ОПРЕДЕЛЕНИЕ
23.04.2020
г.
КЮСТЕНДИЛСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, в закрито заседание на двадесет и трети
април през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Савова
ЧЛЕНОВЕ: Татяна Костадинова
Симона Навущанова
като разгледа докладваното от
мл.съдия С. Навущанова в. ч. гр. д. № 165 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279
във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба на „******“
ЕООД, ЕИК:*********, депозирана чрез юрисконсулт н.л.срещу разпореждане от
04.03.2020 г. по ч.гр. д. № 440 по описа за 2020 г. на Районен съд - Дупница, в
частта, в която е отхвърлено заявление с рег. № 2845/02.03.2020 г., подадено от „******“ ЕООД, с ЕИК: *******, срещу В.Й.С.,
ЕГН: **********, за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за сумата в размер на 2465.05 лв., представляваща неплатено възнаграждение по закупен
пакет от допълнителни услуги, произтичащо от сключен между страните договор за
потребителски кредит №
********** от 04.06.2018г.
В жалбата се твърди, че разпореждането
на първоинстанционния съд е неправилно и необосновано. Излагат се аргументи, че
първоинстанционният съд е превишил правомощията си като служебно се е
произнесъл относно валидността на процесните клаузи от договора за
потребителски кредит. Счита се, че съдът е ограничил постигането на основните
цели на заповедното производство и е възпрепятствал възможността на кредитора
да претендира ликвидно и изискуемо вземане в цялост и впоследствие да се
прецени дали това вземане е спорно или не. Посочва се, че формирането от съда
на извод за нищожност в условията на едностранно и формално производство, без
на заявителя да е дадена възможност да обоснове и докаже индивидуално
договаряне на процесните клаузи.
По същество на спора, жалбоподателят
счита, че съдебният акт е неправилен и следва да бъде отменен и излага следните
аргументи: Цитира, че съгласно т. 14 от Допълнителните разпоредби на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП) услуга е "всяка материална или интелектуална
дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и
не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ". Смята, че от това
правило се налага изводът, че споразумението за предоставяне на допълнителни
услуги действително представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се
извършат по повод на договора за кредит в полза на друго лице -
кредитополучателя и съгласно съдебната практика с договора за предоставяне на
услуга изпълнителят поема задължение да извърши конкретни действия, срещу
дължимо от възложителя възнаграждение, като тези действия обикновено са
фактически, а не правни и че нормативната уредба познава уговарянето на такива
услуги – чл. 103, ал. 3 от Закона за платежните услуги и платежните системи.
Излага, че "******" ЕООД в
качеството си на кредитор не създава задължение за потребителя при сключване на
договор за потребителски кредит, да сключи и споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги, а тази възможност пред клиента се явява опционална.
Излага, че в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат
при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в
случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително
условие за сключването на договора за кредит. Изтъква, че предвид това следва,
че разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват
част от общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при
изчисляването на ГПР. Т.е. дължимото по процесните допълнителни услуги
възнаграждение се дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на
самия кредит, респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР и не
противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С оглед на всичко изложено се счита, че не
са налице нарушения на законодателството в областта на потребителското
кредитиране. Потребителят е имал възможност да се запознае с параметрите на
договора и с полагането на подпис се е съгласил с тях. Съгласил се е и със
заплащането на процесното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, който
от своя страна е една възможност за потребителя и той сам е пожелал да го
закупи. По изложените аргументи се иска отмяна на обжалваното разпореждане в
посочената част и присъждане на сторените разноски.
На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК
препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника.
Съдът, като взе предвид оплакванията в
частната жалба и като съобрази събраните по делото доказателства, намира
следното от фактическа и правна страна:
При служебна проверка за допустимост и
редовност на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е подадена
в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирано за
това лице, поради което е допустима. При служебната проверка за редовност на
частната жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2
от ГПК, във връзка с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 278, ал. 4, вр. чл. 269,
ал. 1, изр. 1 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
разпореждането, а по допустимостта - в обжалваната му част. Според чл. 278, ал.
2 от ГПК ако отмени обжалваното разпореждане съдът сам решава въпроса по
жалбата.
Първоинстанционното производство е
образувано по заявление на „******“ ЕООД, ЕИК:*********, срещу В.Й.С., ЕГН: **********,
за следните суми: *** лева -
главница, договорна лихва в размер на *** лева за периода
от 20.07.2018г. до 28.08.2019г., неплатено възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги в размер на ***
лв. и обезщетение в размер на законната лихва за периода от 01.07.2018г. до
28.08.2019г., в размер на *** лв., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на вземането.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането, в
неговата цялост или част, не противоречи на закона и добрите нрави, съответно
дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. Следователно в
заповедното производство съдът осигурява реализация само на правнозащитими
права. За неравноправни клаузи, като такива противоречащи на закона съдът следи
служебно и в заповедното производство в изпълнение на правомощията си по чл.
411, ал. 2, т. 3 от ГПК. При установяване на нищожност на договора или на
отделна негова клауза поради противоречието им със закона или добрите нрави,
съдът отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 или т. 3 от ГПК.
Частната
жалба е неоснователна.
За да бъде уважено искането за издаване
на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е
редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и
чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед
индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане,
както и да се установява изискуемостта му. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2
и т. 3 от ГПК, задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на неравноправна
клауза. Тъй като договорът за потребителски кредит е сключен при действието на
Закона за потребителския кредит (ЗПК), нормите му следва да бъдат съобразени от
съда служебно. Съдът намира, че посоченото възнаграждение за закупен
допълнителен пакет услуги противоречи на закона.
Сключеният между „******“ ЕООД и В.И.С.договор,
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК,
поради което са приложими разпоредбите на този закон. Заявителят е претендирал
сума в размер на 2465.05 лв., представляваща неплатено
възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги, произтичащо от сключен
между страните договор за потребителски кредит № ********** от 04.06.2018г. Според
чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира такси /т.е. възнаграждение/ за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но тези дейности не може да
са свързани с управлението на кредита и освен това трябва да са точно и ясно
определени в договора. Освен това таксата може да се събира само веднъж за едно
действие. В заявлението заявителят не е посочил изрично какви дейности са
включени в пакета от допълнителни услуги. В своята жалба заявителят поддържа,
че сключването на допълнително споразумение е опционно, по избор на
потребителя, и зависи единствено от неговата воля. В заявлението е посочено
обаче, че плащането на това възнаграждение е включено в общия размер на
месечната вноска по кредита, според погасителния план.
Настоящият въззивен състав счита, че
това възнаграждение по своя характер е дейност по усвояване и управление на
кредита и с това споразумение се целѝ заобикаляне на разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК. То противоречи и на добрите нрави, тъй като размерът му е над 100%
от този на отпуснатия кредит. Добрите нрави са морални норми, на които законът
е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона. С оглед
постановките, дадени от ВКС в т. 3 на ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по
тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК, съдът намира, че тези клаузи са нищожни, на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Нищожността произтича и от разпоредбата на чл.
21, ал. 1 ЗПК.
Наред с изложеното, споразумението за
допълнителни услуги се явява нищожно и по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП като
неравноправна клауза в потребителски договор, тъй като не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Възможните проявни
форми на неравноправни клаузи са изброени в т. 1-18 на, ал. 1, но по аргумент
от т. 19 следва че изброяването е примерно, а не изчерпателно. Към тези
разпоредби препраща нормата на чл. 24 от ЗПК. Цитираните по-горе разпоредби на
ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която има
задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според чл. 3 Директивата
счита за неравноправна дадена клауза, когато въпреки изискването за
добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
По отношение на възражението на
жалбоподателя, че първоинстанционният съд не разполага с правомощия да се
произнася по валидността на договорни клаузи, настоящият съдебен състав счита,
че същото е неоснователно, тъй като съдът може служебно, без въведено
възражение от страната да констатира противоречието на договорни клаузи със
закона или добрите нрави и/или дали искането се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за
това, каквото задължение му е вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и
т. 3 от ГПК. Допълнителен аргумент за това е и, че съгласно практиката на съда
на ЕС, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този
начин да компенсира тази неравнопоставеност /в този смисъл решения по дела
С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98, С-397/11, С-415/11,
С-472/11 и С-618/10/. Доколкото потребителят е в положение на по-слаба страна
спрямо търговеца от гледна точка както на преговорните си възможности, така и
на степента си на информираност, като това го принуждава да приема
предварително установените от търговеца условия, без да може да повлияе на
съдържанието им, то несъмнено съдът може служебно да констатира и
противоречието на договорни клаузи в потребителските договори със закона или
добрите нрави, без това да представлява нарушение на диспозитивното начало.
С оглед на това съдът приема, че са
налице пречките по чл. 411, ал. 2 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение
за посочената сума.
Предвид гореизложеното настоящият състав
приема, че атакуваното разпореждане на РС- Дупница в обжалваната част е
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Водим от изложените съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане
от 04.03.2020 година, постановено по ч.гр. дело № 440 по описа за 2020 година
на Дупнишкия районен съд, в частта,
с която е отхвърлено Заявление с
рег. № 2845/02.03.2020 г. за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, подадено от
„******“ ЕООД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: гр. ************, срещу срещу
В.Й.С., ЕГН: **********, с адрес: *** за сумата в
размер на *** лв. (две хиляди четиристотин шестдесет и пет лева и
пет стотинки), представляваща неплатено възнаграждение по закупен пакет от
допълнителни услуги, произтичащо от сключен между страните договор за
потребителски кредит № ********** от 04.06.2018г.
В останалите части разпореждането е
влязло в законна сила.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: