Решение по дело №432/2020 на Окръжен съд - Ямбол

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№260023/8.2.2021 г.                            08.02.2021 година                        гр.Ямбол

 

 

В     И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

 

Ямболският окръжен съд,  І-ви въззивен граждански състав, 

на 20.10.2020  година, в публично заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА ПЕЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ВЪЛЧАНОВА

                                                                       МАРТИНА КИРОВА

 

секретар: П.У.

като разгледа докладваното от съдия К.Пейчева

в.гр.д. № 432/2020г. по описа на ЯОС,

за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С въззивната жалба от К.Г.К., чрез особения представител адв.С.К. ***, се атакува решение № 207/21.05.2020г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д.№ 2603/2019г. по описа на ЯРС, с което ЯРС приема за установено, че К.Г. ***18, ЕГН **********, дължи на Н.Г. ***, ЕГН: **********, сумата от 10 000 лв. по Договор за заем от 17.11.2017 г., за която е предявен частичен иск от сумата 30 000 лв., 1100 лв.- мораторна лихва за периода 01.04.2018 г. –01.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 02.05.2019 г., до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1556/2019 г. на ЯРС.

Въззивникът обжалва решението като незаконосъобразно, неправилно и необосновано и излага съображения. Счита, че ЯРС неравилно приема, че е налице валидно сключен договор за заем за 30000лв. Въззивникът счита, че приетите по делото частни документи не притежават материална доказателствена сила и изявленията в тях не обвързват съда, а следва да се преценяват наред с останалите доказателства като изтъква, че ответникът е с настоящ адрес в САЩ и е нелогично да са се случили твърдените в исковата молба обстоятелства. Възразява, че договорът не е в писмена форма. По изложените в жалбата възражения моли ЯОС да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск.

В срока за отговор на въззивната жалба е депозиран такъв от Н.Г.М., чрез адв.И.Б., в който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, за правилност и обоснованост на обжалваното решение. Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба, потвърди като правилно атакуваното решение и присъди на въззиваемия направените разноски.

В о.с.з. особеният представител на въззивника поддържа въззивната жалба и моли ЯОС да отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска.

В о.с.з. въззиваемият се явява лично и с упълномощения адв.Б. ***, оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претенира сторените по делото разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Като прецени оплакванията по жалбата, мотивите на първоинстанционното решение и доказателствата по делото, ЯОС приема за установено от фактическа страна следното:

Предявен е иск от Н.Г. *** против К.Г.К. *** за установяване, че ответникът по делото дължи на ищеца сумата от 10 000 лв. като част от цялото вземане в размер на 30 000 лв. и 1100 лв. мораторна лихва върху частично предявения иск за периода 01.04.2018 г. – 01.05.2019 г., ведно със законната лихва от 02.05.2019 г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1556/2019 г. на ЯРС. В ИМ се твърди, че ищецът е дал на ответника на 17.11.2017 г. в заем сумата 30 000 лв., със задължение да му я върне до 30.03.2018 г. Задължението обаче не е изпълнено. Ищецът подал заявление по чл.410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу  ответника. Заповедният съд е връчил заповедта по реда на чл.47, ал.5 от ГПК.

В срока за отговор ответникът чрез особения си представител оспорва иска като неоснователен и недоказан. Оспорва получаването от ищеца на сумата по заема – 30 000 лв., oспорва автентичността на представените заявление и разписка. Твърди се, че от данните по делото е видно, че ответникът повече от 10 години е с постоянен адрес в САЩ, т.е. няма данни да е бил в България и да се е срещал с ищеца. Направено е и възражение, че страните не са договорили задължение за лихва, поради което не се дължи мораторна лихва. С молба-уточнение от 06.02.2020г. ответникът прави отказ от искането за откриване на производство по чл.194 ГПК и по този начин прави отказ от оспорването автентичността на представените заявление и разписка.

По делото са представени от ищеца ръкописно написани Заявление от К.Г.К. от 17.11.2017 г. и Разписка от същата дата, подписана от двете страни - от ищеца като предал сумата от 30 000 лв., и от ответника като получател. В заявлението е записано, че К.Г.К., с посочени индивидуализиращи данни, вкл. номер на задграничен паспорт, издаден на 17.03.2016 г., е получил от ищеца сумата от 30000 лв. като заем, който се задължава да върне до 30.03.2018 г.

От заключението на вещото лице по счетоводната експертиза се установява, че размерът на мораторната лихва върху сумата 10 000 лв. за периода 1.04.2018 г. – 1.05.2019 г. е 1100 лв.

Видно от приложеното ч.гр.д. № 1556/2019 г. по описа на ЯРС, въз основа на подадено от ищеца заявление срещу ответника за процесните суми, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е връчена на длъжника - ответник при условията на чл.47, ал.5 от ГПК. Ответникът не е намерен от заповедния съд на постоянния адрес в гр.Ямбол. В справката от НБДН за адресна регистрация е отбелязан настоящ адрес в САЩ от 2006 г. В Справката за актуално състояние на трудовите договори от НАП са вписани трудови договори от 2011 г. и 2014 г., които са прекратени. Заповедният съд е предоставил на заявителя предвидената в чл.415, ал.1, т.2 от ГПК възможност да предяви иск против длъжника за установяване на вземането си. В дадения едномесечен срок заявителят е предявил иск по чл.422 от ГПК против длъжника за установяване дължимостта на сумите, за които е била издадена заповедта.

Въз основа на установената фактическа обстановка, ЯОС прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена от надлежна страна в предвидения в чл.259 от ГПК преклузивен двуседмичен срок. Преценена по същество, жалбата е неоснователна.

При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК ЯОС намира решението за валидно и допустимо.

Предявеният иск е по чл.422 от ГПК вр. чл.290 и чл.86 от ЗЗД.

Искът е допустим като предявен в срока по чл.415, ал.1 от ГПК.

Съгласно чл. 240 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено.

Договорът за заем е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнато между страните съгласие заемодателят предаде, а заемополучателят получи в заем парична сума или заместими вещи, на които става собственик като заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид количество и качество. По иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем, т. е. при наличието на съгласие за връщане у заемополучателя.

ЯОС намира предявения частичен иск за основателен и доказан.

По делото с представените от ищеца частни писмени документи, носещи подписите на страните, се установява постигането на съгласие между страните ищецът да предаде на ответника сумата 30000лв., а ответникът да я върне най-късно до 30.03.2018г. Видно от Разписка от 17.11.2017г., подписана от двете страни, от ищеца - за предал, и от ответника - за приел сумата, въззивникът-ответник е получил в брой от ищеца-заемодател сумата от 30 000 лв.. ЯОС намира, че без значение как са озаглавени, с тези писмени документи се установява волята на страните и постигнатото съгласие между тях и сключването на договор за заем. Представените подписани от страните частни документи се ползват с формална доказателствена сила и съгласно чл.180 от ГПК съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях са направени от тези лица. Оспорването на автентичността им е оттеглено от особения представител на ответника пред ЯРС. По делото с представените частни писмени документи е доказано наличието на реален договор за заем със заемодател - ищеца, и заемополучател - ответника-въззивник, който е получил в заем сумата 30000лв. в брой от ищеца със задължение да я върне до 30.03.2018г. С подписания частен документ - заявление, имащо характер на разписка, заемополучателят признава, че е получил в брой сумата 30000лв. от ищеца и се задължава да я върне най-късно до 30.03.2018г. С подписване на този писмен документ въззивникът-заемополучател признава неизгоден за него факт - че е получил сумата 30000лв. от ищеца в заем, както и поетото от него задължение да я върне в посочения срок. С оглед изложеното, ЯОС намира за неоснователни възраженията на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице валидно сключен между страните договор за заем на 30000лв. Изводът на първоинстанциония съд, че по делото е доказано наличието на валиден реален договор за заем между страните е правилен и обоснован и се споделя от въззивния съд.

Възражението, че въззивникът е с настоящ адрес в САЩ и е нелогично да са се случили твърдените в исковата молба обстоятелства, е неоснователно. Обстоятелството, че въззивникът има настоящ адрес в САЩ не е пречка да се връща в България и да сключва различни договори, доказателство за което е и наличието на сключени и регистрирани в НАП трудови договори от 2011 г. и 2014 г.

Заемополучателят не е изпълнил поетото от него задължение да върне дадената в заем сума в уговорения срок - най-късно до 30.03.2018г.. Твърдението на ищеца за неплащане е твърдение за отрицателен факт, който не подлежи на доказване от него, а на оборване от ответна страна с доказателства за връщане на заетата сума, което не е сторено в производството. Срокът за връщане на дадената в заем сума е изтекъл и заемодателят има право на обезщетение за забавеното плащане по чл.86 от ЗЗД, което за периода от  1.04.2018 г. до 1.05.2019 г. върху претендираната главница по частичния иск за сумата 10000лв. е 1100 лв., видно от заключението на в.л.

Въззивният съд намира, че правилно ЯРС е преценил предявеният установителен иск за основателен и го е уважил. Обжалваното решение не страда от пороци и следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на делото, претенцията на въззиваемия за направените от него разноски за тази инстанция е основателна и доказана за 450лв. - направени от въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение на особения представител на въззивника. В списъка по чл.80 от ГПК е посочено, че има направени, освен горните разноски, и още 450 лв. разноски за  адвокатско възнаграждение на адвоката-пълномощник на въззиваемия, но няма доказателства за плащането им, поради което на възиваемия следва да се присъдят 450 лв. разноски за въззивната инстанция.

На основание изложеното, ЯОС

 

Р Е Ш И :

 

Потвърждава решение № 207/21.05.2020г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д.№ 2603/2019г. по описа на ЯРС.

Осъжда К.Г.К. с ЕГН **********,*** да заплати на Н.Г.М. с ЕГН **********,***, направените по делото разноски пред въззивната инстанция в размер на 450лв.

Осъжда К.Г.К. с ЕГН **********,***,  да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ЯОС държавна такса в размер 222 лв. и 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: 1.      

 

 

                                                                               2.