№ 244
гр. София , 19.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на втори март, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20201000502660 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 2490/10.06.2020 г., постановено по гр. д. № 66/2019 г. по описа на ОС-
гр. Благоевград, ГО, 3 с-в, частично е уважен предявеният от А. К. Б. срещу Гаранционен
фонд осъдителен иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД
заплащане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди (от смъртта на
неговия баща К. С. Б., настъпила на 21.03.2018 г.) в размер на сумата от 78000 лв. (искът е
отхвърлен до пълния предявен размер от 150000 лв.), ведно със законната лихва върху
главното парично притезание от 22.06.2018 г. до окончателното му заплащане (акцесорната
претенция е отхвърлена за периода от 21.03.2017 г. до 21.06.2018 г.).
За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че са установени
всички правопораждащи спорните материални права юридически факти, като съобразно
уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени
неимуществени вреди от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на
сумата от 120000 лв., но то следва да бъде намалено поради установеното съпричиняване на
вредоносния резултат от противоправното поведение на загиналия баща на ищеца
(навлизане на пътното платно на необозначено за целта място, без да се съобрази с
приближаващите се ППС) - в съотношение 35/65%, т.е. заместващото обезщетение е в
размер на сумата от 78000 лв. (120000 лв. х 65%).
Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ищеца в
частта, в която е отхвърлен предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т.
1 КЗ за заплащане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди над
сумата от 78000 лв. до размера от 120000 лв., ведно със законната лихва от 22.06.2018 г. до
окончателното й заплащане. Въззивникът поддържа, че в обжалваната част решението е
неправилно, тъй като недопустимо първоинстанционният съд се е произнесъл по
1
нерелевирано в преклузивните срокове материалноправно възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат - ответникът бил въвел единствено фактическо твърдение, че
загиналият пешеходец е навлязъл внезапно на пътното платно, а не че е пресичал на
необозначено за това място, в какъвто смисъл са решаващите съждения на ОС-гр.
Благоевград, за да намали определеното съобразно критериите за справедливост по чл. 52
ЗЗД заместващо обезщетение. От друга страна, счита, че в процеса на доказване ответникът
не е установил по несъмнен начин (чрез пълно доказване, както предписва правната норма,
уредена в чл. 154, ал. 1 ГПК), че е налице пряка причинно-следствена връзка между
установеното противоправно поведение на загиналия пешеходец (предприето пресичане на
необозначено за целта място) и настъпване на леталния изход. Навежда правни доводи, че
определената от ОС-гр. Благоевград степен на съпричиняване на вредоносните последици
от пострадалия не съответства на действителния принос на неговото противоправно
поведение. Не оспорва определения размер на заместващото обезщетение - в размер на
сумата от 120000 лв.
Въззиваемият-ответник е подал в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК
отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност, като
счита, че при определяне на дължимото заместващо обезщетение трябва да се съобрази
степента на съпричиняване на вредоносния резултат.
Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца в частта, в която искът е
отхвърлен за разликата над 120000 лв. до пълния му предявен размер от 150000 лв., както и
в частта, в която е отхвърлена акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху
главното парично притезание, изтекла за периода от 21.03.2017 г. до 21.06.2018 г., а от
ответника в частта, в която осъдителният иск за заплащане на заместващо обезщетение за
причинените неимуществени вреди е уважен за сумата от 78000 лв., поради което в тази част
първоинстанционното решение е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
ОС-гр. Благоевград, ГО, 3 с-в, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.
557, ал. 1, т. 1 КЗ.
Въззивният съд е обвързан от наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което
следва да се произнесе само в пределите на релевираните доводи във въззивната жалба, а
служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.
Правната норма, регламентирана в чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, урежда и гарантира правната
възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди
срещу Гаранционния фонд, когато деликтната отговорност на виновния причинител на
вредоносния резултат не е била обезпечена чрез сключване на договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност”, респ. когато смъртта или травматичните увреждания
са причинени при ПТП, при което е участвало неидентифицирано МПС. Фактическият
състав, от който възниква имуществената отговорност на Гаранционния фонд за заплащане
на обезщетение на увреденото лице за причинени неимуществени вреди, обхваща следните
материални предпоставки (юридически факти): 1. делинквентът виновно да е увредил
2
ищеца, като му е причинил неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка
причинна-следствена връзка с противоправното поведение; 2. смъртта или травматичните
увреждания да са причинени при ПТП, при което е участвал водач на неидентифицирано
МПС или без сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите и 3. да са настъпили твърдените неимуществени вреди.
Тъй като обжалваното решение е влязло в законна сила в частта, в която е уважен
предявеният осъдителен иск за заплащане на заместващо обезщетение за причинени
неимуществени вреди при настъпване на процесното ПТП на 21.03.2017 г. в размер на
78000 лв. (в частта, в която не е обжалвано първоинстанционното решение от ответника),
основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на
предявените осъдителен иск е установено със сила на пресъдено нещо. Следователно,
спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали допустимо
първоинстанционният съд се е произнесъл по ненаведено (по твърдение на въззивника) в
срока за отговор на исковата молба материалноправно възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат, респ. дали пострадалият чрез своето противоправно поведение е
допринесъл в съвкупния съпричинителен процес на явленията и фактите в обективната
действителност за настъпване на процесния вредоносен резултат, както и по отношение
степента на приноса на пострадалия в този единен причинен процес.
Основателно се явява своевременно релевираното от ответника – в отговора на
исковата молба, възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца (т. нар.
„компенсация на вини”, уредена в чл. 51, ал. 2 ЗЗД). За да се определи дали е налице
съпричиняване на вредоносния резултат, респ. степента на участие на пострадалия в
цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се изследва механизмът на настъпване
на процесното ПТП. Процесуалното задължение (доказателствената тежест) за
установяването на този правнорелевантен факт принадлежи на страната, която навежда това
частично правоизключващо възражение, като доказването трябва да е пълно (несъмнено,
безспорно) съобразно правилата, предписани в правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК.
Неоснователен е правният довод на въззивника, че първоинстанционният съд се е
произнесъл по ненаведено фактическо твърдение, обосноваващо своевременно
релевираното частично правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване
на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия пешеходец. В
отговора на исковата молба ответникът изрично е изяснил, че основава релевираното
възражение за съпричиняване на следните обстоятелства: „загиналият... е навлязъл внезапно
на пътното платно без да се съобрази със скоростта и разстоянието до приближаващото го
МПС, както и с липсата на видимост (19,30 ч.), което е първопричина за настъпване на
ПТП”. Именно тези факти е разгледал първоинстанционният съд, когато е разглеждал
основателността на това материалноправно възражение - „... инцидентът е станал в район с
ограничена видимост - остър завой, като пострадалият... е могъл да възприеме
приближаващото се ППС чрез светлините на фаровете му, но не се е съобразил с него, т.е.
от него... изцяло е зависило да предприеме или не пресичането, като по този начин е могъл
3
да избегне удара, като се има предвид, че заради леко накуцване се е придвижвал бавно”.
От друга страна, „внезапността” не е факт от обективната действителност, а
правноквалифициращ признак на субективно поведение на участник в движението по
пътищата, поради което тя не следва изрично да се твърди, а се установява от съда при
правния анализ на приетите от съда за установени правнорелевантни обстоятелства.
От приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните САТЕ, която е
ползвала за целите на изследването всички събрани по делото доказателства, се установява,
че процесният пътен инцидент е настъпил на 21.03.2017 г., около 19,30 ч. (в тъмната част на
денонощието), по улица „Ягодовско шосе”, в посока от центъра на гр. Пловдив към с.
Ягодово, между неизвестно МПС с неустановен водач и загиналия пешеходец. Водачът на
това МПС се е движел на къси светлини в участък без улично осветление, като пешеходецът
се е намирал в непосредствена близост до главния път, преди входа на крайпътна автомивка.
В този момент неизвестното МПС е било на отстояние около 61,20 м.-62.20 м. от мястото на
удара, поради което пешеходецът е имал възможност да възприеме светлините от фаровете
на приближаващото се МПС, но въпреки това е предприел пресичане на улицата на бавен
ход. Едва след като пешеходецът е предприел пресичане на улицата и се е намирал в
мислената й дясна половина (на около 2,80 м.-3,10 м. по широчината на платното за
движение), а неизвестното МПС - на около 28 м.-30 м., неговият водач е успял да възприеме
пресичащия пешеходец и въпреки че е била предприета спасителна маневра с отклоняване
на автомобила в посока надясно към банкета, съчетано със спиране, е настъпил ударът,
вследствие на който бащата на ищеца е починал. При изслушването на САТЕ в проведеното
на 06.02.2020 г. о. с. з. пред първоинстанционния съд се установява правнорелевантното
обстоятелство, че ограничението на скоростта в процесния пътен участък е била 30 км./ч.
(„На 130 м. преди мястото на удара има поставен знак Б26 с цифра „30” за ограничение на
скоростта до 30 км./ч., такъв знак има и на 25-30 м. след мястото на удара в обратна посока.
Така че участъкът до удара попада в зоната на ограничението на скоростта”). Именно ако
водачът на процесното неидентифицирано МПС се е движел с разрешената скорост - 30
км./ч., той е имал техническата възможност да предотврати настъпването на релевантното
ПТП - със спиране чрез своевременно задействане на спирачната уредба.
Съдът възприема изцяло направените от вещото лице доказателствени (фактически)
изводи, тъй като експертизата е изготвена компетентно и добросъвестно, като в. л. е
изследвало пълно и задълбочено представените по делото доказателства и е отговорило
изцяло на поставените задачи, предмет на допуснатата съдебно-автотехническа експертиза.
Следователно, съдът приема за установено, че процесното ПТП е настъпило
вследствие на неправомерните действия на водача на неидентифицираното МПС (нарушена
е диспозицията на правната норма, уредена в чл. 20, ал. 2 ЗДвП, която предписва, че
водачите на ППС са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с
характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат
в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие). Те са длъжни да намалят
скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.
Но и самият пострадал пешеходец също е имал техническата възможност да предотврати
настъпването на вредоносния резултат. Със своето противоправно поведение (то
4
противоречи на правилото за поведение, уредено в диспозицията на правната норма на чл.
113, ал. 1, т. 1 ЗДвП), изразяващо се в пресичане на пътното платно без да се съобрази с
преминаващите ППС (установи се в процеса на доказване правнорелевантният факт, че
загиналият е имал възможност да възприеме светлините от фаровете на приближаващото се
МПС, когато то се е намирало на около 61,20 м.-62.20 м. от мястото на удара, но въпреки
това е предприел пресичане на улицата на бавен ход, като не е съобразил и приетото от ОС-
гр. Благоевград и неоспорено във въззивната жалба обстоятелство, че по-бавно ще премине
процесната улица поради леко накуцващата му походка), загиналият е допринесъл за
настъпване на противоправния резултат. В случай че своевременно при възприемането на
приближаващото МПС, не бе започнал пресичане или безопасно бе го преустановил, не би
настъпило процесното ПТП.
При преценка степента на приноса на противоправното поведение на пострадалия за
настъпване на процесния противоправен резултат (леталния изход) следва да се вземе
предвид и причината за осъществяване на това непозволено увреждане. От събраните по
делото доказателства се установява, че причината за настъпване на процесното ПТП
представляват субективните действия на водача на неизвестното МПС с органите за
управление - той е имал техническата възможност да управлява автомобила с разрешената
за пътния участък скорост (30 км./ч.), при която да спре в зоната на видимост от фаровете на
автомобила при предприета своевременна реакция за аварийно спиране. Той обаче се движел
не само с неразрешена, но и с несъобразена с конкретните пътни условия скорост (около 50
км./ч. в тъмната част на деня, при навлизане в завой), като не е положил необходимото
внимание относно наличните препятствия върху пътното платно; не е възприел
своевременно непосредствената опасност - предприел пресичане на пътното платно
пешеходец, и макар че е осъществил спасителна маневра, не е успял да предотврати
настъпване на процесното ПТП. Следователно, първопричината за настъпване на всички
вредоносни последици представлява противоправното поведение на делинквента, който не е
преценил правилно пътната обстановка и вследствие на неосъществен контрол върху
управляваното от него МПС се е достигнало до непосредствения удар на пешеходеца. При
така изяснените правнорелевантни факти, при съобразяване с казуалния принос на всички
участници в процесното ПТП, и настоящият съдебен състав достига до правния извод, че
пострадалият пешеходец чрез своето противоправно поведение е допринесъл в съвкупния
съпричинителен процес с 35% за настъпване на процесните травматични увреждания, тъй
като значителен принос (в съотношение 35/65%) представлява несвоевременната реакция на
делинквента (невъзприемането на съществуващата опасност на пътя при движение с
неразрешена скорост), поради което претендираното заместващо обезщетение за
причинените на ищеца неимуществени вреди в размер на 120000 лв. следва да бъде
намалено с 35%, т.е. с 42000 лв.
В този смисъл, дължимото заместващо обезщетение за причинените неимуществени
вреди е в размер на сумата от 78000 лв. (120000 лв. - 42000 лв.), поради което предявеният
осъдителен иск трябва да бъде уважен за тази сума.
Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция достига, съвпада
5
изцяло с крайните правни съждения на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде изцяло потвърдено.
Макар и с оглед изхода на правния спор, пренесен пред САС с въззивната жалба,
въззиваемият да има право да бъдат присъдени сторените от него пред въззивния съд
съдебни разноски, в преклузивния срок - до края на устните състезания пред настоящата
съдебна инстанция, той нито е представил доказателства за тяхното извършване, нито ги е
претендирал.
Мотивиран от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2490/10.06.2020 г., постановено по гр. д. № 66/2019 г.
по описа на ОС-гр. Благоевград, ГО, 3 с-в – в обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6