Решение по дело №12333/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   05.01.2021г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и двадесета година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 12333 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

                                      

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 162629 от 10.07.2019г. по гр.д. № 74866/2018г. Софийски районен съд, 168 състав признал за установено по предявените установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че „М.“ ЕООД, ЕИК *****, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, сумата 1 535.24 лв. - главница, представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода м. 04.2015г. - м. 04.2017г. за имот, находящ се в гр. София, ул. „*****, с аб. № Т88777, и сумата 47.48 лв. - главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода м. 04.2015г. - м. 04.2017г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 05.06.2018г., до окончателното плащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.06.2018г. по ч.гр.д. № 36721/2018г. по описа на СРС, 168 състав, като отхвърлил иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за главницата, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за разликата над 1 535.24 лв. до пълния предявен размер от 1 625.00 лв. като погасен по давност, както и предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответникът дължи сумите 316.46 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 01.06.2015г. - 25.05.2018г., и 11.12 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата за предоставена услуга за дялово разпределение за периода 01.06.2015г. - 25.05.2019г., като неоснователни. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 71.22 лв. - разноски за заповедното производство, и сумата 506.45 лв. - разноски за исковото производство; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 229.53 лв. - разноски за заповедното производство, и сумата 229.53 лв. - разноски за исковото производство. Решението е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД, като трето лице помагач на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „М.“ ЕООД, който го обжалва в частите, с които исковете за главници са уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Неправилно първостепенният съд приел, че установеното по делото вещно право на ползване върху собствения на дружеството имот е ирелевантно за спора. Ответникът бил само гол собственик на имота и независимо че сключил договор за стопански нужди, от значение било кое е лицето, което реално потребява топлинната енергия в него. По делото не било доказано учреденото върху имота вещно право на ползване да е погасено, и по арг. от чл. 57 ЗС разноските, свързани с ползването на вещта, били дължими от ползвателя, а не от голия собственик. Неправилно също районният съд приел, че ответникът дължи на ищеца стойността на услугата дялово разпределение. Тази услуга се заплащала от собствениците в ЕС на базата на сключен договор с фирма за дялово разпределение съгласно чл. 139 ЗЕ. По това правоотношение действително се дължало плащане, но на фирмата за дялово разпределение, а не на ищеца. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока по  чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 20.10.2020г. моли съда да потвърди решението в атакуваните части и претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от въззивника адвокатско възнаграждение.

Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът е претендирал да се установи, че ответникът му дължи: сумата 1 625.00 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м. 04.2015г. - м. 04.2017г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ул. „*****, с аб. № Т88777; сумата 327.58 лв. - лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 01.06.2015г. - 25.05.2018г.; сумата 47.48 лв. – главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м. 04.2015г. - м. 04.2017г., и сумата 11.12 лв. – лихва за забава в плащането на главницата за дялово разпределение за периода 01.06.2015г. - 25.05.2018г. Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 05.06.2018г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 36721/2018г. на СРС, 168 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с възражение за липса на облигационно правоотношение между страните, като се е позовал на учреденото върху имота вещно право на ползване в полза на трети лица; вземането за дялово разпределение е оспорил с възражение, че между него и третото лице помагач нямало сключен договор, а сключеният такъв с етажните собственици не носел подпис за ответника. В условията на евентуалност е релевирал и възражение за погасяване по давност на част от вземанията. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и за ищеца е налице интерес от исканото установяване. При постановяване на атакуваното  решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата непреклудирани доводи е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

Според легалната дефиниция, дадена в т. 33а на § 1 ДР ЗЕ (нова, ДВ бр. 54/2012г., в сила от 17.07.2012г.) „небитов клиент” е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за небитови нужди се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия за небитови нужди.

В случая от приетото и неоспорено заявление от 17.09.2014г. се установява, че ответното дружество е поискало да сключи с ищеца договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди относно процесния ап. 9.  Въз основа на заявлението между страните е сключен договор № 22842/88777 от 17.09.2014г. за срок от 5 години. Договорът е сключен при общи условия - Общи условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от „Топлофикация София“ АД на потребители за стопански нужди в град София, одобрени с решение № ОУ-033/08.10.2007г. на ДКЕВР, които купувачът заявил, че е получил и приема. Следователно по делото се установява, че в процесния период между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия за небитови нужди, поради което ответникът – купувач дължи цената на доставената в имота ТЕ.

Неоснователен е поддържаният в жалбата довод, че предвид учреденото върху имота вещно право на ползване, по силата на чл. 57 ЗС клиент на топлинна енергия били вещните ползватели. В правилно приложение на материалния закон районният съд е приел, че задължението на ответното дружество да заплаща доставената топлинна енергия се основава на сключения с ищцовото дружество писмен договор от 17.09.2014г., а не на факта, че е собственик на имота. Клиент на ТЕ за небитови нужди може да бъде и лице, което не е собственик или вещен ползвател на имота, а го ползва на облигационно основание, като отношенията между топлопреносното предприятие и небитовия клиент се основават на писмения договор.

Доводът в жалбата, че ответникът не дължал на ищеца цената на услугата дялово разпределение е преклудиран и не следва да се обсъжда. Само за пълнота въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че той е и по същество неоснователен. Процесният имот се намира в сграда – етажна собственост, и съобразно  чл. 23 от ОУ писменият договор се сключва при спазване изискванията за измерване, отчитане и разпределение на топлинната енергия, предвидени в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването (сега отменена) и в Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ АД на потребители в град София. В самия договор е посочено, че количеството доставена топлинна енергия ще се отчита от „Т.с.“ ЕООД, извършващо дяловото разпределение в сградата – ЕС. По силата на чл. 61 от действалата в процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007г., сумите за услугата дялово разпределение се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.

Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части. Това обосновава и извод за присъждане на разноски за исковото и за заповедното производство в посочените от СРС размери, определени съобразно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

При този изход, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Настоящият въззивен състав, като съобрази, че освен подаването на молбата от 20.10.2020г. упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални действия – не е подал отговор на въззивната жалба, не се е явил в проведеното едно открито съдебно заседание, намира, че възнаграждение не следва да се присъжда.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 162629 от 10.07.2019г., постановено по гр.д. № 74866/2018г. на Софийски районен съд, 168 състав в обжалваните части, с които е признато за установено по предявените установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че „М.“ ЕООД, ЕИК *****, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, сумата 1 535.24 лв. - главница, представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода м. 04.2015г. - м. 04.2017г. за имот, находящ се в гр. София, ул. „*****, с аб. № Т88777, и сумата 47.48 лв. - главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода м. 04.2015г. - м. 04.2017г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 05.06.2018г., до окончателното плащане, вкл. в частта за разноските.

В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 74866/2018г. на Софийски районен съд, 168 състав е влязло в сила.

Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.

          Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:  1.        

 

 

 

 

                                                                                                     2.