Решение по дело №1210/2021 на Административен съд - Пловдив

Номер на акта: 1290
Дата: 23 юни 2021 г.
Съдия: Анелия Илиева Харитева
Дело: 20217180701210
Тип на делото: Касационно административно наказателно дело
Дата на образуване: 10 май 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

 

Р Е Ш Е Н И Е

№ 1290/23.6.2021г.

 

Град Пловдив, 23.06.2021 година

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, ХХІІ касационен състав,  в открито заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и първа  година в състав:

Председател: Анелия Харитева

Членове: Стоил Ботев

Георги Пасков

при секретар Севдалина Дункова и с участието на прокурора Георги Гешев, като разгледа докладваното от съдия Харитева к.а.н.д. № 1210 по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Касационно производство по чл.63 ЗАНН, във връзка с чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба на „Такси – 1 – 2023“ ЕООД против решение № 260392 от 19.03.2021 г., постановено по а.н.д. № 6405 по описа на Пловдивския районен съд за 2020 година, с което е потвърдено наказателно постановление  36-0000566 от 24.09.2020 г. на директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ Пловдив, с което на „Такси – 1 – 2023“ ЕООД, ЕИК *********, на основание с чл.104, ал.1, пр.2 ЗАП е наложена имуществена санкция в размер на 1000 лева за нарушение по чл.33, пр.3 от Наредба № 34 от 06.12.1999 г., вр. чл.88а, ал.4 ЗАП.

Според касатора оспореното решение е неправилно поради нарушение на общностното право и необосновано, защото от събраните доказателства не се налага по безсъмнен и категоричен начин, че нарушението е извършено. Иска се отменя на обжалваното решение и присъждане на разноските по делото. Допълнителни съображения по същество са изложени и в представените на 01.06.2021 г. писмени бележки.

Ответникът не взема становище по касационната жалба.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение да се отхвърли касационната жалба като неоснователна.

Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК, от страна по делото, за която решението е неблагоприятно, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК, във връзка с чл.63, ал.1 ЗАНН, е неоснователна поради следните съображения:

За да потвърди наказателното постановление, районният съд е приел, че от събраните писмени и гласни доказателства се налага категоричен извод за извършено от дружеството административно нарушение по чл.33, пр.3 от Наредба № 34 от 06.12.1999 г. Въпреки дадената възможност от дружеството-жалбоподател не са били представени доказателства за опровергаване на констатациите в АУАН, само чисто декларативно се заявява, че не е извършено административно нарушение и се правят възражения за допуснати процесуални нарушения. Като неоснователни са преценени възраженията в жалбата. Според районния съд в АУАН и наказателното постановление подробно са описани извършеното нарушение и правната му квалификация, а при съставяне на АУАН не са допуснати нарушения на процесуалните правила и изискуемите реквизити са налице. Според районния съд не кореспондира с обективната истина възражението, че водачът самоволно не е спазил почивките си, както и е лишено от елементарна логика твърдението, че водачът е управлявал за собствени цели предоставения му служебен автомобил, но е попълнил пътната книжка. Съдът е приел за безспорен факт извършването на превоз на територията на страната, съответно задълженията на превозвача се уреждат от българското законодателство, включително ЗАП, който е разписал задължителна междуседмична почивка от 36 часа. Според районния съд липсват основания за приложение на чл.28 ЗАНН по отношение на извършеното нарушение с оглед неговия вид, налице е сериозно накърняване на правилата за движение и свързаните с охрана на правата и законните интереси на останалите участници в движението. В този смисъл всяко нарушение на изискванията за дейността крие висока потенциална опасност за неограничен брой лица, поради което се характеризира с висока степен на накърняване на обществените отношения. Според районния съд санкционната норма е посочена правилно и тя определя твърд размер на санкцията, съответно определеният от наказващия орган размер на санкцията е правилен.

Решението е правилно.

Не се споделя възражението на касатора за допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила. В производството пред районния съд от процесуалния представител на дружеството е направено едно доказателствено искане – да се изиска и приложи административнонаказателната преписка – и това искане е уважено. При доказателствена тежест за дружеството да установи спазването на изискванията за работно време и почивки такива доказателства не са били представени нито в производството пред наказващия орган, нито в производството пред първоинстанционния съд. Пропускът на страната да събере всички допустими и относими доказателства не може да бъде преодолян чрез касационно обжалване на решението на районния съд с оглед липсата на такова касационно основание. В този смисъл възражението на касатора, че фактическата обстановка не е изяснена в цялост, е декларативно и голословно. Следва да се отбележи, че в касационната жалба също не са направи нови доказателствени искания. Т.е., обжалването цели единствено шиканиране на процеса.

Обоснован и правилен е изводът на районния съд за достатъчно ясно, конкретно и точно описание на вмененото нарушение, по недвусмислен начин, така че дружеството е било в състояние да разбере за какво административно нарушение се ангажира административнонаказателната му отговорност. Противно на твърдението на касатора, обоснован и правилен се явява извода на районния съд, че актът за установяване на административно нарушение и наказателното постановление отговарят на изискванията на чл.42, т.4 и чл.57, ал.1, т.5 ЗАНН, включително е конкретизиран седмичният период, в който на водача не е била осигурена задължителната минимална седмична почивка от 36 часа. Фактът, че в наказателното постановление не е посочено изрично, че става въпрос за минимална почивка, не влияе по никакъв начин върху установеното нарушение, неговото описание и правната му квалификация, тъй като е посочена продължителността на почивката – 36 часа, т.е., съобразени са изискванията на чл.33 от Наредба № 34 от 06.12.1999 г. за таксиметров превоз на пътници и чл.88а, ал.4 ЗАП.

Правилна е преценката на районния съд за липса на основание за прилагане на чл.28 ЗАНН към конкретния случай, доколкото той не разкрива по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с другите случаи на нарушения от този вид, от една страна, а от друга страна, трябва да се има предвид, че нарушението влияе пряко върху гарантираното право на работника на почивка и възстановяване.

Предвид всичко изложено касационната инстанция намира, че не са налице касационни основания по чл.348, ал.1 НПК и обжалваното решение като допустимо, обосновано и правилно и следва да бъде ос­тавено в сила. С оглед изхода на делото на касатора не се дължат разноски. Затова и на основание чл.63 ЗАНН, във връзка с чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260392 от 19.03.2021 г., постановено по а.н.д. № 6405 по описа на Пловдивския районен съд за 2020 година.

Решението е окончателно.

 

                                                                       Председател:

 

                                                                       Членове: 1.

 

                                                                                         2.