Р Е Ш Е Н И Е
№ 234 10.07.2018 г. гр. С.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД С. ІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
дванадесети юни Година 2018
в
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
НИКОЛА
КЪНЧЕВ
При
участието на секретаря СТОЙКА СТОИЛОВА като разгледа докладваното от мл. съдия
КЪНЧЕВ въззивно гражданско дело № 1195 по описа за 2018 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ ГПК.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от М.М.С.
против Решение № 28 от 27.03.2018 г., постановено по гражданско дело № 747 по
описа за 2017 г. на Районен съд – Г., с което е уважен частично за сумата от
2000 лева предявеният като частичен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД. Искът е предявен от С. *** и е отхвърлен за сумата над 2000 лева, до
размера от 5100 лв. – частично предявен за сумата от общо 30000 лева.
Взема се становище за неправилност на първоинстанционното
решение. Изводите на районния съд били в противоречие с представените по делото
доказателства. По делото било безспорно доказано, че личната карта на
жалбоподателя му била отнета в продължение на петдесет дни. Незаконосъобразно
съдът отказал да уважи негови доказателствени искания. Неправилен бил изводът
на съда, че задържането му за 24 часа било законно. С. не се явявал лице по
смисъла на чл. 146 от Закона за здравето. Излагат се подробни съображения в
тази насока.
Моли се отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
В законния срок е подаден отговор на въззивната жалба
от ответника “Ц. – С.“ ЕООД. Взима се становище за неоснователност на жалбата.
Правилен бил изводът на районния съд, че не са налице данни за противоправно
поведение от страна на служители на ответното дружество. За служителите му
нямало задължение да върнат личната карта на ищеца. Освен това неправомерното
задържане на личен документ представлявало административно нарушение, което се
установявало чрез процедурата, предвидена в ЗАНН. Представените доказателства
от ищеца в тази насока не доказвали твърденията му. Приемането на С. в
лечебното заведение било законосъобразно и в следствие на прокурорско
постановление, с което е разпоредено на основание чл. 153 и сл. от Закона за
здравето, да му бъде извършен преглед по спешност. Поведението на С.
представлявало пряка и непосредствена опасност за собственото му здраве или
живот и за здравето и живота на други лица.
Моли се жалбата да бъде отхвърлена.
Входирана е въззивна жалба и от ответника по делото – “Ц.
– С.“ ЕООД, против решението, в частта му, в която искът е частично уважен. Излагат
се съображения за неправилност, нарушения на материалния закон и
необоснованост. Неправилен бил изводът на съда, че задържането на С. в центъра
за повече от 24 часа било незаконосъобразно. Лицето въобще не било задържано
през периода от 07.01.2014 г. до 09.01.2014 г. Анализират се релевантните за
този извод факти. Не било налице незаконосъобразно поведение от служител на
дружеството. В исковата молба не се сочела причинна връзка между престоя на
ищеца в лечебното заведение и твърдените неимуществени вреди. Самите те били
недоказани от него. Разпитан като свидетел бил единствено баща му, който бил заинтересован
от изхода на делото. Решението било постановено и в нарушение на чл. 52 ЗЗД,
тъй като размерът на присъденото обезщетение бил завишен.
Моли се решението да бъде отменено, а искът –
отхвърлен в цялост. Алтернативно се прави искане присъденото обезщетение да
бъде намалено по размер.
С Допълнителна въззивна жалба от ответното дружество
се взема становище за необоснованост на решението. Разпоредбата на чл. 153 от
Закона за здравето не съдържала ограничение на срока, за който следва да се
окаже медицинска помощ. Неправилно първоинстанционният съд приемал, че
оказването на спешна медицинска помощ било ограничено до 24 часа.
В законния срок е подаден отговор на въззивната жалба
от ищеца – М.С.. Взима се становище за неоснователност на жалбата. Управителят
на центъра за психично здраве нямал нужната квалификация, за да преценява
журналистическите качества на С.. Явяването на бащата на ищеца като свидетел,
не било оспорено от ответника. Нанесените вреди на жалбоподателя били доказани.
Неправилно ответника се позовавал на чл. 153 от Закона за здравето. Освен това
се позовавал на неистински документи.
След съвещание настоящият съдебен състав обсъди
изложените в жалбите и отговорите към тях становища, провери гражданско дело № 747/2017
г. по описа на Районен съд – Г. и намери за установено следното:
Въззивните жалби са подадени в законния срок, от
процесуално легитимирани страни и против подлежащ на обжалване съдебен акт,
т.е. са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК, съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционното
решение е обжалвано от „ЦПЗ – С.“ ЕООД в частта, с която е уважен предявения М.С.
иск и от М.С. в частта, с която е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл. 49, ал. 1, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и
е валидно и допустимо в обжалваната му част.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното:
Като безспорни между страните и неподлежащи на
доказване се приемат следните факти: на 19.11.2013 г. органите на МВР са взели
от ищеца личната му карта и са го отвели в ЦПЗ – С. като са предали документа
за самоличност на дежурния лекар – д-р И. Н.. М.С. заявил, че не желае да му
бъде извършван преглед, напуснал кабинета на лекаря и не се върнал.
От Епикриза, издадена на М.М.С. ***.2014 г. до
09.01.2014 г. се установява, че е дал устно съгласие за постъпване в
отделението, като е отказал да даде информирано съгласие за лечение и е заявил,
че няма да приема медикаменти до излизане на съдебно решение по дело за лечение
по чл. 89, ал. 1 НК. Поради твърдения за болки в ухото е бил изпратен придружен
от баща си на зъболекарски преглед. Впоследствие се върнал в отделението. Изписан
на следващия ден с окончателна диагноза – налудно разстройство, коморбидно с
Разстройство вследствие употреба на алкохол, вредна употреба, параноялен
синдром.
От Постановление на Районна прокуратура – С. №
6010 от 20.12.2013 г. се установява, че е разпоредено на началника на Първо РУ
„П“ на МВР – С. да организира преглед на М.М.С. от дежурен психиатър при ЦПЗ – С..
По делото са представени два броя жалби,
подадени от ищеца и адресирани респективно до Н. К. – началник на І РУП – С. и
Ц. Й. – министър на вътрешните работи, в които се заявява, че личната карта на С.
е иззета от полицейски служител и не му е върната. Направено е искане документа
да му бъде върнат на същото място, от където е взет. Документите не са
датирани, но са получени от адресатите си респективно на 26.11.2013 г. и
15.12.2013 г.
По делото е разпитан като свидетел М. Ж. С. – баща на ищеца. Заявява, че на 19.11.2013
г. личната карта на ищеца е била взета от двама полицаи, които дошли в дома им,
за да го заведат в ЦПЗ – С., за изследване. Личната карта му била върната на
09.01.2014 г. по време на дело в открито съдебно заседание. По време на периода
от 19.11.2013 г. до 09.01.2014 г. ищецът се страхувал да напусне дома си, тъй
като имало възможност да бъде спрян за проверка. Липсата на личен документ му
попречила да се яви на конкурс за работа в С. . На 07.01.2014 г. ищецът
позвънил на баща си по мобилния му телефон и му казал, че го водят в ЦПЗ – С.. Свидетелят
отишъл в центъра, където намерил сина си в кабинета на д-р Д. , която заявила,
че ако последният не остане в центъра, ще бъде откаран в ДПБ – Р. . М.С.
отказал да остане в центъра. Един от полицейските служители отвел С. в друга
стая в психиатричното заведение, а друг извел свидетеля извън него. На
08.01.2014 г. свидетелят отишъл в центъра, за да заведе сина си на зъболекарски
преглед. Било му поставено условие, да се върне в центъра с ищеца, в противен
случай ще бъдат изпратени полицейски служители, които да го отведат. По време
на престоя в центъра, М.С. бил силно изнервен. В периода след това също бил
изнервен и потиснат. Притеснявал се за кариерата си като журналист. След този
случай ищецът не започнал работа.
От така установените факти, съдът достига до следните
правни изводи:
Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД, на обезщетение
подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които едно лице е причинило
на друго вследствие на противоправното си поведение. Както правната теория,
така и съдебната практика са категорични, че, за да възникне тази отговорност,
е необходимо да са налице следните юридически факти: противоправно поведение на
едната страна, възникнали имуществени или неимуществени вреди за другата,
причинно-следствена връзка между тези два факта, както и наличието на вина,
което се предполага до доказване на противното. В конкретния случай ищецът
твърди, че противоправното поведение на ответника се състои в това, че на
19.11.2013 г. негови служители са отнели личната му карта, както и в това, че
за периода от 07.01.2014 г. до 09.01.2014 г. ищецът е бил задържан в центъра за
психично здраве против волята му. От приетата от настоящата инстанция
фактическа обстановка, се установява, че на 19.11.2013 г. ищецът е бил
транспортиран до центъра, където е отказал да му бъде направен преглед. Предал
е личната си карта на полицейските служители, които са я предали на дежурния
лекар, за да може той да запише данните на пациента, след което напуснал
лекарския кабинет без да се върне. От тези факти, настоящата инстанция не
счита, че действията на служителя на ЦПЗ – С. ЕООД д-р И. Н., са били
противоправни. В действителност М.С. е предал личната си карта, като след това
напуснал по свое усмотрение кабинета, без да я вземе обратно. Полицейските
служители, които са взели документа, са го предали веднага на дежурния лекар. В
този смисъл не се споделят възраженията, направени във въззивната жалба за
наличие на противоречие на извода на районния съд с представени-те по делото
доказателства. Тази фактическа обстановка е приета и в мотиви-те на
първоинстанционното решение и е в съответствие с представения по делото
доказателствен материал. По отношение направените възражения за това, че
районният съд противозаконно приел за безспорен факта, че личната карта на
ищеца се е намирала 50 дни у ответника, а впоследствие е приел това за
недоказано, следва да се отбележи, че не такъв е случая. Действително, Районен
съд – Г. е приел, че личната карта на ищеца е останала в лекарския кабинет на
д-р И. Н., такъв е и извода на настоящата инстанция за установеност на този
факт. Това, което първата инстанция е приела за неустановено, е
противоправността на това действие. Нито за д-р Ников, нито за ЦПЗ – С. ЕООД е
възникнало задължение да върнат личната карта на М.С. след като той по своя
воля е напуснал кабинета на лекаря без да я вземе. По делото не се установява
личната карта на ищеца да е задържана от служител на центъра. За да може да се
направи такъв извод следва да бъде доказано, че С. е уведомил центъра с искане
тя да му бъде върната, което да не е било изпълнено. По делото бяха представени
единствено доказателства за такива искания, отправяни по директора на І РУП – С.
и министъра на МВР. За ЦПЗ – С. не съществува задължение да връща лични
документи на лицата, приети за преглед или лечение, поради което настоящата
инстанция не намира, че ответникът или негов служител са извършили
противоправно действие спрямо ищеца на 19.11.2013 г. В тази си част
първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди.
Въззивната жалба, подадена от ЦПЗ – С. ЕООД,
настоящата инстанция намира за основателна. Както вече беше посочено, необходим
юридически факт за настъпването на деликтната отговорност е наличието на
противоправно деяние, извършено от лицето, което следва да носи тази
отговорност. В исковата си молба, ищецът твърди, че част от неимуществе-ните
вреди, които е претърпял, са вследствие от факта, че е бил неправомерно
задържан против волята му в Центъра за психично здраве – гр. С. от
По отношение
на разноските, съдът счита, че с оглед уважаването на въззивната жалба на ЦПЗ –
С. ЕООД сторените такива от тази страна следва да бъдат уважени. Претендирана
от тази страна е сумата от четиридесет лева, представляващи заплатената
държавна такса. Като доказателство е представено платежно нареждане от 25.04.2018
г. Следователно тази сума е доказана и следва да се присъди в тежест на М.С..
От последния разноски не са претендирани, така че произнасяне не се следва от
настоящата инстанция.
Водим от
всичко изложено и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд – С.
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 28 от 27.03.2018 г., постановено по гражданско дело № 747/2017 г. по описа на
Районен съд – Г. в частта, с която
предявеният от М.М.С. ЕГН ********** с адрес *** срещу Ц. – С. ЕООД, ЕИК ……., с
адрес гр. С., ул. А. № ., представляван от управителя д-р Стефан Гарванов иск с
правно основание чл. 49, ал. 1, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД е уважен за сумата от
2000 (две хиляди) лева, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ изцяло като
неоснователен предявения от М.М.С. с п.а. срещу Ц.– С.
ЕООД с п.а., иск с правно основание чл. 49, ал. 1, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД
за сумата от 5100 (пет хиляди и сто) лева, частичен иск от 30000 (тридесет
хиляди) лева.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното
решение в останалата му част.
ОСЪЖДА М.М.С. с п.а. да заплати на
Ц. – С. ЕООД с п.а. сумата от 40 (четиридесет) лева – разноски в производството
пред въззивна инстанция.
Решението
подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховен касационен съд при наличие на основанията, посочени в чл. 280, ал. 1 и
2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: