Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.03.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-В състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и осми януари през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при участието на секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11462 по
описа за 2019 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на ищеца „Т. П.” ЕАД,
гр.П. срещу решение № 32878 от 06.02.2019 г. постановено по гр. дело № 47044/2018
г. на Софийски районен съд, І Г.О., 41 състав, с което са отхвърлени
предявените от „Т. П.” ЕАД, ЕИК: ******,
със седалище и адрес на управление:***, против Т.Т.Р., ЕГН: **********, с
адрес: *** и съдебен адрес:***, искове с правна квалификация чл.124, ал.1, във
вр. чл.415 ГПК и чл.422 ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл. 124,
ал.1, във вр. чл.415 ГПК и чл.422 ГПК във вр.чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено в отношенията между страните, че Т.Т.Р. *** ЕАД, сумата от 127,91
лв. за периода 01.03.2016 г.- 30.04.2017 г., представляваща стойност на
доставена и незаплатена топлинна енергия до топлоснабден недвижим имот- апартамент
№ 8, находящ се в гр.П., ул.“ ******, с аб.№ 4768 и обезщетение за забава в
размер на законната лихва от 10,42 лв. за периода от 04.05.2016 г. до
16.01.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК от 19.03.2018 г. по ч.гр.дело № 13440/2018 г. по описа на СРС, І
Г.О., 41 състав. В жалбата са
изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, като
постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. С
оглед на което се моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение, като неправилно и незаконосъобразно,
и уважи предявените установителни искове. Претендира присъждане на направените
разноски по делото.
Въззиваемата
страна - ответник Т.Т.Р., чрез пълномощника си адв.И.И., оспорва въззивната
жалба, като неоснователна. Моли въззивната жалба, като неоснователна да се
остави без уважение, като се потвърди първоинстанционното решение, като
правилно и законосъобразно.
Третото лице – помагач на ищеца по делото- „Х.И Р.“- ЕООД,
гр.Варна не взема становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като краен резултат, поради което настоящата въззивна инстанция споделя
окончателния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на
предявените от „Т.П.” ЕАД, гр.П. срещу Т.Т.Р. установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.79,
ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. В процесния случай крайните изводи на
съда относно неоснователност на исковите претенции са обосновани с оглед
данните по делото. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с доводите изложени
във
въззивната жалба следва да се добави и следното:
Спорният по делото въпрос се свежда до
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор
за доставка на топлинна енергия. Настоящият въззивен състав намира, че в тази
насока от страна на ищеца по делото не е било проведено успешно доказване,
поради следните съображения:
Съгласно
правилата за разпределение на доказателствената тежест, установени в чл.154,
ал.1 ГПК, при така предявения иск в тежест на ищеца е да установи пораждането и
съществуването на неговото право да получи плащане на процесната сума, като
установяването на фактите, пораждащи това негово право следва да бъде главно и
пълно. В този смисъл, в конкретния случай, за да се приеме, че ответникът дължи
сумите, търсени от него като стойност на доставена ТЕ ищецът следва да установи
главно и пълно, че ответникът е потребител на ТЕ, и ако това бъде установено -
да установи размера на вземането си.
Съгласно разпоредбата на чл.153, ал.1
ЗЕ, в редакцията към релевантния период, "потребители на топлинна
енергия" са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по
силата на определителната правна норма, регламентирана в &1, т.42 ЗЕ
/отм./, но действаща през релевантния период, "потребител на енергия или
природен газ за битови нужди " е физическо лице - собственик или ползвател
на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ
за домакинството си. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за
доставка на топлинна енергия до процесния недвижим имот е неговият собственик
или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на собственост. Именно
то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респективно то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона
на доставената топлинна енергия за битови нужди е собственикът на
топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено
вещно право на ползване. Следователно ищецът е следвало на първо място да установи договор със
съдържание като твърдяното в исковата молба, в това число, че ответникът е лице - собственик или ползвател
на имот, чийто обект е присъединен към топлопреносната мрежа и което ползва топлинна
енергия за домакинството си или за стопански нужди - § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./.
В настоящия
случай по делото липсват каквито и да е доказателства, че ответникът Т.Т.Р. е
титуляр на вещни права по отношение на процесния апартамент № 8, находящ се в
гр.П., ул.“******, т.е, че е негов собственик или ползвател, като за това
обстоятелство няма и признание от негова
страна. В този смисъл неоснователни са изложените във въззивната жалба
доводи, че качеството му на потребител на топлинна енергия по смисъла на &1, т.42 от ДР на ЗЕ е безспорно по делото. Напротив,
ответникът изрично е оспорил в отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК
качеството си на потребител по смисъла на &1, т.42 от ДР на ЗЕ. При това положение, след като
ответникът оспорва съществуването на процесното облигационно /договорно/
правоотношение между страните, оспорвайки изрично качеството си на собственик
или ползвател на процесния имот, то съгласно разпоредбите на чл.153 и чл.154,
ал. 1 от ГПК изцяло в тежест на ищеца по делото е да проведе, с ангажиране на
съответните доказателствени средства, главно и пълно доказване на
правопораждащия факт - ответникът да е бил собственик или титуляр на вещното
право на ползване върху процесния имот в течение на процесния период от време. Въпреки
предоставената му възможност от първоинстанционният съд, ищецът не е ангажирал такива доказателства,
поради което това обстоятелство се явява недоказано, а следователно – недоказано
е и наличието на договорно отношение между страните по доставка на топлинна
енергия. Изложените в противния смисъл доводи в жалбата са изцяло
неоснователни.
В случая,
при доказателствена тежест за ищеца съобразно чл.154, ал.1 ГПК, същият не е
установил ответникът да е бил за процесния период собственик или носител на
вещно право на ползване на топлоснабдения имот, респективно че през процесния
период същия е бил "потребител" по смисъла на ЗЕ и Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.П.” ЕАД. Независимо, че на името на
ответникът е била открита партида /аб.№ 4768/ при ищеца, без да е установено
основанието за това, не може да се приеме в случая, че същия е бил собственик
или ползвател на имота през процесния период, а липсват други доказателства по
делото, както и признаване на посоченото обстоятелство от страна на ответника.
На
следващо място, въпреки правилно разпределената доказателствена тежест в
процеса с изготвения по делото доклад, по който страните не са имали възражение,
по делото липсват доказателства, че ответникът Т.Т.Р. е титуляр на вещни права
по отношение на процесния топлоснабдяван имот, т.е, че е негов собственик или
ползвател, а оттук и за наличие на възникнало между страните валидно
облигационно правоотношение с параметри посочени в исковата молба. За това
обстоятелство няма и признание от страна на ответника, който в отговора на
исковата молба е изложил конкретни възражения срещу основателността на
претенцията на ищеца. Посоченото обстоятелство не се установява и от останалите представени
по делото доказателства. От друга страна спорното обстоятелство – наличие на договорно правоотношение между страните
за процесния период, респективно качеството на ответника на потребител по смисъла
на § 1,
т.42 от ДР на ЗЕ, респ. §1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ /отм./, е правопораждащо, тъй
като обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде
пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи
доказателствена тежест/. От изложеното и в приложение на правните последици от тежестта на
доказване, съгласно които недоказаният факт се приема за неосъществил се, което
съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи тежестта на доказване на
съществуването на договорно отношение – на ищеца, искът за установяване на
вземането за главницата е неоснователен, а поради акцесорността на вземането за
обезщетение за забава, неоснователен се явява и искът за установяване на
вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва.
С оглед на
изложеното и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с крайните
изводи на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските:
При този изход на спора на въззивника- ищец
не се следват разноски за въззивното производство. Разноски за въззивното
производство от въззиваемата страна- ответник не са поискани, поради което
такива с настоящото решение не следва да й бъдат присъдени.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
32878 от 06.02.2019 г. постановено по гр. дело № 47044/2018 г. на Софийски
районен съд, І Г.О., 41 състав.
Решението не подлежи на обжалване по арг. на чл. 280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието в процеса на „Х.И Р.“- ЕООД, гр.Варна, като
трето лице - помагач на ищеца “Т.П.” ЕАД, гр.П..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.