О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е № 363
Хасково, 18.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският Окръжен
съд……………………………..…………колегия в закрито
заседание на осемнадесети
ноември ……….…………………………………….
През
две хиляди и деветнадесета…………………………………….година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милена Петева
ЧЛЕНОВЕ: Филип Филипов
Мария Иванова-Георгиева
при
секретаря …………………….……………….…………..и в присъствието на прокурора…………………………………….………..като
разгледа докладваното
от ……………..……председателя………….………………
ВЧНД.625..…по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.341 и сл. от НПК
във вр. с 249 ал.3 от НПК.
Образувано
е по жалба на адвокат С. Ш., защитник на подсъдимия по НОХД № 674/2019 г. по описа
на Районен съд-Свиленград Л.С.Г. против
Определение от 04.11.2019 г., постановено по същото дело и обявяващо липса на
основания за прекратяване на съдебното производство и за връщане на делото на
прокурора, както и на основания за изменение на взетата по отношение на
подсъдимия мярка за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека.
Твърденията в жалбата са за неправилност на съдебния акт, както и за основателност
на направените в хода на разпоредителното заседание възражения срещу
нередовността на сезиращия съда документ. В тази връзка се поддържа, че актът
на прокурора не отговаря на възприетите в ТР 2/2002 г. на ВКС стандарти за
пълнота и яснота на фактическото изложение, като вместо да забележи /дори и
служебно/ този недостатък, съдът приел, че са допуснати единствено технически
неточности, които третирал като явни фактически грешки, отстраними по
предвидения в закона ред. Всъщност, според защитника, липсвало описание на извършеното
от подсъдимия деяние чрез посочване на всички фактически данни, релевантни към
обективната и субективна страна на престъпния състав и това сериозно
накърнявало правото на подсъдимия да реализира ефективна защита срещу
обвинението. На следващо място, не била отчетена бланкетността на наказателната
норма и произтичащата от това необходимост от дефиниране на обективния признак
„противоправно подпомагане“ чрез препратка към законова разпоредба, сочеща
транспортирането на чужди граждани на територията на страната ни като
противорачаща й дейност. Липсвало на следващо място коректно изписване на
законовата норма, на която прокурорът се позовал, за да идентифицира
преминаването през страната от чужденците като нарушаващо закона, тъй изписаният
в обвинителния акт текст не отговарял на действителното съдържание на
нормативния документ, което поставило подсъдимия в състояние на неяснота
относно всички елементи на повдигнатото му обвинение. Защитникът поддържа на следващо
място и отсъствие на изискуемото съгласно цитирания от него тълкувателен акт
единство между обстоятелствената и диспозитивна част на обвинителния акт. В
тази насока се твърди, че от една страна било прието, че чуждите граждани са
преминали в страната ни през границата ни с Република Гърция, от друга – бил
цитиран Регламент /ЕО/ № 539/2001 г. на Съвета от 15.03.2001 година, уреждащ
преминаването на граждани на трети страни през външни граници на държавите-членки.
Следващият недостатък на сезиращия съда
документ, на който защитата се позовава, е отсъствието на аргументация относно
квалифициращия субективната страна на престъплението признак –„користна цел“,
по отношение на който прокурорът ограничил своето изложение да цитат на
наказателната норма в тази й част без да посочи нито вида, нито размера на
преследваната от подсъдимия имотна облага, както и без да ангажира обвинението
с конкретни факти, които се считат за установяващи този компонент от субективното
отношение към извършеното. Относно отказа на съда да измени взетата спрямо
подсъдимия мярка за неотклонение твърденията в жалбата са за формално
произнасяне, липса на мотивировка и бланкетност, тъй като съдът се позовал
единствено на липсата на промяна в обстоятелствата, при които е била взета мярката
„задържане под стража“ и декларирал ненарушаване на презумпцията за
невиновност. Искането, което прави защитата мотивирайки се с изложените доводи,
е за отмяна на определенията по т.3 и
т.6 на чл.248 ал.1 от НПК и за връщане на делото в неговата досъдебна фаза, а
също и за изменение на взетата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение
„задържане под стража“ в друга, по-лека такава.
Възражения
против жалбата не са постъпили.
Съдът
като прецени събраните по делото доказателства и във връзка с изложените в
жалбата доводи, намира за установено следното:
Съдебното
производство по НОХД № 674/2019 година по описа на Районен съд-Свиленград е
образувано по обвинителен акт на прокурора от РП-Свиленград, с който против подсъдимия
Л.С.Г. са предявени две обвинения – за престъпление по чл.281 ал.2 т.1 и т.5
вр. ал.1 от НК и за престъпление по чл.343в ал.2 от НК. Насроченото на
04.11.2019 година разпоредително заседание е проведено с участието на всички
страни, които са били призовани и които съдържанието на обвинителния акт е
определило като такава категория участници в съдебното производство.
Документираните в съдебния протокол процесуални действия не сочат пропуски в
дължимата от съда активност по охраняване на правата на подсъдимия и неговия
защитник, освен липсата на самостоятелна позиция на първия по изброените в
чл.248 ал.1 от НПК въпроси и най-вече по въпросите в т.3 от същия текст, което
обаче следва да се приеме като израз на взето решение от тази страна да
„спести“ собственото си отношение към проблематиката, а единствено да подкрепи
тезата на своя защитник, както в случая е и станало. А защитната позиция е
съдържала искане за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото
на прокурора за ново разглеждане и е била базирана на твърдения за негодност на
обвинителния акт да постави началото на същинския процес, поради такива негови
недостатъци, които поставяли подсъдимия в невъзможност да разбере нито
фактическите, нито правните аргументи, които е имал прокурорът при повдигане на
обвинението. Така обобщени, доводите на защитника са били подробно обосновани
по начин, идентичен с възприетия в частната жалба и затова защитната мотивировка
не следва да бъде повторно възпроизвеждана. Следва да бъде даден отговор на
поставените в нея въпроси, свързани с пълнотата, последователността и
вътрешната кореспонденция на обвинителния акт относно изложението на релевантните
към престъпленията факти и тяхното единство с възприетата от обвинението правна
оценка в аспекта на очертаните с ТР № 2/2002 г. на ВКС стандарти и
гарантиращите правото на защита правила, в това число и правото на обвиняемия
да научи всички факти, върху които прокурорът е базирал своята обвинителна теза
по начин, позволяващ ефективна защита срещу всеки един от тях или срещу
цялостно заявената фактическа съвкупност. В разглежданото определение съдът е
приел, че обвинителният акт, с който той е бил сезиран, изпълнява всички тези
изисквания, защото съзряните от защитника недостатъци не били налице, а обвинителният
документ съдържал ясно, коректно и недвусмислено фактическо изложение, съобразено
„с възприятията и мирогледа на наблюдаващия прокурор“. Без да е в състояние да
коментира извода за съвместимост на обстоятелствената част от акта с мирогледа
на наблюдаващия прокурор, настоящият съд намира, че изводът за адекватност на прокурорския акт към изискванията на чл.246 от НПК и задължителното им тълкуване, е неверен. Прочитът на обвинителния акт сочи
липса на каквото и да е описание на действията, извършени от подсъдимия Г.
преди разкриването на противоправната му дейност от полицейските служители.
Целият първи абзац от прокурорското изложение е посветен единствено и само на
начина, по който се е развила полицейската операция, както и на действията на
полицейските служители, довели до подозрението, че се извършва престъпление, а
след това и до неговото установяване при преустановяване на движението на
преследвания от тях лек автомобил. Както
вече се посочи, описание на поведението на подсъдимия отсъства в тази част на
сезиралия съда документ, а такова описание не се открива и в следващите негови
части. Съобразно възприетия от прокурора стилистичен формат подробният разказ
за стореното от полицейските служители е последван от анализ на резултатите от
огледа на местопроизшествието /отбелязано е още образуването на досъдебното
производство/, както и от коментар върху показанията на разпитаните по делото
свидетели, чието съдържание е обобщено, а представеното от свидетелите
преразказано. Следват изводи относно съставомерността на първото деяние, в
чието извършване Г. е обвинен, а по-късно и изложение на фактите, касаещи
престъплението по чл.343в ал.2 от НК, последвано от заключение по въпроса какви
деяния са били извършени и каква следва да бъде тяхната правна квалификация.
Така възприетият от прокурора прийом за представяне на обвинителната фактология
в никакъв случай не може да бъде окачествен като израз на автономност в избора
на стилистика или технологията на изказа /както вероятно е приел районният съд/,
защото той създава не само обърканост във фактическата картина, а и очевидно
води до неяснота по въпроса – кои действия на подсъдимия прокурорът намира за
установени и как тези действия са рефлектирали върху защитената обществена
сфера, за да се считат те съставомерни по предложената наказателна норма. Както
вече се отбеляза, вместо да посочи как, кога и на кое място подсъдимият е
предприел транспортиране на чуждите граждани, каква е била отправната и
крайната точка на уговорения превоз, каква договореност е била постигната с
превозваните лица /лично или чрез друго лице/, прокурорът се е задоволил да
посочи какво е било установено от полицейските служители, т.е. да опише
единствено завършекът на изпълнителната дейност, но не и предшестващите го
събития, които всъщност са съдържанието на тази дейност. А без такова
съдържание обвинителният акт очевидно страда от основен и непреодолим в хода на
съдебното следствие порок – липса на факти, очертаващи предмета на доказване.
Това че прокурорът е предложил на страните собствения си прочит на
свидетелските показания /макар копирането от заключителното мнение да е лесно
забележимо/, той в никакъв случай не може да запълни коментираната вече
празнота, защото анализът на доказателствата е компонент, различен от фактическата
обстановка и докато първият не е задължителен за обвинителния документ
реквизит, то фактическият материал и то изложен по ясен, последователен,
хронологично подреден и лишен от двусмислия начин, е такава съставна част на
същия, без която централната част на процеса би била лишена от своята изходна
база, а защитата би била поставена в състояние да се брани против нелимитиран
обстоятелствен обхват. Именно до това накърняващо правата на подсъдимия и
застрашяващо защитата му положение е довело съдържанието на разглеждания
обвинителен акт, за изрядността на който изводите на първоинстанционния съд не
могат да бъдат споделени. В този смисъл наведените в жалбата доводи за
непригодността на обвинителния инструмент в аспекта на поставените към него
изисквания за пълнота и еднозначност на инкриминираните събития се явяват
основателни. Невярно обаче твърдението, че в обвинителния акт не е изложена
позицията на обвинението по характеризиращия субективната страна белег „користна цел“. На страница 4 в абзац
трети прокурорът е посочил защо намира, че Г. е извършил престъплението при
специалната цел да набави за себе си имотна облага. В тази връзка е отбелязано,
че транспортирането на чуждите граждани не е била безвъзмездно, а срещу
определено заплащане, което макар и предварително заплатено и включващо общата
цена на трафика, е касаело и възнаграждението за реализирания от подсъдимия
транспорт. Макар с известно основание да се счита, че видът на имотната облага
следва да бъде конкретизиран от обвинението, то такъв недостатък всъщност не е
налице, доколкото съдържащият се и цитиран по-горе текст дава достатъчно
информация по този въпрос, а доколкото за съставомерността се изиска имотната
облага да бъде само преследвана, а не и действително набавена, то
претендираната от защитата детайлизация е лишена от правно основание.
Несъстоятелно на следващо място е и
твърдението в жалбата, че съставът в нормата на чл.281 ал.1 от НК е бланкетен
по отношение на диспозицията „противоправно“, поради което същата е било
необходимо да бъде запълнена с разпоредби от друг нормативен акт. В случая
противоправността на действията по подпомагане на преминаването или
пребиваването в страната е функция на самото незаконно прекосяване на
държавната граница или незаконен престой на чуждите граждани, а на въпроса защо
последните не са отговаряли на изискванията за легално пребиваване е даден отговор
в обвинителния акт, препращащ към разпоредбите в чл.19 ал.1 т.1 и чл.8 ал.1 от
Закона за чужденците в Република България. Вярно е, че текстът от разпоредбата
на чл.19 ал.1 т.1 от същия закон не е изписан коректно от прокурора, пропуснал
в препратката си думата „транзитно“, но
е вярно също, че това не е застрашило така правото на защита, че то да не може
да бъде реализирано в пълния му обем, още повече че задължението на прокурора
да възпроизведе в цялост съдържанието на запълващата норма е спорно в съдебната
практика, а знанието на закона от всички лица предполагаемо. Тук обаче е
необходимо да се отбележи, че позовавайки се и на Регламент /ЕО/ 539/2001 на
Съвета прокурорът вероятно е имал предвид, че законността на престоя е
обусловен от наличието на съответна виза, което обаче отново не е изрично и
ясно заявено в обстоятелствената част на обвинителния акт, а така приложимостта
на това изискване към пребиваващите в страната ни лица е неясна, а транслацията
към регламента лишена от фактическо основание. Не може да не се отбележи и
това, че цитираният регламент е бил отменен към датата на инкриминираната
дейност и заместен с друг документ, третиращ необходимостта от виза на граждани
на трети страни в случаите, когато те преминават външни за съюза граници. Това е
Регламент /ЕС/ 2018/1806 на Европейския
парламент и на Съвета от 14.11.2018 г., с който изрично се отменя преди действащия
Регламент /ЕО/ 539/2001 г. Тази нормативна промяна очевидно е убягнала от
вниманието на прокурора, а виждането на съда, че подобен недостатък може да
бъде отстранен чрез „други способи на НПК“ очевидно не държи сметка за това, че
признаването на подсъдимия за виновен по запълващ бланкетността текст, различен
от предявения, е възможно само при
съответно фактическо обвинение, каквото в случая очевидно отсъства.
Изложените дотук съображения подкрепят основателността на въззивната
жалба в частта й, касаеща неправилността на определението по т.3 на чл.248 ал.1
от НПК. Принципно основателна е жалбата и относно тази част от атакувания акт,
в която е разгледан въпроса за взетата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение.
При обсъждането на така поставената от защитата проблематика съдът действително
е подходил формално и вместо да обсъди доводите за влошено здравословно
състояние на задържания, а преди това да изслуша същия относно болестните му
оплаквания, е препратил към мотивите от определенията, поставени в
производствата по чл.64 и чл.65 от НПК /т.е. към собствените си мотиви/ и декларирал
„запазване“ на презумпцията за невиновност, както и наличието на „процесуални
изисквания за продължаване на задържането“, които не е намерил за необходимо да
конкретизира. Макар и незаконосъобразен, този подход на съда не може да бъде
ревизиран, тъй като констатираната вече необходимост от прекратяване на
съдебния процес и връщането на делото в
неговата досъдебна фаза препятства съда да вземе отношение по въпроса за
мярката, който следва да бъде поставен и разгледан съобразно правилата на чл.65
от НПК. Всъщност фактът, че при постановяване на определението по т.6 съдът е
препратил в своите мотиви към съображения, изложени от съдебен състав с
участието на същия съдия-докладчик, поставя и друг сериозен проблем в развилото
се съдебно производство – за независимостта и безпристрастността на съда. Действително
при разглеждане на въпроса за вземане и изменение на мярката за неотклонение
„задържане под стража“ в развилите по време на досъдебната фаза производства по
чл.64 и чл.65 от НПК съдът многократно и заявявал, че изводът за обоснованост
на предположението за извършено престъпление е различен от заключението за
виновността на обвиняемия, както и че доказателствата се анализират единствено
в аспекта на преценката за адекватност на задържането. Дали обаче даден съдия е
формирал предварително мнение по основни за наказателната отговорност въпроси
следва да се съди не само от съдържанието на съдебните актове, постановени в
производствата по контрола на задържането /още по-малко от техните декларативни
елементи/, а и от всички други обстоятелства, поставящи съмнения във
възникването на компрометиращи обективността обстоятелства. В тази връзка не
може да не бъде отчитан етапът на разследването, в който съдията е бил ангажиран
с контрола на задържането по стража, както и основанията, които са предизвикали същия. В случая материалите от
досъдебното досие установяват, че съдията-докладчик по настоящото дело се е
произнесъл по искане за изменение на мярката за неотклонение в заключителната
фаза на разследването и в момент, в който единственото планувано, но отложено
по молба на обвиняемия, действие е било предявяването на материалите по
делото. И след като към този момент
съдията е взел отношение по съществуването на обосновано предположение за
извършеното престъпление и неговия автор, а след това други доказателства не са
събирани, то неговата безпристрастност е така разколебана, че при повторното
внасяне на делото тя следва да бъде внимателно обсъдена и изрично, а не мълчаливо
разрешена дори при отсъствие на отправени от страните искания.
Изложената
по-горе необходимост от прекратяване на съдебното производство и връщане на
делото за ново разглеждане от прокурора налага отмяна на атакуваното определение
и постановяване на друго, с което жалбата да бъде уважена в частта й, касаеща
произнасянето по т.3 на чл.248 ал.1 от НПК. Както вече се посочи, мярката за
неотклонение следва да бъде разгледана по правилата за контрол в досъдебната
фаза на производството.
Така мотивиран, съдът
О П Р
Е Д Е
Л И :
ОТМЕНЯ
Определението, постановено в разпоредителното заседание от 04.11.2019 г. по НОХД № 674/2019 година по
описа на Районен съд-Свиленград, с което е прието, че в хода на досъдебното
производство не са допуснати отстраними съществени нарушения на процесуалните
правила, довели до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия, вместо
което:
ПРЕКРАТЯВА съдебното производство по НОХД № 674/2019 година по описа на
Районен съд-Свиленград и връща делото на прокурора.
Определението
не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:1. 2.