№………./……….9.2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 12.9.2019 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА
МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН
АТАНАСОВ
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
като
разгледа докладваното от съдия Митева
въззивно частно търговско дело № 1417 по описа за 2019 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано частна жалба, подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ЕООД, чрез пълномощник ю.к. А. срещу разпореждане №34200/05.08.19г.
по ч.гр.д.12273/19г по описа на ВРС, 8 с-в, В ЧАСТТА с която е отхвърлено
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявено задължение
за неустойка за неизпълнение на задължение за даване на обезпечение и разходи
за извънсъдебно събиране на дълг по договор за заем предоставен от „Изи Асет
Мениджмънт“АД, придобити от заявителя с
цесия.
Жалбоподателят твърди, че в заявлението е посочил претендираните
вземания в съответствие с изисквания за редовност по чл. 410 ал. 2 ГПК и това е
било достатъчно за уважаване на искането му за снабдяване с изпълнителното основание. Сочи, че извън формалната проверка
на твърденията на кредитора, съдът не следва да преценява наличието на спор по
материалните права, тъй като такъв следва да очертае длъжника, ако упражни
възражението си след издаване на заповедта. Счита, че е обосновал възникване на
вземане за неустойка като обезщетение за вреди от неизпълнение, които не следва
да се доказват, а валидността на такива уговорки не може да се прецени само по
твърдения без да се проведе състезателно производство след оспорване на от
длъжника. Такъв е режимът и на проверката за неравноправност на клаузите, която
изисква изслушване в условията на състезателно производство на двете страни, а
в процедури без събиране на доказателства такава проверка не е наложителна.
Отделно оспорва квалифицирането на неустойката като договорена в отклонение от
присъщите й функции по критериите, установени в задължително тълкуване. Оспорва
квалифицирането на основанието на претенцията за допълнителните плащания като
противоречащо на закона, като сочи, че с клаузата е уговорена допълнителната
услуга предоставяна при неизпълнение, а законодателят
е допуснал разходите, породени от неизпълнението да се заплащат от потребителя,
като изрично ги е изключил от формирането на ГПР по кредита. С доводи за необосновани изводи на
първоинстанционния съд и незаконосъобразно превишаване на пределите на проверка
по реда на чл. 410 ГПК, жалбоподателят моли обжалваната част от разпореждането
да бъде отменена и вместо нея въззивният съд да постанови издаване на заповед
за всички заявени от кредитора суми.
Жалбата вх. №61700/23.08.19г. подадена по поща с клеймо 21.08.19г е
депозирана в срок, считано от
уведомяването на заявителя за постановения частичен отказ. Изявлението е на
надлежна страна – заявител срещу подлежащо на обжалване разпореждане и производството
по нея е процесуално допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК. Авансово
дължимата такса е внесена.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и представените
пред първоинстанционния съд доказателства, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по същество
на искане до съда, с което не се решава спор за материално право, съответното
приложение на чл. 270 ГПК възлага на въззивната инстанция и служебна проверка
за действителност, допустимост и редовност на заявлението, в рамките на
правомощията на заповедния съд(т.1 от ТР 1/2014 на ОСГТК на ВКС).
Производството е било образувано по молба на заявителя срещу физическо
лице – потребител с адрес в седалището на сезирания съд. Компетентният районен
съд е сезиран с формуляр по чл. 410 ГПК. Съответно на това сезиране
разпореждането на първоинстанционния съд кореспондира на акт по чл. 413
ал.2 ГПК и е действително(ПП1/53г, ПП1/80г).
Обжалваният акт е произнесен по заявление, в което е претендирана сборна
претенция, формирана от четири отделни вземания, начислени като задължения по
договор за кредит: главница от 752.63лв, договорна лихва за ползване на кредита
в уговорения срок в размер на 62,14 лв, неустойка за неизпълнение в размер на 380.13лв, разходи за извънсъдебно
събиране в размер на 45лв и начислена законна лихва като обезщетение за забава
в размер на 44.79лв. В т.12 от формуляра
си, заявителят е пояснил, че неустойката е била уговорена като обезщетение за неизпълнение
на специално поето задължение за предоставяне на поръчителство или банкова
гаранция и претендирания размер съотвества на фиксиран размер на тази неустойка
от 521,85лв, която е била начислена след усвояването на предоставения кредит и
пропускането на 3 дневния срок за учредяване на обезпечението. Основанието за
претенцията за разходите заявителят е посочил като уговорено отделно задължение
за заплащане на такса за действията по
уведомяване на длъжника с писма, телефонни разговори и лични посещения при
допусната забава на падеж по погасителния план.
Твърденията на заявителя, достатъчно индивидуализират двете вземания, предмет на настоящото
производство. Въззивният съд приема, че първото описано като неустойка вземане
несъмнено следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация
(обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на
длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за
неполучена договорена престация. Ето
защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с
положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а както правилно
е констатирал първоинстанционния съд - с
риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне
обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга
да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. Такава
уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като
по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и
то в размер съизмерим с половината от кредита, без това оскъпяване да е
надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните
норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране(чл.
19 ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за
ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от
задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ
потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.
Второто вземане за разходи се обосновава като възникнало въз основа на
уговорка в договора и тарифата, но и като обезщетение за вреди от
неизпълнението на длъжника в срок. И в двата случая липсва законово основание
за такова плащане. От една страна, както и установил и първоинстанционния съд,
подобно обезщетение противоречи на забраната за ангажиране на отговорност на
потребителя за вреди над законната лихва за просрочие. От друга страна, ако
тези суми са предвидени като задължения в терифа за допълнителна услуга, самото
естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на тази
предоставена на кредитополучателя престация изключва квалификацията им като
допълнително благо, за което е обосновано насрещно възнаграждение. Дейността,
описана като предоставяна услуга не съпътства и
не обслужва ползването на изцяло вече получения кредит като допълнително
благо за клиента. Напротив, тази дейност
изцяло обслужва интереса на кредитора. Както уведомяването на длъжника за
допусната от него забава и предупреждение за последиците от нея, са типични
действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет
на договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност на кредитора се
компенсира с основното възнаграждение като цена на самото рисково (без
предварително обезпечаване) кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент за
възнаградителна лихва. Изключването на разходите за тази дейност от основната
цена на кредита(формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да се допусне, че
възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщи за
дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения.
Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод
за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи. Възстановяването на разходите
по събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР именно
защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при
сключване на договора) разноски, направени поради неизпълнението. Кредиторът
обаче не обосновава извършени от него плащания за конкретни услуги, а описва принципно
възможните дейности на самия заемодател. Затова и въззивният съд се
присъединява към изложените в обжалваното разпореждане съображения за
противоречие на клаузата, предвиждаща такова плащане със специалния закон.
Така обоснованите от заявителя по основание претенции пораждат служебно
задължение на съда да приложи закрилни императивни норми, изключващи безспорен
характер на задълженията. Жалбоподателят правилно възприема същността на
заповедното производство като инструмент за проверка на наличието на спор
относно заявени от кредитор права. Именно тази характеристика обаче изключва
безусловното приложение на този облекчен процесуален ред за легитимиране на
кредитор с изпълнително основание в хипотези на задължения, произтичащи от
потребителски договори. За разлика от другите договорни задължения, възникнали
на основа на договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически
състав, може да се оспори само с възражение, основано на нов факт (основание по
чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на правата на потребителите изисква от
съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за
потребителя, дори и да не бъде направено възражение от длъжника. В този смисъл
е наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на страните
значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила,
независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя
защита (Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение
№124 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о) като израз на
вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен
и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и
С-473/00). Ето защо принципно не може да бъде споделено оплакването на
жалбоподателя, че в заповедното производство до ангажирането на насрещната
страна с възражение срещу дълга съдът няма право на каквато и да е преценка на
заявените права. Напротив, естеството на потребителската закрила( независимо
дали общата по ЗЗП или предвидена в специални закони) налага тя да бъде
осигурена от съда и на лице, което без изрични указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата
на съда е предварителна тази цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на
акт, останал неоспорен само поради по-слабата информираност на потребител,
който се е договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване на
права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.
В конкретния случай именно мотивите на съда да откаже издаването на
заповедта за вземанията, породени от клаузи за които са очертани
фактически твърдения попадащи в хипотези
на ограничения за кредитора, представляват обявяването на приложимите
императивни правила, изключващи безспорен характер на дълга и налагащи
състезателно производство. Заявяването на такива задължения като безспорни
несъмнено противоречи на закона(схващан в най-общия му смисъл на съвместимост
на последиците на сделката с обществения ред на правовата държава) и съответно
се санкционира на осн. чл. 411 ал.2 т. 2 ГПК. Така мотивирания отказ е
основание за трансформиране на искането на кредитора в защита по общия ред (чл.
415 ал.1 т.3 ГПК) за да бъде установена твърдяната безспорност на валидността на клаузите, ползващи кредитора с
участието на надлежно информирания потребител.
В заключение въззивният състав достига до изводи изцяло съвпадащи с
мотивите на обжалваното разпореждане. Обжалваното разпореждане следва да се
потвърди.
По тези съображения и на осн.чл. 278 ГПК, съставът на Варненски окръжен
съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №34200/05.08.19г. по ч.гр.д.12273/19г по описа
на ВРС, 8 с-в, В ЧАСТТА с която е отхвърлено искане за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК за заявено задължение за неустойка за неизпълнение на
задължение за даване на обезпечение в размер на 380.13лв, разходи за
извънсъдебно събиране в размер на 45лв по договор за заем предоставен от „Изи
Асет Мениджмънт“АД, придобити от
заявителя с цесия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване( т.8 от ТР4/2013 на
ОСГТК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.