О П Р Е Д Е Л Е Н И
Е № 260177
гр. Шумен, 03.12.2020 г.
Шуменският окръжен съд,
в закрито заседание на трети декември, през две хиляди и двадесета година, в
състав:
Председател: Константин Моллов
Членове:1. Зара Иванова
2. мл. с. Соня Стефанова
като разгледа докладваното от окръжен съдия Константин Моллов в.ч.гр.д.
N 441 по описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.413, ал.2 във вр. с чл.274, ал.1, т.2 от ГПК.
Постъпила е частна
жалба от „Ай тръст“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, 1463,
район Триадица, бул. ... № 146 бизнес център България, страда А, представлявано
от управителя И.Ш., действащо чрез пълномощника си юриск. В.Г., срещу
Разпореждане № 260299/12.10.2020 г. по ч.гр.д. № 1049/2020 г. на НПРС, с което
е отхвърлено частично заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
основание чл. 410 от ГПК на „Ай тръст“ ЕООД, срещу М.И.М., ЕГН ********** с
адрес *** ....№ 7Б, за следите суми: 62,10 лв. административни разноски; 167,58
лв. възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство; 58,94лв.
законна лихва за забава по договор за предоставяне на поръчителство за периода
от 21.01.2019 г. до 17.09.2020 г., както и за юрисконсулско възнаграждение за
разликата над 50 лв. до претендираните 100 лв. Жалбоподателят счита
разпореждането за неправилно, незаконосъобразно, необосновано и немотивирано.
Излага, че нито една от хипотезите на чл.411, ал.2, т.3 ГПК не е налице.
Дружеството било изправната страна по договора за предоставяне на
поръчителство. След покана от третото за процеса лице - „Кредисимо“ ЕАД,
заявителят изпълнил задължението си по чл.3 от договора, като погасил всички
задължения на длъжника по Договора за кредит. Излага още, че длъжникът не бил
задължен да сключва договор за предоставяне на поръчителство при сключването на
договора за кредит. Това не била единствената възможност за обезпечаване на
кредита, била налице възможност да сключи необезпечен кредит или да представи
банкова гаранция. Ето защо клаузата не била неравноправна, нито вероятно
неравноправна. Клаузата за наказателна лихва била уговорена в раздел Х, чл.2 от
Общите условия, неразделна част от Договора
за кредит, а предвидения размер бил съобразен с чл.33, ал.2 ЗПК. Задължението
за административни разноски се дължало на осн. чл.7, раздел VІ от Общите
условия вр. с чл.2.6 Раздел VІІІ от Общите условия и било начислено за действително
извършени разноски по изпращане на покани и съобщения до длъжника, за което бил
съставен протокол. Предвид това посочените клаузи не били неравноправни,
съответно вероятно неравноправни. Жалбоподателят твърди още, че с атакуваното
разпореждане заповедния съд отхвърлил изцяло претендираното юрисконсулско
възнаграждение. Моли съдът да отмени разпореждането, като се произнесе по
същество да бъде издадена заповед за изпълнение за сумите, претендирани в
заявлението по чл.410 от ГПК, да присъди юрисконсулско възнаграждение за
заповедното производство, както и разноски за настоящото производство.
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, при
наличието на правен интерес, поради което е допустима.
Съдът, след като се запозна с доказателствата по делото, намира частната
жалба за неоснователна, поради следните
съображения:
Производството пред НПРС е образувано по заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК от „Ай тръст“
ЕООД гр. София, срещу длъжника М.И.М. от гр. Нови пазар, за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК за следните суми: 700лв. главница по Договор за
кредит; 62,10лв. административни разноски; 167,58лв. възнаграждение по Договор
за предоставяне на поръчителство; 60,14 лв. възнаградителна лихва за периода
21.12.2018 г. – 20.06.2019 г.; 109,93лв. законна лихва за забава по Договора за
кредит от 21.01.2019 г. – 17.09.2020 г.; 58,94лв. законна лихва за забава по
Договор за предоставяне на поръчителство за периода 21.01.2019 г. – 17.09.2020
г. , както и законна лихва считано от датата на подаване на заявлението в съда,
до окончателното изплащане на сумата. Претендира и заплащането на разноски в
размер на 25лв. държавна такса и 100лв. юрисконсулско възнаграждение.
Посочено е, че вземането произтича от неизпълнено парично задължение по
Договор за кредит № 1201208 от 21.12.2018 г. сключен между „Кредисимо“ ЕАД и М.И.М.,
обезпечен чрез сключен на 21.12.2018 г. Договор за предоставяне на
поръчителство между „Ай тръст“ ЕООД и М.И.М..
С Разпореждане № 260299 от 12.10.2020 г. по ч.гр.д. №1049/2020 г., съдът
е отхвърлил частично заявлението на „Ай тръст“ ЕООД срещу М.И.М., за следите суми: 62,10 лв. административни
разноски; 167,58 лв. възнаграждение по Договор за предоставяне на
поръчителство; 58,94лв. законна лихва за забава по Договор за предоставяне на
поръчителство за периода от 21.01.2019 г. до 17.09.2020 г., както и за
юрисконсулско възнаграждение за разликата над 50 лв. до претендираните 100 лв.
Претенцията в останалата част е уважена, като е издадена заповед по чл.410 ГПК
за сумите 700лв. главница по Договор за кредит; 60,14 лв.
възнаградителна лихва за периода 21.12.2018 г. – 20.06.2019 г.; 109,93лв.
законна лихва за забава по Договора за кредит от 21.01.2019 г. – 17.09.2020 г.;
законна лихва считано от датата на подаване на заявлението в съда, до
окончателното изплащане на сумата, както и разноските в размер на 25лв.
държавна такса и 50лв. юрисконсулско възнаграждение.
За да отхвърли заявлението съдът се е мотивирал, че уговорените в
договора административни разноски, възнаграждение по договор за поръчителство и
законна лихва за забава по договора за поръчителство са нищожни. Разходите за
такси за извънсъдебно събиране на кредита противоречат на чл.10а ал.2 ЗПК. Като
не е включил възнаграждението за поръчителя в общата сума дължима от
потребителя, заявителят е заобиколил изискването за точно посочване финансовата
тежест на кредита, поради което клаузите са нищожни съгласно чл.21, ал.1 ЗПК.
Не са спазени и изискванията на чл.11, ал.1, т.10, т.11 ЗПК, което прави договорът
недействителен съгласно чл.22 ЗПК. Освен това, според съда, възнаграждението на
поръчителя противоречи и на добрите нрави, и съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД също се
явява нищожен.
При така установената
фактическа обстановка, съдът достигна до следните изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.1 ГПК
съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със
закона или с добрите нрави, а съгласно т.3, на чл.411, ал.2 /нова - ДВ бр.100/2019 г./ заповедният съд е
задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на
заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. С
оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на
пар.13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно
разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл.24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл.143-чл.148 от
ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В чл.143,
ал. 2 ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло
да се приеме, че е налице неравноправна клауза.
В случая вземането
произтича от Договор за потребителски кредит, сключен между „Крадисимо“ ЕАД и М.И.М.
на 21.12.2018 г. за сумата 700лв., за срок от 6м., при ГПР - 50,00% и
лихвен процент по кредита – 28,87%. Общият размер на всички плащания е
760,14лв. /главница + лихва/, като общата сума на погасителната вноска за всеки
месец възлиза на сумата от 126,69лв. Кредитът е обезпечен чрез сключен между „Ай
тръст“ и длъжника Договор за предоставяне на поръчителство от същата дата
21.12.2018 г., с който поръчителят се задължава да сключи договор за
поръчителство с „Кредисимо“, по силата на който да отговаря солидарно с
потребителя пред „Кредисимо“ за всички задължения по Договора за потребителски
кредит. И между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай тръст“ ЕООД е сключен Договор за
поръчителство също от 21.12.2020 г.
Съгласно чл.4 от
Договора за предоставяне на поръчителство, поръчителят има право на
възнаграждение за изпълнение на задълженията по договора. Претендираната сума в
заявлението за възнаграждение по Договора за предоставяне на поръчителство е
167,58 лв. Съгласно Приложение № 1 към последния възнаграждението е 67,93лв. на
месец за периода на действие на Договора за кредит, т.е. за целия срок на
договора възлиза на сумата от 407,58лв., което е повече от половината от
предоставената сума по кредита -700лв. Това възнаграждение не е включено към
месечните вноски по кредита, при което същата би станала 194,62лв.
В тази връзка, макар всеки един от договорите, представени на съда със заявлението по чл. 410 ГПК, а именно: договорът за кредит и договорът за поръчителство, формално да представляват самостоятелни договори, при внимателния им анализ се установява договорна обвързаност между кредитора и поръчителя, което е видно както от уговорката за сключване на договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя ЮЛ-поръчител, сключването на договора за поръчителство в същия ден, така и с изричната уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение по кредита /чл. 8, ал. 5 от Договор за предоставяне на поръчителство/.
Ето защо, както правилно е приел и районният съд, дългът по кредитното правоотношение с така уговорените акцесорни плащания следва да се разглеждат като едно цяло, тъй като е видно, че задължението към поръчителя е неделимо от основното задължение по кредитното правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по кредита. Зад обособяването на отношенията по обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен договор, се стига до заобикаляне на закона и забраната за уговаряне на допълнителни такси във връзка с усвояването и управлението на договора- чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
В изчисляването на годишния процент на разходите /"ГПР"/ следва да се включи и дължимото възнаграждение по Договора за предоставяне на поръчителство, при което обаче се превишава стойността на максимално допустимия размер на ГПР, регламентиран в императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК - петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута по постановление на МС на Р. България.
По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК - "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. При анализиране на чл. 4, ал. 1-3 от процесния Договор за потребителски кредит, става ясно, че при сключване на договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от "Кредисимо" юридическо лице-поръчител, сроковете за одобрение и за сключване на потребителски кредит са няколкократно по-кратки. Изрично в чл. 4, ал.1, изречение последно от кредитния договор е предвидено, че при сключване на договор за поръчителство с одобрено от "Кредисимо" ЮЛ-поръчител в отношенията между страните по кредитния договор се прилагат съответните разпоредби на Общите условия относно обезпечението. От изложеното безспорно се налага извода, че разходът "възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство" е пряко свързан с процесния договор за кредит и е известен на кредитора при подписването му, т. е. това възнаграждение представлява "общ разход по кредита" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв в "ГПР" по процесния договор за кредит. Освен това от двата договора: договора за кредит и договора за поръчителство е видно, че са сключени на една и съща дата, без да има данни за последователността им в темпорално отношение.
В разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК е предвидено: "Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Р. България". Цитираният законов текст е насочен към избягване възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР не може да надвишава 50%. Видно от стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, ГПР по настоящия договор за кредит е точно 50%, ето защо е в рамките на допустимата граница.
Въпреки това относно дължимостта на сумата от 167,58 лв. – възнаграждение по договор за поръчителство, настоящият състав приема извод, аналогичен на този на районния съд. Аргумент в тази насока е неразривната и функционална връзка между договора за кредит и втория договор за поръчителство. Прочита на договора за кредит води до заключение, че вторият договор за поръчителство е негова функция и двата следва да се тълкуват в тяхната съвкупност, което води до несъмнения извод за възлагане на допълнителни финансови тежести за потребителя, съответно до заобикаляне на разпоредбите, уреждащи размера на ГПР по ЗПК.
Неоснователно е твърдението на частният жалбоподател, че длъжникът не е бил задължен да сключи договора за предоставяне на поръчителство и това било възможност, която той сам е избрал. Действително, от формулировката на клаузата на чл.4, ал. 1 от представения със заявлението Договор за потребителски кредит следва, че потребителят сам избира дали да предостави обезпечение по кредита и ако да - съгласно клаузата може да избира между поръчителство или банкова гаранция. При внимателен прочит на всички текстове на чл. 4, ал. 1-3 от същия договор следва, че ако поръчителят е заявил обезпечение чрез поръчителство с одобрено от заемодателя "Кредисимо" юридическо лице-поръчител, то заявлението му за сключване на договора за кредит се разглежда в рамките на 48 часа от подаване на заявлението, като срокът за одобрение на заявлението за отпускане на кредит в този случай е 24 часа. При непосочване обаче на посоченото обезпечение, заявлението на лицето, кандидатстващо за кредит, се разглежда в 14-дневен срок от подаването му. Т.е., налице е неравноправно третиране на бъдещи клиенти на кредитора с оглед срока на разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с поръчителство на ЮЛ-поръчител, което освен това и следва да е одобрено от кредитодателя.
Клаузите относно обезпечеността на кредита не сочат на доброволност при избора на обезпечение, дори напротив: от формулировката им става ясно, че потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична сума, от която се нуждае, следва да подпише т.н. - "договор за предоставяне на поръчителство" с посочено от кредитора юридическо лице- поръчител. Освен всичко изложено се налага и извода, че в конкретния случай договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга - да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че посочените по-горе клаузи от договора за поръчителство са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като нарушават изискването за добросъвестност и създават значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Констатираното противоречие с приложимите разпоредби на ЗЗП и на ЗПК е основание спорните клаузи да се приемат за нищожни като неравноправни, като на това основание заявлението следва да бъде отхвърлено. Налице са предвидените в чл. 411, ал. 2, т. 2 и т.3 ГПК предпосавки за отказ за издаване на заповед за изпълнение за сумите от 167,58лв. – възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство и 58,94лв. – обезщетение за забава по Договора за предоставяне на поръчителство за периода 21.01.2019 г. - 17.09.2020 г.
Жалбоподателят атакува разпореждането и в частта, с която заповедния съд е оставил без уважение искането му за издаване на заповед по чл.410 ГПК за сумата от 62,10лв. – административни разноски за извънсъдебно събиране на вземането. Въззивният съд намира в тази част обжалваното разпореждане за правилно.
Съгласно
разпоредбата на чл.10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора. Следващата алинея обаче забранява на
кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита – чл.
10а, ал. 2 ЗПК. Разпоредбата на ал.4
на чл.10а ЗПК изисква видът, размерът и действието, за което се събират
такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. В случая административните разноски за извънсъдебно
събиране на вземането не са индивидуализирани, а са определени общо и не е ясно
за какво са и дали реално такива са правени. Предвид противоречието й с
императивни правни норми, клаузата в договора за административни разноски, на
основание чл.21,
ал. 1 от ЗПК е нищожна.
По разноските: Не отговаря на
приложените по делото доказателства твърдението на жалбоподателя, че изцяло му
е отхвърлено искането за присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Видно от
атакуваното разпореждане и издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
същото е отхвърлено за разликата над 50лв. до претендираните 100лв.
Разпореждането е правилно и законосъобразно в тази му част. Съгласно чл.78,
ал.8 ГПК юрисконсулското възнаграждение не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 ЗПП, който препраща към
Наредбата за плащане на правната помощ. Съгласно чл. 26 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, по заповедни производство възнаграждението е от
50лв. до 150лв. Ето защо и с оглед характера на производството, правилно в
случая възнаграждението е определено в минималния размер от 50 лв., поради
което разпореждането, в частта, с която е отхвърлено заявлението за разликата
над 50лв. до 100 лв. юрисконсулско възнаграждение следва да бъде потвърдено, а
частната жалба в тази част, като неоснователна следва да бъде оставена без
уважение.
Предвид изложените съображения,
частната жалба се явява изцяло неоснователна и следва да се остави без
уважение, а атакуваното с нея разпореждане като правилно, следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото по частната
жалба, на жалбоподателя не се следват разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
Потвърждава Разпореждане
№ 260299/12.10.2020 г. по ч.гр.д. № 1049/2020 г. на НПРС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.