№ 10416
гр. София, 04.03.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20251110103473 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от Е. Д. М. против Върховен
касационен съд, с която се претендира да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца
сумата от 24 999 лева, представляваща обезщетение за причинените му в резултата на
непозволено увреждане неимуществени вреди в периода от 16.04.2020 г. до 08.01.2025
г.
В исковата молба ищецът твърди, че непозволеното увреждане се изразява в
превратното осъждане на ищеца на лишаване от свобода от състав на ВКС въз основа
на лъжливи свидетелски показания.
Съдът намира следното:
Предявеният иск е недопустим, като съображенията за това са, както следва: Въз
основа на твърденията на ищеца, предявеният иск следва да се квалифицира по чл.2 от
ЗОДОВ. Съгласно тази разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от разследващи органи, прокуратурата или съда в следните случаи:
задържане под стража или налагане на друга посочена мярка за принуда, когато са
били отменени; нарушаване на права, защитени по чл.5 § 2-4 от КЗПЧОС /нарушени
права при задържане/; обвинение в престъпление, ако лицето бъде оправдано или
образуваното производство прекратено поради неизвършване на деяние; налагане на
наказание, когато лицето бъде оправдано; прилагане на административна мярка,
когато решението бъде отменено като незаконосъобразно; изпълнение на наказание
над определения срок, незаконосъобразно използване на СРС и установено нарушение,
извършено от орган на досъдебното производство чрез разгласяване на материали по
разследването в нарушение на презумпцията за невиновност или при публично
изявление, в което обвиняем се представя като виновен.
В случая ищецът навежда оплаквания от действия на ВКС, изразяващи се в
превратното осъждане на ищеца на лишаване от свобода от състав на ВКС въз основа
на лъжливи свидетелски показания, което не представлява хипотеза на чл. 2 ЗОДОВ.
Такава хипотеза, даваща основание за защита по чл. 2 от ЗОДОВ, законодателят не е
предвидил, видно от гореизброените хипотези. Защитата, която законът указва, че
държавата дължи на граждани по ЗОДОВ се отнася до лица, които са били субекти на
прилагане на принудителни, наказателни или административнонаказателни мерки и
наказания, за които е установено, че са били незаконосъобразни. От този закон не
могат да се ползват лица, които считат, че не са удовлетворени техни оплаквания и
възражения по повод произнасяния на съда.
1
Нещо повече, в случая за ищеца е налице друг път за защита – искане на
възобновяване на наказателното производство, в случай че са налице предпоставките
за това.
Следва да се посочи освен това, че соченото нарушение на ХОПЕС в исковата
молба, не е относимо. Хартата ще се прилага в случай, че ответникът е прилагал
съюзна правна норма, а в настоящата хипотеза органът е бил сезиран с жалба по реда
на НПК. Видно е, че ответникът е прилагал норми от вътрешното право, а не от
правото на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага. Твърдението за нарушение на
ЕКПЧОС само по себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ, защото ЕС все
още не се е присъединил към ЕКПЧОС, поради което ЕКПЧОС не е част от правото на
ЕС. Освен това ЕКПЧОС се прилагат субсидиарно, доколкото липсва вътрешна правна
уредба или норма от вътрешното право е тълкувана и приложена в нарушение на
норма от ЕКПЧОС. В случая обаче липсват фактически твърдения за тези
обстоятелства. Ищецът се е ограничил само да извършва правна квалификация, която
обаче не обвързва съда. Заради липсата на твърдения, които да се подвеждат под
хипотезата на нормата на чл. 2в ЗОДОВ, съдът намира, че предявеният иск е
недопустим и по това правно основание, посочено от ищеца – в този смисъл напр.
Определение № 40/12.01.2023 г. по гр. дело № 4870/2022 по описа на ВКС, III г.о.
Съдът намира, че с предявяването на настоящия иск ищецът Е. М. не преследва
легитимен интерес и действието представлява злоупотреба с право по смисъла на чл.
57, ал.1 от Конституцията, чл. 17 от Европейската конвенция за защита правата на
човека и основните свободи/ по аналогия от чл. 35, т.3, б.“а“от конвенцията/ и само на
това основание искът се явява недопустим.
Съгласно член 35, § 3 (а) – Условия за допустимост от Европейската конвенция
за правата на човека съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба,
подадена на основание член 34, когато счете, че жалбата представлява злоупотреба с
правото на жалба. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в
обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно
упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено.
Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на
правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното
функциониране на Съда и точното провеждане на производството пред него,
съставлява злоупотреба с правото на жалба./ в т. см. Miroļubovs and Others v.Latvia/.
Приема се, че жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато отново и
отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до Съда, подобни на жалба,
подадена по-рано и вече обявена за недопустима./ в т.см. M. v. the United Kingdom и
Philis v. Greece, и двете Решения на Комисията/. Не може да бъде ангажимент на Съда
да разглежда поредица от необосновани и дразнещи оплаквания или други явно
неправомерни действия на жалбоподателите или техните упълномощени
представители, които създават неоправдана работа на Съда, несъвместима с реалните
му функции в съответствие с Конвенцията/ в т. см. Bekauri v. Georgia (предварителни
възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy ; Simitzi-Papachristou and Others v.
Greece/.
На 11 април 2024 г. е приета Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския
парламент и на Съвета. Същата има за цел да предостави защита на физическите и
юридическите лица, ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с
които се злоупотребява[1]било то чрез съдебни тактики, предприети от ищеца и
използвани недобросъвестно, като тактики, отнасящи се до избора на юрисдикция,
предявяване на един или повече изцяло или частично неоснователни иска или на
прекомерни искове, използване на тактики за забавяне на производството или искания
2
за прекратяване на делото на късен етап от производството, започване на множество
съдебни дела по сходни въпроси и причиняване на непропорционални разноски за
ответника по производството. Директивата се прилага само относно граждански и
търговски дела с трансгранично значение установява минимални правила, като по този
начин дава възможност на държавите членки да приемат или запазят разпоредби, които
са по-благоприятни за лицата, ангажирани в публично участие, включително
национални разпоредби, с които се установяват по-ефективни процесуални гаранции.
Принципно предявяването на един иск за цели различни от разрешаването на
гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо следва да бъде третирано като
недобросъвестно упражняване на правото на иск. Макар и с тесен предметен обхват
Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета предлага следните
индикации за производства, с които се злоупотребява: а)непропорционалният,
прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него, включително
прекомерната стойност на спора; б)наличието на множество производства, започнати
от ищеца или от свързани страни във връзка със сходни въпроси; в)сплашване, тормоз
или заплахи от страна на ищеца или неговите представители преди или по време на
производството, както и сходно поведение на ищеца по сходни или паралелни дела;
г)недобросъвестното използване на процесуални тактики, като например забавяне на
производството, търсене на най-юрисдикция чрез злоупотреба или измама или
недобросъвестно прекратяване на делата на по-късен етап от производството.
Неизчерпателно посочените индикации не са чужди за националната съдебна
практика. Например в Разпореждане № 321 от 04.12.2018 г. по ч. гр. д. № 3772 / 2018
г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение е посочено, че многократното
сезиране на съда с едни и същи жалба, когато те са процесуално недопустими не води
до упражняване на предоставените от законодателя процесуални права в съответствие
със закона, чиято цел е споровете да намират своето разрешение. В практиката си ВКС
нееднократно/ например в определения № 761 от 30.11.12г. по ч.т.д.№ 497/12г. на І
т.о.на ВКС и № 376 от 10.05.10г.по ч.т.д.№ 350/10г.на І т.о.на ВКС/ е посочвал, че
последователно създаваната верига от частни жалби, съставлява злоупотреба с право
по смисъла на чл.3 от ГПК. Законодателят не е въвел ограничение на броя частни
жалби, които могат да бъдат подадени срещу акт на съда за връщане на недопустима
жалба. Липсата на подобно ограничение обаче не означава, че това може да се прави
до безкрай. Нормите се създават при презумпцията, че адресатите им са
добросъвестни. Общият разум на закона изключва осигуряване на възможност на
страната да подава неограничен във времето брой нередовни или недопустими жалби.
Когато превратно се упражняват права, увреденият може да иска и следва да получи
преустановяване на увреждащата го злоупотреба. Съгласно приетото в постановено по
реда на чл.290 от ГПК решение № 257 от 14.07.2011г. по гр.д.№ 1149/09г.на ІV г.о. на
ВКС – превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения
интерес и правните последици са отказ от защита им, като в зависимост от естеството
на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да
иска съответно или обезщетение, или преустановяване на увреждащата злоупотреба,
или и двете. Съдът, от друга страна, има задължението да поддържа баланса между
страните и да гарантира, че всяка от тях ще получи справедливо изслушване,
разглеждане и произнасяне. В този смисъл, съдът е длъжен да вземе мерки да
организира адекватно своевременното разглеждане на делото, в разумен срок, вкл. да
преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право.
На следващо място, следва да се посочи, че настоящото производство е
недопустимо и поради по-рано образувано дело между същите страни и със същото
искане. В тази насока следва да се отбележи, че след служебна справка съдът
констатира, че при СРС са образувани множество дела между същите страни, а
3
именно Е. Д. М., като ищец, и ВКС, като ответник, и със идентично искане, а именно
присъждане на обезщетение за причинени вреди от действия на съдебния състав във
връзка със задържането му по обвинение за грабеж, за каквото престъпление ищецът
твърди, че не е извършил. В определение на ВКС по ч.гр.дело № 1929/2023 г. се
изтъква, че конкретното съдържание на всяка една жалба и искане, които ищецът е
отправил към ВКС, е въпрос от съществото на спора. Преценката относно това какъв е
предметът на делото следва да се извърши въз основа на изложените твърдения в
исковата молба, а те са идентични в отправената искова молба по настоящето дело,
както и в предходно образуваните дела /напр. гр. дело 3454/2025 г. по описа на СРС е
идентично с настоящото, като е различен единствено периодът на увреждането/. По
посоченото гр. дело, както и по останали образувани при СРС дела, дори депозираната
искова молба е идентична, като от ищеца се прави единствено корекция с мастилена
паста относно началния или крайния срок, за който претендира обезщетение. Ето защо
е налице и основание за прекратяване на производството и на осн. чл. 126 ГПК.
В процесният случай следва да се посочи, че ищецът е един от т.н. „масови
ищци“, който със завеждането на съдебни искове не преследва разрешаване на
гражданскоправен спор. На практика ищецът иска пререшаване на приключило в с
влязла в законна сила присъда наказателно производство, което е недопустимо. Следва
да се посочи, че само от началото на функциониране на ЕИСС и само в Софийски
районен съд, към настоящия момент ищецът е образувал общо 1076 дела, които по
същество преследват пререшаване на въпрос, по които е налице влязла в законна сила
присъда за извършено престъпление.
С оглед горепосоченото, съдът намира предявения иск за недопустим, поради
което и исковата молба на основание чл. 130 ГПК следва да бъде върната.
В исковата молба е обективирано и искане за допускане на правна помощ, което
съдът намира за неоснователно. Това е така, тъй като съдът достигна до извод за
недопустимост на предявения иск, а съгласно чл. 24, т. 2 ЗПП правна помощ по чл. 21,
т. 2 и 3 не се предоставя, когато претенцята е очевидно недопустима.
С оглед на горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА искова молба /озаглавена „жалба“/ с вх. № 19549/21.01.2025 г. по описа
на СРС, подадена от Е. Д. М., ЕГН: ********** против Върховен касационен съд като
процесуално недопустима.
ОТХВЪРЛЯ искането на Е. Д. М. за предоставяне на правна помощ по реда на
чл.95 ГПК, обективирано в сезиращата съда искова молба /озаглавена „жалба“/ с вх. №
19549/21.01.2025 г.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 3473 по описа на съда за 2025 г.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от определението на ищеца на посочения в исковата
молба адрес за получаване на призовки и съобщения.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от
връчването му пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4