Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 23.02.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети
декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 5559 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 162768 от 10.07.2019 год., постановено
по гр.дело № 17217/2018 г. на СРС, І Г.О., 26 състав, е осъдена на основание
чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Прокуратурата на Република България, гр.София, бул.“
Витоша“ № 2, да заплати на Е.Д.Т., ЕГН **********, сумата от 25000 лв.-
неимуществени вреди, претърпени в резултат на повдигане и поддържане на
обвинение по досъдебно производство 58/2015 г. по описа на СО при СП, пр.пр. №
544/2015 г. по описа на СП, което е прекратено с Постановление от 27.10.2017
г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.10.2017 г. до
окончателното изплащане на дължимата сума. С решението на съда е осъдена Прокуратурата
на Република България, гр.София, бул.“ Витоша“ № 2, да заплати на Е.Д.Т., ЕГН **********,
сумата от 2510 лв., разноски за производството. С решение, постановено в
закрито заседание на 09.03.2020 г. по гр.дело № 17217/2018 г. на СРС, І Г.О.,
26 състав е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното
решение в следния смисъл: на страница първа, ред пети и шести да се чете: „
двадесет и девети октомври две хиляди и
осемнадесета година“, вместо написаното „ двадесет и девети октомври две хиляди
и деветнадесета година“.
Срещу решението на СРС, 26 с-в е постъпила въззивна жалба от Прокуратурата на Република България, с искане същото
да бъде отменено изцяло, като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, по
съображения изложени в жалбата и вместо това да бъде постановено друго, с което
да отхвърли предявения иск с правно основание чл.2,
ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, като неоснователен и недоказан. При условията
на алтернативност се прави искане съда да постанови решение, с което размерът
на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като завишен да
бъде намален, несъобразен с принципите залегнали в чл.52 от ЗЗД, с установената
съдебна практика по аналогични дела, със социално- икономическите условия в
страната, както и с вида и обема на доказаните вреди.
Въззиваемата
страна- ищец Е.Д.Т., чрез пълномощника си адв.И.А. оспорва жалбата по съображения
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а обжалваното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта
му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни
процесуалноправни норми на закона. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи от фактическа и правна страна за наличие на
предпоставките на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника.
Съдът не споделя изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи
изводи, относно определения размер на дължимото обезщетение на ищеца за
претърпени неимуществени вреди. Решението е частично неправилно, в частта относно
определения размер на дължимото обезщетение за претърпените от страна на ищеца
неимуществени вреди. Доводите в жалбата на ответника,
досежно определения размер на дължимото обезщетение са основателни. Във връзка
с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1,
т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение
в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради
това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното
преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността на
държавата по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е обективна, като
дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането- чл.4 от ЗОДОВ. За да възникне субективното право на увредения по
чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ следва да са осъществени
следните кумулативно дадени предпоставки: 1/ на ищеца да е било повдигнато
обвинение в извършване на престъпление от длъжностни лица на ответника ; 2/
ищецът да е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт
или образуваното наказателно производство да е прекратено в изброените от
законодателя хипотези; 3/ ищецът да е претърпял
вреди; 4/ да е налице причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и
вредите.
В настоящия случай ищецът
Е.Д.Т. е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.321, ал.3, пр.2 и пр.4,
вр. ал.2 от НК. С постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за
неотклонение от 09.02.2016 год. по досъдебно производство № 58/2015 г. по описа
на СО/ следствен отдел/ при СП/ Специализирана прокуратура/, пр.пр.№ 544/2015
г. по описа на СП, гр.София, на следовател в следствен отдел на Специализирана
прокуратура, е привлечен, като обвиняем Е.Д.Т. за престъпление по чл.321, ал.3,
пр.2 и пр.4, вр. ал.2 от НК. Взета е по отношение на ищеца мярка за
неотклонение „Парична гаранция“ в размер на 5000 / пет хиляди/ лева. С
постановление от 27.10.2017 г. на прокурор при Специализирана прокуратура, на
основание чл.199, ал.1, чл.243, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т.1, чл.35, ал.2,
чл.411а, чл.411е от НПК е прекратено изцяло наказателното производство по
пр.пр.№544/2015 г. по описа на Специализирана прокуратура, ДП № 58/2015 г. по
описа на СО-СП по отношение на обвиняемите Е.Д.Т., М. Д. Г., И.Н.И. и С.П.Д..
Съдът
приема, че по реда на ЗОДОВ държавата отговаря за всички вреди, пряка и
непосредствена последица от увреждането. Отговорността е обективна и не е
обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител
на вредите. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е
установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на
държавния орган - т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако
противоречат на материални и процесуални норми. Правозащитните органи
представляват държавата като процесуални субституенти, като специалната
отговорност по чл.2 ЗОДОВ е за вреди от неоснователно осъществена процесуална
принуда, която може да е процесуално законосъобразна, а вината е без правно
значение, тъй като при обективната отговорност се прилага принципът на риска, а
не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното
поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който
е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът е за
прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в
наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение от
Прокуратурата на РБ не биха настъпили каквито и да било вреди. В случая,
обективната отговорност се поражда в резултат на незаконното повдигане и
поддържане на обвинение на прокуратурата като държавен орган, на който е
предоставена функцията по обвинение в наказателния процес. В процесния случай
се касае за искова претенция за вреди от процесуална принуда, в резултат на
прекратяване на наказателното производство /чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ/, за които
държавата отговаря, чрез прокуратурата, тъй като тези вреди са в причинна
връзка с повдигнатото и поддържано от нея неоснователно обвинение в извършване
на престъпление. В този случай, рискът е за прокуратурата, на която е
предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като
без повдигане на неоснователно обвинение, за лицето не биха настъпили
претендираните вреди.
Прекратяването
изцяло на наказателното производство по отношение на ищеца Е.Д.Т., обосновават извод за
незаконност по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ на повдигнатото срещу него обвинение за извършено престъпление по чл.321, ал.3, пр.2 и
пр.4, вр. ал.2 от НК, а оттук и за наличие на основание за носене на имуществена отговорност от
държавата в лицето на нейните правозащитни органи за обезщетяване на претърпени
от ищеца Е.Д.Т. неимуществени вреди. С оглед на което, налице са предпоставките за
ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Р.България по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
Спорният въпрос по делото е дали ищецът е претърпял и в какъв
размер неимуществени вреди. Съдът приема,
че при исковете по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ правнорелевантни обстоятелства за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на
повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления,
дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е
осъден; продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка
за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на
наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на
ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на
предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно
състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и др. В трайно
установената съдебна практика / т. 2 от
ППВС № 4/1968 г., т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР
№ 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 311/14.03.2018 г. по гр.дело № 300/2017
г., ІV г.о., решение № 93/04.07.2018 г. по гр.дело №3460/2017 г., ІІІ г.о.,
решение № 476/27.01.2016 г. по гр.д. №3281/2015 г., ІV г.о. и др./
безпротиворечиво се приема, че размерът на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя
съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и
продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и
други страдания и неудобства. При определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са:
тежестта на неоснователно повдигнатото обвинение; продължителността на
наказателното производство; вида и тежестта на наложената мярка за
неотклонение; извършените с участието на лицето процесуални действия; данните
за личността на увредения, начина на живот, респ. личния и социалния му живот,
положението му в обществото, икономическата конюнктура в страната и др.
Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните
вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която
засегнатите блага са имали за своя притежател. От значение е и създаденият от
съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите
показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и
обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да служи като източник
на обогатяване за пострадалия. Справедливостта се извежда от преценката на
конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от
процесуалноправен аспект следва да се анализират и оценяват в тяхната
съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти.
В настоящия случай при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид следните обстоятелства, а
именно, че с оглед фактическата и правна сложност на делото образувано в
Специализираната прокуратура, наказателното производство е приключило в разумен
срок, че досъдебното производство срещу ищеца е приключило с постановление за
прекратяване изцяло на наказателното производство срещу него за извършено
престъпление по чл.321, ал.3, т.2, вр. ал.2 от НК, че досъдебното
производството е било образувано за престъпление, което е тежко по смисъла на
чл.93,т.7 НК, че взетата мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на
5000 лв. е възможно най- леката и не е ограничила личните права и свободи на
ищеца, както и че липсват доказателства за настъпили трайни и необратими
последици, касаещи здравето на ищеца.
Проведеното наказателно
производство несъмнено е било причина за отнемане на достъпа до класифицирана
информация на ищеца, образуване на дисциплинарно производство срещу него и
отстраняване от заеманата длъжност, и на практика е възпрепятствало
професионалното му развитие в рамките на висящото досъдебно производство. От
друга страна съдът приема, че образуваното дисциплинарно производство срещу
ищеца е било прекратено със заповед от 15.12.2017 г. на Министъра на вътрешните
работи и същия е бил възстановен на заеманата от него длъжност. Със заповед от
15.12.2017 г., издадена от Министъра на вътрешните работи е временно отстранен
от длъжност ищеца- старши комисар Е.Д.Т., началник на 03 група“Охрана на
държавната граница“ в Гранично полицейско управление-Свиленград при Регионална
дирекция „Гранична полиция“-Елхово към ГДГП, поради отнет достъп до
класифицирана информация, като заеманата длъжност изисквала такъв, до отпадане
на основанията за отстраняване или до назначаването му на длъжност, за заемането
на която не се изисква разрешение за достъп до класифицирана информация. Липсват
доказателства, след 15.12.2017 г. как е продължила професионалната реализация
на ищеца, отпаднали ли са основанията за отстраняване от заеманата от него
длъжност и дали е назначен на друга длъжност на държавен служител в Главна
дирекция „ Гранична полиция“, за заемането на която не се изисква разрешение за
достъп до класифицирана информация. Медийната разгласа също не може еднозначно
да бъде определена като източник на неимуществени вреди за ищеца с по-голям
интензитет, доколкото от една страна - по делото липсват данни прокуратурата
неправомерно да е предоставяла невярна информация за хода на наказателното
производство, а от друга страна – служебното положение на ищеца предполага
засилен обществен интерес във връзка с дейността на служители на Главна
дирекция „Гранична полиция“-МВР. Отделен е въпросът какви заглавия и внушения
съдържат медийните публикации - за произтичащите от тези обстоятелства морални
вреди, отговорността на прокуратурата не може да се ангажира, тъй като
съдържанието на публикациите се определя от техните автори и от политиката на
издателя на съответната медия.
Предвид на изложеното, не са
налице данни незаконното обвинение и наказателният процес да са довели до
настъпване в личен и професионален план за ищеца на други вреди, извън
обичайните. Без да се подценяват претърпените от него негативни преживявания -
стрес, притеснения, обида, подтиснатост, затваряне в себе си, самоизолиране,
компрометиране на доброто име и професионалната му репутация за известен период
от време, определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 25000
лв. е прекомерно завишено и несъответно на вида, продължителността и
интензитета на претендираните вреди. При съобразяване на тежестта на
обвинението, приложената мярка за неотклонение, разумната продължителност на
досъдебното производство / около 2 години/, проведените процесуални действия с
участието на ищеца, неговата възраст /44 г./
към датата на повдигане на обвинението; обществения и социалния му
статус; липсата на необратими по характер вреди в личен и професионален план и
при съобразяване на обществено-икономическите условия на живот в страната към
датата на увреждането, съдът счита, че сумата от 15000 лв./ петнадесет хиляди
лева/ е справедливият размер обезщетение, който е достатъчен за репарацията на
настъпилите неимуществени вреди. Този размер на обезщетението съответства на
характера и степента на претърпените болки и страдания, както и на вида на
упражнената процесуална принуда. В случая, по делото не е установено на ищеца
да са причинени неимуществени вреди в по-голям обем и интензитет от обичайно
настъпващите в наказателно производство вреди. Уважаването на иска за
неимуществени вреди в по-голям или по-малък размер би довело до несъответствие
на обезщетението с действителния размер на моралните вреди, несъобразяване с
обществения критерий за справедливост, както и с практиката на съдилищата в
подобни случаи. При определянето на този размер, настоящият съдебен състав
взема предвид и обстоятелството, че самото осъждане на ответната Прокуратура на
Р.България, като процесуален субституент на държавата, да заплати това
обезщетение, има основно репариращо действие - предвид моралния, а не
имуществен характер на процесните вреди.
По изложените съображения и предвид несъвпадане изводите на двете съдебни
инстанции относно размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, обжалваното съдебното решение следва да се
отмени в частта, с която претенцията на ищеца е уважена за разликата над сумата
от 15000 лв. до пълния предявен и уважен размер от 25000 лв., като за тази
разлика искът се отхвърли, като неоснователен. В останалата обжалвана част, с
която предявения иск с правно основание чл.
чл.2,
ал.1, т.3 от ЗОДОВ е уважен за сумата от 15000 лв./ петнадесет хиляди лева/,
ведно със законна лихва за забава върху тази сума, считано от 27.10.2017 г. до
окончателното изплащане, както и в частта за разноските, решението, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
На следващо място, съдът приема, че
законната лихва върху обезщетението в размер на сумата от 15000 лв. се дължи на
ищеца, считано от датата на прокурорското постановление от 27.10.2017 г., с
което е прекратено изцяло наказателното производство срещу ищеца. В практиката
на ВКС / в решение № 197/17.05.2011 г. по гр. дело № 1211/2010 г. на ВКС, ІІІ
г.о. е прието следното: „Постановлението за прекратяване на наказателното
производство не е предвидено между актовете по чл.412, ал.2 от НПК, които
влизат в сила. Според чл.243, ал.9 от НПК - постановлението за прекратяване на
наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от
пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може
служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура, а когато
е обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 5, т. 1 и т. 2 от НПК
подлежат на проверка по реда на глава тридесет и трета „възобновяване на наказателни
дела” /чл.419, ал.1 от НПК/. От цитираните разпоредби е видно, че прокурорският
акт за прекратяване на наказателното производство, не влиза в сила, дори когато
е съобщен на всички засегнати лица по чл.243, ал.3 НПК, защото може служебно да
бъде отменен от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалван. Следователно,
стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство в
смисъла на т.4 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за
възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на
правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира
вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, и лицето да не е поискало
наказателното производство да продължи и то да завърши с оправдателна присъда”.
В същото решение е прието, че наказателното производство е прекратено с
постановление от 30.03.2007 г. на прокурор от СГП и от същата дата 30.03.2007
г. е присъдена законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Това
разрешение е изцяло възприето в решение № 184/26.05.2015 г. по гр.дело №
7127/2014 г. на ВКС, ІV г.о. Аналогично разрешение относно началната дата на
дължимостта на законната лихва е възприето и в решение № 539/09.08.2010 г. по
гр.дело № 1747/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 25/11.02.2014 г. по гр.дело
№ 5302/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о.. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази
практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, доразвиваща постановките
на т.т.4, 7, 11 и 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС – в пълно
съответствие с материалния закон – ЗОДОВ. В процесния случай, с оглед данните
по делото съдът приема, че постановлението за прекратяване на наказателното
производство е надлежно съобщено на ищеца на 01.11.2017 г., поради което е
настъпил стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното
производство в смисъла на т.4 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като
основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни
действия на правозащитни органи. Липсват доказателства по делото ищецът да е
поискал наказателното производство да продължи и същото да завърши с
оправдателна присъда. Т.е. в процесния случай съдът приема, че законната лихва
върху обезщетението в размер на сумата от 15000 лв. се дължи на ищеца, считано
от датата на прокурорското постановление от 27.10.2017 г., с което е прекратено
изцяло наказателното производство срещу ищеца.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на
въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. При този изход на спора и при условията на специалната
разпоредба на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на
въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 800 лв., за въззивната
инстанция по договор за правна защита и съдействие от 06.06.2021 г., съгласно
приложен списък на разноски по чл.80 от ГПК, като направеното от въззивника- ответник,
чрез неговия процесуален представител възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за
прекомерност, съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия
случай заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото. Възможността за
намаляване на възнаграждението по реда на чл.78 ал.5 от ГПК, не предполага
задължение за съда във всеки случай да свежда уговореното възнаграждение до
минималното, предвидено в Наредба №1 от 09.07.2004 г. В случая следва да се
съобразят действителната фактическата и правна сложност на спора. С оглед на
това настоящият въззивен състав намира, че не са налице предпоставките за
намаляване поради прекомерност на направените от ищеца разноски в
производството пред настоящата въззивна инстанция за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 162768 от 10.07.2019 год., постановено по гр.дело № 17217/2018 г. на СРС, І Г.О., 26 състав, в частта, с която е осъдена на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ,
Прокуратурата на Република България, гр.София, бул.“ Витоша“ № 2, да заплати на
Е.Д.Т., ЕГН **********, обезщетение за неимуществени вреди претърпени в
резултат на повдигане и поддържане на обвинение по досъдебно производство
58/2015 г. по описа на СО при СП, пр.пр. № 544/2015 г. по описа на СП, което е
прекратено с Постановление от 27.10.2017 г., за разликата над присъдените 15000
лв./ петнадесет хиляди лева/ до размер на сумата от 25000 лв. / двадесет и пет
хиляди лева/, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен предявения от Е.Д.Т., ЕГН ********** срещу Прокуратурата на
Република България, гр.София, бул.“ Витоша“ № 2, иск с правно основание чл.2,
ал.1, т.3 от ЗОДОВ за сумата от 10000 лв./ десет хиляди лева/, / разликата над
сумата от 15000 лв. до размер на сумата от 25000 лв./, обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат на повдигане и поддържане на
обвинение по досъдебно производство 58/2015 г. по описа на СО при СП, пр.пр. №
544/2015 г. по описа на СП, прекратено с постановление от 27.10.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 162768 от 10.07.2019 год., постановено по гр.дело № 17217/2018 г. на СРС, І Г.О., 26 състав, в останалата
обжалвана част, с която е осъдена на основание чл.2,
ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Прокуратурата на Република България, гр.София, бул.“
Витоша“ № 2, да заплати на Е.Д.Т., ЕГН **********, обезщетение за неимуществени
вреди претърпени в резултат на повдигане и поддържане на обвинение по досъдебно
производство 58/2015 г. по описа на СО при СП, пр.пр. № 544/2015 г. по описа на
СП, което е прекратено с Постановление от 27.10.2017 г., в размер на сумата от
15000 лв./ петнадесет хиляди лева/, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 27.10.2017 г. до окончателното й изплащане, в това число и в частта
за разноските.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес:
гр.София, бул.“Витоша“ № 2, да заплати
на Е.Д.Т., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 800 лв./ осемстотин
лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.