№ 27
гр. гр. Добрич, 20.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и първи
декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея Ханджиева Милева
Членове:Галина Д. Жечева
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Жечка Н. Маргенова Томова Въззивно
гражданско дело № 20223200500732 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по въззивна
жалба вх.№ 321/15.02.2022 г. от „***„ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес
на управление с.Р., общ. Н., ул.***, с управител Д. И. И., чрез пълномощник
адв.Б.К., срещу решение № 9/26.01.2022 г. по гр.д.№ 99/2021 г. на РС-
Ген.Тошево, с което се отхвърля предявения от дружеството установителен
иск по чл.422 от ГПК за сумата от 3 500 лв., невърнат паричен заем, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба 23.03.2021 г. до
окончателното плащане.
Въззивникът счита решението за незаконосъобразно, неправилно и
необосновано, като се аргументира с доводи, свеждащи до неправилна
преценка на събраните по делото доказателства - кредитиране на показанията
на свидетелите на ответника при неотчитане на обстоятелството, че са бивши
служители на ищеца, правоотношенията с който са прекратени преди
периода, в който са възникнали отношенията между ищеца и ответника.
Необсъждане на писмени доказателства - извлечение от счетоводни книги, от
които била видна практиката на ищеца по предоставяне на заемни средства на
служители, приоритет на гласните пред писмените доказателства. Мотивът на
1
съда за отхвърляне на предявения иск бил свързан с липсата на формален
договор за заем при несъобразяване, че се касае за сума под 5000 лева.
Обсъжда доводите на ответника за липсата на заемни правоотношение и за
предоставяне на сумите по повод трудовото му правоотношение - за разходи
за гориво и пътни такси, и извежда извод за житейската им нелогичност. Иска
отмяна а решението и уважаване на иска.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор по въззивната жалба е
подаден от насрещната страна - В. И. Й., чрез адв.Кр.Й.. Иска потвърждаване
на решението като правилно с доводи за неоснователност на оплакванията на
въззивника. Съдът обсъдил показанията на всички разпитани свидетели.
Извлеченията от счетоводните книги били представени след приключване на
съдебното дирене, едва с писмената защита.
При данни, че постановеното неизгодно за въззивника решение му е
съобщено на 03.02.2022г., правото на въззивна жалба е упражнено в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирано лице, с правен интерес от
обжалване на неизгодното за него първоинстанционно решение, отговаря на
изискванията на чл.260-чл.261 от ГПК/след проведено производство по
отстраняване на нередовности относно държавната такса за въззивно
обжалване/.
Добричкият окръжен съд разгледа съдържащите се в нея оплаквания,
становището на противната страна и с оглед на тях и събраните по делото
доказателства, в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК провери
обжалваното решение и основателността на иска, като приема за установено
следното:
Гр.д.№99/2021г. на РС-Ген.Тошево е образувано по искова молба вх.
№133/23.03.2021г. на „***„ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление с.Р., общ. Н., ул.***, с управител Д. И. И., с която против В. И. Й.
с ЕГН *** от гр. Г.Т., са предявени положителни установителни искове за
установяване съществуването на парични вземания на ищеца, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с
№260010/22.01.2021г. по ч.гр.д.№22/2021г. на ГТРС – за общата сума от
3500лева, получени по устни договори за заеми, от която 1000лева получени
на 25.06.2020г., 500лева получени на 25.08.2020г. и 2000лева получени на
28.08.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
2
молба.
Изложените в исковата молба фактически твърдения най-общо се
свеждат до съществувало между страните трудово правоотношение в периода
15.04.2019г.до м.октомври 2020г. През м.юни ответникът поискал от
работодателя си заем от 1000лева, тъй като доходите му не му позволявали да
покрие нуждите си. На 25.06.2020г. тази сума му била преведена по сметката
му в Юробанк. В последствие, по същите причини-за лични нужди и ремонт,
ответникът отново се нуждаел от средства, които му били предоставени от
работодателя на два пъти чрез превод по същата сметка – 500лева на датата
25.08.2020г. и 2000лева на 28.08.2020г. Уговорката при тези преводи била , че
ответника ще възстанови заемните суми до края на 2020г. Ответникът
самоволно напуснал работодателя и не възстановил предоставените в заем
суми, за които ищецът се снабдил със заповед за изпълнение .
В писмен отговор, в срока по чл.131 от ГПК ответникът отрича
наличието на заемно правоотношение, като твърди между страните да е имало
трудово правоотношение и сумите да са му били превеждани във връзка с
неговите служебни отношение с дружеството. По силата на трудовото
правоотношение работил като „шофьор товарен автомобил-международни
превози“ на 100% извън територията на РБългария. Управлявал товарни
автомобили, наети от работодателя, в Холандия, Белгия, Германия. По
настояване на работодателя открил банкова сметка в Пощенска банка, тъй
като със същата банка оперирал и работодателят. Ежемесечно дружеството –
работодател превеждало по тази банкова сметка средства , една част от които
били за разходи, свързани с транспорта/гориво, крушки за фарове и
др.светлини на автомобила, течност за чистачки и пр./, а друга част били
авансово преведени суми за заплата и командировъчни пари. До 15-то число
той е следвало да отчита служебните разходи и след приспадането им
работодателят заплащал остатъка от дължимото възнаграждение и
командировъчните. Уговореното възнаграждение в трудовия договор било
600лева, но била постигната устна уговорка да получава 2400евро заплата и
командировъчни пари за пълен работен месец и по 110евро на работен ден за
времето на ползван годишен отпуск или когато се е налагало да се прибира в
България. Никога не бил обръщал внимание какво основание било вписвано
за превода на суми по банковата му сметка, но и да бил обръщал, не можел да
повлияе, защото то се посочвало от наредителя.
3
Правната квалификация на установителните искове като такива по
чл.422,ал.1,вр. с чл.415,ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД, изхожда от
изложените от ищеца фактическите обстоятелства, обуславящи интереса от
установителен иск и заявения установителен петитум – иск на кредитор
срещу длъжник за установяване съществуване на вземане по три договора за
заем.
Установява се, че от ищеца е подадено заявление с вх. рег.
№2602121/20.01.2021г. до РС-Ген.Тошево за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК за парично вземане от общо 3500лева,
произтичащо от устни договори за заем - 1000лева получени на 25.06.2020г.,
500лева получени на 25.08.2020г. и 2000лева получени на 28.08.2020г..
Заявлението е уважено изцяло и на основание чл.410 от ГПК е издадена
Заповед за изпълнение №260010/22.01.2021г. по ч.гр.д.№22/2021г. на ГТРС, с
която е разпоредено длъжника В. И. Й. да заплати на кредитора „***„ ЕООД
сумата от общо 3500лева, невърната заемна сума, както и сторените съдебно-
деловодни разноски: 70лева държавна такса и 300лева адвокатско
възнаграждение.
Заповедта е била връчена на длъжника на 25.01.2021г., който на датата
16.02.2021г.,т.е. в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е подал възражение. При това
положение на 23.02.2021г. заповедният съд е указал на заявителя, че може да
предяви иск за установяване на вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение. В едномесечен срок с начало 23.02..2021г. и край 23.03..2021г.
заявителя е депозирал искова молба вх.№133/23.03.2021г.
Установителните искови претенции са допустими. Заявени в
едномесечния срок по чл. 415 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице-заявителят
в заповедното производство, за установяване съществуването на вземането
си, като продължение на защитата си в заповедното производство. Налице е
идентичност между материалното право, чието изпълнение се претендира по
специалния ред на заповедното производство и правото, чието установяване
се иска в исковото производство. Идентичността обхваща всички
индивидуализиращи признаци на вземането- основание, пасивно и активно
задължени лица, размер и период.
Установено е, не е имало и спор, че между страните на 15.04.2019г. е
сключен трудов договор, по силата на който ответникът е заел в ищцовото
4
дружество длъжността „шофьор товарен автомобил-международни превози“
при пълно работно време от 8часа и възнаграждение от 600лева. Няма данни
за прекратяването на трудовия договор, но страните не спорат, че трудовото
правоотношение е съществувало до м.октомври 2020г..
Не е имало спор по делото и, че сумата от общо 3500лева е предадена
фактически от ищеца на ответника, спори се по въпроса на какво основание е
станало това. Ищецът твърди наличието на договори за заем между страните,
съгласно които ответника е поела задължението да върне заетите три суми
или общо 3500лева за срок до 31.12.2020г. Ответникът оспорва тези
твърдения и на свой ред твърди, че процесните суми е получил на основание
друго правоотношение между страните. Събраните по делото доказателства
установяват безспорния факт относно предаването на процесните суми, но не
и постигане на договорка между страните за връщането им в срок до
31.12.2020г.
В тежест на ищеца, който претендира на основание чл. 240 от ЗЗД
връщане на процесните суми, за които твърди да са дадени по заемно
правоотношение, е да установи, че между страните по делото е било
постигнато съгласие, което да обхваща всички съществени условия на
договора за заем- даване и съгласие за връщане. Договорът за заем е сключен,
когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи/в този смисъл, съобразно изложените от ищеца
обстоятелства за предаване на средствата, претендираното вземане не е едно,
а три/, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество/чл.240, ал.1 от ЗЗД/. Договорът за заем е реален,
защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в
собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент
липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и
даденото е без основание. Без значение е кой от елементите ще се осъществи
пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент /дали първо ще се
постигне съгласие да се даде сума, която после трябва да бъде върната и след
това парите реално ще бъдат предадени на заемателя или първо заемателят
ще получи парите и след това страните ще се постигнат съгласие кога и как
ще бъде върнат заемът/. В случая събраните по делото доказателства не
установяват наличие на заемни правоотношения. Представените от ищеца
преводни нареждания от датите 25.06.2020г., 25.08.2020г. и 28.08.2020г. на
5
Постбанк съдържат едностранно изявление на самия него за превод на сумите
на основание „заем“, при което, и при липсата на насрещно писмено
изявление от ответника за получаване със задължение за връщане, те не са от
естество сами по себе си да обосноват извод, че документират обвързаността
на страните от заемно правоотношение по чл. 240 и сл. от ЗЗД. Такъв извод
не може да бъде изведен и от ангажираните от ищеца гласни доказателства
чрез разпита на св.Ж.П. И.а, управител на дружеството към датата на
възникване на трудовото правоотношение между страните, и съпруга на
настоящия управител. Свидетелката лично превела парите по сметката на
ответника, но няма преки и непосредствени впечатления за отношенията
между страните по повод процесните суми, а споделя знание за факти,
опосредено от чутото от съпруга си. Съпругът и казал, че ответника иска заем
за закупуване на имот, бил дългогодишен работник и нямало как да му се
откаже, не е присъствала на разговор между двамата, не знае за какъв срок
бил заема. Показанията на водените от ответника свидетели Д.Й.К. и П.В. Й.
не съдържат информация за отношенията между страните по повод
предаването на процесните суми, но са съвпадащи с твърденията на ответника
за плащане на заплата над уговорения в трудовия договор размер, в който
смисъл са и данните от извлечението от банковата сметка на ответника, както
и за начина на финансиране на трудовата дейност на наетите от ищеца
шофьори-превеждали се суми за разходи по транспорта и след отчитането на
разходите се доплащали суми до размера на уговорената заплата от 2400евро.
И двамата свидетеля са работили във фирмата като шофьори, първият в
периода март-декември 2019г., вторият в периода май 2018г.- май 2019г.
Св.К., по негови твърдения, е бил в идентичен съдебен спор с ответното
дружество след като напуснал фирмата-за невърнат заем от 3 000лева, които
му били преведени за заплата. Това обстоятелство не е основание за
игнориране на неговите показания, тъй като са съвпадащи с показанията на
св.К.. И двамата твърдят да са били назначени на минимална работна заплата,
а да са получавали по 2400евро, работодателят да им е превеждал суми за
заплати и командировъчни и за служебни разходи по транспорта с вписване
на несъответно основание на превода. Случвало се вместо заплата да е
вписано заем/св.К./.Плащали разноските по транспорта от личните си карти,
след като представели бележките за плащанията, им се превеждали суми с
вписано основание заплата и командировки/св.К./. Като цяло доказателствата
6
по делото навеждат на наличието на имуществени отношения между страните
на плоскостта на съществувалото между тях трудово правоотношение и не са
достатъчни да обосноват категоричен правен извод за възникнало заемно
правоотношение между страните по настоящето дело с предаването от ищеца
на ответника на сумата от 1000лева на датата 25.06.2020г., на сумата от
500лева на датата 25.08.2020г. и на сумата от 2000лева на датата 28.08.2020г.
с поето от последния задължение за връщането им.
Правните субекти си предават парични суми на различни основания.
Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на дълг, да е
изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор, да е
изпълнение на чуждо задължение, да е дарствен акт и т.н. При наличие на
различни хипотези относно факта на плащането не може от самият факт на
предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че
страните сключват договор за заем. Валидното възникване на заемно
правоотношение е обусловено от съвпадане на две насрещни волеизявления
на страните, съдържащи съществените елементи на договора за заем: даване
на определена парична сума и поемане на задължение за нейното връщане. В
този смисъл основателността на предявения иск се обуславя от валидно
възникнало между страните правоотношение по договор за заем, елемент от
съдържанието на което е задължението на заемателя да върне сумата, предмет
на договора, и в тежест на ищеца е да докаже поемането на такова
задължение от ответника . В случая такова доказване от ищеца не е проведе.
Не подлежат на обсъждане представените от ответника с писмената му
защита с вх.№164/24.01.2022г.,т.е. след приключване на устните състезания
на 17.01.2022г., документи - извлечение от сметка 499-други дебитори-
длъжници и от аналитична ведомост, тъй като не са част от доказателствения
материал, събран по правилото на чл.148 от ГПК. Вън от това същите не са и
от естество да обосноват извод за основателност на претенциите, тъй като се
касае за извършените от самия ищец счетоводни записвания, удостоверяващи
благоприятен за него факт-осчетоводяване на процесните суми като вземане
от ответника по заемно провоотношение.
По изложените съображения и с оглед не установяване на заемно
правоотношение, на основание на което се претендира осъждане на ответника
да върне сумата от общо 3 500лева, предявените искове по чл. 422 ГПК са
неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.
7
Изводът на първоинстанционния съд, че ищецът по делото не е доказал
възникването на заемното правоотношения между него и ответника
настоящата инстанция намира за правилен и обоснован.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено .
С оглед изхода от спора право на разноски има ответникът, заел
позицията на въззиваема страна, удостоверил извършване на разходи във
въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от
600лева, които следва да му се присъдят изцяло поради липса на възражение
по чл.78, ал.5 от ГПК, сторено до приключване на въззивното производство.
Вън от горното заплатеното възнаграждение не надхвърля минималния
размер по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения - чл.7 ал. 2 т.1 и т.2 .
С оглед гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9/26.01.2022 г. по гр.д.№ 99/2021 г. на РС-
Ген.Тошево .
ОСЪЖДА „***“ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
с.Р., общ. Н., ул.***, да заплати на В. И. Й. с ЕГН *** от гр. Г.Т., съдебно-
деловодни разноски за въззивното производство в размер на 600лева
адвокатско възнаграждение .
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280,ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8