
постановено по гр. д. № 65956/2018 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 142 състав.
ОСЪЖДА Агенция „П.И.“, с адрес гр. София, бул.
********да заплати на "Б.В.И.Г." АД, ЕИК ********, с адрес гр. София,
район „Триадица“, пл. ********“ № *, сумата от 360 лв. /триста и шестдесет
лева/ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, представляваща съдебни разноски – адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.