Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 27.02.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и осемнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11832 по описа за 2017
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение № 14150 от
10.09.2016 г., постановено по гр.дело № 41951/2014 год. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
58 с-в, е осъдено „Б.И.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на „Т.Т.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, сумата 6469,18 лв., представляваща неустойка за
забавено изпълнение на задължението на ответника по силата на предварителен
договор за поемане на задължение за построяване на жилищен имот и прехвърляне
на собствеността срещу заплащане в аванс от 19.03.2008 г., анекс № 1 от
06.11.2008 г. и анекс № 2 от 14.03.2011 г., касаеща завършване на уговореното строителство,
дължима за периода от 31.08.2011 г. до 01.08.2014 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 01.08.2014 г. до окончателното й изплащане, и на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата 773,80 лева, представляваща разноски за
държавна такса и адвокатско възнаграждение. С решението на съда е отхвърлен
предявения от „Б.И.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:***, срещу „ Г.У.С.и В.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:***, обратен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане
на сумата 6469,18 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на задължение
за изграждане на сграда и прехвърляне на собствеността по силата на сключен
договор от 24.07.2007 г. С решението на съда е осъдено на основание чл.78, ал.3 ГПК, „Б.И.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на „ Г.У.С.и В.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,46
лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
постановеното от СРС, 58 с-в решение е подадена в законоустановения срок по
чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба
от ответника „Б.И.“ ЕООД, ***, чрез пълномощника адв.Ел.В., с която се обжалва изцяло
решението на съда. Въззивникът-ответник, чрез пълномощника си адв.Ел.В., моли съда обжалваното решение да бъде
отменено, като неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде
отхвърлен предявения осъдителен иск. При условията на евентуалност прави
искане, в случай на потвърждаване на обжалваното решение, в частта, в която е
уважен предявения осъдителен иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, да бъде
отменено обжалваното решение, в частта в която е отхвърлен предявения от него
обратен осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД срещу „Г.у.с.и в.“***
и вместо това да бъде постановено друго, с което същия да бъде уважен.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна – ищец „Т.Т.“ АД,
гр.София, чрез пълномощника си адв.С.С., оспорва жалбата, по съображения изложени
в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата
като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение
-потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата страна – ответник „Г.у.с.и в.“***, не взема становище по
подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,
поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава,
че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на
валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая атакуваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен
извод за основателност на предявения от ищеца „Т.Т.“
АД, гр.София, срещу ответника „Б.И.“ ЕООД, ***, осъдителен иск с правно
основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, и за неоснователност на предявения от „Б.И.“
ЕООД, *** срещу „Г.у.с.и в.“***,
обратен осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ответника по делото- „Б.И.“ ЕООД, ***
не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения по същество на спора.
Жалбоподателят, чрез своя пълномощник адв.Ел.В. се е задоволил единствено да
посочи общо, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, както и в
коя част обжалва същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни
оплаквания.
За разлика
от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия
ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се
изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но
въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и
чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои
порочността на решението", липсата на указание относно порочността на
решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на
ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд
следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не
са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси
въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора на
въззивника- ответник „Б.И.“ ЕООД, *** не
се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
Въпреки направеното искане за присъждане на разноски, такива не следва да се
присъждат и на въззиваемата страна-ищец „Т.Т.“ АД,
гр.София,
предвид липсата на доказателства за тяхното извършване/ уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция/. При липса на направено искане, такива не
се следват и на въззиваемата страна- ответник по
делото- „Г.у.с.и в.“***.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14150 от 10.09.2016 г., постановено по гр.дело № 41951/2014 год. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 58 с-в.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.