Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,20.04. 2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на шестнадесети март
през
две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИРИНА СТОЕВА
при
секретаря Мария Методиева
и
прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 12319 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 512301 от 22.10.2018 г. по гр.д.№ 47895 по
описа за 2017 г. на СРС, ГО, 35-ти състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ЕТ „З.и В.Т.“, че дължи на „Т.С.“
, по предявените искове с правно основание чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 124, ал. 1
от ГПК във вр. с чл. 59 ЗЗД, сумата от 228.42 лв. за периода м. 01.2014г. до м.
04.2014г., представляваща доставена и незаплатена топлинна енергия, ведно със
законната лихва от 23.02.2017г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.
гр. д. № 11105/2017г. на СРС, 35 с-в, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за
потребена ТЕ над уважената част от 228.42 лв. до пълния предявен размер от
280.96 лв., иска за сумата от 10.20 лв., представляваща главница за дялово
разпределение за периода м. 01.2014г. до м. 04.2014г., както и исковете с
правно основание чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 80.12 лв., представляваща законна лихва върху главницата за ТЕ
за периода от 02.03.2014г. до 09.02.2017г., както и за сумата от 2.46 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение, като
неоснователни и недоказани.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ЕТ „З.и В.Т.“ - ответник
в производството пред СРС. Решението се обжалва като невалидно, недопустимо и
неправилно в частта в която претенциите на ищеца са били уважени.
Решението било недопустимо защото искът бил
недопустим. Същият бил предявен въз основа на невалидна заповед по чл.410 ГПК.
Налице била липса на компетентност съгласно практиката на ЕС, приета с решение
№ 7732 по ах.д.№ 4468 по описа за 2009 г. на ВАС, 5-членен състав. Сочи, че
правото на ЕС имало върховенство над националното право на страните членки.
Заповедта по чл.410 ГПК била издадена в нарушение на чл.26, ал.1 ЗЗД. Заповедта
по чл.410 ГПК била издадена в нарушение на т.2б от ТР № 4/2013 г. защото не
била индивидуализирана родово определената вещ. Счита, че при издаване на
заповедта по чл.410 ГПК било нарушено правилото на чл.411, ал.2 ГПК. Счита, че
ОУ на ищцовото дружество независимо, че били публикувани не били нормативен акт,
а част от договор. Затова счита, че не били спазени правилата за сключване на
договорите от разстояние. Нарушени били правилата за сключване на договори
между частно-правни субекти. В случая не бил налице сключен договор. В
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение не бил посочен такъв
договор. В този смисъл заповедта се явявала с невярно съдържание. Нарушен бил
чл.17, ал.3 от КРБ, съгласно който частната собственост била неприкосновена. Нарушен
бил принципа на чл.6 от КРБ и чл.2 от ЕКПЧОС. Нарушен бил чл.122, ал.1 КРБ
относно правото на защита. Независимо от това признава, че заповедта по чл.410 ГПК била връчена. Сочи, че сградната инсталация не била отоплително тяло.
Твърди, че в процесния имот в продължение на 6 месеца се извършва ремонт поради
което същият не можел да бъде използван. Вещото лице в нарушение на чл.127,
ал.2 ГПК било използвало документи, които се намират при ищеца и третото лице
помагач по спора. Сочи, че исканията му по доказателствата били игнорирани.
Игнориран бил и принципа на действие на дяловото разпределение, визиран в
отговора по исковата молба. Налице било противоречие със Закона на
Нютон-Рихман, който бил обективен закон и не можел да се игнорира с подзаконов
нормативен акт. Това означавало, че или си невменяем или си престъпник.СРС
нямал нужните познания, които се изучавали в 8 клас. Сочи, че ищеца не бил
ангажирал доказателства, че сградната инсталация е функционирала през целия
процесен период. Делото не било изяснено от фактическа страна независимо от
депозирането на заключение на съдебно-техническата експертиза. Решението на СРС
било постановено в разрез с приетото на с.117 от учебника на проф.Кожухаров. Неправилно
СРС не бил допуснал на страната на ответника свидетел, който щял да установи
кой е бил наемател в процесния имот за визирания в исковата молба период. СРС
отказал да назначи и експертиза за приложения анекс, който бил подписан преди
повече от 8 години. Отказал да изиска и справка от Гранична полиция дали на
посочените дати собственикът е бил в България. Сочи, че няма договор с ищеца;
представения такъв от 2004 г. бил срочен и бил прекратен. След 2007 г.
ответникът не бил наемател на процесния имот. От м.01.2007 г. на адреса било
регистрирано ЕТ „Копирни центрове“, който упражнявал там дейност. Не били
налице предпоставките за уважаване на претенцията за неоснователно обогатяване.
Решението било постановено в нарушение на чл.1 от ЗУЕС. Наред с това сочи, че
начисляването на лихви по прогнозни сметки било нищожно. Не била издадена
данъчна фактура така, както изисквал чл.25, ал.4 ЗДДС. Това не се установявало
и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Решението се
обжалва и в частта за разноските.
Иска се от настоящата инстанция да прогласи за нищожна
заповедта по чл.410 ГПК и да приеме, че предявения иск е недопустим или да
отмени решението и да отхвърли така предявения иск, както и да обезсили
заповедта за изпълнение.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от ищеца пред СРС- „Т.С.“ ЕАД. В течение на производството
се депозира молба, в която се излага становище за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на постановеното решение на СРС, в частта в която
претенциите му са били уважени. Претендират се разноски.
Третото
лице помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ЕООД не взема становище по
въззивната жалба. Не претендира разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 06.12.2018
г. Въззивната жалба е подадена на 19.12.2018
г.; следователно същата е в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
В частта, в която първоинстанционното решение се
обжалва, предявените срещу ответника /пред СРС/, въззивник пред настоящата
инстанция, искове по чл.422 ГПК вр. с чл.59 ЗЗД, са частично уважени като основателни,
следователно въззивната жалба е допустима.
В частта, в която
претенцията по чл.422 ГПК вр. с чл.59 ЗЗД е отхвърлена не е налице правен
интерес от обжалване поради което въззивната
жалба като недопустима ще следва да бъде оставена без разглеждане.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно:
Заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена на 07.03.2017
г. по ч.гр.д.№ 11105 по описа за 2017 г. на СРС, 35състав е била връчена надлежно
на длъжника на 13.06.2017 г. /л.14 от заповедното производство/.
Възражението по чл.414 ГПК е подадено на 13.06.2017 г.
Посочено е, че търговеца не е бил наемател през процесния период, както и, че
фирмата е с прекратена дейност от 2010 г.
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на
заявителя на 19. 06.2017 г.
Исковата молба е предявена на 17.07.2017 г., т.е. в
срок.
СРС е дал правилна правна квалификация на исковете, с
които е бил сезиран още с доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение от
07.02.2018 г. /л.82 от исковото производство/.
Както в заповедното производство, така и с исковата
молба сумите са били претендирани на база неоснователно обогатяване. Затова и
всички доводи на въззивника във връзка с нарушение на правилата на договаряне
са несъотносими досежно конкретния спор поради което не ще бъдат обсъждани от
настоящата инстанция.
Според
съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк.д. №
1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от
ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на
съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение.
В
решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г.о., е
прието, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен
състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или
когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на
съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл
са и решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І
г.о., и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на
ВКС, І г.о.
Действително
процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно,
но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко
решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт
поради липса на надлежно волеизявление. Липсата на мотиви не се приравнява на
липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното
решение.
Доколкото заповедта по
чл.410 ГПК по своята правна същност представлява съдебен акт, то постулатите на
горецитираната съдебна практика следва да се прилагат и по отношение на
заповедта.
В конкретния случай предметът на делото /предявен е
бил иск по чл.422 ГПК/, представляващ проекция на проведено заповедно
производство по чл.410 ГПК като и двете производства са били обхванати от
подведомствеността на гражданските съдилища, поради което и съдът е бил
компетентен да ги разгледа и съответно да постанови съдебен акт.
С РЕШЕНИЕ
№ 12 ОТ 2 ОКТОМВРИ 2012 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 4 ОТ 2012 Г. , Обн. ДВ. бр.79 от 16 октомври 2012г. е
прието, че „Уреденото с действащия ГПК заповедно производство отговаря на
европейските тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури, прогласени
и с Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от
12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане,
особено по дела, по които не съществува действителен правен спор, а съдебната
намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на кредитора с
изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително
събиране на вземането си.“
При това положение доводите на въззивника за нарушения
на КРБ и европейското законодателство се явяват неоснователни.
Доводите, които се излагат във връзка с допуснатите
нарушения на производството по чл.410 и следв. ГПК /т.2 б от ТР № 4 по тълк.д.№
4/2013 г. на ОСГТК/ касаят правилността на съдебния акт, не и неговата
валидност и допустимост.
Не са допуснати сочените от въззивника нарушения на
чл.411, ал.2 ГПК.
По
съществото на спора:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
посочил, че от представения по делото нотариален акт се установява, че имотът
представлява магазин, тоест предназначен е за стопански нужди. Това
обстоятелство не било оспорено от ответника.
По делото липсвали доказателства, а и не се твърдяло
страните да са подписали договор за продажба на топлинна енергия за процесния
период. Представеният договор за продажба бил с изтекъл срок много преди
процесния период. Това означавало, че за процесния период между страните не са
съществували облигационни отношения по договор за продажба. В настоящия случай
ищцовата претенция се основавала на твърденията за липса на сключен писмен
договор между страните и наличието на неоснователно обогатяване от ответника,
т.е исковете били предявени на извъндоговорно основание.
От представените по делото доказателства се установявало,
че ответникът е бил наемател през посочения период, следователно той бил ползвал
помещението и бил консумирал претендираното количество топлинна енергия.
Съгласно представения по делото договор за наем от
01.10.2003г. собственикът бил предоставил на ответника под наем имота за срок
от 3 години. С анекс от 01.10.2006 г. договорът бил станал безсрочен, но за не
повече от 10 години /тоест до 01.10.2016г./. Предвидено било, че срокът отново
може да бъде продължен, но с допълнителен анекс. От приетата по делото СГЕ се
установявало, че подписът на З.Т.на приемо – предавателен протокол от
30.06.2014г., с който се твърдяло, че ответникът е предал на собственика
владението върху магазина, не бил нейн. При така събраните доказателства СРС е
достигнал до извода, че по делото липсват доказателства договорът за наем да е
бил прекратен преди процесния период. С оглед уговореното в анекса, съдът е приел, че наемният договор е бил прекратен на
01.10.2016г. /с изтичане на 10 – годишния срок/. Ответникът не ангажирал
доказателства наемният договор да е бил прекратен преди процесния период. Видно
от представените по делото фактури, същите били издавани на името на ответника
до 31.03.2015г. и едва от 30.04.2015г., т.е.след процесния период, фактурите били
издавани на името на друго дружество – „Т.Ф.“ ООД.
Ето защо, съдът е приел за установено, че ответникът е
ползвал имота по силата на наемния договор, поради което дължал сумата за
начислена ТЕ.
Съгласно СТЕ, дължимата главница възлизала на 228.42
лв., поради което искът следвало да бъде уважен до този размер и отхвърлен за
разликата.
Доколкото не били приложими Общите условия, липсвало
основание ответникът да дължи такса за извършване на дялово разпределение –
същата била дължима от потребителя на енергията, поради което ответникът не се бил
обогатил със стойността й. Не били представени доказателства, че ищецът е
заплатил сумата за дялово разпределение на ТЛП, поради което за ищецът липсвало
основание да търси тази сума от ответника и на извъндоговорно основание.
По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с
чл. 422, ал. 1 от ГПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД СРС е посочил, че доколкото липсвал
писмен договор, по отношение на ответника не били приложими Общите условия.Тъй
като липсвал предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна
енергия, длъжникът изпадал в забава след покана – арг. чл.84, ал.2 ЗЗД. По
делото била представена покана за плащане, но същата не била получена от
ответника, поради което акцесорните претенции за лихва се явявали
неоснователни.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното:
С
разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е предвидена възможността за ангажиране
гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за сметка
на другиго, като бъде осъден да върне онова с което се е обогатил, за да бъде
възстановено имущественото равновесие между субектите, до размера на
обедняването.
Имуществените
облаги имат материално естество, те са оценими в пари и се изразяват или в
увеличаване актива на имуществото на обогатения, или в намаляване на неговите
пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е
трябвало да понесе за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице, т. е.
обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав,
който поражда едното и другото, както е в настоящия случай.
Не се спори, а и от доказателствата по делото, вкл.
представеният нот.акт се установява, че се касае до търговско помещение, т.е.
същото се използва за стопански нужди.
По делото не е представен договор сключен между
страните по спора, т.е. претенцията не е основана на договорно правоотношение.
Настоящата инстанция приема, че правилно СРС е
констатирал, че ответникът е потребил доставената от ищеца топлинна енергия за процесния
период- м.01.2014 г.- м.04.2014 г., защото:
По делото е представен договор за наем от 01.10.2003
г./л.21/ съгласно който ответният ЕТ е наемател на процесния магазин. Съгласно
чл.6 от същия, договорът влиза в сила от 01.10.2003 г. и е със срок от 36
месеца.
Съгласно анекс № 1 от 01.10.2006 г. /л.24/ договорът
за наем се счита за безсрочен, но за не повече от 10 години.
Установява се още, че въз основа на договора за наем и
подадено заявление и декларация от ЕТ, е сключен с ищцовото дружество договор
за продажба на топлинна енергия на основание чл.149, т.3 ЗЕ /л.25/. Срокът на
договора е 5-годишен, считано от 01.10.2003 г.
Действително, от самия ищец ведно с исковата молба е
представен приемо-предавателн протокол
от 30.06.2014 г. за предаване на имота от наемателя на наемодателя/л.26/. От
една страна предаването е станало след крайната дата на периода за който се
претендира заплащането на потребената ТЕ, а от друга самият ответник с отговора
по исковата молба /л.65, т.18/ е оспорил подписа върху този протокол по
отношение на лицето посочено в частта „Предал“. С определение от 11.04.2018
г. СРС е открил производство по чл.193 ГПК по оспорване истинността на подписа
на З.Т.в приемо-предавателния протокор от 30.06.2014 г.
Видно от заключението на допуснатата, изслушана и
приета по делото съдебно-почеркова експертиза /л.186/ подписът срещу „предал“
на приемо-предавателния протокол от 10.06.2014 г. не е положен от З.А.Т.,
действаща като ЕТ „З.И В.-З.Т.“.
С
оглед отразените в съдебния протокол за публичното съдебно заседание, състояло
се на 10.10.2018 г. процесуални действия на съда и страните, заключението не е
било оспорено от нито една от страните. Правилно СРС го е кредитирал като
компетентно изготвено; кредитира се и от настоящата инстанция.
Анекс № 1 от 01.10.2016 г. е бил оспорен от
процесуалния представител на ответния ЕТ едва на 04.04.2018 г. след даване ход
на устните състезания пред СРС /на 28.03.2018 г./. Срокът по чл.131 ГПК в който
ответникът може да заяви пред съда възраженията си е преклузивен и след
изтичането му същите не подлежат на разглеждане, арг. от чл.133 ГПК.
Ирелевантно за спора се явява обстоятелството къде е
бил собственика на имота за процесния период.
От представените от третото лице помагач на страната
на ищеца писмени доказателства /л.97 и следв./ се установява, че за процесния
период партидата се води на името на ответния ЕТ. На името на последния са
издадени и фактурите, виж л.111 и следв. от исковото производство/. Видно от
последните, размерът на ДДС е изрично посочен.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото съдебно-техническа експертиза /л.137 и следв./ е видно, че за
разпределяне между абонатите и дадено само „чистото количество“ ТЕ. На
средството за търговско измерване е
извършена метрологична проверка. Самите доказателства за осъществяването й са
представени по делото. Изчислените от вещото лице инж.Томов стойности на ТЕ от
сградна инсталация съвпадат с отразеното в изравнителните сметки на ФДР. Вещото
лице е определила като стойност на потребената ТЕ сумата в размер на 228,42 лв.
като същата видно от изрично отбелязаното, не включва суми за ТЕ, дължими и
просрочени за предишни периоди; не са включени изравнявания от периоди извън
процесния и без лихви. Сумите за ТЕ
за процесния имот и период са начислени в съответствие с Наредба №
16-334/06.04.2007 г.
Въпросът за защитата на потребителя изобщо не подлежи
на обсъждане доколкото производството се
развива между търговци.
Съгласно приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ
23.02.2022 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2019 Г., ОСГTК НА ВКС преценката за това, дали се касае за иск на или срещу
потребител, следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на
понятието "потребител" в § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби
на Закона за защита на потребителите /ДР ЗЗП/, или въз основа на легални
определения на същото понятие в други закони, когато са приложими по съответния
правен спор. Посоченото общо определение на понятието "потребител"
отразява основните характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП
вторично законодателство на Европейския съюз, установяващо правила за защита
правата на потребителите в различни сфери на обществения и икономическия живот.
Тези характеристики се свеждат до това, че като
страна по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо
задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес.
Дефинираното в ЗЗП понятие "потребител" се припокрива с това,
дадено в чл. 2, б. "б" от Директива 93/13 ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него, потребител е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което, като страна
по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност.
В конкретния случай ответникът е търговец, който е използвал имота за осъществяване на
търговска дейност. След извършена служебна справка в Търговския регистър се
установява, че ЕТ не е с прекратена дейност както се твърди от процесуалния
представител на въззивника.
По въпросите за заплащане
на суми за ТЕ, отдадена от сградната инсталация е налице решение на
Конституционния съд № 5/ 22.04.2010 г. по к.д.№ 15/ 2009 г. в което е прието,
че не е налице противоконституционност. Тази система е въведена в държавите - членки на
Европейския съюз, в изпълнение на изискванията на Директива 93/76/ЕИО на
Съвета от 13.09.1993 г. относно ограничаване на емисиите от въглероден двуокис
чрез подобряване на енергийната ефективност (програма SAVE), отменена с чл.
31 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
5.04.2006 г. относно ефективността при крайно потребление на енергия и
осъществяване на енергийни услуги. Съгласно чл. 1 от директивата държавите
членки следва да разработят и реализират програми в областта на таксуване на
енергията, предназначена за отопление, климатизация и топла вода за битови
нужди, на база действителната консумация. Принципът за разпределение на
разходите за отопление съобразно потреблението е залегнал и в Директива
2002/91/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2002 г. относно
енергийните характеристики на сградите. В този смисъл е и прието от СЕС
по съединени дела№ № С-708/17 и С725/17.
Относно
размера на дължимите суми:
Размерът на сумата с която ответника се е обогатил,
респ. обеднял е ищеца, е установена от допуснатата, изслушана и приета по
делото съдебно-счетоводна експертиза. Видно от заключението на последната,
сумите за ТЕ за процесния период са начислявани от дружеството по прогнозни сметки.
След края на отоплителния сезон са издавани изравнителни сметки от третото лице
помагач- ФДР. За процесния период по партидата на абонатен № Т 341445 са
осчетоводени изравнителни сметки.
Съгласно чл.1 а от Закона за нормативните актове
/ЗНА/, нормативният
акт съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално
неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от
компетентен държавен орган.
Законът за нормативните актове, както това става ясно
и от наименованието на самия закон,
урежда съотношението между нормативните актове, както и изискванията
спрямо тях. Физическите закони не са уредени в ЗНА.
Процесуалният представител на въззивницата не се явява
в качеството си на вещо лице по делото, за да бъде задължен съда да обсъжда
изложените от адв.С. съображения по прилагането на законите на физиката/л.70-81
по делото пред СРС/. А доводите на страните не представляват доказателствени
средства.
Заключенията си вещото лице по СТЕ и това по СЧЕ са
изготвили не само на база документи представени от ищеца, а и тези от третото
лице помагач, както и въз основа на данните от справката от показанията на
общия топломер, актът за разпределение на кубатурата, акт за изключване на
отоплението на стълбището, документите за метрологична проверка, данни от
абонатната станция и данните за технологични топлоотделянията на АС, както и е
извършена проверка на място в счетоводството на ищцовото дружество.
Останалите доводи на процесуалния представител на
въззивника съдът квалифицира като такива по чл.100 а ГПК поради което не се
произнася по същите.
С обжалваното решение претенцията на ищеца за
установяване на вземания за стойност на
дялово разпределение е приета за неоснователна поради което наведените по
отношение на това вземане доводи във въззивната жалба не ще бъдат обсъждани.
Претенциите
за лихви също за отхвърлени и съдът
не дължи излагане на мотиви.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции обжалваното решение ще
следва да бъде потвърдено в частта в
която в полза на ищеца срещу ответника /въззивник са признати за установени
на основание чл.422 ГПК, вземания.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
По въпроса за това дали е
противоконституционна нормата на чл.78, ал.8 ГПК за присъждане на
юриск.възнаграждение е налице произнасяне с РЕШЕНИЕ
№ 10 ОТ 29 СЕПТЕМВРИ 2016 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 3 ОТ 2016 Г., Обн. ДВ. бр.79 от 7 октомври 2016г.
Отговорът е
отрицателен.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се
следват. Въззиваемата страна претендира
разноски и такива се присъждат в размер на 100 лв.- юриск.възнаграждение на
основание чл.78, ал.8 ГПК.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 512301 от 22.10.2018 г. по гр.д.№ 47895
по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 35-ти състав в частта, в която се:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ЕТ „З.и В.Т.“, ЕИК ********че дължи
на „Т.С.“ , ЕИК********,
по предявените искове с правно основание
чл. 415, ал. 1, вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 59 ЗЗД, сумата от
228.42 лв. за периода м. 01.2014г. до м. 04.2014г., представляваща доставена и
незаплатена топлинна енергия, ведно със законната лихва от 23.02.2017г., за
които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 11105/2017г. на СРС, 35
с-в, , както и в частта за разноски.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, подадената от ЕТ „З.и
В.Т.“, ЕИК ********въззивна жалба срещу решение № 512301 от 22.10.2018 г. по
гр.д.№ 47895 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 35-ти състав в частта, в която се: ОТХВЪРЛЯ иска за главница за потребена ТЕ над
уважената част от 228.42 лв. до пълния предявен размер от 280.96 лв., иска за
сумата от 10.20 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода
м. 01.2014г. до м. 04.2014г., както и исковете с правно основание чл. 415, ал.
1, вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 80.12 лв.,
представляваща законна лихва върху главницата за ТЕ за периода от 02.03.2014г.
до 09.02.2017г., както и за сумата от 2.46 лв., представляваща мораторна лихва
върху главницата за дялово разпределение, като неоснователни и недоказани, като недопустима.
ОСЪЖДА ЕТ „З.и В.Т.“, ЕИК ********със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** Б, сумата в размер на 100 лв., разноски за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК с изключение на частта в която въззивната
жалба се оставя без разглеждане. В тази си част решението има характер на
определение и може да бъде обжалвано пред САС в 1-седмичен срок от съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: