РЕШЕНИЕ
№ 1223
гр. Пловдив, 29.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на трети октомври през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 1618 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Г.К.К., против
решение № 1954 от 17 май 2019 г., постановено по гр. дело № 8766 от 2018 г., по
описа на Районен съд – Пловдив, ІV гр.
с.
С депозираната въззивна жалба се обжалва изцяло
постановеното решение, с което съдът е
унищожил по отношение на ищеца Т.С.Н., извършения от Г.К.К. отказ от
наследство, останало от покойния му баща К. Г. К., починал на 10.04.2018г.,
вписан в особената книга на Районен съд - Пловдив под № 289/ 2018г. с
Определение № 4379/ 30.04.2018г. по ЧГД № 6979/ 2018 г., като с решението
жалбоподателят е бил осъден да заплати и разноските по делото.
Във въззивната жалба се сочи, че съдът е приел за
доказано, че ищецът е кредитор на жалбоподателя, тъй като е заплатил сумите по
солидарно задължение към С. К. К. и С. Л. Р., по изп. дело №10/2014 г. по описа
на ЧСИ Татарян и след изплащането се сочи, че той е встъпил в качеството на
взискател по делото. Твърди се, че с тази констатация съдът е приел, че е
налице първата предпоставка на чл. 56, ал. 1 от ЗН за унищожаване на отказа от
наследство. Сочи се, че съгласно изложените от съда мотиви е правен опит за
опис на движими вещи, но тези вещи са се оказали чужда собственост и този опит
на ЧСИ е бил неуспешен. Посочва се, че съдът е приел за доказано, че липсва
друго имущество на жалбоподателя, от което да се удовлетвори кредиторът, поради
което и съдът е приел, че е налице и втората предпоставка, за да постанови
унищожаването.
Твърди се, че решението е неправилно и постановено в
нарушение на процесуалните правила, като се заявява, че нарушението на
процесуалните правила се заключава в непризоваването на жалбоподателя за някои
от съдебните заседания, въпреки че същият не е бил призоваван редовно и за
предходните, както и се сочи, че не е бил уведомен по никакъв начин за датата
на тези заседания, поради което и в тази насока се твърди, че съдът е нарушил
разпоредбата на чл. 56, ал. 1 от ГПК. Сочи се, че за да постанови унищожаване на
отказа му от наследство, съдът се е позовал на съдебната практика на ВКС и
конкретно на две съдебни решения – Решение № 273/10.09.2010 г. по гр. д. №
382/2010 г. на І ГО и решение № 104/09.03.2011 г. по гр. д. № 160/2010 г. на І
ГО. Заявява се, че съдът неправилно е посочил в своите изводи идеята на ВКС по
отношение приложението на разпоредбата на чл. 56 ЗН, като видно от решение №
104/2011 г. на І ГО, за да е налице основание за унищожаване на отказа от наследство, следва да са
налице няколко предпоставки - да няма
имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, както и имуществото, от което наследникът се
отказва от наследяване. да е секвестируемо, за да могат кредиторите да се удовлетворят от него. Сочи се, че от
решението е видно, че съдът е приел за установено, че жалбоподателят не
притежава имущество, от което кредиторите да се удовлетворят, въпреки че ищецът
не е представил доказателства в тази
насока. Твърди се, че освен наследения имот – 1/6 ид.ч. от дворното място и къща, построена в него,
находящи се в с. ******, ответникът не притежава никакъв друг недвижим имот,
поради което се прави извод, че по силата на разпоредбата на чл. 444, ал.1, т.
7 от ГПК това жилище е несеквестируемо, като се сочи от жалбоподателя, че нито
той, нито майка му, с която живеят
заедно, не притежават друго жилище, освен посоченото. Твърди се, че тъй като
това жилище по силата на закона е несеквестируемо, то по отношение на него не
може да бъде извършено изпълнение по искането на кредитора-ищец по делото,
което значи, според жалбоподателя, че той няма правен интерес за водене на това
дело с такъв предмет, поради което и се прави извод, че унищожаването е
незаконно и неправилно.
Предвид изложеното в депозираната въззивна жалба се
моли решението на първоинстанционния съд
да бъде отменено като неправилно, както и да бъде отхвърлен искът на ищеца
изцяло. Претендират се разноски за настоящата
инстанция. Представен е договор за правна защита и пълномощно.
По делото е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от адв. И., като пълномощник на
въззиваемия Т.С.Н., с който се оспорва изцяло въззивната жалба. Същата се счита
за неоснователна, а обжалваното решение за правилно и законосъобразно,
постановено съобразно материалния закон и трайно установената съдебна практика.
Изложени са аргументи по съществото на спора. Моли се да бъде оставена
въззивната жалба без уважение, като
неоснователна и да бъде потвърдено обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в закона срок от
лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. При
извършената проверка за правилност съгласно релевираните основания в жалбата,
съдът установи, че решението е правилно, а въззивната жалба е неоснователна,
поради следните съображения:
Съгласно първоинстанционното решение, от фактическа
страна е прието следното:
От приложеното изпълнително дело 10/2014 г. на ЧСИ Т.
се установява, че по изпълнителен лист от 15.01.2014 г., издаден по НОХД 242/12
г., ищеца и ответника са осъдени да заплатя солидарно на С. К. К. сумата от
5707 лв. обезщетение за имуществени вреди, законната лихва върху тях от
08.11.2010 г. до окончателното плащане и разноски от 1400 лв. е образувано
изпълнително дело спрямо ищеца за събиране на присъдените суми. Впоследствие
към делото като взискател е присъединен С. Л. Р. за притежание на солидарно
дължимо вземане от двамата длъжници. С постановление на ЧСИ от 29.09.2016 г. е
прието, че задължението към взискателите С. К.-11813,02 лв. и С. Р.-16493,02
лв. е погасено от Т.Н. поради което същият е контитуиран като взискател по
изпълнителното дело с длъжник Г.К.К.. На 30.04.2018 г. в особената книга на
съда е вписан отказ от Г.К. от наследството на К.К.
Жалбоподателят не оспорва тези обстоятелства в
жалбата, поради което съдът и в настоящото производство ги приема за
установени.
По отношение на релевираните нарушения на процесуалните
правила, съдът намира, че посочените в жалбата аргументи, че ответникът не е
бил редовно призоваван за съдебните заседания, са неоснователни. За първото по
делото заседание, проведено на 21.01.2019г., ответникът К. е бил призован
редовно с призовка, връчена му лично на 04.01.2019г. (л. 44 от
първоинстанционното дело). Ответникът се явил в съдебното заседание на
21.01.2019г. лично, като делото било отложено и насрочено за следващо съдебно
заседание за дата 28.02.2019г. от 10,30 ч., като за тази дата и час страните
били редовно уведомени в съдебното заседание. В проведеното на 28.02.2019г.
съдебно заседание ответникът не се явил, въпреки че бил редовно уведомен.
Делото било отложено и насрочено за 17.04.2019г. от 10,00 ч., за която дата и
час страните били редовно уведомени в съдебното заседание. Съгласно чл. 56, ал.
2 от ГПК страните, които са редовно призовани, при отлагане на делото не се
призовават за следващото съдебно заседание, когато датата му е обявена в
заседанието. Законът не предвижда като основание явяването на лицето, а само
редовното му призоваване. Доколкото ответникът е бил редовно призован с
уведомяването му в предходното съдебно заседание на 04.01.2019г., е била налице
хипотезата на чл. 56, ал. 2 от ГПК, поради което е бил редовно призован и за
заседанието на 17.04.2019г. С оглед на изложеното съдът счита, че не е било
налице посоченото в жалбата процесуално нарушение по призоваването на
жалбоподателя в заседанията пред първата инстанция.
Жалбоподателят е изложил в жалбата, че жилището,
наследено от наследодателя му, е несеквестируемо, поради което ищецът не може
да се удовлетвори чрез принудително изпълнение и няма правен интерес да води
настоящото дело. Настоящият състав намира доводът на жалбоподателя за
неоснователен. В производството по чл. 56, ал. 1 от ЗН се дава една правна
възможност за кредитора да се удовлетвори от имущество, останало по наследство на
длъжника. С направеният отказ от наследяване от страна на длъжника се засягат
правата на кредитор, който до този момент няма възможност да се удовлетвори от
притежаваното имущество на длъжника си. Следва да се отбележи, на първо място,
че патримониумът на длъжника по правило е динамичен, той представлява една
постоянно променяща се величина. В него, в процеса на времето, непрекъснато се
придобиват права или титулярят натрупва задължения. В тази връзка, дори имотът,
наследен от длъжника, да е несеквестируем към даден момент, то той би могъл да
стане секвестируем в един последващ момент в случай, че предпоставките за
несеквестируемост отпаднат. Така например, в процесния случай жалбоподателят
твърди, че жилището, оставено от наследодателя му, е несеквестируемо, но в
случай, че придобие в по-късен момент друго жилище, то вече ще отпадне
предпоставката на чл. 444, ал. 1, т. 7 от ГПК и кредиторът ще има възможност да
се удовлетвори от едно от жилищата му. Нещо повече – ако се приеме, че към
момента и след отказът от наследството, извършен от жалбоподателя, той няма
никакво друго жилище (каквото е твърдението му в жалбата), то в случай че не
бъде унищожен отказът от наследство и длъжникът придобие впоследствие друго
жилище, то това ново жилище би се явило несеквестируемо именно поради
обстоятелството, че ще се яви единствено за длъжника.
На следващо място трябва да се отбележи, че
имуществото на наследодателя не включва само посочения от жалбоподателя
недвижим имот, а и други активи. Дори конкретният спор по настоящото дело е
възникнал, след като в хода на изпълнителното производство по изп. дело №
10/2014г. по описа на ЧСИ С., с рег. №830 КЧСИ, с район на действие – ОС-Пловдив, не
е било извършено предаване на движими вещи на 03.05.2018г, тъй като
жалбоподателят е посочил, че вещите са принадлежали на баща му, а длъжникът е
направил отказ от наследство (л. 345 от първоинстанционното дело). С оглед на
това трябва да се отбележи, че при отказа от наследство длъжникът е
възпрепятствал кредитора да се удовлетвори чрез принудително изпълнение не само
върху недвижимия имот, който се твърди да е несеквестируем, но и от други вещи,
които е възможно да са секвестируеми. С оглед на изложеното настоящият състав
намира, че безспорно е налице правен интерес от страна на кредитора да предяви
иска по чл. 56, ал. 1 от ЗН.
Следва да се отбележи също, че съдебният изпълнител
няма право да насочи изпълнението срещу несеквестируемата вещ на длъжника, а в
случай, че го стори, то длъжникът има правомощието по чл. 435, ал. 2, т. 2 от ГПК, поради което и като цяло правата му да не бъде изпълнявано срещу
несеквестируема вещ се запазват при унищожаването на отказа от наследството.
Относно аргумента на жалбоподателя, че съдът
неправилно е посочил в мотивите си идеята на ВКС по отношение на разпоредбата
на чл. 56 от ЗН, съдът приема, че посоченото от жалбоподателя решение
№104/09.03.2011 по дело №160/2010 на ВКС, ГК, I г.о. касае случай, при който
съдът се е произнесъл по отношение на имущество на длъжника, което е извън
наследствената маса и което при отвхърляне на иска за унищожаване на отказа за
наследство ще остане несеквестируемо – ВКС по никакъв начин не се е произнесъл
с посоченото решение с аргумент, че за да е налице основание за уважаване на
иска по чл. 56, ал. 1 от ЗН следва да е необходимо имуществото, от което
длъжникът се отказва от наследяване, да е секвестируемо.
За пълнота следва да се посочи, че първоинстанционният
съд неправилно е разпределил доказателствената тежест по делото, като е указал
на ищеца да доказва невъзможността за удовлетворяване от имуществото на
длъжника. В интерес на длъжника е да установи, че кредиторът може да се
удовлетвори от имуществото му, в негова тежест е и да докаже наличие на имущество
за удовлетворяване на вземането на кредитора въпреки отказа (така и Решение
№ 489 от 22.04.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2220/2007 г., V г. о.). Въпреки това
с оглед на доказателствата по делото е била налице индиция, че длъжникът няма
друго имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, която се извлича от
невъзможността да бъде проведено успешно принудително изпълнение по
образуваното изпълнително дело при ЧСИ Т. Също така и жалбоподателят в жалбата
посочва, че не притежава други недвижими имоти и оставеното му от жалбоподателя
жилище е несеквестируемо, което също сочи на извода, че длъжникът няма
имущество, от което кредиторът му да се удовлетвори.
Въз основа
на обстоятелството, че крайният извод на въззивния съд съответства на извода на
първоинстанционния съд, следва първоинстанционното решение да бъде потвърдено
изцяло.
По
разноските:
Съдът констатира, че не са представени доказателства
по делото за извършени разноски в производството от страна на въззиваемия,
поради което такива не следва да бъдат присъждани.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 1954/17.05.2019г.,
постановено по гр. д. № 8766/ 2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV гр. с.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.