РЕШЕНИЕ№
260841
гр. Пловдив, 15.03.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД -
ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публично заседание на осемнадесети февруари две
хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 12227 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по
предявени от М.А.Н. против „Ай Ти
Еф Груп“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 311, 40 лв. (след прието
с определение от 18.02.2021 г., изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК чрез
увеличаване на неговия размер), представляваща недължимо платена и получена от
ответника при начална липса на правно основание по клауза за неустойка по
договор за паричен заем № ****., ведно със законна лихва върху тези суми от
датата на депозиране на исковата молба – 25.09.2020 г., до окончателното й
изплащане.
В исковата молба се
твърди, че между ищеца и „Ай Ти
Еф Груп“ АД е сключен договор за паричен заем № ****. По силата на така сключения договор в
полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 800 лв. В договора
било установено, че ищеца следва да върне сумата от 927, 84 лв. на осем месечни
погасителни вноски за периода от 23.12.2016 г. до 21.07.2017 г. Сочи, че
размерът на дължимата възнаградителна лихва е от 41 %, а годишният процент на
разходите е от 49, 66 %. С клаузата на Раздел VI от
Договора било установено задължение за заплащане на неустойка в размер на
сумата от 503, 84 лв., при неизпълнение
на задължението на заемополучателя в еднодневен срок от подписване на договора
да осигури обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство. Поддържа, че
процесният договор е недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди,
че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗЗП,
тъй като възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в който смисъл
тази клауза следва да се счита несъществуваща и водеща до липса на посочен
размер на възнаградителната лихва в договора за кредит. Счита, че при сключване
на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
годишният процент на разходите, след включване в последния и на задължението за
заплащане на неустойка, представляваща скрито възнаграждение по договора, е
установен в разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата за
неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите
нрави и поради нейната прекомерност. Твърди, че клаузата за неустойка
противоречи на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД,
установяваща, че при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата
на срока, като в случая било установено непредставянето на обезпечение да е
свързано с допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че
клаузата за неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води
до нейната недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Поддържа, че
нищожността на клаузата за неустойка произтича както от обстоятелството, че
целият договор е недействителен, така и от недействителността на самата клауза,
установяваща неустоечното задължение. По така изложените съображения се моли за
уважаване на предявения иск.
В законоустановения за
това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД е депозирал отговор на исковата
молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Твърди,
че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в
договора за кредит е уговорен фиксиран лихвен процент, който е посочен в
договора и е ясен за страните. Счита, че не е налице трайна съдебна практика,
съгласно която възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратния размер
на законната лихва, като в случая е съобразено съществуващото законово
ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че годишният процент на разходите в
договора е определен в размер от 49, 66 % по формула, установена в Приложение №
1 към ЗПК, поради което не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че установената в договора неустойка не е нищожна – последната е
установена в размер от 2, 07 лв. на ден и е в размер от 25 % от заемната сума,
като се дължи само за периода, в който кредитът е бил без осигурено
обезпечение. Сочи, че ако длъжникът осигури обезпечение дори след изтичане на
установения за това срок неустойката спира да се начислява. Следователно
неустойката и нейният размер са съобразени с обезпечителната и обезщетителната
й функции. В случая неустойката била компенсаторна за неизпълнение на договорно
задължение, като е поставен акцент върху обезщетителната й функция. Твърди, че
не е налице соченото нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като приложение следва
да намери разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Счита, че не е налице
соченото нарушение на чл. 71 ЗЗД. Поддържа, че сключеният договор е съобразен с
изискванията за необходимо съдържание, установени в чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК. По така изложените съображения се
моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените в
производството разноски.
Съдът, като съобрази
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
От събраните по делото доказателства се установява, като
това обстоятелство е безспорно, че между страните е сключен договор
за потребителски кредит ****., по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца сумата от 800 лв. срещу насрещното задължение на последния –
кредитополучател, да върне сумата 8 месечни вноски, съгласно погасителен план
неразделна част от договора, всяка в размер от 115, 98 лв. Установен е фиксиран
лихвен процент от 41 % и годишен процент на разходите от 49, 66 %.
С разпоредбата на чл. 4.1. от Договора е предвидено, че
общо дължимата сума по усвоения първи транш по кредита е посочена в
погасителния план към първия транш по кредита.
В разпоредбата на чл. 6.1. от Договора страните са
установили, че в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне
на сумата по кредита, кредитополучателят следва да учреди обезпечение чрез
осигуряване на поръчителство на две физически лица, които да отговарят на
условията по чл. 6.3 от Договора или банкова гаранция в размер на 927, 84 лв.
със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички
задължения по договора. С клаузата на чл. 6.3. от Договора е предвидено, че по
своя преценка кредитодателят може да изиска учредяване на поръчителство от повече
от двама поръчители.
В чл. 6.6. от Договора е предвидено, че при неизпълнение
на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение в срок, последният
дължи неустойка за всеки период, за който не е представено обезпечение, чийто
размер е посочен в погасителния план към съответния транш по кредита.
По делото е приложен погасителен план, в който е
установено, че размерът на всяка погасителна вноска е от 115, 98 лв., с
предвидено оскъпяване от 62, 28 лв. или общ размер на вноската от 178, 26 лв. Установен
е падеж на първата погасителна вноска на 23.12.2016 г. и на последната
погасителна вноска на 21.07.2017 г.
От представената от ответника справка за извършени
плащания от страна на потребителя по договора за кредит се установява, че
ищецът е заплатил дължимата сума по кредита, като е погасил 5 вноски за
неустойка – всяка от по 62, 28 лв., или сумата от общо 311, 40 лв.
По
своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален
(изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК);
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването
на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване
на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът
за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща
само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита
– арг. чл. 23 ЗПК.
Страните
са уговорили, че месечната погасителна вноска е в размер от 178, 26 лв., като е
установен месечен лихвен процент от 41 % и годишен процент на разходите от 49,
66 %. Към договора е приложен погасителен план с посочени падежни дати на
отделните вноски, включващи размера на първоначално установената погасителна
вноска и допълнителната за неустойка, която се начислява при непредставяне на
обезпечение.
Съдът
намира, че в случая не е налице соченото от ищеца нарушение по чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК, което според ищеца следва да намери приложение предвид липса на
уговорена възнаградителна лихва, доколкото установената в договора е нищожна. Уговореният
с разпоредбата на чл. 4.1. от договора размер на възнаградителната лихва от 41
% не е недействителен, поради противоречието на посочената разпоредба с добрите
нрави. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в
гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената
възнаградителна лихва в процентно
изражение е в съответствие с присъщите й функции – а именно да представлява
възнаграждение за предоставения за ползване финансов ресурс, от който
кредитната институция се лишава за срока на действие на договора, като съдът не
възприема цитираната от страна на ищеца съдебна практика, съгласно която
недействителна е клауза за възнаградителна лихва в размер надвишаващ трикратния
размер на законната лихва.
В случая обаче е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
тъй като в договора за кредит не е посочена стойността в лева на дължимата
възнаградителна лихва, като този размер не може да се определи и от
разпоредбите по договора, доколкото в последния не е посочен общият размер на
дължимата за погасяване сума от потребителя, нито в погасителния план се
съдържа конкретно посочване каква част от погасителната вноска е предвидена за
погасяване на задължението за главница и възнаградителна лихва.
В разпоредбата на
чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК е предвидено, че в договора следва да се съдържа
информация досежно годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна
сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в
момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита –
арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на
разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към
размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на
възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя,
какъвто е настоящия случай.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на
задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за
информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да
познава своите права и задължения по договора за кредит, който следва да
съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19
от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да
взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че
в договора следва да се съдържа информация относно годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на
договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването
на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от
Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират
тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за
недействителност на договора за кредит.
В
случая съдът намира, че е налице нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, тъй като нито в договора за кредит, нито в погасителния план не е
посочена общата сума, дължима от потребителя, като същата следва ясно и точно
да се посочи в договора, а не да се изчислява от потребителя въз основа на
отразения погасителен план, в който е посочен размера на всяка погасителна вноска
и размера на оскъпяване.
Съдът
намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на
договори за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически
по-силната страна в правоотношението. Следователно и при нарушение на
разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция, в
случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на задължението по
кредита и начина на неговото формиране.
В
процесния казус липсата на посочване на общо дължимата сума по кредита води до
неяснота по отношение на размера на общо дължимото задължение по кредита, както
и на размера на отделните, включени в последното компоненти, което води до
нарушаване на правата на потребителя.
С оглед на това настоящият състав намира, че процесният
договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК, като липсата на част
от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Тази разпоредба от една страна е насочена
към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на
двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.
С оглед гореизложеното по повод
съдържанието на сключения договор за потребителски кредит, съдът счита, че не
са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което договорът за
потребителски кредит е недействителен на това основание. Предвид последиците на тази
недействителност съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят – ищец в
настоящото производство, дължи връщане на чистата стойност по кредита, но не
дължи заплащане на лихва или други разходи по кредита, поради което заплатената
в изпълнение на задължението за неустойка сума по кредита е била недължимо
платена на основание чл. 23 ЗПК и подлежи на връщане.
Освен гореизложеното по отношение на недействителността
на договора за кредит, съдът счита, че клаузата за неустойка е недействителна и
на самостоятелно основание, поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от
15.07.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В цитираното
тълкувателно решение е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към
последдващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна
негова част; 4. съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди
Следва
да се посочи, че освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на
неустойката може да се придаде и санкционна функция. В случая неустойката е
уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция
на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка
за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, близък до този на
главницата, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така,
тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на
кредитора, извън установения годишен процент на разходите. По изложените
съображения неустоечната клауза е недействителна.
Следва
да се посочи, че по този начин, чрез установяване на това допълнително
възнаграждение за кредитодателя, се достига до нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК съгласно, която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В този случай следва да намери приложени
нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи
задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са
недействителни. В този смисъл съдът намира, че така установеното нарушение води
до приложение на санкцията по чл. 19, ал. 5 ЗПК, в която е предвидено, че
клаузи, надвишаващи установеното ограничение, са нищожни.
Следователно тази клауза не поражда права и задължения за
страните, поради което сумата, заплатена от кредитополучателя – ищец в
изпълнение на задълженията, предвидени в тази разпоредба, са били недължимо
платени от страна на ищеца като престирани при начална липса на основание.
Между страните в производството по делото е безспорно
обстоятелството, че в изпълнение на договора ищецът е заплатил сумата от 311,
40 лв. за неустойка, което обстоятелство се установява от представената от
ответника справка за извършени плащания, поради което предявеният иск следва да
бъде уважен в пълния му предявен размер за сумата от 311, 40 лв.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния
разноски в размер на 50 лв. за заплатена държавна такса.
В производството по делото ищецът е представляван на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В полза на упълномощеното адвокатско
дружество се следва възнаграждение, което съдът определи в размер на сумата от
300 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в редакцията й действаща към момента на определяне на
възнаграждението от съда, тъй като при сключване на договора последното не е
определено с оглед приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, Бизнес център „Урбан модел“, ет.
12, да заплати на М.А.Н., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 311,
40 лв. (след прието с определение от 18.02.2021 г., изменение на иска по
реда на чл. 214 ГПК чрез увеличаване на неговия размер), представляваща
недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно основание
по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ****., ведно със законна
лихва върху тези суми от датата на депозиране на исковата молба – 25.09.2020
г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на М.А.Н. сумата от 50 лв.
– съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 12227/2020 г. по описа
на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД да
заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, на Адвокатско дружество
„Г.“, ****, с адрес гр. П., ул. “Б.П.” № , сумата от 300 лв. –
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гр.д.
№ 12227/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се
връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК