№ 39
гр. Бургас, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на четвърти
април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галина Т. Канакиева
Членове:Петя Ив. Петрова Дакова
Мая П. Величкова
при участието на секретаря Елена П. Георгиева
в присъствието на прокурора Елг. Янч. Ч.
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Дакова Въззивно
наказателно дело от общ характер № 20222000600050 по описа за 2022
година
С присъда № 19/12.11.2021г., постановена по НОХД №644/2020 г.,
Окръжен съд - Сливен е признал подсъдимите К. С. АХМ., ЕГН:********** и
М. Ш. М., ЕГН:********** за виновни в това, че на 06.04.2020г. в с.Стара
река, общ.Сливен, в съучастие помежду си – подс.К.А. като извършител, а
подс. М.М. като подбудител и извършител, отнели чужди движими вещи -
сумата от 275 лева от владението на Р. Ф. Р. от с.Светославци, общ.Елена,
обл.Велико Търново, с намерението противозаконно да я присвоят, като
употребили за това сила и деянието за подсъдимия К.А. представлява опасен
рецидив по чл.29, ал.1, б.“б“ от НК, поради което и на основание чл. 199,
ал.1, т.4, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК – за
подс. А. и на основание чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от
НК– за подс.М., ги осъдил:
- подсъдимия К.А. – на лишаване от свобода за срок от една година и
шест месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим;
- подсъдимия М.М. – на лишаване от свобода за срок от една година,
което на основание чл.66, ал.1 от НК отложил за изпитателен срок от три
1
години.
С присъдата съдът е признал подсъдимите К.А. и М.М. за невинни и ги
оправдал по обвинението да са извършили престъплението в съучастие с
подсъдимия ЮЛ. ЕМ. Й. като помагач.
Със същата присъда ОС-Сливен е признала подсъдимия ЮЛ. ЕМ. Й.,
ЕГН:********** за невинен в това, че на 06.04.2020г. в с.Стара река,
общ.Сливен, като помагач, в съучастие с К. С. АХМ.-извършител и М. Ш. М.
– подбудител и извършител, отнел чужди движими вещи - сумата от 275 лева
от владението на Р. Ф. Р. от с.Светославци, общ.Елена, обл.Велико Търново, с
намерението противозаконно да я присвои, като употребили за това сила и
деянието представлява опасен рецидив, поради което и го оправдал по
обвинението за извършено престъпление по чл. 199, ал.1, т.4, вр. чл. 198, ал.1,
вр. чл. 20, ал.4 от НК.
На основание чл. 59 ал. 1 и ал.2 от НК съдът е приспаднал времето, през
което подсъдимият К. С. АХМ. е бил задържан с мярка за неотклонение
„задържане под стража“.
С присъдата съдът е осъдил подсъдимите К. С. АХМ. и М. Ш. М. да
заплатят на гражданския ищец Р. Ф. Р. причинените му с престъплението
имуществени вреди в размер на 270 лева ведно със законната лихва върху
горната сума, считано от 06.04.2020г. до окончателното й изплащане.
Осъдил е подсъдимите К. С. АХМ. и М. Ш. М. да заплатят в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд-Сливен сумата от 50
лева /по 25 лева всеки един от тях/, представляваща държавна такса върху
уважения граждански иск.
С присъдата подсъдимите К. С. АХМ. и М. Ш. М. са осъдени да
заплатят по равно направените по делото разноски – сума в размер на 311,20
лева по сметка на ОД МВР-Сливен, както и сума в размер на 30 лева по
сметка та ОС-Сливен.
На основание чл.53, ал.1, б“а“ от НК съдът е постановил отнемане в
полза на държавата на вещи – 2 бр. тампони /одорологични следи/, запечатани
в пликове с №№ В2360 и №В2361, както и следи за ДНК анализ – 2 бр.,
запечатани в хартиени пликове с №№ В 2358 и № В 2359, които е постановил
след влизане в сила на присъдата да бъдат унищожени като вещи без
2
стойност.
Срещу присъдата в законоустановения срок са постъпили протест на
прокурор при ОП-Сливен, въззивна жалба от гражданския ищец Р. Ф. Р.,
както и жалби от подсъдимия К. С. АХМ. чрез служебния защитник – адвокат
М.П. от АК-Сливен и от подсъдимия М. Ш. М. чрез упълномощения
защитник – адвокат С.С. от АК-Сливен.
С протеста се релевират доводи за незаконосъобразност на
постановената присъда в частта й относно наложеното на двамата подсъдими
- К.А. и М.М. наказание, като се претендира неправилното му отмерване по
правилата на чл.55 от НК – при отсъствие на законовите предпоставки, както
и неправилно приложение на чл.66, ал.1 от НК по отношение на наказанието,
наложено на подс. М.. Твърди се неправилен подход на съда при оценка на
доказателствата, релевантни към индивидуализацията на наказанията на
двамата подсъдими. Изтъква се, че в случая не са налице нито многобройни,
нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността
обстоятелства, които да обусловят приложението на чл.55 от НК, както това е
сторил първоинстанционният съд. Приложението на института на условно
осъждане спрямо подсъдимия М. се сочи, че няма да способства постигане на
целите на индивидуалната превенция. Поставя се акцент върху обществената
опасност на деянието от гледна точка на интензитета на упражнена спрямо
пострадалия принуда, както и върху конкретния принос на подс.М. в
осъществяване на процесната задружна престъпна дейност, и данните за
съдебното му минало. Направено е искане пред въззивния съд да измени
присъдата в санкционната й част, като увеличи размера на наказанията
лишаване от свобода, наложени на двамата подсъдими – за подс. К.А. до 5
години, а за подс. М.М. до 3 години, с отмяна на чл.66, ал.1 от НК.
В жалбата на гражданския ищец Р. Ф. Р., наименувана „жалба-
становище“, са изтъкнати аргументи в подкрепа на позицията на държавното
обвинение, че наложените на двамата подсъдими наказания са необосновано
занижени и поради това се явяват явно несправедливи. Поддържа се
основателност на протеста и относно неправилното приложение на чл.66 от
НК спрямо подсъдимия М.. Заявено е искане за изменяване на присъдата и
увеличаване на наказанията, наложени на подсъдимите А. и М., както и
отмяна на приложението на чл.66 от НК спрямо последния.
3
В жалбата на подсъдимия М.М. се съдържа бланкетно оплакване за
неправилност на присъдата поради допуснати нарушения на процесуалния и
материалния закон. Направено е искане за отмяна на атакувания акт и
постановяване на оправдателна присъда, алтернативно – връщане на делото
за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
В жалбата на подсъдимия К.А. се навеждат доводи за неправилност на
постановената присъда поради необоснованост на фактическите констатации,
нарушение на материалния и процесуалния закон и явна несправедливост на
наложеното наказание. Изтъква се, че по делото не са събрани никакви
доказателства, които да подкрепят тезата на прокурора за осъществен от
подсъдимите грабеж. Твърди се недоказаност на факта, че пострадалото лице
е имало в себе си пари. Поддържа се, че изводите на съда по фактите са
основани единствено на „косвени гласни доказателства“, дадени от
заинтересовани от изхода на делото лица, които са непоследователни и
противоречиви. Установяването по делото на обстоятелството, че на
пострадалия Р. е нанесена телесна повреда се сочи, че не е достатъчно, за да
се повдигне обвинение за грабеж. Направено е искане за постановяване на
оправдателна присъда.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция представителят на
Апелативна прокуратура – Бургас поддържа протеста. Сочи, че присъдата е
постановена при съществено нарушение на процесуалните правила, което
налага отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на
съда. Констатирайки липса на пълнота и яснота в изведената и отразена в
мотивите към атакувания акт фактология по казуса, прокурорът ангажира
доводи за допуснато нарушение на чл.305 ал.3 от НПК – липса на
изчерпателно посочване на установените по делото обстоятелства,
необсъждане на всички събрани доказателства от гледна точка на
съществуващи между тях противоречия, довело до логически несвързани
изводи за съставомерност на деянието, извършено от подсъдимите М.М. и
К.А. по текста на повдигнатото срещу всеки обвинение за осъществен в
съучастие помежду им грабеж. Неяснота и противоречие в позицията на съда
се сочи, че е налице по отношение конкретно осъществената от подс. М.
подбудителска дейност. Описаните в мотивите действия на подс. М. по
склоняване на останалите двама подсъдими – А. и Й. да участват в нанасяне
4
на побой над сина на пострадалия се сочи, че не кореспондират със
следващите изводи на съда относно отсъствието на принос на подс.Й. в
общата престъпна дейност, обусловило оправдаването на последния по
предявеното му обвинение. Изтъква липса на представени от съда
съображения по въпроса за вината на подсъдимите от гледна точка на
възприетото, че деянието е извършено при пряк умисъл. Констатира на
следващо място неясна воля на съда при осъждането на подс. М. по
предявеното му обвинение по чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 и ал.3 от НК, като
сочи, че макар и признат за виновен по това обвинение, наказанието на
последния е наложено само за дейността му на извършител, а именно за
деяние, квалифицирано по чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 от НК. С горните
доводи прокурорът прави искане атакуваната присъда да бъде отменена и
делото върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния
съд. В алтернативен план, поддържайки, че доказателствата по делото
способстват установяването на фактите, въведени в обвинителния акт, на
основата на които подсъдимите М.М. и К.А. са обвинени в извършването на
грабеж спрямо пострадалия Р., прокурорът пледира присъдата да бъде
изменена, като наказанията на двамата бъдат увеличени до размера, заявен в
протеста – на 5 години лишаване от свобода за подс. К.А. и на 3 години
лишаване от свобода за подс. М.М., с ефективното им изтърпяване. В случай,
че въззивният съд не уважи искането за отмяна приложението на чл.66 от НК
спрямо подс. М., предлага изпитателният срок на постановеното условно
осъждане да бъде увеличен на пет години. Аргументирайки явна
несправедливост на санкциите, отмерени на подсъдимите М. и А., прокурорът
изтъква, че съдът е пренебрегнал обществената опасност на извършеното
деяние и наличието на отегчаващи отговорността на двамата подсъдими
обстоятелства, вместо което е придал необосновано голяма тежест на
обстоятелствата от кръга на смекчаващите такива. В този смисъл и намира, че
наказанието на подсъдимите неправилно е определено при условията на чл.55
от НК.
Относно постановената спрямо подс. Ю.Й. оправдателна присъда,
прокурорът счита, че в тази част актът на първата инстанция следва да бъде
потвърден.
Жалбоподателят – граждански ищец Р.Р. не се явява пред въззивния
съд, редовно призован.
5
Пред въззивния съд подсъдимият К.А. се явява лично и с назначения му
служебен защитник – адвокат М.П. от АК-Сливен, който поддържа
депозираната жалба ведно със съображенията, изложени в нея. Изразява
становище за недоказаност на обвинението срещу подзащитния му съобразно
параметрите на същото, очертани в обвинителния акт. Сочи, че единственият
установен по безспорен начин факт по делото е този на приложена от
подсъдимите сила спрямо пострадалия Реджеб, каквото е било и
действителното им намерение, с оглед създадените напрегнати отношения
между сина на последния – св. Ф. и подс. М.. Относно факта на отнемане на
инкриминираната сума от 273 лева от пострадалия, защитникът счита, че
доказателства не са налице, като застъпените от съда изводи в тази насока са
основани на предположения. Неустановено според защитата е и
обстоятелството по какъв начин са отнети парите от пострадалия и кой от
двамата подсъдими е осъществил действията по отнемане. Изтъква, че самият
пострадал е крайно непоследователен в показанията си относно размера на
сумата, с която е разполагал в деня на инкриминираната дата и в кой момент
е констатирал липсата на парите. С горните съображения, защитникът
пледира за отмяна на присъдата и постановяване на нова такава, с която подс.
А. да бъде признат за невинен и оправдан по обвинението за осъществено
престъпление – грабеж.
Упражнявайки правото си на лична защита, подсъдимият А. се
присъединява към доводите, наведени от защитника му и искането за отмяна
на осъдителната присъда.
Пред въззивния съд подсъдимият М.М. се явява лично и с
упълномощения защитник - адв.С.С. от АК-Сливен, който поддържа жалбата
и съображенията, развити в нея за неправилност на постановената присъда.
Твърди, че обвинението за грабеж срещу подсъдимия не намира
доказателствена подкрепа в материалите по делото. Акцентира върху
поведението на пострадалия и неговия син – св.Ф., проявено непосредствено
след реализираното срещу тях нападение – подаване на сигнал на тел. 112,
при който никой от тях не е съобщил за отнети им пари. Подобно оплакване
сочи, че не е било направено от страна на пострадалия и пред св.К., от чийто
телефон е подал сигнала за осъществено спрямо него престъпно
посегателство. Фактът на отнемане на парична сума от пострадалия сочи, че
6
не може да се приеме за доказан и на основата на показанията на последния,
доколкото същите са вътрешно противоречиви и непоследователни.
Изтъквайки пряка заинтересованост на пострадалия от изхода на делото,
защитникът счита, че твърденията на последния относно отнетата му при
побоя сума пари, не са с гарантирана истинност. Показанията на разпитаните
по делото полицейски служители сочи, че като производни доказателствени
средства, не допринасят за изясняване на спорните по делото факти.
Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила
защитникът свързва с твърдение за проява на предубеденост на съда при
приемане за съвместно разглеждане в наказателния процес на предявения от
пострадалия граждански иск. Сочи, че претенцията на последния не е била
надлежно заявена, въпреки което съдът е приел да разгледа гражданския иск.
Предубеденост на състава на съда защитата обосновава и с факта, че в хода на
съдебното дирене част от въпросите му към пострадалия са били отклонени
поради възражението на прокурора, че върху свидетеля се издевателства.
Присъединява се към доводите, наведени от представителя на БАП, касаещи
допуснато при постановяване на присъдата съществено процесуално
нарушение, обуславящо отмяна акта и връщане на делото за ново
разглеждане. Твърди, че мотивите към присъдата са изготвени в нарушение
на чл.13, ал.1, чл.14, ал.1 и чл.107, ал.5 от НПК.
Подаденият от прокурора протест защитникът счита за неоснователен,
изтъквайки, че подзащитният му е с чисто съдебно минало. Моли за отмяна
на присъдата и постановяване на нова, оправдателна такава спрямо подс. М.,
алтернативно - връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд.
В личната си защита пред съда подсъдимият М. заявява, че се
присъединява към доводите, наведени от защитника му. Моли за
оправдателна присъда.
В преценката си за допустимост на подадените от страните протест и
жалби, съдът намери следното: Въззивният протест и въззивните жалби,
изходящи от подсъдимите М.М. и К.А. чрез техните защитници, като
подадени от лица, с право на жалба съгласно чл. 318 ал.2-3 от НПК, в
посочения в чл.319, ал.1 от НПК петнадесетдневен преклузивен срок за
обжалване, се явяват процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по
7
същество.
Относно жалбата на гражданския ищец Р.Р. съдът констатира, че
съдържащото се в нея оплакване е отнесено единствено към наказателната
част на атакувания акт, като се претендира явна несправедливост на
наложените наказания, изразяваща се в необосновано занижен размер на
определената на подсъдимите М.М. и К.А. санкция и неправилно приложение
на чл.66 от НК. Заявявайки в горния аспект своето недоволство от
постановената присъда, конституираният като граждански ищец пострадал Р.
очевидно не е съобразил регламента на чл. 318 ал.5 от НПК, по силата на
който в това си процесуално качество същият може да обжалва присъдата
само относно гражданския иск, ако са накърнени неговите права и законни
интереси. В случая жалбата на Р. не обективира оплакване на последния
срещу правилността на присъдата в нейната гражданско осъдителна част и
доколкото за него не се обосновава правен интерес да атакува
първоинстанционния акт в наказателната му част, жалбата му следва да бъде
преценена като недопустима.
Извършвайки цялостна проверка на присъдата, независимо от
основанията, посочени от страните и в предмета и пределите на въззивен
контрол по чл. 313 и чл. 314 НПК, АС-Бургас прие следното:
Обжалваният съдебен акт е постановен при съществено нарушение на
процесуалните правила по смисъла на чл. 348 ал.3 т.2 от НПК, поради което е
налице отменително основание по чл.335 ал.2 от НПК.
Съдебното производство пред първостепенния съд е образувано по
обвинителен акт на прокурор при ОП-Сливен срещу подсъдимите К. С.
АХМ., М. Ш. М. и ЮЛ. ЕМ. Й. с обвинение за извършено престъпление по
чл. 199, ал.1, т.4, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 от НК – за подс. А., по чл.
198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 и ал.3 от НК – за подс.М. и по чл. 199, ал.1, т.4, вр.
чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.4 от НК – за подс.Й.. Същото се е развило по
общия ред съгласно правилата, уредени в Глава ХХ от НПК. В рамките на
проведеното по делото съдебно дирене, по инициатива на страните са били
приобщени множество гласни и писмени доказателствени източници,
изслушани са експертни заключения, на основата на които съдът е приел, че
делото е изяснено от фактическа страна. Решавайки въпросите по чл. 301 ал.1
от НПК, окръжният съд е възприел, че доказателствената наличност по
8
делото не разкрива деятелност на подсъдимия Й., покриваща обективните и
субективни параметри на престъпния състав по чл. 199, ал.1, т.4, вр. чл. 198,
ал.1, вр. чл. 20, ал.4 от НК, с каквото обвинение последният е бил предаден на
съд, поради което в съответствие с разпоредбата на чл. 304 от НПК го е
признал за невинен и го е оправдал по така повдигнатото му обвинение.
Относно останалите двама подсъдими – А. и М., съдът е направил преценка за
доказаност на обвиненията срещу тях и постановил осъждането им за
извършено в съучастие престъпление „грабеж“, с налагане на наказание при
условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК. При изготвяне на мотивите към
постановената присъда обаче, ОС-Сливен не е изпълнил задължението си по
чл. 305 ал.3 от НПК.
Нормата на чл. 305, ал. 3 от НПК задължава съда в мотивите към
присъдата да посочи установените обстоятелства, въз основа на кои
доказателствени материали те са възприети и какви са правните съображения
за взетото решение. Мотивите трябва да дадат представа за констатациите на
съда относно релевантните към предмета на доказване факти и тяхната правна
интерпретация. Необходимо е да са обсъдени всички доказателства по делото,
за да може да се провери правилността на направените въз основа на тях
фактически и правни изводи. При противоречия на доказателствените
материали, съдът е длъжен да изложи съображения защо едни от тях приема
за достоверни, а други отхвърля.
В случая, описвайки приетите за установени фактическите
обстоятелства, съдът се е ограничил до възпроизвеждане на обстановката, при
която на пострадалия Р. са били нанесени телесни увреждания, без обаче да се
спре на обективираните действия на подсъдимите А. и М., представляващи
израз на инкриминираното им поведение по отнемане на парична сума от
пострадалия с намерение да я присвоят. По същество в мотивите липса
фактическо описание на извършеното от двамата подсъдими престъпление, с
оглед характеристиките на изпълнителното деяние по текста на обвинението,
за което са били предадени на съд. Извеждайки фактите по казуса, съдът не е
посочил по какъв начин е била отнета паричната сума от 275 лева от
пострадалия – къде същият е съхранявал парите си и посредством какви
конкретни действия подсъдимите са осъществили владението си над тях.
Предвид, че обвинението срещу двамата подсъдими е за извършено деяние
„грабеж“, включващо съгласно състава на чл. 198, ал.1 от НК два разнородни,
9
функционално свързани акта, всеки от които осъществява състав на
престъпление – принуда по чл. 143 от НК, улесняваща втория акт по
отнемане на вещта /кражба по чл. 194-197 от НК/, то при фактическото
представяне на механизма на инкриминираното престъпно посегателство,
съдът е следвало да очертае в достатъчна степен на яснота всяка от двете
прояви на дейците, като по този начин се гарантира не само правото на
защита на подсъдимите, а и възможността въззивният съд да проследи
подхода в оценката на доказателствата и фактите, които се приема да са
установени посредством анализа на същите, съответно и правилното
приложение на закона.
Не е отразено по нататък във фактическото изложение на мотивите по
какъв начин и с какви конкретни действия подс. М. в ролята си на
подбудител, е въздействал върху подс.А. в преследваната и постигната цел да
формира решението му за умишлено извършване на престъпното
посегателство, към което е насочван, а именно грабеж. Необходимостта от
излагане на факти в тази насока резонно следва от обстоятелството, че
подс.М. е признат за виновен и осъден по обвинение да е действал
едновременно като подбудител и извършител на инкриминирания грабеж, т.е.
съдът е споделил разбирането на прокурора, че същият е участвал с няколко
различни по вид прояви в съучастническото осъществяване на престъпното
деяние. Подобна правна конструкция на съучастническа дейност е важно да
се посочи, че в действителност е възможна, макар съизвършителството
поначало да поглъща проявите от друг съучастнически вид – доколкото
последните нямат самостоятелно наказателноправно значение. Приемайки в
случая, че участието на подс.М. в задружната дейност е с по-голям дял, тъй
като същият реализира няколко съучастнически прояви, съдът е бил длъжен
да посочи обективното проявление на всяка една от тях, както и да анализира
конкретното поведение на дееца от гледна точка на приложението на закона и
тежестта на санкцията, която същият следва да понесе.
По нататък, при излагането на правните съображения досежно
осъщественото от всеки от подсъдимите престъпление, съдът е влязъл в остро
противоречие с фактите, които е възприел като установени такива на база
доказателствената наличност, имащо за последица неяснота в позицията му
относно обективния принос на всеки от дейците в задружната дейност,
10
характерът на извършеното деяние и тяхната вина. От фактическа страна е
прието, че подсъдимите А. и М., които се съмнявали, че синът на пострадалия
Р. – св. Ф. е извършил кражба на техни животни – коне, взели решение да го
набият, с каквото намерение именно и помолили подс. Й. да им съдейства,
уговаряйки се с него да дойде в с. Стара река, общ.Сливен. След като
изплашен от нанесения му от подс.М. удар с кол в гърба, св.Ф. успял да
избяга от мястото на уговорената среща, подсъдимите А. и М. се насочили
към баща му – пострадалия Р., който също присъствал на мястото на срещата.
Нанасяйки му серия от удари, двамата подсъдими на няколко пъти го
попитали „Къде са парите“ и „настоявали той да им даде парите си“. От
ударите пострадалият паднал на земята, а при изправянето си установил, че
всичките 275 лева, които имал, му липсвали. Правните изводи от друга страна
на съда включват твърдение, че подсъдимите А. и М. са действали в
съучастие като съизвършители – „двамата са участвали както в нанасянето на
побой, т.е. употребили сила, така и в отнемането на сумата от 275 лева, а
отделно подс.М. е бил подбудител като склонил подс.Й. да повика
пострадалия и неговия син в дома си, за да им бъде нанесен побой, както и
склонил подс.А. да участва в нанасянето на телесните увреждания“. Очевидно
е при така застъпените от съда фактически и правни съображения, че същите
нямат нужната яснота, а напротив налице е вътрешно противоречие в тезата
на съда каква е била предварителната уговорка между тримата подсъдими,
към кого са били насочени намеренията им за саморазправа, кого и за
извършването на какво престъпление подс.М. е подбудил съучастниците си,
кога е формирано решението за реализиране на нападение срещу пострадалия
с намерение за отнемане от същия на процесната парична сума, кой и
моментът и чрез какви конкретни действия подс.М. е въздействал върху
подс.А., за да го склони да осъществи грабеж спрямо пострадалия Р..
Противоречието в мотивите на съда се задълбочава и с излагане на аргументи
в подкрепа на постановената оправдателна присъда спрямо подс.Й., за когото
е прието, че е извършил действия, улесняващи единствено извършването на
престъпление, изразяващо се в телесно увреждане, но не и такова, покриващо
съставомерните признаци на грабеж, за което му е било повдигнато
обвинение. Застъпвайки разбиране, че подс.Й. не е взел участие в
инкриминираното деяние, съдът е приел за безспорно установен факта на
съществуваща уговорка между този подсъдим и подсъдимите М. и А. да
11
повика пострадалия Р. и сина му – св. Ф. в дома си, за да могат двамата да им
нанесат побой. Така декларираната позиция на съда обаче /стр.7 от мотивите/
не кореспондира с фактите, които същият е изложил по-напред в мотивите
като установени такива на база доказателствата по делото, където е отразил,
че „тримата подсъдими се уговорили да накарат св. Г. Ф. да дойде по някаква
причина в с.Стара река, общ.Сливен, за да осъществят намерението си“ – да
го набият /стр.2 от мотивите/. Фактическите рамки, които съдът е очертал, е
видно, че не включват уговорка между подсъдимите за осигуряване
присъствието на пострадалия Р. на инкриминираната дата, а разкриват
единствено намерение и цел на последните да се саморазправят с неговия син
– св.Ф., по отношение на когото именно е съществувало съмнение да е
извършил кражба на техни домашни животни. Приемайки на следващо място,
че е налице „ексцес“ на умисъла по отношение на извършения от
подсъдимите М. и А. грабеж, съдът не е представил ясно позицията си за
осъществената задружна дейност от тези двама подсъдими - от кои
обективирани техни действия извежда общност на умисъла, а също и както
вече бе посочено по-горе, в какво се изразява подбудителската дейност на
подс.М. спрямо подс.А., предвид че в обсега на приетите за доказателствено
обезпечени фактически положения се сочи съгласуваност на волята на
двамата единствено за осъществяване на престъпление срещу личността на
св. Ф. – телесното му увреждане.
Пълна липса на аргументация съществува и по въпроса за субективната
страна на деянието, като съдът се е ограничил единствено до декларацията, че
деянието е извършено от двамата подсъдими с пряк умисъл, тъй като всеки
един от тях е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е и е
искал настъпването на общественоопасните последици/ стр. 7 от мотивите/.
Така посочените противоречия и дефицити в мотивите не позволяват да
бъде установена действителната воля на съда по съществени елементи от
фактическата обстановка, което препятства извършването на преценка
относно намеренията на подсъдимите М. и А. , съдържанието на престъпния
умисъл на всеки от тях, налице ли е общност на умисъла при реализираното
нападение над пострадалия Р. и по отношение на целения резултат.
Отговаряйки на въпросите по чл. 301 ал.1 от НПК, съдът в своите мотиви
трябва ясно да посочи какви са фактическите рамки, които приема за
установени и които му дават основание да приеме, че има извършено
12
съставомерно деяние и дали ако такова деяние е налице, то е извършено
виновно от подсъдимите.
Налице е сериозна непълнота в мотивите на присъдата и по въпросите,
касаещи индивидуализацията на наказанията, наложени на двамата
подсъдими за разгледаното престъпление. Обсъждайки обстоятелствата, от
значение за отговорността на дейците, съдът се е задоволил с изброяване на
няколко смекчаващи вината им такива – частични самопризнания, ниска
стойност на отнетото имущество, демонстрирано желание за репариране на
вредите, като е констатирал също липса на отегчаващи отговорността на
двамата обстоятелства. Декларативно е заявил наличие на предпоставки за
приложението на чл.55 от НК, в каквато хипотеза и е определил размера на
наказанието лишаване от свобода за всеки от двамата подсъдими – М. и А..
Извеждайки в общ контекст значимите за отговорността на дейците
обстоятелства, първоинстанционният съд не се е ангажирал с преценката за
конкретната тежест на извършеното деяние, каквато несъмнено следва да се
направи. Именно особеностите на престъпното посегателство,
характеристиките на извършителите и всички други обстоятелства, които
имат значение за отговорността на дейците, способстват извода за по-голяма
или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и
обусловят необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие
върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална
превенции. В случая съдът изцяло е пренебрегнал задължението си да даде
оценка за тежестта на смекчаващите отговорността обстоятелства, на
основата на която да аргументира приложението на чл.55 от НК. Вместо това
само е декларирал, че при спазване на принципите за законоустановеност и
индивидуализация на наказанието определя на подсъдимите наказание при
условията на чл.55 от НК.
Разглеждайки по-нататък въпроса за вредите като последица от
инкриминираната с обвинителния акт дейност на тримата подсъдими и
подадения и приет за съвместно разглеждане в процеса граждански иск от
пострадалия Р., съдът не е взел никакво отношение по въпроса за
отговорността на подс.Й., спрямо когото е постановена оправдателна
присъда. Действително акцесорният характер на гражданския иск в
наказателния процес предпоставя неговата зависимост от решаването на
13
въпросите, свързани с повдигнатото обвинение, поради което и той поначало
споделя неговата съдба. Във всички случаи обаче, без оглед на това дали
деецът е осъден по предявеното му обвинение или оправдан по същото, съдът
е длъжен мотивирано да посочи обстоятелствата, които му дават основание да
отхвърли, съответно да уважи гражданския иск, насочен срещу подсъдимото
лице /предвид, че гражданската отговорност може да съществува и без да е
налице наказателна отговорност/. В разглеждания казус, съдът не само не е
изложил съображения относно предявената срещу подс.Й. гражданска
претенция, но и изцяло е пропуснал да се произнесе по същата.
Въззивният съд констатира също липса на отговор от страна на съда на
доводите, изтъкнати от защитниците в хода на проведените съдебни прения,
касаещи противоречията в доказателствените материали и недоказаност на
факта на отнемане на инкриминираната сума от владението на пострадалия,
даващо на свой ред основание да заключи, че мотивите към атакуваната
присъда страдат от съществена непълнота.
Съдебната практика е категорична, че задължението за мотивираност на
съдебния акт е основно задължение както по отношение на фактите, така и по
отношение на правните въпроси, поставени за разрешаване по делото. По
правило мотивите са средство, предоставено на страните да разберат
решението на съда, а на въззивната инстанция - да упражни контролните си
правомощия. В случая, при формулиране на фактическите и правни изводи в
мотивите към атакуваната присъда са допуснати многобройни непълноти,
неясноти и противоречия по особено съществени въпроси, поради което
настоящата инстанция е лишена от възможност да разбере действителната
воля на първостепенния съд и да контролира начина, по който е достигнал до
решението си по съществото на делото. Изведените пороци са еквивалентни
на липса на мотиви и представляват абсолютно отменително основание.
Няма спор, че като инстанция по фактите, въззивният съд разполага с
правомощието да установява нови фактически положения, да анализира
самостоятелно събраните от първата инстанция доказателствени източници и
да приобщава нови, както и да прави нови правни изводи, като по този начин
отстрани недостатъците, които е констатирал в мотивите към атакуваната
присъда. Това правомощие обаче въззивния съд може да осъществи само
когато допуснатите нарушения не се окачествяват като съществени и не се
14
приравняват на липса на мотиви. В случая, настоящият съд констатира не
само непълноти в акта на първата инстанция, а също и неяснота на мотивите,
вътрешно противоречие и съдържащи се в тях взаимно изключващи се
констатации и изводи, комплексното изражение на които недостатъци
провокира съмнения в категоричността на изводите на съда относно
наличието или отсъствието на релевантните факти. Поради това и съдът не би
могъл да прояви активност, коригирайки мотивите съобразно изискуемия от
процесуалния закон стандарт, а следва да упражни правомощието си по чл.
335, ал.2 от НПК – да отмени присъдата и върне делото на първата инстанция
за новото му разглеждане от друг състав на съда. В противен случай би се
достигнало до недопустимо пререшаване на делото и лишаване на страните
от една редовна съдебна инстанция.
Въпреки преценката обаче за наличие на основание по чл.335, ал.2 от
НПК, въззивният съд не разполага с правомощието да отмени присъдата в
нейната оправдателна част, а именно в частта, с която подсъдимият Ю.Й. е
признат за невинен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по
чл. 199, ал.1, т.4, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.4 от НК. Това е така, тъй като
в подадения въззивен протест не се съдържат възражения срещу
оправдаването на подсъдимия Й., съответно и отсъства искане за отмяна на
присъдата в тази й част. Протестът е насочен единствено срещу осъдителната
част на присъдата, с формулирани възражения за явна несправедливост на
наложените на подсъдимите К.А. и М.М. наказания и неправилно
приложение на чл.66 от НК по отношение осъждането на подс. М..
Съгласно чл. 335, ал. 4 НПК въззивният съд не може да отмени
оправдателна присъда по ал. 2 от същия текст, ако няма съответен протест от
прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител.
Изискването за съответност по смисъла на чл. 335, ал. 4 от НПК означава
конкретни и изрични основания срещу атакувания първоинстанционен
съдебен акт. Тяхното съдържание има пряко отношение към въззивната
проверка и предпоставя правомощията на въззивния съд. В този смисъл и
като не се разкрива от съдържанието на подадения протест аргументация и
искане за корекция на присъдата в оправдателната й част спрямо подс. Й., за
въззивния съд не съществува процесуална възможност да интервенира върху
съдебния акт в тази му част, тъй като не може да бъде преодоляна забраната
за влошаване наказателноправното положение на подсъдимия, който е
15
оправдан. Това налага присъдата да бъде отменена само в частта по
обвинението срещу подсъдимия К.А. за престъпление по чл.199, ал.1, т.4, вр.
чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 от НК и срещу подсъдимия М.М. за
престъпление по чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 и ал.3 от НК, включително по
отношение осъждането на дейците по предявения срещу тях граждански иск,
като в останалата й част, с която подсъдимият Ю.Й. е признат за невинен и
оправдан по предявеното му обвинение по чл. 199, ал.1, т.4, вр. чл. 198, ал.1,
вр. чл. 20, ал.4 от НК, присъдата следва да бъде потвърдена.
Констатираните в обсъдената насока пороци в дейността на
първостепенния съд, свързани с правилното установяване на фактите, не
позволява разглеждането по същество на оплакванията за нарушение на
закона. В тази връзка не може да бъде удовлетворена претенцията на
подсъдимите за оправдаването им. От друга страна, връщането на делото за
ново разглеждане обезсмисля произнасянето по протеста на прокурора
относно явната несправедливост на наказанието и неправилното приложение
на чл.66 от НК.
По гореизложените съображения съдът намира, че са налице
основанията на чл.335, ал.2 вр. с чл.348, ал.3, т.2 НПК, обуславящи отмяна на
присъдата в нейната осъдителна част и връщане делото на първата инстанция
за ново разглеждане от друг състав на ОС-Сливен.
Мотивиран от горното и на основание чл.335 ал. 2 вр. чл. 334, т. 1 от
НПК, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ присъда № 19/12.11.2021г., постановена по НОХД №644/2020
г. по описа на Окръжен съд – Сливен, само в частта по обвинението срещу
подсъдимия К. С. АХМ., ЕГН:********** за престъпление по чл.199, ал.1,
т.4, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 от НК и срещу подсъдимия М. Ш. М.,
ЕГН:********** за престъпление по чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2 и ал.3 от
НК, както и в гражданско-осъдителната й част и ВРЪЩА делото в отменената
част за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба на гражданския ищец
Р. Ф. Р., срещу присъда № 19/12.11.2021г., постановена по НОХД №644/2020
16
г. по описа на Окръжен съд – Сливен.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17