Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. Лом, 18.05.2020
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Ломски
районен съд, в публичното съдебно заседание на втори април, две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛБЕНА МИРОНОВА
при секретаря Румяна Димитрова,
като разгледа докладваното от съдия Миронова гр.д. № 3292 по описа за 2017 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21 и следв. ЗДФИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предявени са искове от ************–
*******, обл. Монтана, БУЛСТАТ *********, представлявано от директора А.А.,
срещу Н.А.Ц., ЕГН **********,***, за установяване на задължение по издадена
Заповед по чл. 417 ГПК.
Твърди се в исковата
молба, че ответникът Н.А. е работела при ищеца до 10.04.2017 год., когато ТПО
било прекратено. Преди уволнението била извършена финансова проверка, в
резултат от която били установени липси на парични средства.
Иска се: да бъде
признато от съда за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 21
330,30 лв., ведно с дължимите лихви от предявяването на иска до окончателното
изплащане на сумите.
Претендират се и
направените разноски.
Писмен отговор в срока
по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил от ответника.
В отговора си ответникът
счита, че исковете са процесуално допустими, но неоснователни и недоказани и ги
оспорва както по основание, така и по размер.
Излага фактически
твърдения, касаещи приключил трудов спор между нея и ищеца – по гр.д. №
1190/2017 год.
По същество оспорва
начина на извършване на ревизията и нейните фактически констатации, като
същевременно счита, че те се отнасят и до директора на училището-ищец. Твърди,
че всички разходи са правени със знанието и съгласието му и по негово нареждане.
Отрича да е взела парите, които се претендира да заплати. Твърди, че не е
извършила нарушение на закона.
Предвид представените
писмени доказателства, съдът приема, че между страните не се спори относно
издаването на приложеният с исковата молба Акт за начет. Ответницата твърди, че
Актът за начет не й е бил надлежно връчен, поради което е била лишена от
възможност да го обжалва.
Спорно е дали исковата
сума се дължи от ответницата.
В с.з. ищецът, редовно
призован се представлява от директора А.А., който лично и чрез пълномощника си,
адв. Е.З.,***, поддържа изцяло предявеният иск и ангажира допълнителни
доказателства.
Ответникът Н.Ц., редовно
призована се явява лично и с пълномощника си, адв. П. П., МАК, който оспорва
предявеният иска като счита същият за неоснователен и недоказан. По отношение
на твърдяното частично погасяване сочещо на признание на иска твърди, че то не
е било извършвано доброволно, а чрез удръжки от трудовото й възнаграждение,
направени в хода на изпълнителното дело, образувано въз основа на процесните
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист.
От доказателствата по делото
съдът приема за установено следното:
Акт за начет №
11-04-3/17.01.2017 год. е съставен след извършена финансова инспекция в ОУ Х.Б.–
*******, срещу отв. Н.А.Ц. – счетоводител-касиер, за причинена вреда във
връзкас установена липса на парични средства от касата на училището в размер на
21 330,30 лв. за периода 01.01.2015 – 30.06.2016 год.
Акт за начет №
11-04-3/17.01.2017 год. е заведен с протокол от 17.01.2017 год. в деловодството
на ищеца под № 566/17.01.2017 год.
На 03.01.2017 год. на
отв. Н. Ц. е връчена покана да се яви за връчването на Акта за начет на
17.01.2017 год., в служебно помещение на АДФИ в гр. Монтана, но същата не се е
явила, нито е посочила причини за неявяването си, порадикоето на осн. Чл. 46,
ал. 4 от ППЗДФИ същият е приет за редовно връчен на 17.01.2017 год. Поканата е
връчена на ответницата лично /л. 72/.
В срока по чл. 22, ал. 3
от ЗДФИ и чл. 47, ал. 1 ППЗДФИ, отв. Н.Ц. е подала възражение срещу акта за
начет пред ДФИ – с писмо, вх. № 11-04-3/19.01.2017 год.
Подадена е от ответната
страна и жалба, вх. № 1197/31.07.2017 год. пред Адм. Съд Монтана.
С Определение №
322/10.08.2017 год. по адм.д. № 307/2017 год. на Адм. Съд – Монтана жалбата е
оставена без разглеждане като недопустима.
Образувано е и досъдебно
производство.
По ч.гр.д. № 757/2017
год. на ЛРС е издадена Заповед от 06.04.2017 год., за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист в полза
на ищеца срещу ответника, за сумата от 21 330,30 лв. – главница и 3 766,37 лв.
– лихва за периода 18.01.2017 – 05.04.2017 год., ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на заявлението /06.04.2017 год./, до окончателното
плащане, както и за сумата от 511,20 лв. – разноски по заповедното
производство.
Посочено е, че
претенцията произтича от Акт за начет № 11-04-3/17.01.2017 год.
Препис от Заповедта и
изпълнителният лист са връчени на ответника на 17.07.2017 год., по образуваното
изп.д. № 20177740400164 на ЧСИ А. Василева.
По изпълнителното дело
има извършвани плащания ежемесечно за периода от м. Август, 2017 год. до м. Март,
2019 год.
На 01.08.2017 год. от
длъжника, сега ответник е подадена молба по ч.гр.д. № 757/2017 год., която по
същество представлява възражение депозирано в срока по чл. 415 ГПК, поради
което съдът, с разпореждане от 01.12.2017 год. е указал на заявителя възможността
да предяви иск за установяване на вземането си.
Разпореждането е
получено от ищеца на 07.12.2017 год., а настоящият иск е предявен на 29.12.2017
год.
Предявеният иск е
допустим.
Целта на предявяването на този иск, при подадено възражение от
длъжника, е да установи по безспорен начин съществуването на вземането, за
което е издадена заповедта за изпълнение.
В конкретния случай вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК по частното гр.дело произтича от документ по чл. 417,
т. 8 ГПК – акт за начет.
Съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 5 от ЗДФИ фактическите
констатации в акта за начет се смятат за истински до доказване на противното.
Следователно актът за начет се ползва с
материална доказателствена сила относно констатираните с него вреди и
тяхната стойност, като в тежест на ответника е да ги обори.
Съдът намира, че установената от чл. 22, ал. 5 от ЗДФИ презумпция
за истинност на фактическите констатации в Акт за начет №
11-04-3/17.01.2017 год. на АДФИ не беше оборена в
настоящото производство. Фактическите констатации в акта за начет се
потвърждават от събраните по делото доказателства.
В резултат на извършена финансова инспекция е съставен Акт за
начет № 11-04-3/17.01.2017 год. на отв. Н.А.Ц., за
сумата от 21 330,30 лв., която представлява липса по съставения Акт за начет на
основание чл.21 от ЗДФИ, ведно със законната лихва върху тази сума в размер на 3766,37
лева за периода от откриване на дредата до 12.01.2017 год., ведно със законната
лихва след тази дата до окончателното изплащане на сумата.
Ревизионното производство е изградено върху пълното приложение на
принципите за законност, официалното начало, разкриване на обективната истина,
непосредственост, писменост, пълнота и всестранност при установяване на
задълженията, като то има за цел да установи правопораждащи факти. Това се
постига чрез проверка на изпълнението на нормативните актове относно движението
и съхранението на паричните и материални ценности, проверка на паричната и
материална отчетност, констатиране на допуснати слабости, нарушения и причинени
вреди и предприемане на мерки за тяхното отстраняване.
Изготвянето на Акт за начет е специална предпоставка, за да се
търси имуществена отговорност на виновното длъжностно лице, което евентуално се
е облагодетелствало от нарушението.
Самият Акт за начет по същността си представлява официален
документ, който се издава по реда на особено производство, което установява до
доказване на противното, че ревизираното лице е причинило посочените в акта
вреди.
Практиката по отношение на актовете за начет винаги е била
константна, като същите се ползват с обвързваща за съда доказателствена сила,
състояща се в задължението на съда да приеме, че констатираните в него факти са
се осъществели така, както са удостоверени. Оборването на законната доказателствена
сила на Акта за начет предпоставя насрещно и пълно доказване, че фактическите
констатации, отразени в същия, не отговарят на действителността.
Констатациите по акта за начет се считат за истински до доказване
на противното. За да се обори презумпцията за истинност е необходимо да се
опровергаят констатациите с установяване на други факти, различни от
установените, обясняващи произхода на липсите в конкретен обем и стойност.
Опровергаването им е в тежест на лицата, срещу които е съставен актът за начет.Съмнението
във верността на констатациите в акта за начет не е достатъчно, за да се
приеме, че те са опровергани.
Според чл. 23,т.1 от ЗДФИ, към имуществена отговорност по този
закон могат да бъдат привличани лицата, които получават, събират, съхраняват,
разходват или отчитат имущество. Фактическият състав на разпоредбата на чл. 21,
ал. 1, т. 2 от ЗДФИ, която урежда пълната имуществена отговорност на лицата по
чл. 23 от закона за липси, включва три елемента: липса, противоправно поведение
на материалноотговорното лице и пряка и непосредствена причинно-следствена
връзка между противоправното поведение и настъпилата липса.
За да е налице липса, трябва да е установен недостиг на парични
средства в касата или липса на стоково-материални ценности в обекта на
съхранението им. Вреда за собственика на такива ценности би била налице, когато
не се установи реално разпореждане със съответната вещ, а същевременно същата
не е налична. В производството по установяване на вреди от липси, за които е
издаден акт за начет, фактическите констатации в последния се считат за
истински до доказване на противното – чл. 22, ал. 5 ЗДФИ.
Съгласно задължителната практика на ВКС – Решение
№256/26.09.2013г. по гр.д. №1338/2012г., ІV г.о. и Решение №226/18.03.2009г. по
гр.д. №926/2008г., І г.о., за да намери приложение презумпцията по чл. 22, ал. 5
ЗДФИ, е необходимо актът да е съставен по надлежния ред – проверката да е
извършена от надлежно овластено лице, при гарантирано право на участие на
материалноотговорното лице и въз основа на надлежни доказателства, докладът за
резултатите от финансовата инспекция и съставеният акт за начет да са връчени
на материалноотговорното лице и да съдържат мотивирано заключение на финансовия
инспектор по становището и подадените възражения.
В конкретният казус относно тези условия не се спори. Нито в
отговора на исковата молба,нито във въззивната жалба са въведени възражения в
изложения смисъл, т.е настоящият съдебен състав приема за безспорно установено,
че Акт
за начет № 11-04-3/17.01.2017 год. е съставен по
надлежния ред и е връчен на материално-отговорното лице – ответницата, изпълняваща
към релевантния момент длъжността „счетоводител-касиер“.
Когато актът за начет е съставен по надлежния ред, за да се обори
презумпцията за истинност по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ, е необходимо да се опровергаят
констатациите с установяване на други факти, различни от установените с акта,
обясняващи произхода на липсите, като опровергаването е възложено в тежест на
лицата, срещу които е съставен актът за начет.
В конкретният казус е спорен единствено въпроса относно това по
кой ред е следвало да се реализира отговорността по акта за начет, респективно
дали надлежно е упражнено правото на иск.
Чл. 27, ал. 4 от ЗДФИ изрично предвижда, че въз основа на акта за
начет се издава заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК.
С оглед горните разяснения на закона и съдебната практика, настоящият
съдебен състав приема, че с оглед изпълняваната от отв. Н. Ц. длъжност „счетоводител-касиер“, същата има
качеството на отчетник – лице по чл. 23, т. 1 ЗДФИ, чиято имуществена
отговорност може да бъде ангажирана по реда на закона.
На следващо място, тъй като е съставен по надлежния ред,
процесният акт за начет се ползва с презумпцията за истинност по чл. 22, ал. 5
ЗДФИ.
Актът за начет е съставен от компетентния по чл. 31 от ЗДФИ
контролен орган при АДФИ и съдържа реквизитите по чл. 43, ал. 2 ППЗДФИ.
При изготвяне и връчване на акта за начет са спазени процедурните
изисквания по чл. 17 и сл. от ЗДФИ. Или следва да се приеме, че актът за начет
се ползва с установената от чл. 22 ал. 5 ЗДФИ материална доказателствена сила
относно установените от него обстоятелства, а именно, че са налице липси,
противоправно поведение на ответника и причинно-следствена връзка между
противоправното поведение и настъпилите липси. Ето защо съдът приема за
неоснователни възраженията на ответната страна, че актът за начет не й е бил
надлежно връчен, поради което – не е бил влязъл в сила към момента на подаване
на заявлението по чл. 417 ГПК, доколкото същите се опровергават от
доказателствата по делото, в т.ч. подадените от нея в срок възражения пред АДФИ
и Адм. Съд Монтана.
Ответницата въвежда и възражение, че е направила писмено
възражение против връчения й Акт за начет в законния 14- дневен срок по реда на
чл. 22, ал. 3 от ЗДФИ.
Това възражение е ирелевантно, тъй като самият Акт за начет има
обвързваща и доказателствена сила, която въобще не е оборена от начетеното лице
в хода на производството съгласно оборимата законова презумпция на чл. 22, ал. 5
от ЗДФИ.
Актът за начет е официален писмен документ съгласно нормата на чл.
179, ал. 1 от ГПК, тъй като е съставен от длъжностно лице –финансов инспектор
от официален държавен орган – ДФИ, в кръга на службата му по установените
форма/писмена/ и ред, уреден със закон/ЗДФИ/.
Предвид изложените си съображения предявеният иск с правно
основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 22, ал. 5 от ЗДФИ е основателен и
доказан и следва да бъде уважен.
Съгласно
задължителната практика на съдилищата, т. 12 от ТР№ 4/2013 год. от 18.06.2014
год., ОСГТК, ВКС, съдът, разглеждащ исковото производство следва да се
произнесе и по разноските, сторени в заповедното, с осъдителен диспозитив.
На
осн.чл.78 ал.1 ГПК ответната страна следва да заплати на ищеца направените от
него разноски по делото за тази инстанция в общ размер на 2445,86 лв., от които: 542,66 – д.т. и 1392,00
– адв.хонорар по исковото производство и 511,20 – д.т. по ч.гр.д. № 757/2017 год. на ЛРС.
Мотивиран от горното,
Съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21 и следв. ЗДФИ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД., че към 05.04.2017 год. – момента на подаване на Заявление
за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, въз основа на
което е образувано ч.гр.д.
№ 757/2017 год. на ЛРС, Н.А.Ц., ЕГН **********,***, дължи в полза на ************–
*******, обл. Монтана, БУЛСТАТ *********, сумата от 21 330,30 лв. по Акт за начет № 11-04-3/17.01.2017 год. на АДФИ, както
и законната лихва върху тази сума от 05.04.2017 год., за които са издадени Заповед от 06.04.2017 год., за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 757/2017 год. на ЛРС.
ОСЪЖДА на
осн. чл. 78, ал.1 от ГПК Н.А.Ц., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ в полза на ************– *******, обл.
Монтана, БУЛСТАТ *********, сумата от 2445,86 лв., разноски,
от
които: 542,66 – д.т. и 1392,00 – адв.хонорар по исковото производство и 511,20
– д.т. по ч.гр.д. №
757/2017 год. на ЛРС.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд Монтана в двуседмичен срок от съобщението.
Районен съдия: