Мотиви към присъда от 01.07.2020г. по н.ч.х.д. № 414/ 2019г. по
описа на РС Берковица
Производството по делото е образувано
по повод тъжбата на Е.Й. *** и ЕГН **********, с която е повдигнато обвинение против
подсъдимия Ц.И.И.- роден на *** ***,
българин, български гражданин, женен, неосъждан, пенсионер, с адрес: град
Берковица, ул. Хан Крум № 4, ЕГН ********** за
престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК .
Приет е за съвместно
разглеждане предявения граждански иск на тъжителя Е.Й.Й. против подсъдимия Ц.И.И. за сумата от /първоначално
посочена 1001 лв./ ,а впоследствие уточнена като 3000,00лв.
Тъжителят Е.Й.Й. е конституиран
като граждански ищец в производството .
В съдебно заседание
частният тъжител счита, че престъплението е безспорно доказано. Моли съда да
признае подсъдимия за виновен. Подсъдимият твърди,че не е извършил
престъплението и моли да бъде оправдан.
След преценка
на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Тъжителят
твърди в тъжбата си, че на 21.11.2019г., в 14,00 часа на излизане от
съдебната зала в Районен съд гр. Берковица подсъдимият в присъствието на Р.П.И. и охраната отправил
обиди и закани и казал: „Ще те разкатая ,да знаеш“.
Свидетелката Р.П. – призована и разпитана по
искане на тъжителя твърди,че на
процесната дата е била на посоченото място ,но не е чула нищо такова
.категорично твърди,че не е чула подсъдимият да казва посочените думи.
Подсъдимият И.
твърди, че не е обиждал тъжителя.Признава,че отдавна имат спор заради
мърсотията , която създават кучетата ,които
тъжителят храни.
Изложената фактическа обстановка
съдът прие за установена въз основа на събраните в хода на съдебното следствие
доказателства, в т.ч. показанията на свидетелката и обясненията на подсъдимия,
посочени подробно по-горе. Въз основа на така събрания и проверен по реда на
НПК доказателствен материал, съдът намери фактическата обстановка по делото в
достатъчна степен изяснена и формира правен извод относно съставомерността на
инкриминираното деяние.
Съдът , за да се произнесе,
взе предвид следното:
Редно е да се уточни, че един
подсъдим се защитава срещу отправено му конкретно обвинение- в случая, това,
което е предявено като правна квалификация, ведно с описаното в тъжбата.
Последната има характер на обвинителен акт, в който обстоятелствената част
следва да съответства на диспозитива на обвинението и подсъдимия да се защитава
срещу конкретно и ясно обвинение. Тежестта на доказване по наказателни от частен характер дела лежи
върху тъжителя, който следва да докаже твърденията си пред съда безспорно и
безпротиворечиво, за да постигне целения от него резултат – осъдителна присъда.
В настоящият случай обаче, подсъдимият се защитава
срещу обстоятелствата- описани в тъжбата, а доказателствата – представени от
тъжителя, се разминават с това описание.
В случая, тъжителят представя едно
единствено доказателство- показанията на един свидетел. Доколко обаче тези
показания доказват описаното в тъжбата?
От гласните доказателства –
показанията на свидетелката Р.П., безспорно се установява, че подсъдимият И. се
намирал в съда ,излизайки от една от съдебните зали ,където се намирал и
тъжителя. Хронологически по-нататък започват
противоречията в твърденията на тъжителя,показанията на свидетелката и
обясненията на подсъдимия. Свидетелката П.,която е и единствения свидетел на
случилото се, твърди, че не е чула
подсъдимият да казва на тъжителя„Ще те разкатая ,да знаеш“.
В тази насока са и обясненията на
подсъдимия. Т.е. не се доказа в процеса от тези гласни доказателства главният
факт в процеса – отправянето на обидни думи по адрес на тъжителя.
Изхождайки от анализа на събраните
доказателства заедно и поотделно, съдът счита че деянието не е доказано от
обективна и субективна страна.
Съгласно разпоредбите на
чл. 35, ал. 1 и ал. 2 от НК наказателната отговорност е
лична и наказание може да
се наложи само на лице,извършило предвидено в закона престъпление. От страна на частния
тъжител, за целите на доказването и доказателствената му тежест не бяха
ангажирани убедителни доказателства.
С
оглед изложеното, съдът приема, че не е доказано, че подсъдимият е изрекъл
по отношение на тъжителя посочените в тъжбата думи. Обвинението трябва да е
доказано по несъмнен начин, като присъдата не може да почива на предположения,
съгласно чл. 303 от НПК, което мотивира съда да
признае подсъдимия Ц.И. за НЕВИНОВЕН в
това, че на на 21.11.2019г., в 14,00 часа на излизане от
съдебната зала в Районен съд гр. Берковица подсъдимият в присъствието на Р.П.И. и охраната отправил
обиди и закани и казал: „Ще те разкатая ,да знаеш“ . с
което да му е нанесъл публична обида и да е извършил нещо унизително за честта и достойнството му
- престъпление по чл.148 ал.1, т.1, вр.чл.146 ал.1 НК и следва да се оправдае на осн.чл.304
вр.чл.301, ал.1 т.1 от НПК по повдигнатото с частната тъжба обвинение.Не се
доказа извършването на каквото и да било друго престъпление от страна на
подсъдимия.
На следващо място съдът намира за необходимо да
отбележи още,че обект на престъпленията по чл. 146 – 148 от НК са обществените
отношения,които осигуряват неприкосновеността на честта и достойнството на
гражданите, като съгласно съдебната практика с обидата се засяга личното
достойнство на пострадалия, когато при клеветата се накърнява положителната
оценка или мнение на обществото за него.
Изпълнителното деяние на престъплението обида по чл.
146, ал.1 от НК се изразява в казване или извършване на нещо унизително за
честта или достойнството на другиго в негово присъствие. Законът не ограничава
и не уточнява обидното действие или бездействие. Достатъчно е чрез него да се
унизява честта или достойнството на друго лице и то да е казано или извършено в
негово присъствие независимо от начина и формата на казването или извършването.
За да обоснове своето заключение по съдебния акт, с
който е приключено настоящето производство, съдът първо разгледа въпроса
относно правната дефиниция на обидата. В Наказателния
кодекс на Република България четем следното: Чл.146, ал.1 „ Който каже или
извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово
присъствие, се наказва за обида...”,
като нямаме правна дефиниция на това що е „ обида”.
С оглед неналичието на правна дефиниция на
„обида”, както се посочи по – горе, съдът за да се произнесе със своя съдебен
акт, се основава на следното заключение:
За да е
налице обида, следва да бъдат казани в присъствието на пострадалия думи, обективно
годни да накърнят достойнството му, които според съвременните обществени
отношения са неприлични, вулгарни и цинични, като обидата е унизяващо отнасяне
към някого. От събраните и проверени по
реда на НПК доказателства съдът намира, че
по отношение на тъжителя не са произнасяни думи, които да накърнят
достойнството на тъжителя и които да са неприлични, вулгарни и цинични.
Съдът
намира, че в случая не е налице и квалифициращия признак по чл.146, ал.1 от НК,
тъй като за да се квалифицира обидата като публична, е достатъчно обидните думи
или изрази да са казани пред повече от две – три лица, което обстоятелство в
случая не е налице. От друга страна публичността на обидата изисква не само
присъствието на повече лица, но и тези лица лично да са чули и възприели
обидните изрази, а от показанията на разпитания свидетел не се установява
този факт.
Тъй като по делото не се установи подсъдимият И. да е
осъществил от обективна и субективна страна състава на чл.146 ал.1 НК,то
следва да се отхвърли изцяло като неоснователен предявения от
гражданския ищец Е.Й. *** и ЕГН ********** против Ц.И.И.
за сумата от 3 000,00 ( три хиляди ) лева,
представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди.
Мотивиран от гореизложените съображения съдът постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :