№ 132
гр. Велико Търново , 09.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на осемнадесети май, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело
№ 20214001000132 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозирана въззивна жалба от ГР. П. ИВ. и СТ. Л. ИВ. срещу
Решение № 260017/ 02.12.2020 г. по Т.д. № 107/ 2019 г. по описа на ОС – Габрово, с
което съдът е отхвърлил като неоснователни предявените от тях исковете срещу ЗД
„Бул Инс“ АД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
смъртта на тяхната внучка И. В. К. на вследствие на ПТП на 06.12.2014 г., в размер на
по 60 000 лв. за всеки, ведно със законната лихва от 09.04.2017 г. до окончателното
изплащане. Решението е постановено при участие като трето лице – помагач на
ответника на Агенция „Пътна инфраструктура“. Считат постановеното решение за
неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснати от съда груби нарушения
на материалния закон – по приложението на чл.52 ЗЗД. Неправилно и необосновано
съдът приел, че между жалбоподателите и починалия не била изградена близка и
емоционална връзка, различна от обичайната, даваща им право да получат обезщетение
съгласно разясненията в ТР № 1/ 2016 г. Анализират събраните по делото
доказателства, които според тях установяват по категоричен начин, че между тях и
починалата е съществувала трайна връзка и изключително близки отношения и
вследствие на внезапната й смърт те търпят продължителни болки и страдания, чийто
интензитет значително надхвърля обичайните, още повече че внучката им е
1
агонизирала в състояние на кома две години, при което агонията е била и тяхна.
Считат, че съдът не е обсъдил конкретните обстоятелства по делото, игнорирал е
действителния обем на вредата от събитието и се е впуснал в общи и абстрактни
съждения. Сочат, че силната емоционална и духовна връзка предполагат взаимност и
обич, които не са традиционни за всички семейства, а изводът на съда, че мъката е
нормална психологична реакция при загуба на близък, е несъстоятелен. Излагат, че
решението на ОС – Габрово навежда непознаване на трайно установената съдебна
практика, формирана по сходни казуси. Молят съда да отмени решението и уважи
исковите им претенции в пълния заявен размер. Процесуалният им представител
претендира присъждането на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв. за двете
инстанции. В подадена наименована от тях „допълнителна въззивна жалба“ те
доразвиват съображенията си за неправилност на решението без да излагат нови
оплаквания.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК ЗД „Бул Инс“ АД е подал отговор на въззивната
жалба със становище за нейната неоснователност. Счита, че съдът подробно, при
правилна преценка на събраните доказателства и в съответствие със закона и ТР № 1/
2016 г. на ВКС е обосновал правните си изводи за липса на материална легитимация на
ищците да получат обезщетение предвид недоказаност на изключително близка
емоционална връзка между тях и починалото лице, различна от обичайната. Моли
решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице – помагач Агенция „Пътна инфраструктура“ споделя изложените
от първоинстанционния съд мотиви за липса на материална легитимация на ищците да
получат застрахователно обезщетение. Моли решението да бъде потвърдено.
В изпълнение на задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд извърши
служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му
в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до
неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е
разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата
недопустимост.
Съдът, като взе становищата на страните и събраните по делото доказателства, в
рамки на въведения с жалбата предмет на въззивното производство, намира следното:
На основание чл.272 ГПК ВТАС препраща към изложената от
първоинстанционният съд фактическата обстановка по делото, която е изяснена
правилно и детайлно и жалбоподателите не правят оплаквания срещу възприетите от
съда факти и обстоятелства, релевантни към спорното материално право. Установено е
2
следното: На 06.12.2014 г. при ПТП е пострадала И. В. К. на 23 г. – внучка на ищците
ГР. П. ИВ. и СТ. Л. ИВ., която е била пътник в управлявания от Д. П. С. лек автомобил.
Отговорността на водача при управление на този автомобил е била предмет на
задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите, сключена с
ответното дружество, валидна към датата на ПТП. Механизмът на ПТП е изяснен от
приетата по делото съдебно-автотехническа експертиза: При облачно време, с лека
мъгла, констатирани от водача неравности по пътното платно на автомагистрала
„Хемус“ и мокра пътна настилка Стоянов управлявал автомобила със скорост около
114 км/ч. Непосредствено преди мястото на ПТП е имало поставени знаци В26 за
ограничаване на скоростта до 70 км/ч., съчетани със знак А15 – "Опасност от хлъзгане"
и знак Т14 - "При сняг и зимни условия". Водачът късно забелязал наличието на
препятствие на платното – дупка с площ около 1 м и дълбочина 10 см, при което с
левите си гуми лекият автомобил преминал през нея. Те се спукали и джантите се
деформирали и това довело до загуба на устойчивост на автомобила и занасянето му
наляво и впоследствие от действията на водача – надясно, при което задната дясна част
на автомобила напуснала пътното платно, ударила се в мантинелата и автомобилът
започнал въртеливо движение спрямо вертикалната си ос обратно на часовниковата
стрелка. При удар на задната част на автомобила в металния кол за закрепване на
мантинелата, петата врата се отворила, задните дясна и средна седалки се пречупили,
при което И. К. е „изхвръкнала“ от автомобила и ударила главата си в мантинелата.
Според вещото лице в зависимост от отстоянието на възприемане на препятствието
водачът е имал обективна възможност да предприеме спиране чрез задействане на
спирачния педал, заобикаляне на дупката от ляво чрез завъртане на волана наляво или
намаляване на скоростта и обкрачване на дупката. Вследствие на удара К. получила
тежка съчетана черепно-мозъчна травма, била откарана в кома в болница в гр. Варна,
където е проведено продължително лечение, но състоянието й е останало тежко,
настъпили множество усложнения, в епикризата е посочена тенденция за
продължаване на вегетативните кризи, на 28.09.2016 г. била приведена в реанимация в
болница в гр. Габрово, където на 09.04.2017 г. починала без да излезе от коматозното
състояние. Приживе е предявен от нея иск срещу застрахователя за заплащане на
обезщетение за причинените й неимуществени вреди, а след смъртта й делото е
продължено от нейните родители и с влязло в сила решение й е присъдено
обезщетение в размер на 800 000 лв. Във връзка с направеното възражение на
застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата чрез
непоставяне на обезопасителен колан, вещото лице по настоящото дело е дало
заключение, че предвид обстоятелството, че коланът, с който е оборудван процесният
автомобил, е двуточков, с оглед механизма на ПТП и действалите инерционни и
ротационни сили, дори и правилно поставен, той не може да е ефективен и да
предотврати изпадането на тялото от автомобила.
3
По делото са събрани гласни доказателства – показанията на сестрата на
пострадалата св. С. К., които установяват, че двете със сестра й били изключително
близки със своите баба и дядо – ищците по делото, които са помагали на родителите
им в отглеждането им като малки деца. Всички живеели в гр. Габрово и имали
традиция да се събират на обяд всяка неделя, за всеки рожден ден им правели торта. Те
били много горди с успехите на И., която била отлична студентка и след всяка сесия
черпели целия вход със сладки. Видно от представената студентска книжка, И. К. е
била студентка в гр. Варна от 2010 г. по специалност „Дентална медицина“, в пети курс
към датата на ПТП. Свидетелката разказва, че най-ужасно преживяване за нея било да
отиде при баба си и дядо си и да им съобщи за инцидента и никога няма да забрави
ужаса по лицата им. Докато била в болницата се обаждали всеки ден, за да научат как
е, не очаквали да има летален край, все се надявали тя да се подобри и когато починала,
целият им свят се сринал и силно се депресирали. Дядо й пиел хапчета за сън, често
сънувал сестра й разказвал сънищата си, два пъти седмично ходел на гробищата, за да
се грижи за цветята. Свидетелката посочва, че докато майка им работела в чужбина,
баба им и дядо им се грижили за тях, давали им пари. Последните показания съдът не
приема за достоверни, тъй като нито в исковата молба са наведени подобни твърдения,
в показанията липсва каквато и да било конкретика – кога майката е отсъствала, за
колко време и пр., нито има ангажирани доказателства в подкрепа на изложения факт.
При така изяснената фактическа обстановка формираните от
първоинстанционния съд правни изводи по предявените субективно съединени искове
с правно основание чл.226 ал.1 КЗ – отм., за доказаност на изискуемите от закона
предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на
вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП и за липса на материалната
легитимация на ищците да получат такова, се споделят изцяло от настоящата
инстанция, която на основание чл.272 ГПК препраща към изложените в тази насока
мотиви.
По делото е доказано осъществяването на всички елементи на фактическия
състав, обуславящ отговорността на застрахователя за репариране на причинените от
застрахования при него деликвент вреди на трети лица. Безспорно се установява, че
застрахованият водач е допуснал нарушение на чл.20 ал.2 ЗДв.П, като е управлявал
процесния автомобил със скорост, несъобразена с атмосферните условия, състоянието
на пътя и с конкретните условия на видимост, което му е попречило да забележи
своевременно необозначеното препятствие на пътното платно и да предприеме
адекватни действия за избягването му. Поведението му е противоправно и виновно при
форма на вината непредпазливост. В пряка причинно-следствена връзка с деянието са
причинени сериозни травматични увреждания на внучката на ищците, довели
впоследствие до смъртта й. Налице е застрахователно събитие по см. на §1 т. 4 от ДР
4
на КЗ.
Независимо от горния извод, предявените искове по чл.226 ал.1 КЗ – отм. според
настоящата инстанция са неоснователни и отговорността на застрахователя не следва
да бъде ангажирана по следните съображения: С Тълкувателно решение № 1/
21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. бе разширен кръгът на
лицата, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта
на техни близки, като бе прието, че освен посочените в Постановление № 4/ 25.05.1961
г. низходящи – деца, възходящи – родители и съпруг на пострадалия и в
Постановление № 5/ 24.11.1969 г. – фактическият съжител, отглежданото от
пострадалия неосиновено дете и отглеждащият пострадалия, „по изключение“
възможността за обезщетяване следва да се допусне и за лица, създали трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и търпящи от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В
разясненията, дадени от ВКС, е посочено, че претендирането и получаването на
обезщетение не е обусловено от формалното наличие на родствена връзка, защото в
традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите,
съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг
и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна
и емоционална близост и тази нормално присъщата близост между роднини изключва
правото на обезщетение. Само ако вследствие на конкретни житейски обстоятелства
привързаността между родствениците е станала толкова силна, че смъртта на единия е
причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливостта
изисква да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. Особената близост подлежи на доказване, защото тя е отграничителният
критерий, който дава основание да се направи изключение от разрешението, залегнало
в постановления № 4/ 61 г. и № 5/ 69г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право
на обезщетение имат само най-близките на починалия.
В настоящия казус събраните по делото доказателства не аргументират извод, че
между ищците и починалата вследствие на ПТП тяхна внучка са съществували близост
и привързаност, различни и надхвърлящи присъщите за този вид родствени отношения.
Нормално е в българското общество прародителите да помагат на своите пораснали
деца в грижите им за отглеждането на техните деца особено когато живеят в едно и
също населено място, естествено е те да поддържат връзка помежду си, да общуват
често, да празнуват заедно, да се радват и гордеят за успехите им, да преживяват
проблемите им и пр., при които традиционни отношения е неминуемо смъртта на внук
да не им причини силно страдание и да не представлява за тях непрежалима загуба.
Доказателствата не установяват да са се случили такива житейски обстоятелства, които
5
да са породили изключителна близост в отношенията между ищците и внучката им И.
К., идентични на тези, които са съществуват между родители и дете. Внучка им е
живяла през последните четири години в гр. Варна, имала е собствен живот и е
поддържала с тях нормалните близки отношения, характерни за връзката внук –
прародители. Макар и негативните им емоционални изживявания да са по-
продължителни поради обстоятелството, че внучка им е била дълго време в болница,
вегетирала е в състояние на кома без състоянието й да се подобрява, техните морални
страдания не могат да бъдат определение като различни от тези, каквито биха изпитали
всяка любяща баба и любящ дядо – непреодолима мъка до края на живота им.
Следователно, по делото не се доказаха предпоставките за присъждане на
застрахователно обезщетение.
С оглед на изложеното, изводът на окръжния съд, че ищците не са материално
легитимирани да получат обезщетение на основание чл.432 ал.1 КЗ е правилен и
решението му, с което исковата им претенция е отхвърлена като неоснователна, следва
да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора на ответника ЗД „Бул Инс“ АД следва
да бъдат присъдени направените по делото разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение – сумата 4800 лв. с вкл. ДДС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260017/ 02.12.2020 г. по Т.д. № 107/ 2019 г. по
описа на ОС – Габрово.
ОСЪЖДА ГР. П. ИВ. с ЕГН ********** и СТ. Л. ИВ. с ЕГН ********** – и
двамата от гр. Габрово, ***********, да заплатят на ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********,
сумата 4800 /четири хиляди и осемстотин/ лв. – направени за въззивното
производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7