РЕШЕНИЕ
№
гр.София,
06.01.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, VIII въззивен състав в публично съдебно заседание на девети
декември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА КОСТАДИНОВА
ИВАН КИРИМОВ
при
участието на секретаря Радка Георгиева и в присъствието на
прокурора Божидара Ганева-Димова,
като разгледа докладваното от председателя ВНОХД № 4060/2020 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI от НПК:
Образувано
е по повод постъпил протест от прокурор
при СРП и допълнение към него срещу присъда на СРС, НО, 109 състав от
06.07.2020г. по НОХД 16416/2019г., с която подсъдимият Ю. А.Г. е признат за
невиновен по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 144, ал.3 вр.
с ал.1 НК.
В протеста се твърди, че обвинението е доказано
от събрания доказателствен материал, като незаконосъобразно съдът се доверил на
показанията, дадени от св. Б. и св. К.. В протеста се твърди, че не се оспорва
фактът св. Б. да е забелязал подсъдимия да държи два ножа и този факт, без
значение, дали подсъдимият ги е използвал срещу св. Б., бил достатъчен, за да
предизвика основателен страх от закана за убийство. В протеста се акцентира и
върху опасността от държането на хладно оръжие.
В
проведеното по реда на чл.327 от НПК закрито съдебно заседание на 08.10.2020г.
въззивният съд е приел, че за правилното решаване на делото не се налага разпит
на подсъдимия Ю. Г., свидетели и вещи лица.
В
хода на съдебните прения представителят на държавното обвинение не поддържа
протеста, като изрично заявява, че не го оттегля. Излага доводи, че присъдата
на СРС е правилна и законосъобразна и като такава следва да бъде потвърдена. Изразява становище, че правилно е
отразена фактическата обстановка и правилно решаващият съд е приел, че
действията на подсъдимия не субсумират състав на престъпление по чл. 144, ал.
3, вр. ал. 1 от НК, а именно закана с убийство.
Защитата
на подсъдимия – адв. Д.Д. моли съдът да остави без уважение протеста на СРП и
да потвърди първоинстанционната присъда, като правилна и законосъобразна.
Излага аргументи за достоверност на показанията, дадени от свидетелите Б. и К..
Оспорват се възраженията в протеста, че тази група гласни доказателства не били
относими към предмета на доказване, както и че били ангажирани от защитата.
Посочва се, че свидетелят Б. е посочен като такъв под № 3 в обвинителния акт. В
хода на съдебните прения се подлагат на подробен анализ дадените от този
свидетел показания, като се навеждат доводи, че св. Б. е създавал с поведението
си опасност за различни граждани – случайни минувачи в района, тъй като бил
собственик на агресивно куче, което
засегнало и личната сфера на св. Б.. Твърди се, че на 31.10.2018 г., че кучето
на св. Б. едва не е убило кучето на св. Б., като му причинило
тежки травми. Твърди се, че на на същата
дата агресивното куче на св. Б. убило и семейния любимец на семейство Г..
Навеждат се доводи, че подсъдимият е пострадал от престъпление, а не автор на
престъпление, тъй като била засегната неговата телесна неприкосновеност. В
подкрепа на този извод се изтъква, че
св. Б. и К. видели след инцидента обезобразеното лице на подсъдимия,
както и че техните показания, макар и производни, са годен източник на
доказателства за механизма на уврежданията. Защитата изтъква, че техните
показания кореспондират с констатациите, отразени в представеното по делото
съдебно-медицинско удостоверение за получените от подс. Г. травматични увреждания.
От съда се изисква да направи правна оценка на факта, че нараняванията на подсъдимия
са причинени от турския гражданин, който с особена жестокост повалил подсъдимия
на земята и започнал да го удря по
главата с веригата от кучето си, която е с метален накрайник. Навежда се
доводът, че проявената от св. Б. агресия е непропорционална на отправената
преди това забележка от подсъдимия, свързана с агресията на кучето, разхождано от св. Б., както и относно
факта, че същото е без намордник. Защитата изразява несъгласие с доводите в
протеста, че поведението на подсъдимия представлявало акт на нападение или
закана срещу личността на св. Б., тъй като е извадил ножове за самозащита срещу
кучето на св. Б.. Възразява се и срещу довода, че подсъдимият неправомерно
използвал кухненски нож, тъй като в
търговската мрежа се продавали други технически средства на неутрализиране
агресията на такива животни. При собствен анализ на доказателствата защитата
предлага на съда да приеме за установено, че поведението на подсъдимия е имало
изцяло защитни функции, като същият се опитал да преодолее опасността от кучето
на св. Б. с достъпните за него технически средства. В хода на съдебните прения
адв. Д. изтъква, че подсъдимият е носел ножове не за да осъществява нападение
или закани по смисъла на чл.144, ал.3 НК, а за да си осигури защита при нападение
от агресивни животни, тъй като районът в ж.к. „Малинова долина” бил много
опасен поради наличието на бездомни кучета. Защитата подчертава фактът на многобройни
нападения в посочения район на София от глутници кучета, включително и такива,
които са намерили отражение в медиите поради факта, че са завършили със смърт.
В тази връзка първият основен аргумент за постановяването на оправдателна
присъда се обосновава от защитния характер на поведението, възприето от
подсъдимия при наличието на обективно установена опасност от поведението на
турския гражданин – св. Б.. Вторият основен аргумент, изложен с искане да бъде
потвърдена първоинстанционната присъда, се извлича от правния анализ на
инкриминираните факти. Защитата изтъква, че за да бъде съставомерно деянието по чл. 144, ал. 3 от НК,
изпълнителното деяние следва да се
изрази в обективиране чрез думи или действия на закана с убийство спрямо
определено лице, а от субективна страна следва да е налице пряк умисъл, като
деецът съзнава съдържанието на заканата, както и факта, че тя е възприета от
заплашения като действителна. Защитата твърди, че инкриминираната реплика „Няма
да оставя така нещата“ не може да доведе до извод за субективно намерение да
бъде заплашен свидетелят Б. с убийство. Посочва, че единственият смисъл, вложен
в тази реплика от подсъдимия, бил свързан с намерението му да потърси сметка от
насилника си по съответния ред. В подкрепа на това твърдение според защитата веднага след инцидента доц. Г. подал жалба в СРП за нанесените му
увреждания и заплахи. Защитата поставя въпроса защо пострадалото лице не е
подало веднага жалба, че е заплашено. Защитата предлага отговор на този въпрос,
като твърди, че подаването на такава жалба на един доста по-късен етап е било
осъществено тъй като посоченото от обвинението пострадало лице по-късно узнало
за депозираната от Г. жалба. В заключение защитата на подсъдимия предлага на
съда да приеме за установено, че деянието е несъставомерно по чл. 144, ал.3,
вр. ал. 1 от НК и първоинстанционния акт следва да бъде потвърден като правилен
и законосъобразен.
Упражнявайки
правото си на лична защита подсъдимият заявява, че в своя жизнен път, в своя
професионален, обществен и личен живот винаги се е придържал към морала и
закона. В последната си дума подсъдимият моли съдът да потвърди решението на
първоинстнационния съд.
Софийски
градски съд, като съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери
изцяло правилността на присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира
за установено следното:
Въззивният протест е
подаден в законния срок, от надлежно легитимирана страна срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен
съдебен контрол, поради което е допустим, но по същество е неоснователен.
Чрез законосъобразно извършени
процесуални действия са събрани необходимите доказателства, относими към
предмета на доказване, очертан съгласно чл.102 от НПК. Първоинстанционният съд
е изследвал фактите и обстоятелствата, изведени от събраните по делото
доказателства и доказателствени средства и е постановил присъдата си при
изяснена фактическа обстановка.
От фактическа страна СРС е приел за установено
следното.
Подсъдимият Ю. Г. е
български гражданин, неосъждан, женен, с висше образование, трудово зает като
преподавател в ТУ - София, с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***.10.2018г.
подсъдимият Г. разхождал в квартала, в който живеел, кучето си - дребна декоративна порода „йоркширски териер”.
По същото време в същия район на кв. „Малинова долина” свидетелят Б.,
притежаващ физически едро куче, порода „лайка”, с тегло 34 кг, което
разхождал без повод и намордник. Кучето на
свидетеля Б. нападнало кучето на подсъдимия, захапало за врата и го разтърсило,
в резултат на което му причинило тежки травми от ухапвания по жизнено важни
органи и системи. С автомобила на свидетеля Б., който сам предложил помощта си,
кучето на подсъдимия Г. било закарано до Централна ветеринарна клиника, където
била констатирана смъртта му, отразена по-късно в смъртен акт от 07.11.2018г.
Въпреки преживяното към този момент, на този етап подсъдимият и св. Б. запазили
добрия тон в комуникацията помежду си, като св. Б. уверил подсъдимия, че много
съжалява и случилото се е инцидентна реакция на неговото куче. От своя страна
подсъдимият отвърнал, че го чувства като внук.
Към така описаната
фактическа обстановка следва да бъдат внесени следните допълнения и уточнения.
На неустановена дата преди 31.10.2018г. денонощието св. Б., който се
познавал с подсъдимия, разхождал своето куче, порода мини пинчер в района на ТК
„Фантастико“ в кв. „Студентски град”. Кучето му било нападнато и нахапано от
кучето на на св. Б., след което било лекувано в специализирана ветеринарна
клиника. На 31.10.2018г. настъпил втори инцидент с кучето на св. Б., което
нападнало кучето на св. Б. в незастроено пространство, обособено между кв.
„Малинова долина“ и „Студентски град“. След това нападение кучето на св. Б. отново
било лекувано в специализирана ветиринарна клиника. Във връзка с описаните
случаи св. Б. запомнил св. Б. като „собственика на голямото куче” и като човек
с високо телосложение и подчертан арабски акцент.
В същото време във
връзка с инфраструктурата в квартал „Малинова долина” възникнали условия за
установяването на множество глутници от бездомни кучета в широки незастроени
пространства между нови жилищни сгради, в неохраняеми площи между сградите, при
липсата на публични институци и при липсата на добре изградена улична мрежа.
Във връзка с нападение от такива глутници в квартала били регистрирани
множество инциденти, включително и такъв, при който настъпил летален изход за
жител в района на кв. „Малинова долина”. Подсъдимият, както и други живещи в района
(св. Б., св. Т. К.) били наясно с опасността от нападение от бездомни кучета,
като всеки от тях се опитвал индивидуално да предприеме съответни мерки за
обезопасяване. За да предотврати опасност за здравето и живота си, подсъдимият
обичайно носил кухненски нож у себе си.
На 04.11.2018г. подс. Г.,
излизайки от дома си, взел отново кухненски нож, без да съобрази, че в дрехите
му има още един, който е останал там от предходно негово излизане в квартала. На
същата дата, около 07:30 часа подсъдимият, минавайки в район от кв. „Малинова
долина”, видял свидетеля Б. до бл. 24, където последният разхождал кучето си, без ограничителен повод и
намордник. Подсъдимият реагирал в тази ситуация, като направил забележка на св.
Б. за това, че създава опасност по начина, по който разхожда домашния си
любимец. Между свидетеля Б. и подсъдимия започнала словесна разправия. В този
момент кучето на св. Б. се нахвърлило срещу подсъдимия. В акт на самозащита
подсъдимият извадил единия от ножовете и с него намушкал кучето на свидетеля Б.
в рамото, като му причинил кървяща рана. В
резултат на това действие кучето на св. Б.
отскочило и минало зад гърба му. В този момент Б., който носел верижка с тежък
накрайник (повода на кучето с метални елементи) започнал да нанася удари по лицето на подсъдимия, в
резултат на които му причинил травми в областта на устата и по ръката, с която
подсъдимият извършил защитни действия, с които да предпази лицето си. Ударите
на св. Б. довели до изваждането на подсъдимия от равновесие, поради което той паднал
по гръб върху уличната настилка. В резултат на нанесените от св. Б. удари на
подсъдимия били причинени контузия на лицето с
разкъсно-контузна рана по кожата над горната устна, изразен отток на същата с две
разкъсно-контузни рани и кръвонасядане по лигавицата й, обширно лентовидно
кръвонасядане с характерно охлузване на лявата буза и шия, ограничени
охлузвания по гръбната повърхност на лявата длан.
Падайки,
подсъдимият изпуснал кухненския нож, като същевременно видял, че кучето на св. Б. се устремява отново към него
и се пресегнал отново към ножа си. Св. Б. преценил, че тази ситуация застрашава
живота и здравето на кучето му, поради което му извикал да се отдръпне. В
момента, в който подсъдимият се
изправил, взел от паважа падналия там нож, като открил в джоба си и
втория нож, останал по-рано там. Подсъдимият хванал всеки един от ножовете, по един в
лявата и дясната си ръка, с което дал знак, че ще се защитава с тях. В този
момент подсъдимият бил заснет от телефона на св. Б., а разправията между тях
била прекратена. Св. Б. провел телефонен разговор с неустановено по делото
лице, като на български език се обърнал
с искане някой да му донесе нож.
Подсъдимият чул този разговор, преценил, че ситуацията става силно
конфликтна и поел в посока към дома си с очакването, че
няма да се засече повторно със св. Б.. Когато
наближил жилищния си блок обаче подсъдимият забелязал отново св. Б., който
извикал към подсъдимия, че ще се върне и ще реже глави, като адресирал тази закана към подсъдимия,
неговата съпруга и сина му. В отговор подсъдимият отвърнал, че знае къде живее св. Б., както и че случилото се няма
да бъде оставено така. Св. Б. се притеснил от факта, че подсъдимият знае къде е
жилищния му адрес, доколкото цитираните
реплики били разменени пред жилищния блок на св. Б.. Свидетелят се притеснил и от
бъдещи пререкания с подсъдимия, тъй като
преценил, че подсъдимият може да продължи конфликта и с членове неговото
семейство, поради което скоро след инкриминирания инцидент св. Б. променил местоживеенето
си. Подсъдимият подал сигнал до органите на МВР и дори
завел служител на полицията в района, за
да бъде идентифициран св. Б., във връзка с което било установено, че същият междувременно е променил местоживеенето си. Въззивният
съд прие изложената по-горе фактическа обстановка с направените към нея
допълнения и уточнения. Съдът не се съгласява с тази част от изводите на първоинстанционния съд, в която е приел за
установено, че подс. Г. се заканил на св. Б., че ще убие кучето му, както и че
е бил воден от мотив за отмъщение.
Описаните факти съдът
приема за установени въз основа на събраните по делото писмени и гласни
доказателства, а именно: изцяло от обясненията на подсъдимия, частично от показанията
на свидетелите Е.Б., З.И.Б., изцяло от показанията на А.А.Б., както и на частично
прочетените на основание чл. 281, ал.5 вр. с ал.1, т.2 НПК показания, дадени от
този свидетел в досъдебното производство, въз основа на показанията на Т. Д. К.,
протокол за доброволно предаване от 29.11.2018г.— л. 19, два броя снимки,
предадени със същия - л. 20 и 21, епикриза - л. 22, протокол за доброволно
предаване от 10.12.2018г. - л. 34,
съдебно медицинско удостоверение №344.11/2018г. - л. 35, смъртен акт от
07.11.2018г. - л. 37, справка за съдимост — л. 69, събраните в производството пред СРС
доказателства - постановление от 10.01.2019г. по пр.пр. №56 937/2018г. по опис
на Софийска районна прокуратура и характеристика на подсъдимия (л.36, СП, СРС),
комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза - л. 39,
ветеринаро-техническа експертиза (л.52, ДП).
Основните
спорни въпроси, изложени в протеста, се отнасят до хронологията от факти, с
които се свързва инкриминираният конфликт между подсъдимия и св. Б. и причините
за неговото възникване. Оспорват се и изводите на първия съд относно момента, в
който подсъдимият използвал нож, значението
на употребената от св. Б. агресия към личността на подсъдимия, относимостта на
дадените от св. Б. и св. К. свидетелски показания.
Не се
оспорват изводите на първия съд относно факта на предхождащ инкриминираната
дата инцидент с кучето на св. Б. и кучето на подсъдимия, фактът, че кучето на
св. Б. е било от едра порода, физически здраво и агресивно, довело до различни
инциденти със собственици на други кучета. Източник на доказателства при установяването на тези факти са показанията на свидетелите Б., К., Б.,
както и обясненията на подсъдимия. Не се спори и относно факта, че подсъдимият към момента на
инкриминираното деяние е разполагал с два ножа, че началото на инцидента се
свързва с кучето на св. Б. и подсъдимия, а последващите действия и на двамата
участници в конфликта са в причинно-следствена връзка с това обстоятелство. Не
е спорен и фактът на отправена от подсъдимия реплика към св. Б. към края на
инкриминирания конфликт със съдържание „Знам те къде живееш. Това няма да
остане така”. Тази група факти и обстоятелства са установени еднопосочно от
показанията на св. Б. и обясненията на подсъдимия.
Въззивният
съд при собствена проверка на събрания доказателствен материал констатира, че по
делото са налични две групи преки доказателства за инкриминирания конфликт,
като първата е очертана от показанията на св. Б., а втората – от обясненията на
подсъдимия. Тъй като това са единствените преки доказателства, следва да бъдат
обсъдени отделно от останалия доказателствен материал. При съпоставка между тях се съзират
противоречия относно начина, по който е започнала конфликтната ситуация на
инкриминираната дата, относно реакцията на св. Б. и характера на възприетите от
подсъдимия действия. Св. Б. твърди, че подсъдимият е нападнал внезапно кучето
му с нож, което принудило св. Б. да избута подсъдимия на терена. В показанията,
дадени от св. Б. пред СРС, се твърди, че в този момент, т.е. след като
подсъдимият паднал върху уличната настилка, продължавал да държи кучето му,
след което се изправил и извадил втори кухненски нож. Подсъдимият е разказал, че той самият е бил нападнат от
кучето на св. Б. след началото на словесната разправия и употребата на нож била
единствената възможност да се защити. Второто основно противоречие се отнася до
факта дали св. Б. нанесъл удари с повода на кучето или физическото му
стълкновение с подсъдимия се изчерпва с избутването му върху терена.
Въззивният
съд намира, че тези противоречия намират разрешение чрез анализ на изложението,
което се съдържа в показанията на св. Б. и обясненията на подсъдимия. Такъв
анализ дава възможност да се даде отговор на въпроса дали на собствено
основание те изцяло или отчасти не са дискредитирани от наличието на вътрешни
противоречия и логически несъответствия. По така зададените критерии за оценка
на доказателствения материал настоящият съдебен състав намира, че част от
показанията на св. Б. са недостоверни, а именно в частта, в която се твърди, че
неговото собствено куче на инкриминираната дата не е представлявало заплаха за
подсъдимия. Поначало в показанията на св. Б. пред първия съд липсва каквато и
да е конкретика за това какво е било поведението на неговото куче в
хронологията на инкриминирания инцидент, на какво разстояние се е намирало
неговото куче от подсъдимия в момента, в който случайно се засекли в квартала
на инкриминираната дата, на какво разстояние от подсъдимия е бил самият Б. към
момента на физическото стълкновение между неговото куче и подсъдимия и дали към
този момент самият Б. е разполагал с адекватни средства да държи под контрол
поведението на своето куче. В противовес на тази непълнота, с която се
открояват показанията на св. Б., обясненията на подсъдимия са изключително
детайлни, вкл. при описанието на посочената група факти и обстоятелства. В тях
подробно, включително и чрез конкретизиране на времето в минути, а разстоянията
в метри, подсъдимият е описал разстоянието, на което се е намирал от кучето на
св. Б., в момента, в който го възприел непоредствено преди инкриминирания
инцидент (около 20-25 м). Не следва да се приеме, че се касае за произволно
деклариран факт, тъй като твърдението за разстояние от около 20 м е изнесено
нееднократно в неговите показания. Този факт
е съпоставен в обясненията на подсъдимия и с конкретни данни за
разстоянието, което е било обособено между него и св. Б. (1,5-2 м) в момента, в
който кучето на св. Б. се приближило към подсъдимия. Съдържат се и конкретни
данни за поведението на кучето, приближаващо подсъдимия, свързано с ръмжене и
дръпнати назад уши, както и за факта, че в този момент същото не е било с намордник
и не е било контролирано от стопанина си с повод. Обясненията на подсъдимия не са опровергани от останалия доказателствен
материал, поради което те следва да бъдат ценени като годен източник на
доказателства и при извличане на данни за обсъдените по-горе разстояния.
Съдържанието им в тази част показва, че агресивното поведение на кучето,
собственост на св. Б., е било насочено към подсъдимия в момент, в който самият Б.
е бил на разстояние от около 1,5-2 метра. Не се твърди в неговите собствени
показания при появата на подсъдимия и словесните пререкания с него св. Б. да е
направил опит да сложи намордник или да обезопаси домашния си любимец. Не се
установява дори и да се е опитал да възпре с викове евентуалното му
приближаване към подсъдимия. По изложените съображения не се споделят доводите
на първия съд, че в този момент кучето на св. Б. не създало опасност за
личността на подсъдимия. Решаващият съд се е мотивирал, че не били регистрирани
прояви на нападение от кучето на св. Б. към хора, а само към други животни. Въззивният
съд счита, че с тези съждения на практика се обръща доказателствената тежест,
установена в НПК, като се изисква от подсъдимия да доказва своята невинност. От
обективна страна нито обвинението е изследвало, нито подсъдимият е имал
задължението да изследва въпроса дали, кога, какви и колко са инцидентите,
предизвикани от кучето на св. Б., респективно, дали са регистрирани и такива,
свързани с нападение над хора. В случая от съществено значение е фактът, че случайната
среща между подсъдимия и св. Б. не е протекла безпроблемно, а започнала
словесна разправия, чието точно съдържание и продължителност не може да се
установи нито с показанията на св. Б., нито с обясненията на подсъдимия. При
това положение не са изследвани фактите дали и до каква степен кучето на св. Б.
е било обучавано да защитава своя стопанин, но най-малко подсъдимият е имал
задължението да ангажира такива доказателства. Съмнително е също така доколко
св. Б. е имал интерес да разкрива такива обстоятелства. Извод в този смисъл се
обосновава от възприетата от него позиция да се презентира като отговорен и
добър стопанин с твърдението, че случаят, довел до смъртта на домашния любимец
на подсъдимия е напълно изолиран и нравът на собствения му куче не е агресивен. Ето защо, достатъчен за
оневиняването на подсъдимия е фактът, че към момента на настъпване на
инкриминирания конфликт кучето на св. Б. и подсъдимият са били на опасно близко
разстояние, фактът, че тогава св. Б. се намирал сравнително далеч от тях,
фактът, че подсъдимият е възприел такива външни признаци от поведението на
кучето, които предполагат опасност от нападение
(дръпнати назад уши, ръмжене), фактът,
че в този момент кучето на св. Б. не би могло да бъде контролирано с повод,
нито да бъде обезвредено с намордник, фактът, че подсъдимият вече бил преживял лично нападение
от това куче, завършило с летален изход за неговото собствено куче, порода „йоркширски
териер”.
Всички
описани обстоятелства са настъпили на фона на започнала словесна разправия по
повод направената от подсъдимия забележка към св. Б., че подхожда безотговорно
към задълженията си като стопанин на куче. На практика срещу тези детайли,
очертаващи опасност за живота и здравето на подсъдимия, в съпоставка с факта,
че кучето на св. Б. е било от едра порода „лайка”, около 34 кг, с вече известно
за подсъдимия агресивно поведение, в показанията на св. Б. не се съдържа
опровержение с изложението на други факти и обстоятелства, които да обслужат
обвиненителната теза за агресивно и непризвикано от обстоятелствата повeдение на подсъдимия. Тъкмо напротив, към този
проблем, който засяга съществено обосноваността на обвинението, се добавя и
фактът, че в показанията на св. Б. се съдържат логически несъответствия,
свързани с твърдението, че подсъдимият след като травмирал с нож кучето на св. Б.,
отказал да го пусне. Тази ситуация не кореспондира с изявлението на св. Б., че той
самият засегнал телесната неприкосновеност на подсъдимия, като го извадил от
равновесие с избутване върху терена. При това положение остава неясно как подсъдимият е имал контрол над кучето на
св. Б., след като е бил приведен от самия Б. в сравнително безпомощно състояние
след извеждането му от равновесие върху уличната настилка и след като в този
момент практически не е могъл да употреби в своя защита кухненския си нож. Разказът
на подсъдимия, че в този момент е изпуснал ножа си и не би могъл да извършва
каквито и да е действия с него, докато се е намирал върху паважа, т.е. при все
още съществуваща опасност от кучето на св. Б., практически не е опроверган от
обвинителните доказателства. Това е така, тъй като и св. Б. е разказал в
производството пред СРС, че прободната рана, причинена на домашния му любимец е
една, както и че е забелязал изпускането на нож от ръцете на подсъдимия.
Доколкото в тази част от показанията му не се съдържа конкретика кога точно в
хронологията на събитията е станало това, не може да се изключи подсъдимият да
е изпуснал ножа си по начина, който е описал в обясненията си пред
първоинстанционния съд - в момента, в който св. Б. го е повалил с камшични
удари върху терена.
Следващото
противоречие в преките източници на доказателства засяга въпроса при какви
обстоятелства подсъдимият загубил равновесие. Твърдението на св. Б., че не е
засегнал телесната неприкосновеност на подсъдимия с помощни средства и се касае
за еднократно избутване е в съществено противоречие с обясненията на подсъдимия,
в които се твърди, че св. Б. използвал веригата на кучето си за нанасянето на
многократни удари, като към същата бил закачен тежък накрайник. Не са опровергани и
твърденията му, че тези удари са били насочени към лицето на подсъдимия, а също
и към ръката, с която се опитал да се прикрие. В тази част обясненията на
подсъдимия, вкл. и в частта им за съществуваща причинно – следствената връзка
между нанесните удари, тяхната сила и получените от него телесни увреждания, е
потвърдена от останалия доказателствен материал (СМУ, издадено на подсъдимия
при освидетелстване от съдебен лекар, показанията на свидетелите Б. и К. в
частта относно видимите следи от травми по лицето на подсъдимия, забелязани от
тях след инкриминираната дата). Ето защо въззивният съд се солидаризира с
изводите на първостепенния съд, че в инкриминирания конфликт самият подсъдим е
станал жертва на неоправдана агресия– на първо място, като е останал без защита
от агресивното поведение на кучето, порода „лайка”, за което носел отговорност неговият
собственик и на второ място – във връзка с нанесените от св. Б. върху него
удари с верига, съдържаща метални елементи. Този механизъм на засягане на
телесната неприкосновеност на подсъдимия се установява не само от неговите
собствени обяснения. Макар и не с характерни детайли св. Б. твърди,
че е възприел травми по лицето и ръцете на подсъдимия при случайна среща с него
в квартала. За същата локализация на травмите и с по-голяма конкретика са
изнесени данни в показанията на св. Т. К.. Тя е описала подробно състоянието на подсъдимия
след инкриминирания период, като е посочила, че е възприела следи от травми по
горната му устна (разцепена и подута),
големи кръвонасядания от лявата страна по лицето, както и следи от охлузване по
лявата ръка. Видът и локализацията на нараняванията кореспондират напълно с
фактите, които са отразени в СМУ, издадено по
отношение на Ю.Г. с № 344.11/04.11.2018г. (л.35, ДП). В този документ съдебен лекар– доц. А.А.е отразил,
че се касае за временно разстройство на здравето, неопасно за живота - контузия на лицето с разкъсно – контузна
рана над горната устна, изразен оток на устната с две разкъсно-контузни рани и
кръвонасядане по лигавицата ѝ, обширно лентовидно кръвонасядане с
характерно охлузване на лява буза и шия, както и ограничени охлузвания по
гръбна повърхност на лявата длан. Въззивният
съд намира, че описаните източници на доказателства достоверно отразяват на
травмите, които подсъдимият получил към инкриминирания период. Те независимо
един от друг, както и независимо от
издаденото СМУ отразяват по идентичен начин локализацията на получените от подсъдимия
телесни увреждания.
Доводът в протеста,
че незаконосъобразно съдът се е доверил
на показанията, дадени от св. Б. и св. К., които били в близки отношения с
подсъдимия и имат производен характер, е неоснователен. Вярно е, че св. К. и
св. Б. не са преки свидетели за обстоятелствата, свързани с механизма на
причиняването на травмите, във връзка с които е освидетелстван подсъдимият. От
друга страна, те независимо един от друг са преразказали споделеното от подсъдимия по начин, който е
напълно идентичен с механизма на травматично въздействие, описан в неговите
собствени показания. Вярно е, че принципът на непосредственост в наказателния
процес изисква да бъдат събрани всички възможни първични доказателства. Първоинстанционният
съд е изпълнил това свое задължение с оглед проведеното от него изчерпателно
съдебно следствие. Също така е вярно, че принципът на непосредственост не
изключва събирането на производни доказателства, още повече когато чрез тях не
е допусната подмяна на първичните доказателства. Поначало не съществува забрана
за използването на производни доказателства. Това е допустимо в следните
хипотези: когато първичните доказателства са недостъпни; когато те са средство
за разкриване на първични доказателства; когато чрез тях се извършва проверка
на първични доказателства. В настоящия
случай са реализирани последните две хипотези, тъй като подсъдимият е упражнил
правото си даде обяснения. Съдържанието на фактите, изнесени в тях,
кореспондира със съдържанието на фактите, преразказани от свидетелите К. и Б.. Следователно
с показанията на тази група свидетели първият съд не е заменил, а е проверил
първичните доказателства. Синхронът между тях дава основание за извод, че
подсъдимият е споделил пред свидетелите
в различно време и при различни обстоятелства едни и същи факти, което е
аргумент за тяхната достоверност.
Отделно от това,
въззивният съд приема за установено, че посочената група гласни доказателства
са проверени с медицинската документация, ангажирана от защитата на подсъдимия.
Фактът на понесени травми от подсъдимия във връзка с инкриминирания конфликт е
потвърден и от снимковия материал, заснет от св. Б.. Същият е приложен в
материалите от досъдебното производство и от съдържанието му се визуализират
видими следи от травматични увреждания по лицето и едната ръка на подсъдимия,
вкл. и на следи от излив на кръв.
Така съвкупната оценка
на доказателствения материал дава основание за извод, че св. Б. в показанията
си значително е омаловажил тежестта на своята реакция, свързана със засягане
телесната неприкосновеност на подсъдимия, като е затаил факти, които го
уличават в извършването на престъпление – причиняването на лека телесна повреда
чрез удари с метален синджир. На следващо място, съвкупната им преценка
обосновава извод, че в настоящия случай не е реализирана съставомерна закана по
чл. 144, ал.3 НК чрез употребата на хладно оръжие спрямо кучето на св. Б.. На
първо място, това е така доколкото не се доказва подсъдимият да е носел хладно
оръжие у себе си, за да осъществи нападение над св. Б. и неговото куче. На
второ място, това е така, тъй като не се доказва подсъдимият да е извадил
наличния у него кухненски нож за цели, различни от целта да осъществи
самоотбрана. Неговите твърдения, че с
оглед многобройните нападения от бездомни кучета в квартала, е било наложително
да вземе мерки за самозащита, са потвърдени от показанията на св. Т. К.. Те
кореспондират и с ноторно известни факти, свързани със смъртта на починалия
през 2012г. проф. Б.Т.след фатално нападение над него в кв. „Малинова долина” от
глутница бездомни кучета, за което неедкнократно се споменава в свидетелските
показания. Наличието на втори кухненски нож не променя изводите, че подсъдимият
и към инкриминираната дата е носел нож само и единствено, за да си осигури
защита от кучешки глутници, придвижвайки се в квартала. Това е така, тъй като
нито едно обвинително доказателство не опровергава неговите твърдения, че вторият
нож, с който е бил заснет от св. Б., е
бил забравен в дрехата му от предходния ден и случайно го открил там при
ескалирането на конфликта.
Съдът приема за установено,
че съставомерна закана по чл. 144, ал.3 НК, свързана с употреба или показването
на хладно оръжие, не е установена и с оглед момента, в който подсъдимият
извадил нож, както и с оглед начина, по който е бил използван. Този момент
следва по време възникналата за самия него опасност от кучето на св. Б.. Той
следва по време и ударите, нанесени от св. Б. с метална верига по лицето и
ръката на подсъдимия, докато последният се е намирал в безпомощно състояние на
земята. Фактът, че св. Б. реагирал агресивно към подсъдимия, вместо да
неутрализира опасността от домашния си любимец, произтичаща във връзка с всичко
случило се до този момент, дава логично обяснение на усилията на подсъдимия да
осигури сам защитата си срещу кучето на св. Б.. От доказателствения материал по
делото не е установен какъвто и да е сигнал в поведението на св. Б. във връзка
с отглежданото от него куче, едра порода, от който подсъдимият да е имал
възможност да изгради очаквания за адектватна, бърза и отговорна реакция в
случай на нападение. По изложените
съображения въззивният съд намира, че не са опровергани твърденията на
подсъдимия, че в този критичен за него момент, не е разчитал на намесата на св.
Б. за преодоляване опасността от неговото куче. Твърдението на подсъдимия, че случайно
открил втори нож в дрехата си, а по-късно успял да вземе и първият, който бил
изпуснат по-рано от него върху уличната настилка се отнася до момент, който
следва по време възникването на опасност от кучето на св. Б.. На следващо място
гласните доказателства са напълно еднопосочни, че снимките, направени от св. Б.,
в които подсъдимият се визуализира с два ножа, по един във всяка ръка, също са
били заснети след всички описани по-горе събития, свързани с ескалирането на опасността от поведението на св. Б. и неговото
куче. Това обстоятелство самостоятелно поставя въпроса как и защо подсъдимият
прибегнал до тези подръчни средства в конфликтната ситуация. Съдържанието на
коментираните по-горе доказателства навежда с висока степен на убедителност, че
действията на подсъдимия в този момент са имали изцяло защитен характер.
Доколкото
чрез показанията на свидетелите К. и Б. се установяват факти с контролно
значение, чрез които може да бъде оценена личността на св. Б. и подсъдимия, както и с
контролно значение за оценката на опасността, която е произтичала от кучето на
св. Б., съдът намира, че те са относими към предмета на доказване. Св.
Б. е идентифициран в показанията на св. Б., като „собственика на голямото куче“
и като лице с високо телосложение, което говорело с арабски акцент. Подсъдимият
е идентифициран в показанията на св. К. като интилегентен, възпитан, кротък
човек. В този смисъл са и характеристичните данни, събрани за подсъдимия чрез
писмени доказателства в производството пред първоинстанционния съд. Въз основа
на тях е установено, че подсъдимият е
дългогодишен преподавател в ТУ – София, Факултет по транспорта, катедра
„Механика“, с отлична професионална биография, като се ползва с уважението на
колегите си и е известен със своята
отзивчивост. На базата на така документираните данни за личността на основните
участници в инкриминирания инцидент съдът приема за установено, че са
неоснователни доводите в протеста за физическо превъзходство на подсъдимия над
св. Б. или за характерови особености на подсъдимия, сочещи за конфликтна
личност. При положение, че самият Б. е
описал надмощието си при физическото стълкновение в инкриминирания конфликт с
подсъдимия, обвинителната теза следваше да даде отговор на въпроса как това
обстоятелство кореспондира с твърдението за опасност, произтичаща от личността
и поведението на подсъдимия. Неоснователен е и
доводът в протеста, че подсъдимият е разполагал с други законни средства да се
предпазва от кучешки глутници. Съдът намира, че не е съществувала забрана
такава защита да се осъществява и чрез хладно оръжие, още повече, че липсват
каквито и да е данни подсъдимият да е използвал неправомерно нож срещу
личността на св. Б. или друго лице.
Спорният въпрос с какви
реплики подсъдимият си обърнал към св. Б.
към инкриминирания конфликт във връзка със стопанисваното от него куче и дали
същите съдържат закана, насочена към защитени от закона права, е разрешен от
съпоставката на показанията, дадени от св. Б. и обясненията на подсъдимия с медицинската
документация, издадена от Централната ветиринарна клиника и
ветеринаро-медицинската експертиза. Първият съд се е доверил на тази част от
показанията на св. Б., в която същият разказал, че когато държал раненото си
куче подсъдимият, държейки два ножа, казал: „няма как, ще го убия“.
Действителни намерения на подсъдимия да убие кучето на св. Б. не се доказват с
оглед тежестта на получената от животното травма, която не е била нанесена в
областта на жизнено важни органи и системи, оздравителният процес е протекъл
безпроблемно и без трайни негативни последици за кучето на св. Б.. Източник на
доказателства в тази насока е ветеринаро-медицинска експертиза, която е
заключила, че кучето на св. Б. е пострадало от прободна рана 3-4 см, която би
могла да се причини с домакински нож. Експертизата е заключила, че увреждането
не е тежко или трайно, не е било животозастрашаващо, както и че не са били
увредени жизнено важни органи, като е настъпило пълно и бързо възстановяване на
здравето (л.52, ДП). В съчетан анализ с тази експертиза следва да се преценява
издадената от Централна ветиринарна клиника епикриза от 04.11.2018г. с
констатации за прободна рана в лявото
рамо с дължина 3 - 4 см. и силно кървене от раната. По изложените съображения
настоящият съдебен състав не се съгласява с изводите на първия съд за
действителни намерения на подсъдимия да убие кучето на св. Б., за това да е
отправял закани в този смисъл, както и ударът с нож в лявото рамо на кучето да
е акт на отмъщение.
За субективните
намерения на дееца следва да се правят изводи от обективираните с външни
проявни форми действия. С оглед това принципно положение, съдържанието на дадените от подсъдимия обяснения, в които
се отрича да е изрекъл подобна реплика или да е имал подобни намерения, с оглед
тежестта на нанесените на кучето, порода „лайка” травми, както и тяхната
локализация на фона на застрашаващата живота и здравето на подсъдимия ситуация,
съдът намира, че липсват категорични доказателства подсъдимият да се е заканил
словесно да убие кучето на св. Б.. Не се доказва и в действителност да е имал
такива намерения. Причинената от подсъдимия травма с нож в областта на единия
крайник на кучето на св. Б. не надвишава действително необходимото
противодействие за неутрализирането на създадената опасност. Фактът, че нито
един доказателствен източник, вкл. и показанията на св. Б., не установява
подсъдимият да е положил усилия да нанесе и други удари по тялото на животното,
след като опасността от нападение над него е била преодоляна, дава основание за
извод, че употребата на хладно оръжие в инкриминирания конфликт е обслужвала
изцяло защитни действия, като не е била мотивирана от намерението да лиши от
живот домашния любимец на св. Б.. Въззивният съд намира, че тежестта на
причинената от подсъдимия прободна рана е пропорционална на опасността, произтичаща
от поведението на кучето, порода „лайка”, както и на опасността, произтичаща от
факта, че неговият собственик трайно не е упражнявал ефективен контрол над него.
Допълнителен аргумент в тази насока се извлича и от данните за личността на
подсъдимия. Установено е, че той самият бил ангажиран с отглеждането на куче и
несъмнено е бил достатъчно добре запознат с анатомията на това животно и
мястото на жизненоважни органи. Следователно, ако подсъдимият в действителност
е имал намерения да лиши от живот кучето на св. Б., е имал обективната
възможност да го направи още с нанасянето на първия и единствен удар с нож. По
изложените съображения не се споделя извода на първия съд, че при нанасянето на
този удар подсъдимият се е ръководил от мотива да извърши акт на отмъщение. Аргумент
в тази насока е и фактът на осъществена случайна среща между него и св. Б. на
инкриминираната дата, поради възникването на словесна разправия по конкретен
повод, който има своя предистория – небрежното отношение на св. Б. към
задължението си да обезопаси домашния си любимец на фона на регистрирани
фатални инциденти. Допълнителен аргумент се извлича и от показанията на св. Б.,
който е описал чистосърдечно начина, по който е приключил предходния инцидент,
довел до смъртта на кучето на подсъдимия. По този повод св. Б. е разказал, че
въпреки преживяната от подсъдимия болка и страдание от загубата на домашния му
любимец, се е отнесъл доброжелателно към св.Б., за когото дори посочил, че го
приема като внук.
Изложените по-горе
обстоятелства изискват твърденията на св. Б. в частта, че подсъдимият се
заканил да отнеме живота на неговото куче, да бъдат подложени на по-задълбочена
проверка. Такава е възможна чрез съпоставката им с показанията на свидетеля Б.. Твърдението на
св. Б., че неговото куче категорично няма отношение към други конфликтни
ситуации с домашните любимци на лица, различни от подсъдимия, е категорично
опровергано от разказа на този свидетел. Св. Б. е разказал не за един, а за два
последователни случая, от които единият датира от деня на причинена от кучето
на св. Б. травма, довела до смъртта на кучето на подсъдимия. И двата описани от
св. Б. случаи засягат св. Б., както и неговата неспособност или нежелание да
контролира поведението на кучето, за което е носил отговорност като стопанин. И двата инцидента, засегнати в
показанията на св. Б., са довели до травмиране на друго животно в пряка
причинно-следствена връзка с агресивно поведение на кучето, за което св. Б. е
бил длъжен да полага грижа, както и в причинно-следствена връзка с небрежното
му отношение към настъпилите общественоопасни последици. Св. Б. е разказал за конфликтни съпътстващи обстоятелства, които до
известна степен за застрашили и собственика на пострадалото куче.
По изложените
съображения въззивният съд катагерично не се съгласява с твърдението в
протеста, че показанията на св. Б. се неотносими към предмета на доказване. С оглед обсъдените по-горе факти, следва да се
приеме, че същите се извличат именно от
показанията на св. Б. и имат контролно значение, свързано с установяване на опасността,
произтичаща от св. Б. и начина, по който се е грижел или по-точно за
обстоятелствата, при които не е полагал дължимата грижа за своя домашен
любимец. Те имат контролно значение за установяване на факти, свързани с опасността,
произтичаща от поведението на кучето, отглеждано от св. Б.. Не на последно по
значение място, съпоставката между показанията на св. Б. и показанията на св. Б.
дават основание за извод, че св. Б. категорично се е разграничил от
установяването на неблагоприятни за него факти, вкл. и на такива, които са
изяснени по убедителен начин от други, независими доказателствени източници.
Такива са фактите, свързани с наличието на други инциденти в квартала, в който
обичайно св. Б. разхождал домашния си любимец. Дори и да се приеме, че св. Б.
просто не е съхранил конкретен спомен за нанесени от неговото куче травми на
куче, порода пинчер, собственост на св. Б., това означава най-малкото, че такъв
инцидент е бил отчетен от него като маловажен. Този подход в разказа на св. Б., насочен към
субективно отразяване на фактите и обстоятелствата, свързано с омаловажаване
или отричането на факти, които са неблагоприятни за неговата собствена личност
или поведение, не може да бъде игнориран при оценката на неговите свидетелски
показания. Наличието на такъв подход в показанията на св. Б. илюстрира начина,
по който този свидетел упражнява правата си по чл. 121 НПК и изисква с особено
внимание да бъде анализирана тази част от тях, в която се съдържат
изявления, пряко насочени към отегчаване положението на
подсъдимия. Такъв анализ е възможен в съпоставка с останалия доказателствен
материал и чрез проверката им от независими доказателствени източници.
По изложените по-горе съображения
въззивният съд намира, че твърдението на св. Б., че подсъдимият изрекъл репликата
„няма как, ще го убия” (бел. относно кучето на св. Б.), не може да бъде прието
безрезервно. Показателен е фактът на омаловажаване на собствената отговорност и
хиперболизиране на опасността от неизпълнението чужди отговорности. Аргумент в
тази насока е фактът, че тази реплика е възпроизведена в показанията на св. Б., без в същото време този свидетел да е
съхранил спомен за инкриминираната в обвинителния акт реплика „Знам те къде живееш, това няма да остане
така”, т.е. за основен елемент от обективния състав на престъплението, за което
подсъдимият е бил предаден на съд. Това
обстоятелство не е останало незабелязано и от първоиностанционния съд, който
чрез процесуалната техника на чл. 281, ал.1, т.2 НПК е приобщил чрез прочитане
на тази част от дадените от св. Б. показания, дадени от него пред съдия в
досъдебното производство, в която се съдържат данни за изречени от подсъдимия
словесни закани. Прочетените показания са потвърдени от св. Б. в съдебното
производство, поради което няма никакво съмнение, че с цитираното по-горе
предупреждение със съдържание „Знам те къде живееш, това няма да остане така”
се изчерпва инициираната от подсъдимия за словесна комуникация в края на
инкриминирания конфликт. На следващо място, субективната оценка на фактите в
показанията на св. Б., свързана със склонност за тяхното изопачаване, се
извлича и от анализа на призводните доказателствени източници, каквито са
показанията на св. З. Б. (съпруга на св. Б.). В производството пред СРС тя е
преразказала описанието на случая от нейния съпруг, който се оплакал пред нея,
че бил пресрещнат от мъж с два ножа. Този факт очевидно е изваден от пълната
хронология на конфликта, като е бил избирателно пренесен в разказа на св. Б.
пред неговата съпруга.
Разрешаването
на обсъдените по-горе противоречия между
показанията на св. Б. и обясненията на подсъдимия дава възможност да се
обоснове и оценка за инкриминираните действия на подсъдимия, свързани с държането
на хладно оръжие нож, както и на инкриминираните реплики „Знам те къде живееш.
Това няма да остане така”. Те са окачествени от обвинението като действия на
закана по смисъла на чл.144, ал.3 вр. с ал.1 НК с хладно оръжие – нож, а от
защитата – като акт за обезвреждане на опасност срещу телесната
неприкосновеност на подсъдимия.
Въззивният
съд счита, че подсъдимият използвал нож
едва след като бил нападнат от кучето на св. Б.. Демонстрацията му, че носи у
себе си ножове следва по време насилнически действия, извършени от самия св. Б..
От обективна
страна подсъдимият в нито един момент от развитието на конфликта не е посегнал
с нож към св. Б., нито самият Б. твърди, че до момента, в който била отправена реплика „знам къде живееш, случаят
няма да остане така”, е имал подобни опасения.
Обясненията
на подсъдимия са проверени от останалия доказателствен материал, като установената въз основа на тях фактология
напълно изключва субективния състав на престъпление по горепосочения текст от
НК. Това е така, тъй като съзнанието на дееца, че упражнява защитени от закона
права, когато са обосновава на обективно съществуващи данни за неправомерното
им засягане, не обуславя съзнание за извършването на престъпление. От обективна
страна е установено, че инкриминираната реплика, свързана с предупреждението,
че случаят няма да остане така, тъй като знае къде живее св. Б., не изпълва
съдържанието на закана по смисъла на чл. 144, ал.3, вр. с ал.1 НК. От една
страна, това е така поради смисъла в нея, който е твърде общ, за да може да се
свърже само и единствено със закана за убийство. Обвинението напълно е
пренебрегнало факта, че основният спор между подсъдимия и св. Б. засяга въпроса
за задълженията на последния да осигури
безопасност за живота и здравето на други лица, както и на техните домашни
любимци във връзка с решението си да отглежда едра порода куче. В нито един
момент от възникването до ескалирането на този конфликт, не е обективиран или
огласен мотив подсъдимият го разреши чрез посегателство срещу телесната неприкосновеност
на св. Б.. В нито един момент не е обективирано действие на подсъдимия, което
да е създало опасност за живота и здравето на св. Б.. Ето защо, заканата на
подсъдимия, че знае за местожителството на св. Б., обективно не може да се свърже
с действия, извън законоустановените, каквито са правото на жалба и правото да
посочи на разследващия орган за нуждите на разследване оперативно значими данни
на лицето, за което счита, че нарушава чужди права и законни интереси.
На
второ място инкриминираната реплика не изпълва съдържанието на закана по
смисъла на чл. 144, ал.3 НК, тъй като обвинението я е извадило от контекста на
предходните събития, а част от тях е заканата на св. Б. към подсъдимия, че ще
се върне и ще реже глави. Същата недвусмислено е била адресирана към подсъдимия
и неговото семейство, като източник на доказателства в тази насока са неговите обяснения. Те по никакъв начин не са
опровергани от останалия доказателствен материал. Св. Б., упражнявайки правата
си по чл. 121 НПК, не е имал задължението да възпроизвежда в показанията си
данни за евентуално отправени от него закани. Това обаче не означава, че
доказателствената тежест следва да се измества върху подсъдимия. Задължението
да бъдат опровергани негови твърдения, които обслужват защитата и да се докаже,
че св. Б. достатъчно добросъвестно и
последователно се води от принципа за разкриване на обективната истина, за да
съобщи и факти, които го уличават в извършването на престъпление, е налице за
обвинението. Тази доказателствена тежест в настоящия случай не е преодоляна. Ето
защо, независимо дали цитираната от подсъдимия реплика, за която се твърди, че е била
отправена от св. Б., е била афектирана
от случилото се със собственото му куче,
порода „лайка”, независимо от съмненията, че тази реплика не е била ангажирана
с намерение от страна на св. Б. за сериозни последствия, тя несъмнено съдържа
закана за саморазправа с подсъдимия. Инкриминираната реплика е била отправена
от подсъдимия в отговор веднага след това. Този въпрос въобще не е бил
изследван от обвинението по повод изготвянето на протеста, въпреки задължението
за това, произтичащо от принципа за разкриване на обективната истина, а този
принцип е приложим не само към дейността на съда, но и към дейността на органите на
досъдебното производство.
Въззивният
съд от своя страна приема за установено, че инкриминираната в обвинителния акт реплика,
вменена на подсъдимия, непосредствено се предхожда от неправомерни действия на
лицето, което обвинението счита за пострадало от престъпление по чл.144, ал.3 НК. Тези неправомерни действия обхващат различен спектър от обществените
отношения, тъй като са свързани с неизпълнение на задълженията на св. Б. да
осигури безопасност във връзка с неговото решение да отглежда едра порода куче
„лайка”, със засягане телесната неприкосновеност на подсъдимия при опита му да
се защити от това куче, както и със закана за саморазправа с подсъдимия,
включително и че „ще реже глави”. Обвинението
напълно е пренебрегнало факта, че дори и лексикалното значение на заканите, за
които се твърди, че са били употребени от св. Б., че „ще реже глави”, се
доближава в много по-голяма степен до съдържанието на закана по чл. 144, ал.3 НК, отколкото отговорът на подсъдимия, че случаят няма да бъде оставен така.
Ето защо настоящият съдебен състав напълно се съгласява с изводите на решаващия
съд, че инкриминираното деяние е несъставомерно не само по чл. 144, ал.3 НК, но
не осъществява състав и на друго престъпление, предвидено в НК.
Заключението
на КППЕ самостоятелно не може да обоснове съставомерност на деянието. Въззивният
съд споделя изводите на решаващия съд, че това заключение, с което е
освидетелстван св. Б., е изготвено обективно и добросъвестно, при наличието на данни за
специални знания на вещите лица К. иГ.в
областта на психиатрията и психологията. Заключението е приело, че свидетелят е
психично здрав, а въз основа на споделеното в интервю, вещите лица са приели,
че той е преживял страх за живота, който
е отзвучал до известна степен след преминаването на заплашителната ситуация. Вещите
лица не са
констатирали симптоми на посттравматично стресово разстройство. Вярно е, че възприемането на подсъдимия с два
кухненски ножа, с по един във всяка ръка, афектирал, изплашил и притеснил св. Б. във връзка с опасност за
неговия живот, както и за живота на членове от неговото семейство. Вярно е също
така, че същият разчел достатъчно сериозно тази опасност, за да промени местоживеенето
си. В настоящия случай обаче преживеният от св. Б. страх за живота произтича преди
всичко от липсата на индивидуална способност да оцени инкриминираното поведение
на подсъдимия в контекста на генезиса на конфликта, както и в контекста на опасността,
произтичаща от собственото му поведение. Субективната преценка на посоченото от
обвинението пострадало лице за степента на застрашеност от действия на дееца, в
настоящия случай до голяма степен е обусловена от липсата на самокритичност към
собствения принос за ескалирането на конфликта до степен подсъдимият да демонстрира,
че държи подръчни средства за защита – два кухненски ножа. Този субективизъм в
оценката на фактите, с който се отличават показанията на св. Б., не само че не отменя
задължението на органите на досъдебното производство и съда да изследват всички
останали елементи, включени в състава на престъпление по чл.144, ал.3 вр. с
ал.1 НК, но дори и поставя по-високи изисквания към проверката на останалия
доказателствен материал, относим към субективния състав на това престъпление.
От
обективна страна св. Б. е възприел подсъдимия в състояние, при което последният
държал в ръцета си два кухненски ножа, но напълно е пренебрегнал последиците от
факта, че самият Б. е съпричастен към действия на физическо насилие към личността на подсъдимия
непосредствено преди това, а именно с камшични удари с веригата на повода на
кучето му. Напълно обосновани са изводите на първия съд, че подсъдимият е
значително по-възрастен мъж от свидетеля
Б. (с около 30 години), а
според даденото описание от св. Б. св. Б. е бил и със значително физическо
превъзходство над подсъдимия. Правилен е изводът на СРС, че в тази ситуация св.
Б. не е оценил значението на своята самонадеяност да пусне без повод и
намордник едро куче, което вече е проявявало своята агресия по различни поводи.
Верен е и изводът, че св. Б. не е оценил значението на упражненото от самия него
насилие, създадената с това опасност за подсъдимия и правото на същия за
ответна реакция, за да се защити. С оглед изложеното въззивният съд също счита,
че страхът, описан в КППЕ във връзка с преживяванията на св. Б. от
демонстрираното от подсъдимия хладно оръжие, не е предизвикан от действия по
чл. 144, ал.3 НК. В контекста на преживяното от подсъдимия до момента, в който
бил заснет от св. Б. да държи два ножа в ръцете си, това действие следва да
бъде разглеждано като демонстрация, с която се цели да бъде отправено
предупреждение, че наличните кухненски ножове ще бъдат ползвани за самоотбрана,
ако бъде нападнат отново.
Измененията във фактическата
обстановка, възприети от въззивния съд, не водят до изменение на крайните
правни изводи, до които е стигнал първият съд за несъставомерност на деянието
от субективна страна. За да се осъществи субективният състав на престъпление по
чл. 144, ал.3 вр. с ал.1 НК, деецът следва да съзнава съдържанието на заканата,
както и че тя е възприета от изплашения като действителна заплаха.[1]
Във връзка със стореното с подсъдимия до този момент, той не е имал основание
да счита, нито се доказва да е считал, че с демонстрацията на кухненски ножове изразява закана за убийство срещу личността
на св. Б.. Вярно е, че за състава на престъплението по чл. 144, ал.3 НК не
е необходимо деецът, когато отправя заканата да има предварително оформено
решение да извърши убийство и да действа в осъществяване на взетото решение.[2]
Но също така е вярно, че с криминализирането на деяние по чл. 144, ал.3 НК не се защитава животът на гражданите, а личната им свобода и с
извършване на такова престъпление деецът цели промяна на поведението и
действията на заплашения противно на волята му в исканата от дееца насока.[3]В
настоящия случай подсъдимият не е целял промяна в поведението и действията на
св. Б., а да покаже намерението си да се защитава при евентуално повторно
нападение. При това положение не се установява подсъдимият да е считал
инкриминираните действия като закана за убийство или да е съзнавал, че те могат
да бъдат възприети по този начин от св. Б..
Във връзка с всичко изложено
въззивният съд се солидаризира с изводите на първия съд, че не е осъществен
субективният състав на престъплението, за което подсъдимият е предаден на съд. В
този случай единственият възможен изход при разглеждане на делото е
постановяването на оправдателна присъда.
Така, при извършената на основание чл.314, ал.1, вр. чл.313 от НПК цялостна
служебна проверка на правилността на атакувания съдебен акт, въззивната
инстанция не констатира наличие на основания, налагащи неговата отмяна, поради първоинстанционният
съдебен акт следва да бъде потвърден, а протестът – да бъде оставен без уважение,
като неоснователен.
Така мотивиран и на основание чл.334, т.6 вр. чл. 338 НПК Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда
от 06.07.2020г. по НОХД 16416/2019г.
на СРС, НО, 109 състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.