№ 1075
гр. Варна, 29.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Красимир Т. Василев
Членове:Мирела Огн. Кацарска
мл.с. Христо Р. Митев
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско
дело № 20233100501046 по описа за 2023 година
Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба на
„ТАТА -1„ ООД, ЕИК *** , чрез адв.Т. против Решение № 260457 от
20.12.2022 година, постановено по гр.дело № 15 977/2018 година, по описа на
ВРС, с което е било осъдено въззивното дружество да заплати в полза на П.
Х. П., следните суми:
Сумата 20 000 лева /двадесет хиляди лева/, представляваща
обезщетение за претърпени вследствие на трудова злополука, настъпила на
01.06.2018 г., неимуществени вреди – болки и страдания, ведно със законната
лихва върху главницата от датата на злополуката – 01.06.2018 г. до
окончателното й изплащане, на основание чл. 200, ал. 1 КТ.
Сумата 312.70 лева /триста и дванадесет лева и седемдесет стотинки/,
представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на
пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между брутното трудово
възнаграждение на ищеца /в това число и допълнителното възнаграждение за
придобит трудов стаж/ за периода 01.06.2018 г. - 30.09.2018 г. и получените
обезщетения за временна неработоспособност от НОИ през същия период, на
основание чл. 200, ал. 3 КТ.
Сумата 10.60 лева /десет лева и шестдесет стотинки/, представляваща
обезщетение за забава върху главницата от 312.70 лв. /обезщетение за
имуществени вреди под формата на пропусната полза/ за периода 01.06.2018
г. – 30.09.2018 г., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в частта за
разноските.
1
Според въззивната жалба решението се явява неправилно, необосновано
и не почива нито на представените по делото доказателства, нито на
законовите разпоредби.Излага се, че сторената дейност, довела до
причиняване на телесното увреждане, е извън уговорените с дружеството –
въззивник; че тези действия са в отклонение от служебните задължения; че
нараняването не обуславя никакъв специален режим и че към момента
въззиваемия е напълно възстановен; че не е отчетен факта на полаганите от
страна на Дружеството грижи за него непосредствено след нараняването, а и
в по късен етап; че не е била налице реална опасност за живота на
пострадалия.По същество се настоява решението да бъде отменено като
неправилно и незаконосъобразно, а претенциите да бъдат отхвърлени.
Отговор по делото не е постъпил.
В съдебно заседание пред ВОС, дружеството – въззивник, редовно
призовано, се представлява от адв.Т., която поддържа въззивната си жалба и
моли съдът да я уважи.
Въззиваемия, редовно призован, се представлява от адв.Д., които моли
съдът да потвърди решението.
За да се произнесе по спора, както и като съобрази материалите по
делото и изразените мнения, ВОС, намери за установено следното:
Няма спор между страните и правилно решаващия съд е приел, че
ищецът П. е бил в трудово правоотношение с ответното дружество, като е
заемал за длъжността „Спасител-водно спасяване“, както и че на 01.06.2018
година е бил ударен от метално съоръжение - вишка. Не е спорно още, а е
видно и от представеното Разпореждане № 5104-03-204/17.09.2018 г. на
Териториално поделение – гр. Варна към НОИ злополуката е обявена за
трудова по чл. 55, ал. 1 КСО.
Представена по делото е също така и Административна преписка на
НОИ и по-специално в протокол от 28.08.2018 година, където е очертана
фактическата ситуация и се посочва, че именно третото лице-помагач В. М.
се опитал да стабилизИ. вишката, но не успял, при което същата паднала
върху гърба на ищеца и му нанесла съответни травми по гръбначния стълб и
гръдния кош.
От изготвената по делото Съдебно медицинска експертиза става ясно,
че в резултат на настъпилата на 01.06.2018 година злополука ищецът е
получил следните увреждания: счупване на гръбначен прешлен ТН12,
закрито, както и фрактури на IV, V, VI и VII ребра вляво. Експертът в
експертизата си посочва, че при проведения личен медицински преглед на
ищеца на 22.01.2019 година е установил, че общото му състояние е много
добро. Контактен и адекватен е, с оплаквания от периодични болки и тежест
на кръста. На контролната КТ след проведената педикуларна фиксация се
установява добро позиционИ.не на перкутанната инструментация и надеждна
2
фиксация на сегмента. След малко повече от половин година /период, уточнен
от вещото лице при изслушването му в съдебно заседание, проведено на
06.03.2019 г./ фрактурИ.ният 12 гръден прешлен е заздравял. Във връзка с
възрастта на ищеца са налице нормални дегенеративни и стенотични
изменения на анатомичните структури, които образуват гръбначно-мозъчния
канал и прилежащите отвори на коренчетата на всяко ниво. Тези
дегенеративни изменения водят до болки в кръста, лесна уморяемост и
слабост на мускулатурата за долните крайници. Това са нормални за
възрастта дегенеративни промени, които се развиват с годините независимо
от преживяната травма. Продължителността на лечението на гръбначно-
мозъчната травма е около една година, период достатъчен за заздравяване на
костните структури. Лечението на придружаващите дегенеративни и
стенотични промени е продължително и понякога при тежки стенотични
форми се налага хирургична декомпресия на стенотичните участъци.
Също според вещото лице лечението на фрактурИ.ния 12 гръден
прешлен е извършено хирургично чрез вътрешна педикуларна фиксация на
сегмента едно ниво над и едно ниво под фрактурата, както е изпълнено в
случая /конкретната операция е извършена на 11.06.2022 г./. Лечението на
фрактурИ.ните ребра е консервативно, без да се налага хирургично лечение,
както е постъпено в случая. Получените травматични увреждания след
инцидента определено са придружени от силни болки и страдания за ищеца.
Тези болки и страдания се изпитват и при проведеното оперативно лечение и
минимум един месец след това. Освен това ищецът е бил обездвижен до
провеждане на оперативното лечение и с ограничена двигателна активност
няколко месеца след изписването му от лечебното заведение. Минималният
период за пълно възстановяване след травмите е около една година, който
при по-възрастни пациенти може да се удължи до две години. Според
експерта са налице данни, че ищеца е претърпял ПТП преди 20 години, при
което е получил фрактура на лява бедрена кост, която тогава е
остеосинтезИ.на с метален имплант. Освен това страда от хипертонична
болест III стадий, за която се лекува. Има и митрално ендопротезИ.не. Тези
придружаващи заболявания и травми не влияят съществено върху
ефективността на проведеното лечение, касаещо процесната травма. Колкото
до текущото състояние на ищеца, те определено се отразяват върху общото
му състояние и жизнения му капацитет в отрицателна посока.
3
Пред решаващия съд са били разпитани свидетели:
Съгласно показанията на разпитания по делото свидетел И. И.а П.а -
съпруга на ищеца, след злополуката същата вечер П. не се обадил.
Притеснили се, звънели настоятелно и след два часа той се обадил. Казал, че е
станала злополука и е в болница в гр. Б.. В болницата го държали 5 дни по
клинична пътека. Тъй като имал контузии на 4 ребра, а в Б. нямало видеозон,
го докарали в гр. Варна, в неврохирургията на Окръжна болница. Направили
му операция. Не трябвало да се движи, движел само главата си. Хранела го
със сламка, приемал само течни храни. В болницата в гр. Варна изцяло тя го
гледала. По цял ден била при него, а вечер се прибИ.ла. От фирмата-
работодател платили само лечението и операцията, но не са ги подпомагали
финансово. Когато го изписали, го прибрала с инвалиден стол. Продължила
да го гледа. Възстановяването му било трудно и продължило цяло лято.
Посочва, че тя не работи, получава инвалидна пенсия, като съпругът й
осигурявал финансово семейството. По време на възстановяването около 3
месеца П. бил плътно на легло, след това с патерици започнал полека да
става. Самостоятелно започнал да се движи без патерици след 4 месеца. Имал
допълнително лечение, ходел на рехабилитации в клиника за около една
седмица. Посочва, че към настоящия момент съпругът й не работи
/показанията са дадени в съдебно заседание, проведено на 06.03.2019 г./. Има
операция на прешлена.
Според свидетелката М.П. - счетоводител ищецът е посетил
счетоводството на ответното дружество, за да поиска да му бъдат издадени
документи за възстановяване на данъци във връзка с ТЕЛК. До тогава ищецът
никога не е декларИ.л обстоятелството, че е трудоустроен при попълване на
молби и заявления до работодателя.
Свидетеля Д. Р. сочи, че в края на м.март се е чул по телефона с М., от
когото разбрал, че последният заедно с ищеца са употребили алкохол в деня
на инцидента.
При тези данни и на база изготвената съдебно счетоводна експертиза,
ВРС е достигнал до извода за частична основателност на претенцията.По
отношение на довода за т.нар. „съпричинителство“ е приел, че такова
възражение не е било направено.
Виждането на настоящия съд е следното:
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 200 КТ в посочения
размер, решаващия съд е приел, че по делото е установено, че пострадалият
4
работник към момента на увреждането се е намИ.л в трудовоправни
отношения с ответното дружество, че увреждането е причинено при
изпълнение на трудовите му функции, злополуката е призната за трудова по
надлежния ред, както и че в резултат на нея са настъпили имуществени и
неимуществени вреди за ищеца, чието възмездяване с оглед заложения в чл.
52 ЗЗД критерий за справедливост е в присъдения размер от 20 000 лева.
Съдът е приел, че в случая ответното дружество, чиято е доказателствената
тежест, не е доказало съпричиняване от страна на пострадалия работник, а
именно, че същият е допринесъл за трудовата злополука проявявайки груба
небрежност, за да бъде намалена отговорността му с оглед разпоредбата на
чл. 201, ал. 2 КТ.
Настоящата съдебна инстанция приема, че в съответствие с ТР № 45 от
19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г., ОСГК отговорността на предприятието за
вреди от трудова злополука или професионално заболяване по чл. 200 КТ се
различава от гражданската отговорност, уредена в ЗЗД, по тежест, обхват,
предпоставки за възникване, размер на обезщетяване и пр. Предприятието
отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг
негов работник има вина за настъпването на вредите.Отговарят и когато
трудовата злополука или професионалното заболяване е причинено от
непреодолима сила, чиито вредоносни последици са в пряка или косвена
връзка с трудовата дейност на работника. Тази отговорност може да се намали
само ако пострадалият е допринесъл с груба небрежност за трудовата
злополука, а не и при всяко допринасяне, както е по общия режим на
гражданската отговорност за непозволено увреждане.Социалната и правна
функция на двата вида отговорност обаче е еднаква - възстановяване на
причинените вреди. Оттук произтичат затрудненията, породени в съдебната
практика досежно основанието и реда, по които пострадалият следва да
защити правата си при увреждане, респ. отговорността на предприятието за
вреди.
С нормата на чл.200 от КТ се вменява имуществена отговорност на
работодателя за вреди от трудова злополука или професионално заболяване,
които са причинили временна нетрудоспособност, инвалидност или смърт на
работника или служителя, независимо от това дали негов орган или друг
негов работник или служител има вина за настъпването им, като
работодателят отговаря и когато трудовата злополука е причинена при или по
повод изпълнението на възложената работа или каквато и да е работа,
5
извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя.Касае се за
безвиновна отговорност.Ето защо решаващия съд е длъжен само да установи
наличие на трудово - правни отношения между страните, наличие на трудова
злополука или професионално заболяване. Въпросът, в резултат на какво се е
стигнало до трудовата злополука, налице ли са виновни действия или
бездействия от съответни длъжностни лица от предприятието - работодател,
както и причинна връзка между тях и трудовата злополука, не представляват
задължителен елемент от състава на отговорността на пострадалия работник.
Той отговаря по чл. 201, ал. 2 КТ като съпричинител на вредоносния резултат
само при наличие на груба небрежност. Тази груба небрежност е
субективното отношение на пострадалия към неговите действия,
допринасящи за настъпване на вредоносния резултат, т. е. пострадалият
работник да е знаел, че с тези свои действия би допринесъл за тежкия
вредоносен резултат, но да се е надявал да го предотврати. Груба небрежност
се отчита, когато работникът е съзнавал, че може да настъпят вредоносните
последици, но самонадеяно се е надявал да ги предотврати. Не всяко
нарушение на правилата на безопасността на труда мотивИ. приложение
разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, а само подчертано субективното отношение
на пострадалия, довело до осъществяване на грубата небрежност от негова
страна като елемент от неговото виновно действие.
В самата разпоредба на чл. 200, ал. 1 КТ е посочено, че за вреди от
трудова злополука, която е причинила временна нетрудоспособност на
работника, отговаря имуществено предприятието. Пояснено е и изрично, че
без значение за отговорността на предприятието е дали негов орган или друг
негов работник имат вина за настъпването на вредите (като отговор на
доводите от въззивната жалба и приложената по делото писмена защита). Ето
защо и с оглед на разпореждане № 5104-03-204 от 17.09.2018 година на НОИ
по безспорен и категоричен начин се установи наличието на трудова
злополука, настъпило при и по повод на изпълнение на трудовата функция на
работника. Следва да се отбележи, че без значение за реализИ.нето на
отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е и дали други негови
служители са действали виновно, или не, дали са създадени безопасни
условия на труд или не. Ето защо и според настоящият състав предявеният
иск с правно основание чл. 200 от КТ е доказан по основание и следва да се
ангажИ. отговорността на работодателя на ищеца - въззивник в настоящето
производство по посочената по-горе разпоредба на КТ, както по отношение на
твърдените неимуществени вреди. Релевантно за обезщетяването и то
относно размера, но не и до степен изключване отговорността на
работодателя, е евентуалното съпричиняване от страна на работника.
Актуалната съдебна практика определя грубата небрежност като
неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил
в подобна обстановка. Съдът не дължи служебно произнасяне при липса на
6
изрично възражение за допусната груба небрежност от работника или
служителя, но при заявено искане за намаляване на обезщетението на това
основание съдът следва да изложи мотиви относно механизма на
увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба
небрежност.
За да отговори на въпросите поставени от страните, съдът съобрази
разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ и формИ.ната по тази норма съдебна
практика. Съгласно решение № 291 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на
Четвърто Г. О. на ВКС при трудовата злополука обезщетението може да се
намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал
груба небрежност. Тази небрежност е неполагане на грижа, която би
положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни
условия. Когато при трудовата злополука има съпричиняване при допусната
груба небрежност/липса на елементарно старание и внимание и
пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност/,
отговорността на работодателя трябва да се намали в съответната степен.
Степента се определя от обективното съотношение на допринасянето за
трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства,
които са всъщност и критериите за намаляване на обезщетението. Колкото
повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо
трябва да е неговото участие в нейното обезщетяване /решение № 79 от
27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г. на Четвърто Г. О. на ВКС/. Когато
работодателят делегИ. на свой работник или служител ръководни
правомощия, свързани с дейност, която е източник на повишена опасност,
работникът или служителят поема част от задълженията на работодателя по
осигуряване безопасността на труда. Това означава, че когато в трудовите
функции на пострадалото лице влизат задължения по организИ.не и контрол
на дейност с повишен риск и лицето не е изпълнило тези задължения,
степента на неговото съпричиняване се увеличава, а съответно се намалява
отговорността на работодателя.Критериите за намаляване на обезщетението,
когато поведението на пострадалия е подвеждано под състава на чл. 201, ал. 2
КТ са разяснени в установената практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК,
напр. решение № 21 от 12.03.2018 г. по гр. д. № 1459/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о.,
решение № 125 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 на ВКС, ІV г. о.,
решение № 60 от 05.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5074/2013 г., IV г. о. и
решение № 291 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о. и др.,
съгласно която поведението на работника следва да бъде окачествено като
груба небрежност, обосноваваща намаляване на дължимото обезщетение на
основание чл. 201, ал. 2 КТ, когато от обстоятелствата е било несъмнено ясно,
че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща
здравето му, но въпреки това са били предприети от работника в нарушение с
установените технологични правила и правилата за безопасност, както и с
проведените от работодателя инструктажи за работа. Следва да се подчертае,
че по възражение на Работодателя, при конкретния механизъм на трудовата
злополука - като стечение на обективни и субективни фактори,
обстоятелствата задължително следва да се преценяват от гледна точка на
7
признаците на грубата небрежност и едва ако се приеме, че се касае за
подобно квалифицИ.но поведение, се съобразява какъв е приносът на
проявена "груба небрежност" за вредоносния резултат като степен, за да се
намали съответно обезщетението за причинени вреди. При тази небрежност,
изразила се в липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на
основни технологични правила и правила за безопасност от пострадалия,
съпричиняването се степенува в съответствие с обективното съотношение на
допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и
обстоятелства. В този смисъл са решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. №
387/2010 г., ВКС, ІV г. о. решение № 291/2012 г по гр. д № 951/2011 г. на
ВКС, ІV г. о. и решение № 159 от 15.01.2018 по гр. д № 251/2018 г. на ВКС,
ІІІ г. о, която установена практика се споделя и от настоящия състав на ВКС,
ІІІ г. о.
Въззивния съд споделя виждането на първата съдебна инстанция, че в
отговора против исковата молба не се съдържа възражение за
„съпричинителство“.Внимателния му прочит обуславя извода липсата на
съставомерност на чл.200 от КТ; наличието на оказана помощ след инцидента
и състоянието на пострадалия; липсват обаче изрази на база на които да може
да се приеме, че е направено възражението за съпричиняване – директно или
имплицитно.При това положение и като се позовава на Тълкувателно
решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК,
докладвано от съдиите К.В. и Е.В., съдът намИ., че е редно да обоснове
становището си с т.4, според която „възраженията на ответника срещу
предявения иск поначало се преклудИ.т с изтичане на срока за отговор на
исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за
първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за
погасителна и придобивна давност. Същите могат да се въведат за първи път
пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на
съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на
участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви пред
първата инстанция. В тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000
г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС не са актуални при
действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./“.Такъв извод не може да се
направи и от случилото в първото по делото съдебно заседание от 06.03.2019
година.
По процесуалноправните въпроси, свързани с настъпването и
приложението на преклузиите, решаващия съд не се е произнесъл в
противоречие с трайно установената практика, според която съгласно чл. 131
ГПК в едномесечен срок от връчването на препис от исковата молба с
доказателствата ответникът е длъжен да подаде писмен отговор, в който
наред с другото трябва да изчерпи възраженията си срещу предявения
положителен иск, като посочи обстоятелствата, на които те се основават, да
поиска събИ.нето на доказателствата за всички правно релевантни
обстоятелства, които са му известни и да представи всички писмени
доказателства, с които разполага. По изключение съгласно чл. 146, ал. 2, изр.
2 ГПК (Доп. ДВ, бр. 100/2010) ответникът може да представи и поиска
8
събИ.нето на доказателства в първото заседание за разглеждане на делото,
след като съдът направи доклад и даде съответни указания. По-късно той не
може да представя нито да иска събИ.нето на нови доказателства, освен ако
не е могъл да ги узнае, посочи и представи своевременно (при полагане на
дължимата грижа). Възможността да се правят възражения, като се сочат
обстоятелствата, на които те се основават се преклудИ. с изтичането на срока
за отговор на исковата молба (тъй като съдът не дава указания какви
възражения срещу предявения положителен иск може да бъдат направени),
като ответникът може да направи ново възражение по-късно, ако не е могъл
да узнае своевременно фактите, на които се основава то или да посочи и
представи доказателства за тях, при полагане на дължимата грижа за добро
водене на делото съгласно чл. 147, т. 1 ГПК. ПреклудИ.но в
първоинстанционното производство възражение не може да бъде направено
пред въззивния съд съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК, освен ако ответникът не е
могъл да узнае своевременно фактите, на които се основава то или да посочи
и представи доказателства за тях, при полагане на дължимата грижа за добро
водене на делото; и това важи в равна степен както за правоизключващите и
правоунищожаващите, така и за правоотлагащите и правопогасяващите
възражения" (вж. решение № 182 от 19.08.2013 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. №
939/2012 г.). В този смисъл е и приетото с постановеното по реда на чл. 290
ГПК решение № 452 от 16.11.2011 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 621/2010 г., а
именно: "В доклада по делото първоинстанционният съд трябва да посочи
съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК обстоятелствата, от които произтичат
претендИ.ните права и направените възражения от страните (списък на
правно релевантните факти). Когато някое от претендИ.ните права или някое
от направените възражения произтича от факт, който не се твърди в исковата
молба или отговора и не е допълнен съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК, съдът е
длъжен съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК да постави на заинтересованата страна
въпрос по този факт, като укаже значението му за претендИ.ното право или
направеното възражение. Заинтересована е страната, която черпи изгодни за
себе си правни последици от този факт и чиято е тежестта да го докаже или
опровергае. Когато заинтересованата страна заяви становището си по факта
(осъществил се е или не се е осъществил), съдът записва нейното изявление в
протокола и дава указания според доказателствената тежест на
заинтересованата страна, че не сочи доказателства за установяването или
опровергаването на факта. Когато твърдените от някоя от страните факти са
неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата
страна да ги изясни, конкретизИ. или да отстрани противоречията в тях.
Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК в доклада съдът трябва да посочи правната
квалификация на всички претендИ.ни от страните права и на всички
направени възражения, реплики, дуплики и т. н. След като посочи кои права и
кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от
доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в
т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или
опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или
опровергаване от ответника. След като страните изчерпят доказателствените
9
си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада, съдът им
указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат
доказателства. Въззивният съд следи служебно само за валидността на
първоинстанционното решение и за неговата допустимост в обжалваната
част. Той не проверява служебно правилността му, освен когато следи
служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна
на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при
лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход,
разрешаване на разногласие между родители и др.).
Настоящата съдебна инстанция приема, че размера на обезщетението се
явява справедлив, като е било отчетено състоянието на пострадалия –
оперативната интервенция, претърпените болки и страдания / експерта ги
описва като значими/; обстоятелството, че не е бил в състояние да се
обслужва за дълъг период от време и че социалната среда в семейството му е
била силно влошена.Липсват доказателства за изразените от свидетеля Р.
твърдения за употреба на алкохол или друго противоправно поведение на
П..Те остават изолИ.ни и не се подкрепят от другите доказателства.
При тези данни, въззивния съд намИ., че решението е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.В полза на въззиваемия П. съдът присъжда
и сумата от 530 /петстотин и тридесет/ лева – съдебно – деловодни разноски
пред ВОС- адвокатски хонорар.
На основание горното, ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260457 от 20.12.2022 година на ВРС,
постановено по гр.дело № 15 977/2018 година, XLVI състав.
ОСЪЖДА „ТАТА -1„ ООД, ЕИК *** да заплати на П. Х. П., EГН
********** сумата от сумата от 530 /петстотин и тридесет/ лева – съдебно –
деловодни разноски пред ВОС- адвокатски хонорар.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния Касационен Съд, в
едномесечен срок от връчването му на страните, на основанията посочени в
чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10