МОТИВИ към присъда по НЧХД № 2795 по описа за 2016г. на ШРС
Подсъдимият по първоначалната
тъжба З.И.З. е предаден на съд по обвинение за престъпление по чл.130, ал.2 от НК, за това, че на
24.07.2015г., в гр.Шумен, причинил на С.С.П. от с.гр. лека телесна повреда,
изразяваща се в причиняване на болка и страдание, както и за престъпление по чл.146, ал.1 от НК,
за това, че на 24.07.2015г., в
гр.Шумен, казал нещо унизително за честта и достойнството на С.С.П. от с.гр., в
негово присъствие.
На основание депозирана насрещна
тъжба тъжителят по първоначалната тъжба и подсъдим по насрещната такава С.С.П.
е предаден на съд по обвинение за престъпление по чл.130, ал.2 от НК, за това,
че на 24.07.2015г., в
гр.Шумен, причинил на З.И.З. от с.гр. лека
телесна повреда, изразяваща се в причиняване на болка и страдание, както и за престъпление по
чл.146, ал.1 от НК, за това, че на 24.07.2015г., в гр.Шумен, казал нещо унизително за честта и достойнството
на З.И.З. от с.гр., в негово присъствие.
В качеството си на пострадало
лице С.П. предявява граждански иск против З.З. в размер на 3000,00 лв, за
причинени неимуществени вреди, резултат от деянието по чл.130, ал.2 от НК, както
и граждански иск в размер на 3000,00 лв, за причинени неимуществени вреди,
резултат от деянието по чл.146, ал.1 от НК. Претендира и направените във връзка
с производството разноски. Исковете са предявени своевременно и от легитимирано
за целта лице, поради което същите са приети за съвместно разглеждане в
наказателното производство, като пострадалото лице е конституирано и като
граждански ищец. Същият не прави искане за присъждане на законни лихви.
В качеството си на пострадало
лице З.З. предявява граждански иск против С.П. в размер на 3000,00 лв, за
причинени неимуществени вреди, резултат от деянието по чл.130, ал.2 от НК,
както и граждански иск в размер на 1500,00 лв, за причинени неимуществени
вреди, резултат от деянието по чл.146, ал.1 от НК. Също претендира заплащане на
направените деловодни разноски. Исковете са предявени своевременно и от
легитимирано за целта лице, поради което същите са приети за съвместно
разглеждане в наказателното производство, като пострадалото лице е конституирано
и като граждански ищец. Лицето не прави искане за присъждане на законни лихви.
В съдебно заседание частният
тъжител по първоначалната тъжба се явява лично и с процесуален представител,
който поддържа повдигнатите обвинения и моли съда да признае подсъдимия З. за
виновен и да му наложи справедливи наказания, както и да бъдат уважени
предявените граждански искове в пълния им размер. Частният тъжител по
насрещната тъжба се явява лично и с процесуални представители, които също
поддържат повдигнатите обвинения и молят съда да признае подсъдимия П. за
виновен и да му наложи справедливи наказания, както и да бъдат уважени
предявените граждански искове в пълния им размер.
Разпитан в хода на съдебното
следствие, подсъдимият по първоначалната тъжба З. не се признава за виновен в
извършване на посочените в тъжбата деяния и дава подробни обяснения в своя
защита.
В хода на съдебното следствие подсъдимият
по насрещната тъжба П. също заявява, че не се признава за виновен в извършване на
инкриминираните в тъжбата деяния и дава подробни обяснения в своя защита.
След преценка на събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за
установено от фактическа страна
следното:
Тъжителят по първоначалната тъжба
и подсъдим по насрещната такава С.П. живеел със съпругата си –св.Й.П. в имот,
намиращ се на ул.“Х.А.“ №4 в гр.Шумен. Подсъдимият по първоначалната тъжба и
тъжител по насрещната такава З.З. обитавал съседен имот, намиращ се на ул.“Х.А.“
№4А в гр.Шумен. Двете сгради били построени в съсобствено дворно място, като по
повод собствеността, преминаването и ползването на част от парцела между
обитателите на сградите съществували дългогодишни противоречия. С.П. също така
представлявал религиозна институция с наименование „Евангелска лутеранска
църква в България“, във връзка с което получил разрешение за строеж на офис на
благотворително сдружение „Проф. М.Л.“ и изградил съответна сграда в парцел, на
адрес: гр.Шумен, ул.“Х.А.“ №4. Това задълбочило конфликта между собствениците
на имоти в двете сгради, като живущите в жилищната кооперация на ул.“Х.А.“ №4А,
сред които и подс.З., депозирали тъжба до прокуратурата с искане да бъде
извършена проверка на постройката и на извършваната във връзка с нея дейност. Била
образувана преписка вх.№1185/15г. на ШРП, която завършила с постановление за
отказ да се образува досъдебно производство. Поради трайно влошените отношения
между обитателите на двете сгради между тях често възниквали скандали, които
налагали изпращането на полицейски служители за преустановяване на конфликтите.
Както З.З., така и С.П. били предупреждавани с Протоколи за предупреждение да
не се саморазправят и да решават всички спорни въпроси по законов ред. Въпреки
това обаче противоречията продължавали да съществуват. Напрежението ескалирало
сутринта на 24.07.2015г., когато С.П. и съпругата му демонстрирали претенциите
си върху спорната част от парцела, като започнали да нанасят очертания с боя на
границите, съобразно своите разбирания за собствеността, като също така
настоявали металната врата, разделяща дворното място, да стои отворена. Част от
обитателите на жилищната кооперация на ул.“Х.А.“ №4А възразили срещу тези
действия и уведомили за случая РУ-Шумен. Пристигналите във връзка със сигнала
полицейски служители предупредили устно св.Г.А. и С.П. да не си отправят обидни думи и закани и да решават
спорните въпроси по съдебен ред, като указали и вратата да остане отворена, за
да се осигури достъп на П. и съпругата му до тази част от двора. З.З. в този
момент се намирал извън дома си, но след завръщането си запитал защо вратата е отворена
и кой е нанесъл очертанията с боя и бил информиран за събитията от сутринта. З.
затворил вратата и се прибрал в дома си, но конфликтите във връзка с
положението ѝ продължили. Около 18,00 ч. св.Й.П. отново отворила спорната
врата и заявила на висок глас, че същата трябва да стои отворена. Свидетелят Б.П.,
който бил на терасата на дома си, помолил П.да затвори вратата, но тя отказала.
Св.П.излязъл на двора с намерение да затвори вратата, като към него се присъединила
и св.А.. Между тях и св.П.започнал скандал, към който се присъединили и С.П. и З.З..
Конфликтът прераснал в размяна на обиди, като З. нарекъл П. куче, копеле,
педераст и му отправил израза „ще ти еба майката“, а П. от своя страна наричал З.
пияница, наркоман, лъжец, като също така го наплюл по лицето. Скандалът се
задълбочил, при което С.П. нанесъл удар с юмрук по врата на З.. В отговор на
това З. нанесъл удари с юмрук по тялото на П., след което го избутал с
металната врата към другата част на двора. На мястото на инцидента отново пристигнали
полицейски служители, които разговаряли с присъстващите лица. Пристигнал и
автомобил на ЦСМП към МБАЛ-Шумен и С.П. бил откаран в Центъра, където му била
оказана съответна медицинска помощ. Вследствие от действията на З. същият
получил пет сливащи се кръвонасядания на предната гръдна стена подключично
вдясно; едно кръвонасядане на ограничена площ над и външно от дясното гръдно
зърно; едно кръвонасядане на органичена площ в дясната странична част на
гръдния кош вдясно; едно ивицовидно вертикално охлузване на кожата по предната
страна на десния глезен; две ивицовидни вертикални охлузвания на кожата по
вътрешната страна на десния глезен. В резултат от нанесения му удар З. получил
кръвонасядане и болка за около една седмица в лявата странична част на шията.
Изложената фактическа обстановка
съдът приема за установена въз основа на събраните доказателства- от обясненията
на З. и П. в качеството им на подсъдими, от показанията на свидетелите Р.В.Я., А.А.Т.,
Г.И. А., С.С.Г., М.Х.М., Д.Н.Д., Д.Х.Д., Х.П.Х., С.Й.А., Й.И.П., Б.К.П., Р.В.З.,
както и от присъединените на основание чл.283 от НПК писмени доказателства по
делото. От заключенията на назначените съдебно-медицинска и комплексна
съдебно-медицинска и психиатрична експертизи се установява, че получените от двамата
тъжители увреждания са им причинили болки и страдания.
Изясняването на фактическата
обстановка по делото е значително затруднено поради противоречията между отделните
събрани гласни доказателствени средства. В обясненията си всеки от подсъдимите
отрича да е нанасял удари на другия и да му е отправял обиди. Показанията на
част от свидетелите се обособяват в две групи, с оглед насоката на твърденията
им. Тези на свидетелите Я., Т.и П.кореспондират на обясненията на С.П. и
подкрепят частното обвинение по първоначалната тъжба, докато свидетелите А., Г.,
М., П.и З.потвърждават в основни линии твърденията на подс.З.. Свидетелите Я. и
Т.са в близки отношения с тъжителя по първоначалната тъжба /св.Я. е приятел на П.
и негов помощник в религиозната дейност, а св.Т.е работел за него/, а св.П.е
негова съпруга. От своя страна свидетелите А., П.и З.са близки на тъжителя по
насрещната тъжба. При това положение никой от посочените свидетели не би могло
да бъде счетен за напълно непредубеден и незаинтересуван. По отношение
свидетелите Я. и Т.се възразява, че същите изобщо не са присъствали на мястото
на инцидента. Основания за съмнение в тази насока действително са налице,
най-вече предвид обстоятелството, че в изготвената от полицейските служители
докладна записка във връзка със случая, в която са изброени лицата-очевидци,
имената на посочените двама свидетели не присъстват. От своя страна свидетелката
Г., макар и да е гостувала в дома на З., заявява, че е в добри отношения и с
двете страни и не се явява особено пристрастна. Същата обаче е започнала да
наблюдава случващото се от терасата, след началото на конфликта, т.е. не е
присъствала на неговото начало, поради което, а и предвид сравнителната
отдалеченост от мястото на инцидента, не би могло да се счете, че е възприела
всички извършени действия. В хода на съдебните прения защитниците и на двамата
подсъдими оспорват достоверността на показанията на определени свидетели, като
се позовават на противоречия между показанията, дадени в хода на съдебното
следствие и тези, депозирани пред друг състав на съда, а също и на данните от
сведенията, събрани в хода на прокурорската преписка. Показанията на
свидетелите пред друг състав на съда не са били приобщени по реда на чл.281 от НПК, поради което е недопустимо коментирането им в настоящото наказателно
производство. Процесуално
недопустимо е и да се
приобщават данни от предварителна проверка, която няма доказателствена
стойност. Сведенията, изводими от предварителна проверка, не могат да бъдат
ползвани при решаване на делото (Решение № 93 от
22.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 663/2009 г., I н. о., НК). Поради това при
формирането на фактическите си изводи съдът отчете единствено показанията на
свидетелите, дадени в хода на съдебното следствие при сегашното разглеждане на
делото. Следва да се отбележи също, че при анализа на достоверността на събраните гласни
доказателства съдът се основава не само на тяхната последователност и
логичност, както и на наличието или липсата на данни за предубеденост или
заинтересуваност. От решаващо значение е съответствието на дадените показания
или обяснения със събраните напълно обективни и достоверни доказателства по
делото. При
наличието на две противоречащи си групи свидетелски показания следва да бъдат
кредитирани тези показания или отделни твърдения, които се подкрепят от други
доказателства по делото, в чиято достоверност липсват основания за съмнение.
Такива са на първо място показанията на св.А.. Няма данни същата да е
пристрастна или предубедена, като достоверността на показанията ѝ не е
оспорена от никоя от страните. Свидетелката потвърждава на първо място
възникването на конфликт между П. и З., при който разговорът се е водел на
висок глас- обстоятелства, които по начало не се оспорват по делото. Заявява
обаче и че З. е бутнал с ръка по рамото П.. Потвърждава пристигането на
линейка, в която последният се е качил. Сочи и че е видяла възрастна жена с
бастун, която едва е вървяла /очевидно визирайки св.А./, да замахва с бастуна.
Всички тези обстоятелства се отричат от З. и от свидетелите А., Г., П.и З. Това
налага извода, че показанията на посочените свидетели и обясненията на З. не
могат да бъдат счетени за изцяло достоверни, като същите несъмнено омаловажават
действията на последния. С най-голямо значение за изясняването на тази част от
фактите по делото обаче са данните от Съдебномедицинско удостоверение №224/2015г.,
издадено от съдебен лекар, в което са отразени обективно съществуващите
увреждания, причинени на тъжителя. Нито обясненията
на подсъдимия, нито показанията на посочените от него свидетели, дават
обяснение за наличието на тези увреждания. Същевременно обясненията на П. и
показанията на св.П.в значителна степен кореспондират на фактическите
твърдения, изнесени в тъжбата, както и на заключението на съдебномедицинското
удостоверение, в което изрично е посочено, че установените травматични
увреждания могат да бъдат получени по време и начин, съобщени от пострадалия. В посоченото СМУ са закрепени
действителните находки по лицето на пострадалия,
които поради естеството си са
неповлияеми от някакъв субективизъм. Всички тези увреждания не биха могли
да възникнат без външно
въздействие. Очевидно е, че
данните от съдебномедицинското удостоверение, закрепило обективно констатираните
увреждания, причинени на тъжителя по първоначалната тъжба, кореспондират в основни линии на неговите обяснения и на показанията на посочената свидетелка, което е решаващото основание същите да бъдат
кредитирани в тази
им част, доколкото се подкрепят от констатациите на съдебния лекар. Частното
обвинение по първоначалната тъжба се подкрепя и от обстоятелството, че на мястото
на инцидента действително е пристигнал автомобил на ЦСМП, като П. е бил откаран
за оказване на медицинска помощ /видно от приложеното копие от съответния
регистър, а и от показанията на св.А./. От обстоятелството, че непосредствено
след инцидента П. е потърсил медицинска помощ, като е било констатирано
наличието на различни увреждания, се налага единствено възможният извод, че
нараняванията са получени именно в хода на конфликта. В същото време липсват
данни, а и твърдения, уврежданията да са причинени от лице, различно от подс.З..
По изложените съображения съдът приема, че последният действително е причинил
на П. описаните в тъжбата увреждания, като му е нанесъл удари с юмрук и го е
блъскал с метална врата. В тъжбата не се твърди част от уврежданията да са
причинени при избутването с вратата. Съдебната практика обаче приема, че не е
необходимо в тъжбата да бъдат описани всички конкретни детайли от престъпното
поведение на подсъдимия, като ако се установи, че деянието е било извършено по
различен начин от описания в тъжбата, съдът следва да установи дали деянието е
същото, за което се е потъжил частния тъжител и съответно- да разреши въпроса
причинена ли е описаната в тъжбата телесна повреда /Решение №184/12г. на ВКС, II н.о./.
На следващо място, съдът намира,
че следва да бъдат кредитирани показанията на св.М.М., който също заявява, че е
в добри отношения и с двамата подсъдими, като липсват основания да бъде счетен
за предубеден или заинтересован. Съдът не намира основания да се съгласи с
доводите за недостоверност на показанията на лицето, изложени от защитника на
подс.П., основани на липсата на свързаност и последователност при неговия
разказ. Особеностите на личността на свидетеля, проявени в недобрата структура
на показанията му, сами по себе си не обуславят недостоверност на твърденията
му. (Тези аргументи следва да бъдат
изтъкнати и по отношение други свидетели, чиито показания са критикувани от
защитника на подск.П. на подобни основания). Същият освен това е достатъчно
ясен и категоричен в изявленията си по отношение действията на подс.П., като
заявява че е видял едър мъж да нанася удар по врата на З., след което
последният е предприел ответни действия. Доколкото посоченият свидетел
потвърждава обясненията на подс.З. и показанията на свидетелите А., Г., П.и З.в
тази им част, съдът намира, че същите следва да бъдат кредитирани частично, по
отношение твърденията им за действията, предприети от подс.П.. В тази връзка
съдът намира за необходимо да изтъкне, че липсва правило, включително и
житейско такова, според което да е необходимо твърденията на дадено лице да
бъдат счетени за изцяло достоверни или за изцяло недостоверни. Напълно е
възможно и често срещано на практика показанията на определен свидетел да са
обективни само частично, като в друга част същият да се отклонява от истината-
умишлено или поради неправилно възприемане на обстановката. В случая съдът
намира, че както двамата подсъдими в обясненията си, така и повечето от
посочените от тях свидетели, се придържат към истината само частично, в
съответствие с което и твърденията им следва да бъдат кредитирани в частта,
която се потвърждава от други, достоверни доказателства. В тази връзка съдът
отчете и изготвената от пристигналите на мястото на инцидента полицейски
служители Докладна записка с рег.№1729р-12259. Действително, изявленията в
същата нямат качеството на свидетелски показания. Ценена в качеството си на
писмено доказателство, приобщено по делото по надлежния ред обаче, същата
следва да бъде отчетена като индиция за достоверността на някои от гласните
доказателствени средства, като се налага извода, че никой от подсъдимите или от
свидетелите от формираните две групи, не е бил изцяло обективен. Доколкото
обаче посочените лица като цяло се придържат към истината по отношение
действията на съответния подсъдим, с когото са в конфликт, съдът не намира
основания да се съмнява в твърденията, че З. и П. са си отправили описаните
по-горе обиди. В тази насока са и показанията на св.А., която потвърждава, че
между двамата е имало разправия на висок глас. Същевременно и двамата са били
предупреждавани с протоколи за предупреждение по ЗМВР да не се саморазправят и
да не си отправят обиди и закани, което индицира за проявената от тях такава
склонност. При така установеното и с оглед установилите се между двамата
конфликтни отношения съдът приема за установено по несъмнен начин и
обстоятелството, че двамата са си разменили описаните изрази с обидно
съдържание.
По делото като свидетели са
разпитани и полицейските служители Д.Д., Д.Д. и Х.Х.. Същите обаче нямат
спомени за възприетото от тях във връзка със случая, поради което и показанията
им не допринасят за изясняването на делото. Единствено св.Х. с показанията си
потвърждава наличието на траен конфликт между подсъдимите.
По изложените съображения съдът прие
описаната фактическа обстановка за установена по несъмнен начин. Следва да се
отбележи, че по отношение част от твърденията на отделните лица не са събрани
достоверни доказателства, които да ги потвърдят или опровергаят по категоричен
начин. Касае се обаче за несъществени подробности, които не рефлектират върху
отговорността на двамата подсъдими. Без значение е например причината, поради
която сем.П.са настоявали спорната врата да бъде отворена- за да имат достъп за
извършване на ремонт, за да вземе свидетелката П.забравени вещи или по друга
причина. Без особено значение е също така дали П. е паднал на земята или не,
доколкото в тъжбата не се сочат конкретни увреждания, които да са възникнали по
този начин. За постановяване на крайния съдебен акт от значение са безспорно
установените факти, а именно- възникването на конфликт между двамата подсъдими,
в хода на който същите са предприели описаните по-горе действия.
Предвид така установената
фактическа обстановка съдът приема на първо място, че подс.З. е осъществил
състава на престъпление по чл.130, ал.2 от НК. Видно от заключението на
съдебно-медицинската експертиза същият е нанесъл на тъжителя по първоначалната
тъжба травматични увреждания, причинили му болка и страдание. От психиатричната
част на експертизата се установява, че след инцидента П. е развил болестна
реакция от невротично естество, като му е поставена диагноза остра стресова
реакция. Впоследствие психичното му състояние е преминало от реакция на остър
стрес в разстройство в адаптацията, преценено от вещите лица като разстройство
на здравето, неопасно за живота. Според константната съдебна практика
настъпилото влошаване на здравословното състояние на пострадалия следва да бъде
отчетено при квалифицирането на деянието, ако се намира в причинна връзка с
последното. В случая са налице данни за наличието на такава причинна връзка, а
причиняването на разстройство на здравето извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК представлява лека телесна повреда по чл.130, ал.1 от НК. Съдът обаче не би могъл да квалифицира деянието като
такова по чл.130, ал.1 от НК, тъй като в тъжбата липсват фактически твърдения в
тази насока и следователно липсва съответно обвинение. Поради това настъпилото
допълнително влошаване на здравето на П. следва да бъде отчетено само при
индивидуализирането на наказателната отговорност на подс.З., но не и при
определянето на правната квалификация на деянието. При това положение единствената процесуална възможност
е подсъдимият З. да бъде признат за виновен в извършването
на престъплението, в което е обвинен.
Деянието е извършено с пряк умисъл, като извършителят е съзнавал
общественоопасния му характер и е искал
настъпването на общественоопасните му последици.
От своя страна подс.П. също е
осъществил състава на престъпление по чл.130, ал.2 от НК. Същият е нанесъл удар
с юмрук в лявата странична част на шията на тъжителя по насрещната тъжба, с
което му е причинил болка и страдание
/видно от заключението на назначената съдебно-медицинска експертиза/.
Деянието е извършено с пряк умисъл, като извършителят е съзнавал
общественоопасния му характер и е искал
настъпването на общественоопасните му последици.
От страна на защитата се прави
искане подс.З. да бъде оправдан, като се изтъква, че конфликтът е възникнал
поради действията на подс.П. и св.Петрова, оценени като провокативни. Подобни
обстоятелства биха имали съществено правно значение, ако рефлектират върху
наказателната отговорност на подсъдимия, като я изключат или смекчат. В случая,
с оглед фактическата обстановка и предвид наведените от защитата доводи, следва
да се обсъди дали деянието не е извършено при неизбежна отбрана или в състояние
на т.нар. „афект“. На първо място, не са налице условията за приложение на
чл.132, ал.1, т.4 от НК, тъй като няма данни подс.З. да е изпаднал в състояние
на силно раздразнение по смисъла на посочената разпоредба, нито има основания
да се счете, че действията на подс.П. представляват тежко насилие или тежка
обида, от които са настъпили или е било възможно да настъпят визираните в
разпоредбата тежки последици. Съдът намира и че никой от подсъдимите не е
действал при условията на неизбежна отбрана. Действително, всеки от двамата е
защитавал свои имуществени права. За приложимостта на чл.12 от НК обаче
необходимо условие е защитата на съответните права да е била правомерна и изцяло съобразена с
нормативните изисквания, като защитаваните права следва да са били безспорни. В
случая между двамата е бил налице дългогодишен спор относно ползването на част
от двора и съответно- на проблемната врата, във връзка с който са водени
различни административни и съдебни производства. При това положение всякакво
реализиране по свое усмотрение на спорните права се явява самоуправно и
следователно- неправомерно. Следва да се има предвид, че неправомерното
поведение не позволява само по себе си оценката, че поведението, с което му е
отговорено, е правомерно при всички случаи /Решение №321/01г. на ВКС, I н.о./. При наличието на съответен
спор нито подс.П. е действал правомерно, като е очертавал граници по процесната
част от двора и е изразявал претенции към положението на вратата, нито са били
правомерни действията на подс.З., който активно се е противопоставил на тези
действия и е изблъскал тъжителя по първоначалната тъжба извън заграждението.
При положение, че действията и на двамата се явяват самоуправни и неправомерни,
никой от тях не би могъл да претендира, че е действал при условията на
неизбежна отбрана. Съдът не намира за доказано и З. да е извършил деянието, за
да помогне на св.П.. Твърдения за подобна необходимост не се съдържат в
показанията на безпристрастните свидетели, а и в тези на самият П., който
заявява, че е бил бутнат с вратата от Й., а не от подс.П.. В тази насока
съдебната практика е категорична, че при условията на чл.12 от НК вреди могат
да бъдат причинени само на нападателя, но не и на трето лице, а в случая П., на
когото са причинени увреждания, не се явява нападател по отношение св.П./Решение
№323/91г. на ВС, ВК и мн.др./. От значение в тази насока са и показанията на
св.А., които по никакъв начин не подкрепят доводите за наличие на необходимост
от защита на близки или съседи на подс.З.. Напротив, същата е видяла именно З.
да бута П., както и св.А. да замахва с бастун. Действително, П. пръв е нанесъл
удар с юмрук на З., което действие може да се счете за нападение. За да се приеме
обаче, че З. е действал при условията на неизбежна отбрана, е необходимо
нападението да не е било прекратено или да е било явно, че нападателят
възнамерява да го възобнови- обстоятелства, за установяването на които е
необходимо наличието на конкретни доказателства. „Неизбежна отбрана не може да
се допусне при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение, защото такова в
момента обективно не съществува“. /Постановление №12/73г. на Пленум на ВС/. В
случая няма каквито и да било данни, че П. е възнамерявал да нанесе други удари
на З. или на друг от присъстващите, което изключва възможността за приложение
на чл.12 от НК.
При формирането на правните си
изводи съдът отчете разпоредбата на чл.130, ал.3 от НК, според която, ако в
случаите на предходните алинеи пострадалият е отвърнал веднага на дееца със
също такава телесна повреда, съдът може да освободи и двамата от наказание. В
същото време в Тълкувателно решение №51/89г. на ВС, ОСНК, се приема, че
реторсия по чл.130, ал.3 от НК може да се приложи само когато са причинени
еднакви по степен на увреждане леки телесни повреди- само по чл.130, ал.1 или
само по чл.130, ал.2 от НК. Доколкото деянията и на двамата подсъдими са
квалифицирани като такива по чл.130, ал.2 от НК, формално не са налице пречки
за приложение на института на реторсията. Следва да се подчертае обаче, че
съдът може, но не е длъжен да
приложи цитираната разпоредба. Този извод се налага не само при граматическото
тълкуване на чл.130, ал.3 от НК, но се възприема еднозначно и в съдебната
практика и правната доктрина. В Решение №208/89г. на ВС, I н.о. изрично се посочва, че при
наличието на съответните условия съдът е длъжен да обсъди въпроса за прилагане
на реторсията по чл.130, ал.3 от НК и да изложи съображения, независимо от това дали я прилага или не.
Това становище е споделено и в „Помагало по наказателно право за кандидатите за
младши съдии и младши прокурори“ на НИП- стр.295. С Тълкувателно решение
№91/61г. на ОСНК се приема, че съдът може да приложи реторсията, ако това е
целесъобразно. Целесъобразността следва да се преценява с оглед целите,
предвидени в чл.36 от НК. За постигането им е необходимо наказанието да е
справедливо, а то е такова, когато съответства на обществената опасност на
деянието и дееца. В Тълкувателно решение №51/89г. на ОСНК се приема за
несправедливо прилагането на реторсия, когато единият деец е причинил по-тежко
увреждане. Изтъква се също, че това би противоречало на чл.35 от НК, който
изисква съразмерност на наказанието със степента на обществената опасност на
извършеното престъпление. В Решение №255/92г. на ВС, I н.о. се приема, че в основата на
реторсията е идеята на законодателя, че страните са изравнили позициите си,
като са се поставили в еднакво положение пред наказателния закон. В настоящия
случай съдът намира, че тежестта на деянията, осъществени от двамата подсъдими,
е твърде различна. Подс.П. е нанесъл само един удар на подс.З.. Последният
обаче е причинил на тъжителя по първоначалната тъжба множество различни
увреждания, в резултат от което са настъпили и допълнително вреди за здравето
му. Доколкото З. е причинил на П. значително по-тежки увреждания, съдът намира,
че би било несправедливо и в нарушение на чл.35 и чл.36 от НК прилагането на
института на реторсията, тъй като при деяния с различна степен на обществена
опасност би се стигнало до еднакво наказателноправно третиране. Приложението на
чл.130, ал.3 от НК в този случай не би осигурило постигането на целите на
специалната и генералната превенции. По изложените съображения съдът счете, че
двамата подсъдими не следва да бъдат освободени от наказание по реда на
цитираната норма, а следва да им бъдат наложени съответни наказания,
индивидуализирани по правилата на НК.
Не са налице обаче подобни
съображения по отношение деянията по чл.146, ал.1 от НК, извършени от всеки от
подсъдимите. По изложените по-горе съображения съдът приема, че подс.З. е
отправил към П. изрази с общоприето обидно съдържание, с което е осъществил
състава на посоченото престъпление. Подс.П. също е извършил престъпление по чл.146,
ал.1 от НК, тъй като е отправил към З. думи и действия, възприемани безспорно
от обществото като обидни. Двамата са извършили посочените деяния, действайки с
пряк умисъл, като са съзнавали свойството и значението на извършеното и са
могли да ръководят постъпките си. Не е констатирано обаче особено
несъответствие в тежестта на отделните деяния, поради което съдът прие, че са
налице условията за приложение на чл.146, ал.2 от НК и освободи и двамата от
наказание по реда на тази разпоредба. В тази връзка съдът намира за необходимо
да посочи, че за приложението на реторсията изискването е да е налице взаимно
нанасяне на обида между две лица, като е без значение кой от двамата
извършители на това деяние пръв го е осъществил /Решение №49/72г. на ВС, ОСНК/.
На следващо място, съдът съобрази
разпоредбата на чл.78а, ал.7 от НК, според който алинеи 1-5 не се прилагат при
множество престъпления. В случая всеки от подсъдимите е извършил две отделни
деяния- по чл.130, ал.2 от НК и по чл.146, ал.1 от НК. Действително, по
отношение деянията по чл.146, ал.1 от НК е приложен института на реторсията и
на подсъдимите не са наложени наказания. Това обстоятелство обаче не променя
факта, че е налице множество престъпления, осъществени от всеки от подсъдимите.
В Тълкувателно решение №127/63г. на ОСНК се посочва, че е осъдено всяко лице,
което е признато за виновно да е извършило дадено престъпление. Приема се
изрично, че съдът може на основание за реторсия да освободи от наказание
подсъдимия, но и в този случай
подсъдимият е признат за виновен и осъден. Налице е лично основание за
ненаказване, което обаче не заличава факта на извършеното престъпление. Поради
това, независимо, че и двамата подсъдими не са осъждани, съдът прие, че не са
налице условията за приложение на чл.78а, ал.1 от НК за освобождаване на
извършителите от наказателна отговорност с налагане на административно
наказание.
При
определяне на наказанията за извършените престъпления по чл.130, ал.2 от НК
съдът отчете като смекчаващи обстоятелства по отношение и на двамата подсъдими
липсата на предходна съдимост, възрастта им, както и наличието на дългогодишен
конфликт, обусловил трайно влошените им взаимоотношения. Като индивидуално
смекчаващо обстоятелство по отношение подс.З. съдът отчете поведението на подс.П.
и неговата съпруга, които с действията си са провокирали пораждането на
скандала, а като отегчаващо- причиняването на множество отделни наранявания на
тъжителя по първоначалната тъжба и настъпилите допълнителни увреждания на
здравето му. При така установеното съдът прецени, че наказанието на подс.З.
следва да бъде определено по третата алтернатива, предвидена в чл.130, ал.2 от НК, но в максимален размер, а именно- глоба в размер на 300 лева. По отношение
подс.П. като допълнително смекчаващо обстоятелство съдът отчете нанасянето само
на един удар, довел до сравнително незначителни последици, а като отегчаващо
такова -факта, че същият пръв е нанесъл удар, с което е провокирал ответните
действия от страна на З.. По изложените съображения съдът намери, че
наказанието на подс.П. следва да бъде определено по третата алтернатива,
предвидена в чл.130, ал.2 от НК, в размер над минималния, но под максималния,
предвиден в закона, като наложи на същия наказание глоба в размер на 200 лева.
По отношение предявения в съдебно
заседание граждански иск от страна на П. в качеството му на пострадал от
престъпление по чл.130, ал.2 от НК, съдът намери същият за частично основателен,
тъй като ищецът безспорно е претърпял морални страдания от причинените му
телесни увреждания. Налице са и данни, съдържащи се основно в заключението на комплексната
съдебно-медицинска и психиатрична експертиза за наличието на сравнително
продължителни усложнения в
здравословното състояние на лицето. Съдът намира обаче, че размерът на
предявения граждански иск е несъразмерно висок и не съответства на претърпените
страдания. По тези съображения, в съответствие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът
счете за справедливо да уважи частично предявеният граждански иск, като осъди
подсъдимия З. да заплати на ищеца П. сумата от 1500,00 лв. и отхвърли искът в
останалата му част до пълния предявен размер като неоснователен.
По отношение предявения в съдебно
заседание граждански иск от страна на П. в качеството му на пострадал от
престъпление по чл.146, ал.1 от НК, съдът намери същият за частично
основателен, независимо от приложението на чл.146, ал.2 от НК. „При предявен и приет за разглеждане в
наказателния процес граждански иск съдът е длъжен да се произнесе по същество с
присъдата в тази част. Освобождаването от наказание не освобождава деликвента от гражданска отговорност за вреди от
непозволено увреждане по чл.45 и сл. от ЗЗД“
/Решение №255/922г. на ВС, I н.о./. Ищецът също така безспорно е претърпял морални
страдания от засягането на достойнството му. Съдът намира обаче, че размерът на
предявения иск е прекалено висок и не съответства на претърпените страдания,
като прецени, че е достатъчно да уважи частично иска, до размер от 400,00 лева,
а в останалата му част до пълния предявен размер отхвърли същия като
неоснователен.
По отношение предявения в съдебно
заседание граждански иск от страна на тъжителя по насрещната тъжба З. в
качеството му на пострадал от престъпление по чл.130, ал.2 от НК, съдът намери
същият за частично основателен. Съдебната практика по начало приема, че при
престъпления от вида на процесното пострадалият винаги претърпява морални
страдания от причинените му телесни увреждания, поради което е необходимо единствено
да се прецени размерът на иска. В случая не са били нанесени съществени
увреждания, като в показанията на свидетелите се съдържат данни, че макар и да
е изпитвал болка известно време, З. се е възстановил без усложнения. При това
положение съдът намира, че размерът на предявения граждански иск е несъразмерно
висок и не съответства на претърпените страдания, поради което и в съответствие
с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД счете за справедливо да уважи частично
предявеният граждански иск, като осъди подсъдимия П. да заплати на ищеца З. сумата
от 500,00 лв. и отхвърли искът в останалата му част до пълния предявен размер
като неоснователен.
Съдът намери за частично
основателен и гражданският иск, предявен от страна на З. в качеството му на
пострадал от престъпление по чл.146, ал.1 от НК. Както беше посочено по-горе, независимо
от приложението на чл.146, ал.2 от НК съдът е длъжен да се произнесе по
същество с присъдата по предявения граждански иск. З. също така безспорно е
претърпял морални страдания от засягането на достойнството му. Този иск обаче
също е предявен в завишен размер, несъответстващ на претърпените страдания, поради
което съдът прецени, че е достатъчно да уважи частично иска, до размер от 400,00
лева, а в останалата му част до пълния предявен размер отхвърли искът като неоснователен.
Съдът не присъди мораторни лихви
по предявените граждански искове, тъй като такива не са поискани от никой от
тъжителите.
По отношение направените разноски
съдът отчете на първо място обстоятелството, че настоящото производство е за
престъпления от частен характер. Доколкото обаче и двамата тъжители имат
качеството и подсъдими, на основание
чл.187, ал.3 от НПК съдът счете, че разноските по направените от двамата
доказателствени искания следва да се поемат от бюджета на съда. При
разпределянето на направените по делото разноски съдът отчете разпоредбата на чл.189,
ал.3 от НПК, според която когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го
осъжда да заплати разноските по делото, включително разноските, направени от
гражданския ищец, ако е направено такова искане. Когато осъдените са няколко,
съдът определя частта, която всеки от тях трябва да заплати. С оглед изложената
нормативна уредба съдът прие, че всеки от подсъдимите следва да заплати
разноските, направени във връзка с обвиненията, по които е признат за виновен.
В същото време според константната съдебна практика при прилагане на реторсия
разноските остават за сметка на страните така, както са направени /Решение
№255/92г. на ВС/. Поради това съдът уважи претенциите и на двамата подсъдими за
заплащане на разноски, представляващи адвокатски възнаграждения и заплатени
държавни такси, до половината от предявения размер, поради приложението на
чл.146, ал.2 от НК. По изложените съображения
съдът възложи на подсъдимия З. направените от тъжителя по първоначалната
тъжба деловодни разноски и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 984.18 лева, като го осъди и да заплати съответните държавни
такси върху уважените граждански искове в размер на 60,00 лева за първия иск и 50,00
лева за втория. Съдът възложи на подсъдимия и заплащането на направените от
съда разноски във връзка с доказателствените искания на З., в размер на 437.46 лева, на основание чл.189, ал.3 от НПК.
Съдът възложи на подсъдимия П. направените
от тъжителя по насрещната тъжба деловодни разноски и разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 739.54
лева, като го осъди
и да заплати съответните държавни такси върху уважените граждански искове в
размер на по 50,00 лева. Съдът възложи на подсъдимия и заплащането на направените
от съда разноски във връзка с неговите доказателствени искания, в размер на 201,02 лева, на основание чл.189, ал.3 от НПК.
Водим от горното съдът постанови
присъдата си.
Районен съдия: