№ 1391
гр. София, 17.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Десислава Ст. Чернева
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Десислава Ст. Чернева Въззивно гражданско
дело № 20211100506293 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца Съюза на слепите в България,
представляван от председателя В.Т.Д., чрез процесуалния представител адв. А. Д., против
решение № 20197384 от 14.09.2020 г., постановено по гр.д. № 32331/2018 г. по описа на
Софийския районен съд, 150 състав, поправено с решение № 20052969 от 25.02.2021г., с
което са отхвърлени предявените от Съюза на слепите в България, ЕИК *******, с адрес на
управление гр.Софи, ул. *******, срещу М. М. К., ЕГН **********, с адрес в гр.София,
кв.******* и Н. А. Т., ЕГН **********, с адрес в гр.София, кв.*******, установителни
искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване на установено спрямо М. М. К., ЕГН
********** и Н. А. Т., ЕГН **********, че Съюза на слепите в България, ЕИК ******* е
собственик по регулация и на основание изтекла придобивна давност в период повече от 30
години до дата на подаване на исковата молба на недвижим имот с идентификатор
68134.4355.2298 с площ по документи 727 кв.м., находящ с в гр.София, м. Сливница, по
кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-54/30.08.2010г.,
идентичен с имот с бивш пл.№ 2298, нанесен в кадастрален лист 171 по неодобрения
кадастрален план на София, заснет през 1994г., находящ се в землището на кв. Обеля ІІ част,
„Модерно предградие“, м. „Чегаревец“, бул. „Баба Парашкева“, при съседи: от север имот с
идентификатор 68134.4355.2339 и от останалите три страни имот с идентификатор
68134.4355.160.
В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и
необосновано. Поддържа се, че е постановено при необоснованост на фактическите
констатации на съда, касаещи убеждението му, че от ответниците чрез показанията на
разпитания по делото техен свидетел надлежно е оборена презумпцията по чл. 69 ЗС, поради
което следва да се приеме, че по делото не е доказан субективният елемент на фактическия
1
състав на владението, като в тази връзка се излагат доводи, че първоинстанционният съд
неправилно е кредитирал показанията на св. Й. изцяло, доколкото от същите ставало ясно,
че свидетелят не знае къде точно се намира процесният имот, а от друга страна, свидетелят
установява, че предприятието на ищеца е продължило да отдава намиращата се в имота
барака под наем на трети лица, което ясно сочело субективния елемент на фактическия
състав на владението от страна на ССБ дори в периода, в който е имало опити за ограждане
на процесния имот от страна на М. К.. Сочи се, че Софийският районен съд правилно
намира, че по делото безспорно е установено, че още преди приключване на
реституционната процедура по ЗСПЗЗ ищецът е придобил фактическата власт върху имота,
което се установява от приложения приемо-предавателен протокол от 1990 г., а признание за
продължаване на упражняването и след приключване на реституционната процедура се
съдържа в писмо с вх. № 01-20/27.10.2006 г., адресирано до " Успех - ССБ" ЕООД, което е
ценено от съда по реда на чл. 175 ГПК като признание за неизгоден факт, а именно че през
2006 г. ищецът е упражнявал фактическа власт върху имота. Предложението за изкупуване
на имотите, включително и спорния, е представлявало не признание на претенциите за
собственост на лицата, на което неправилно е била възстановена собствеността чрез
решения на ПК, а опит да се постигне уреждане на възникнали поради неправилно издадени
решения спор чрез спогодба. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че мероприятието,
за което имотът е бил отчужден, не е реализирано. Жалбоподателят счита, че по делото са
събрани безспорни данни, че имотът е завзет чрез ограждането му, което е установено по
категоричен начин въз основа на представения позволителен билет за изграждане на ограда
и КПП и протокол за приемане на изграденото в имота, а всички събрани по делото
доказателства сочат, че в качеството си на собственик ищецът владее и ползва в
продължение на повече от 10 години процесния поземлен имот като терен, непрекъснато от
придобиването по регулация през 1965 г. досега, отделно от това, и до настоящия момент
получава наем от изградените върху част от имота със субективното съзнание на собственик
две складови помещения, като заплаща данък както за имота, така и за построените сгради.
По подробно изложените съображения жалбоподателят моли въззивният съд да
отмени решението на СРС като неправилно и да постанови друго, с което да уважи изцяло
предявения установителен иск, както и да му присъди направените по делото разноски.
Въззиваемите страни - М. М. К. и Н. А. Т. /ответници по делото/, не са представили
отговор на въззивната жалба в законоустановения срок.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което следва да се приеме, че същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че въззивната инстанция осъществява
контрол за правилността на първоинстанционното решение по принцип в рамките на
заявените в жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на
императивните материалноправни норми.
При извършената проверка се установява, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с наведените в жалбата доводи
2
следва да се добави и следното:
Производството пред Софийския районен съд е образувано по предявени субективно
съединени искове с правно основание чл. 124 от ГПК от Съюза на слепите в България срещу
М. М. К. и Н. А. Т. за установяване спрямо ответниците, че ищецът е собственик на
недвижим имот с идентификатор 68134.4355.2298 с площ по документи 727 кв.м., находящ с
в гр.София, м. Сливница, по кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени със
заповед № РД-18-54/30.08.2010г., идентичен с имот с бивш пл.№ 2298, нанесен в
кадастрален лист 171 по неодобрения кадастрален план на София, заснет през 1994г.,
находящ се в землището на кв. Обеля ІІ част, „Модерно предградие“, м. „Чегаревец“, бул.
„Баба Парашкева“, при съседи: от север имот с идентификатор 68134.4355.2339 и от
останалите три страни имот с идентификатор 68134.4355.160.
По делото е бил предявен и иск срещу И.Й.Б., като по отношение на последната
производството е прекратено с влязло в сила определение от 31.01.2020 г.
Както е посочил и Софийският районен съд, по предявените положителни
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване съобразно правилата на чл. 154 от ГПК
правото си на собственост върху описания имот, придобито на наведеното в исковата молба
основание – в случая по регулация и поради изтекла придобивна давност.
При така установените по делото релевантни факти и въз основа на съвкупната
преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и на заключението
на съдебно-техническата експертиза, първоинстанционният съд правилно е приел, че
ищецът не доказва при условията на изискуемото пълно и главно доказване сочените в
исковата молба основания, на които твърди да е собственик на спорния имот, а именно
регулация и придобивна давност, по подробно изложени съображения, които настоящата
инстанция споделя, поради което и при приложение на неблагоприятните последици на
разпределението на доказателствената тежест следва да се приеме, че ищецът не е доказал,
че е собственик на спорния имот. Във връзка с конкретно наведените в жалбата доводи по
законосъобразността на първоинстанционното решение, от които въззивният съд е обвързан,
настоящият съдебен състав намира за необходимо да се добави следното:
Неоснователно е възражението, че първоинстанционният съд неправилно възприема
обстоятелството, че мероприятието, за което е отчужден имотът е отчужден, не е
реализирано.
В случая ищецът обосновава исковата си претенция с твърдения, че е придобил право
на собственост върху процесния имот по регулация, като в тази връзка по делото са
представени заповед № 329/30.11.1965г. и нотариален акт за собственост върху недвижим
имот, придобит по регулация № 46, том XI, дело 1956/1966г., с който Съюзът на слепите в
България е признат за собственик на 101.920 кв.м, съставляващи парцел II по плана на
гр.София, в който парцел съобразно заключението на приетата по делото съдебно-
техническа експертиза изцяло попада и спорният по делото имот с идентификатор №
68134.4355.2298.
Съгласно чл. 39 от ЗПИНМ (изм. бр.54/1956г.) недвижимите имоти на частни лица и
обществени организации, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, се
считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика съгласно правилника за
приложение на ЗПИНМ, а собствеността на придадените по дворищно-регулационния план
недвижими имоти към парцели на други лица се придобива по силата на самия план.
Специална хипотеза на отчуждаване е предвидена в разпоредбата на чл.55а от ЗПИНМ
(отм.), съгласно която съобразно с градоустройствените изисквания от урегулирани или
неурегулирани имоти на частни лица и на обществени организации могат да се образуват
или групират парцели и отчуждават имоти в полза на държавата за държавно и групово
жилищно строителство, както и за отстъпване право на строеж на обществени организации
3
или на жилищно-строителни кооперации. С оглед на вида, разположението и трайността на
сградите отчуждаването може да се отнася само за местата без сградите. В тези имоти при
нужда могат да се включват и части от улици, площади и други държавни имоти. Именно на
основание чл. 55а от ЗПИНМ (отм.) и ищецът твърди да е бил отчужден в негова полза и
процесният имот, който е бил със статут на земеделски преди включването му в ТКЗС.
Въпросът относно отчуждаването по чл. 55а от ЗПИНМ (отм.) и дали във
фактическия му състав се включва плащане на обезщетението за отчуждения имот, за да
настъпи отчуждителното действие на заповедта, е разрешен в константната съдебна
практика – решение № 167/16.01.2017г. по гр.д.№ 1970/2016г. на ВКС, II г.о., решение №
671/11.10.2010 г. по гр. д. № 1717/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 22/29.06.2010 г. по гр. д.
№ 3599/2008 г. на ВКС, V г.о. В цитираните решения е направено разграничение между
отчуждаването на имоти по чл. 39 от ЗПИНМ (отм.) и отчуждаването по чл. 55а от ЗПИНМ
(отм.). на имоти в полза на държавата за държавно и групово жилищно строителство, както
и за отстъпване право на строеж на обществени организации или на жилищно-строителни
кооперации, при което плащането на обезщетение за имота не се включва във фактическия
състав на придобиването на правото на собственост. В този случай, съгласно чл. 55а, ал 3 от
ЗПИНМ (отм.), отчуждаването на имотите настъпва по силата на решението на ИК на ОНС
за това отчуждаване. Прието е, че разпоредбата на чл. 55а от ЗПИНМ (отм.) представлява
специална такава по отношение нормата на чл. 39, ал. 1 от същия закон, тъй като урежда
един специфичен случай на отчуждаване за конкретно посочени в нея мероприятия на
регулационния план - за държавно и групово жилищно строителство или за отстъпване
право на строеж на обществени организации или на жилищно-строителни кооперации.
Поради това е прието за допустимо същата да урежда друг начин на отчуждаване, различен
от този по чл. 39, ал. 1 от ЗПИНМ (отм.) - по силата на самото решение за отчуждаване, а не
след заплащане на обезщетение за отчуждения имот. И в този случай на отчуждаване е
предвидено обезщетяване на собственика (чл. 55б от ЗПИНМ (отм.), но заплащането на
обезщетението не е елемент от фактическия състав на придобиването на правото на
собственост от държавата върху отчуждения имот.
Следователно, заплащането на обезщетение не е елемент от фактическия състав на
придобиването на правото на собственост от страна на Съюза на слепите в България върху
процесния имот, като е необходимо единствено да има взето решение на Изпълнителния
комитет на Окръжния народен съвет/Градския народен съвет (ИК на ОНС/ГСН). В
настоящия случай по делото не е представено решение на ИК на ГНС, а соченото от ищеца
решение по протокол № 42/26.11.1965г. е решение, взето от съвета по планово изграждане
на населените места, в чийто състав съгласно § 3 от ППЗПИНМ (отм.) се включва
председателят или член на ИК на ГНС, т.е., става въпрос за органи с различна
компетентност. Съответно и издадената заповед № 42/1965г. е издадена от главния архитект
и не съответства на решение на ИК на ГНС. Предвид това не може да се приеме, че е налице
изпълнение на изискванията на чл. 55а от ЗПИНМ (отм.), за да се признае, че по силата на
регулацията ищецът е станал собственик на спорния имот. В случай вещнотранслативният
ефект не настъпва само на основание заповедта за одобряване на регулационния план и
отреждането на имота в полза на Съюза на слепите в България.
Както е приел правилно първоинстанционният съд, дори да се приеме, че в
разглеждания случай е завършен фактическият състав на чл. 55а ЗПИНМ (отм.) и спорният
имот е бил отчужден за нуждите на Съюза на слепите в България по реда на ЗПИНМ (отм.),
съответно че имотът е бил завзет чрез ограждането му, което е установено по категоричен
начин въз основа на представения позволителен билет за изграждане на ограда и КПП и
протокол от 20.02.1974г. за приемане на изграденото в имота, в това число и ограда на
същия, то фактът на извършено отчуждаване по реда на ЗПИНМ (отм.) след внасянето на
имота в ТКЗС не обосновава наличие на пречка за възстановяване правото на собственост. В
този смисъл и определение № 605/14.12.2016г., постановено по гр.д.№ 3313/2016г. на ВКС, І
4
г.о., с което е прието, че от съществено значение за това дали е бил реституиран имотът, е
дали мероприятието, за което имотът е бил отчужден, е реализирано и дали неговото
реализиране съставлява пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ,
каквато е и разглежданата хипотеза, доколкото ответниците навеждат именно доводи за
възстановяване на спорния имот по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСППЗ.
Несъмнено приложимият в случая реституционен закон е именно ЗСПЗЗ, с оглед
обстоятелството, че към датата на включване на процесния имот в ТКЗС е земеделски,
независимо че е част от урбанизирана територия, видно от приетата по делото съдебно-
техническа експертиза ( л.114 от първоинстанционното производство). Не е спорно по
делото, че с решение № 96/14.03.2005г. на ОСЗГ на наследниците на Й. В. е възстановена
нива от 0,728 дка, представляващ част от имот пл. № 1045, която част от имота е била
одобрена от кмета на район Люлин като останала незастроена, а по отношение на останалата
част от нивата е отказано възстановяване на собствеността. Вещото лице установява по
отношение на така възстановения имот, че след влизане на КК за района, одобрена със
заповед № РД-18-54/30.08.2010г., е нанесен в кадастралната карта като имот с
идентификатор 68134.4355.2298. Безспорно по делото е и обстоятелството, че към
решението е издадена и скица по чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ от техническата служба на
общината, доколкото имотът попада в урбанизирана територия.
В разглеждания случай първоинстанционният съд е формирал извод за
необходимостта от провеждане на косвен съдебен контрол от съда относно наличието на
пречки на възстановяване имота по реда на ЗСПЗЗ и в частност дали са били осъществени
мероприятията, за които имотът е бил отчужден в полза на Съюза на слепите в България,
като е приел, че предпоставка за това е възникналата в рамките на правния спор
конкуренция на права на собственост по отношение на обекта на реституция, доколкото
ищецът в исковата молба поддържа, че е реализирал мероприятия, за които имотът му е
отреден, тъй като понастоящем в същия има временни постройки – складови помещения.
В тази връзка е посочил, че разпоредбата на чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ установява, че
собствениците или техните наследници на земеделски земи, притежавани преди
образуването на ТКЗС или ДЗС, намиращи се на територията на урбанизирани територии
(населени места) или извън тях, които са застроени или върху тях са проведени
мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността, имат право на
обезщетение. Посочената правна норма принципно изключва реалната реституция на
земеделските земи, ако върху терена има законно изградени сгради, касаещи реализирано
мероприятие, за което имотът е бил отреден.
Дали е налице застрояване или мероприятие по смисъла на чл.10б от ЗСПЗЗ, което да
е пречка за възстановяване на собствеността, е въпрос на конкретни обстоятелства и във
всеки случай следва се преценява от съда въз основа на ангажираните по делото
доказателства. Законодателят е дал определение за понятието „мероприятие“, употребено в
чл.10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ, като в § 1в, ал. 1 и ал. 2 от ДР на ППЗСПЗЗ примерно са посочени
някои строителни дейности и съоръжения, които не позволяват възстановяване на
собствеността.
В настоящия случай от събраните в първоинстанционното производство
доказателства, в това число заключението по съдебно-техническата експертиза и
показанията на разпитаните по делото свидетели, както и от представените по делото скици
на процесния имот, се установява по несъмнен начин, че в имота попадат части от сгради,
които са постройки с временен характер, както правилно е приел Софийският районен съд
при съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Ето защо,
следва да се приеме за установено, че към влизане в сила на ЗСПЗЗ в процесния имот с
идентификатор № 68134.4355.2298 е имало единствено складове, които представляват
постройки с временен характер по смисъла на чл. 120, ал. 1 от ППЗТСУ (отм.).
5
На релевантния за решаване и на повдигнатия правен спор въпрос относно
приложното поле на чл. 10б, ал.1 ЗСПЗЗ - дали постройките с временен характер
представляват мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ и дали препятстват
възстановяването на собствеността, вкл., с оглед тълкуването, дадено в § 1 в ДР на
ППЗСПЗЗ, е даден еднозначен отговор в практиката на Върховния касационен съд,
намерила израз и в решение № 243 от 04.12.2013 г., постановено по гр.д. № 1139/2009 г. на
ВКС, Второ гр. отд. Прието е, че постройките с временен характер не представляват
мероприятие по смисъла на чл.10б,ал.1 ЗСПЗЗ и не препятстват възстановяването на
собствеността по реда на този закон, вкл. с оглед тълкуването, дадено в §1в ДР на
ППЗСПЗЗ, като е посочено, че застрояването по смисъла на чл.10б,ал.1 ЗСПЗЗ следва да е от
такова естество, че трайно да променя предназначението на терена. Посочено е, освен това,
че следва да се има предвид,че наличието на пречки за възстановяване на собствеността по
реда на ЗСПЗЗ следва да се преценява към момента на влизане на този закон в сила, т.е., към
1991г. Към този момент възможността за изграждане на постройки с временен статут се
урежда от установените в ЗТСУ /отм./ правила. При застрояване с временни постройки
лицето, което ги е построило, има правото да ги държи до предприемане на действия по
реализирането на предвиденото в плана териториално-устройствено мероприятие, т.е.,
наличието на такива постройки само по себе си не променя предназначението на терена и не
представлява пречка за собственика на земята да я използва с оглед нейното предназначение
до реализирането на предвиденото в плана мероприятие. Изграждането на временни
постройки по реда на ППЗТСУ/отм./ се разрешава само по изключение от главния архитект
на общината за задоволяване на временни нужди, като временният строеж подлежи на
премахване след изтичането на срока на разрешението за ползване или когато бъде
реализирано предвиденото по плана строителство. Ако към момента на влизане в сила на
ЗСПЗЗ върху терена все още съществува постройка, изградена по реда на чл.120,ал.4
ППЗТСУ/отм./, това означава,че върху терена не е извършено строителство съобразно
предвиденото в регулационния план застрояване, което трайно би променило
предназначението на земята, и следователно не е налице пречка за възстановяване на
собствеността по смисъла на чл.10б ЗСПЗЗ. В същия смисъл е и разрешението, дадено в
постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 265/25.10.2012г. по гр.д.№225/2011г. на І
ГО на ВКС и решение № 339/06.04.2012г. по гр.д.№ 59/2011г. на ІІ ГО на ВКС.
Предвид всичко изложено следва да се приеме, че законосъобразно спорният имот е
бил възстановен на наследниците на Й. В., поради което и настоящият съдебен състав
споделя извода, че ищецът не се легитимира като собственик на спорния имот по регулация.
Ищецът, чиято е доказателствената тежест, не доказва и другото сочено в исковата
молба основание за придобиване право на собственост върху имота, а именно изтекла в
негова полза придобивна давност. Следва да се посочи, че наведените в жалбата оплаквания
са за необоснованост на фактическите изводи на районния съд, касаещи убеждението му, че
от страна на ответниците, чрез показанията на свидетеля Й., надлежно е оборена
презумпцията по чл. 69 ЗС, като в тази връзка жалбоподателят навежда доводи, че съдът
неправилно е кредитирал показанията му изцяло като дадени от незаинтересовано от изхода
на спора лице, непротиворечиви и кореспондиращи с останалите доказателства по делото.
Възраженията на жалбоподателя, свързани с оценката на събраните по делото гласни
доказателства, са неоснователни. В тази връзка следва да се посочи, че правилно районният
съд е приел за установено, че още преди приключване на реституционната процедура по
ЗСПЗЗ ищецът е придобил фактическата власт върху имота, като е приел, че това
обстоятелство се установява по категоричен начин се установява както от приложения
приемо-предавателен протокол от 1990г., с който МВР е предало държането на целия терен,
в рамките на който се намира и процесният имот, на ищеца, така и от показанията на св.
Атънов и на св. Дилков, които заявяват непротиворечиво, че след като военните са
освободили имотите именно ищецът и дружеството „Успех – ССБ“ ЕООД са ползвали
6
имота. Упражняването на фактическата власт върху имота е продължило и след
приключване на реституционната процедура, което обстоятелство извънсъдебно се признава
и от един от ответниците в писмо с вх. № 01-20/27.10.2006г., адресирано до „Успех – ССБ“
ЕООД, в което е заявено, че ищецът владее имота без правно основание, което изявление
следва да се цени по реда на чл. 175 ГПК като признание за неизгоден факт, а именно че и
през 2006г. ищецът е упражнявал фактическа власт върху имота. Правилен е и изводът на
първоинстанционния съд, че този фактически извод се подкрепя от събраните чрез разпита
на св. Й. гласни доказателства, доколкото последният установява, че намиращата се в
спорния имот барака е била отдавана под наем именно от Съюза на слепите в България.
Не е доказано, обаче, при условията на пълно и главно доказване, тази фактическа
власт да е продължила повече от 10 години, считано от 2006г., доколкото от ответниците са
ангажирани доказателства, че фактическата власт върху имота е била отнета, с което се
прекъсва и осъществяването на владението. В тази връзка СРС аргументирано е кредитирал
показанията на св. Й. по подробно изложените съображения, които не е необходимо да
бъдат преповтаряни, като е приел за установено по несъмнен начин, че след като ответникът
М. К. е закупил имота от другия ответник, е поставил ограда, с което е преградил достъпа до
имота до 2012 г., когато оградата е била съборена, като свидетелят е категоричен, че в
периода от 2008г. до 2012г. именно М. К. е упражнявал фактическа власт върху спорния
имот. При тези фактически изводи правилно Софийският районен съд приема, че с
поставянето на ограда през 2008г. фактическата власт върху имота е отнета от Съюза на
слепите и владението е било прекъснато.
Отделно от горното, настоящата инстанция споделя извода, че по делото не е
доказан и субективният елемент на фактическия състав на владението. Както вече е
посочено, освен упражняването на фактическа власт върху имота, следва да бъде установено
и наличието на субективния елемент от фактическия състав на владението, а именно
намерението вещта да се държи като своя, а не за другиго, т.е., следва да се установи намира
ли приложение в случая презумпцията по чл. 69 от ЗС и оборена ли е. Въз основа на
съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства, в това число
показанията на свидетеля Й., които следва да бъдат кредитирани като логични,
последователни, непротиворечиви и кореспондиращи с останалите ангажирани по делото
доказателства, следва да се приеме за установено, че през 2017-2018г. ръководството на
Съюза на слепите в България е организирало среща с лицата, на които са били възстановени
имоти или са закупили такива в рамките на терена на бившето военно поделение, сред които
е бил и ответникът М. К., на която среща от името на ищеца е било предложено изкупуване
на имотите, включително и на спорния, на цена от 20-30 евро на кв.м. Свидетелят
установява, че е била проведена и още една такава среща през 2019г., на която отново на
ответника М. К. било предложено ищецът да закупи от него процесния имот. Показанията
на свидетеля се подкрепят и от приетото по делото и неоспорено от ищеца писмо,
подписано от председателя на Съюза на слепите в България - л. 136 от
първоинстанционното производство, с което е отправено предложение за сключване на
предварителни договори за покупко-продажба на имотите със собствениците им. Правилно
районният съд е приел, че тези предложения, отправени от председателя на Съюза на
слепите към ответника М. К. за закупуване на процесния имот, следва да се ценят като
извънсъдебно признание по реда на чл. 175 ГПК, че към 2019г. ищецът не е възприемал себе
си като собственик на спорния имот, доколкото ако ищецът е считал себе си за собственик,
т.е., ако е бил налице и субективният елемент от фактическия състав на владението, не би се
стигнало до отправяне на предложения до ответниците за изкупуване на притежавания от
тях имот.
Настоящата инстанция споделя и становището, че полагането на грижи за имота, в
това число и извършването на ремонти или отдаването на сгради в имота под наем, което
представлява действие по управление, а не по разпореждане, също не може да се възприеме
7
като непротиворечиво манифестиране на намерението за своене на спорния имот.
По гореизложените съображения следва да се приеме, че по делото не е доказан
субективният елемент на фактическия състав на владението, поради което съдът приема, че
ищецът не е доказал и другото сочено в исковата молба основание, на което твърди да е
собственик на спорния имот, а именно изтекла в негова полза придобивна давност.
Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на Софийски районен съд като правилно следва да бъде потвърдено.
Относно разноските по производството.
При този изход на спора право на разноски имат въззиваемите страни, но същите не
доказват да са сторили реално разноски за въззивното производство, поради което не следва
да им бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20197384 от 14.09.2020 г., постановено по гр.д. №
32331/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 150 състав, поправено с решение №
20052969 от 25.02.2021г.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8