Номер IV-2347 Година
2019, 02 декември гр.Бургас
Бургаският
окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав
на втори
декември година две хиляди и деветнадесета,
в
закритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.мл.с.ДИАНА
АСЕНИКОВА ЛЕФТЕРОВА
секретар
………………….
като
разгледа докладваното от съдия Даниела Михова
частно
гражданско дело № 1757 по описа за 2019 година
Производството
е по реда на чл.274 и сл.във вр.с чл.413, ал.1 от ГПК, и е образувано по
частната жалба „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД
гр.София, ЕИК *********,
против Разпореждането от 04.10.2019 г., инкорпорирано в Заповед № 337 от 04.10.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.721/2019
г. по описа на Поморийски районен съд, с което е отказано издаване в полза на заявителя-частен
жалбоподател, на заповед за изпълнение на парично задължение срещу длъжника М.Д.Л.
от гр.Поморие, ЕГН **********, за сумите: 98,90 лв - неустойка за неизпълнение
на задължение, и 200 лв - разходи и такси за извънсъдебно събиране на
вземането.
Изложени са оплаквания, че
обжалваното разпореждане е необосновано и постановено при нарушение на
съдопроизводствените правила. По-конкретно се твърди, че заповедният съд е
превишил правомощията си в заповедното производство, като в условията на
едностранно производство, каквото е заповедното, е изложил съображения за неравноправност,
при липсата на възможност за заявителя да обоснове и докаже наличието на
индивидуално договаряне, като по този начин съдът е предрешил спора. Твърди се,
че мотивите на съда противоречат на европейското законодателство и съдебна
практика.
Твърди се, че нито Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредит,
нито Директива 2009/22 за исковете за преустановяване на нарушения с цел защита
на интересите на потребителите, предвиждат процесуални механизми, които да
задължават националните юрисдикции да обявяват служебно нищожността на клаузи
като съдържащата се в процесния договор. Твърди се още, че нищожността на
договорните клаузи поради неравноправния им за потребителя характер, е особен
вид недействителност, който не попада в общите хипотези на противоречие със
закона или с добрите нрави. Сочи се, че противоречието със закона по смисъла на
чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, следва да се приема само в хипотези, при които
незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото искане.
На следващо място се твърди, че в заповедното производство съдът не разполага с
доказателства, на базата на които да прецени дали са налице предпоставките за
неравноправност по чл.143 от ЗЗП, тъй като черпи информация единствено от
съдържанието на т.12 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК. По отношение на неустойката се твърди, че изводите на съда за
нейната недължимост са неправилни, тъй като съгласно ТР № 1 от 15.06.2010 г. по
тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката следва да е нищожна само, ако
единствената цел, с която е уговорена, излиза извън присъщата й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция, които хипотези в настоящия случай не са
налице, тъй като процесната неустойка има обезщетителна функция. Отделно се
сочи, че дори ако се приеме, че неустойката е прекомерна, това не я прави
нищожна поради накърняване на добрите нрави, а съдът следва да намали нейния
размер. По отношение на сумата за разходи за извънсъдебно събиране на
задължението (уговорена от страните на
основание чл.9 от ЗЗД) се твърди, че не е нищожна, както е приел съдът, тъй
като съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК, както и по аргумент от чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като ги
изключва при изчисляването на ГПР по кредита. Относно таксата за експресно
разглеждане на документите също се твърди, че е уговорена на принципа на
свободата на договаряне (чл.9 от ЗЗД), и е начислена на основание чл.10а, ал.1
от ЗПК.
Претендира се отмяна на
обжалваното разпореждане на ПРС и постановяване издаване на заповед за
изпълнение за претендираните суми.
Частната
жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок, срещу акт на
съда, подлежащ на обжалване, поради което е допустима.
Производството
пред първоинстанционния Районен съд Поморие е образувано по заявлението на
частния жалбоподател - "Агенция за контрол
на просрочени задължения" ООД, за издаване в полза на заявителя на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК против длъжника М.Д.Л. от
гр.Поморие за заплащане на сумите: 494,49 лв – главница за погасяване на кредит
„Бяла карта“ с „Аксес Файнанс“ ООД като кредитор; 75,64 лв - договорна лихва за
периода от 17.11.2017 до 06.11.2018 г.; 98,90 лв - неустойка за неизпълнение на
задължение за периода от 06.12.2017 г. до 06.11.2018 г.; 200 лв - разходи и
такси за извънсъдебно събиране; 43,56 лв - обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 07.11.2018 до 24.09.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното изплащане на вземането.
Районният
съд е е уважил заявлението в частта досежно претендираните вземания за
главница, договорна лихва, обезщетението за забава, законната лихва върху
главницата и за разноски, съразмерно с уважената част от претенцията по
заявлението.
В издадената
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 337 от 04.10.2019
г. е обективирано обжалваното разпореждане, с което заповедният съд е оставил
без уважение искането за неустойка за неизпълнение на задължение и разходи и такси
за извънсъдебно събиране на задължението. Позовавайки се на разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2
от ГПК, съдът е
изложил съображения за недължимост на изброените в разпореждането претенции,
както следва: Посочено е, че неустойката е с подчертано санкционен характер и
присъждането й би довело до несправедлив правен резултат, несъвместим с добрите
нрави, поради което неустойката е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като неустойката цели да преодолее ограничението на чл.33, ал.1 от ЗПК.
Съдът се е позовал на разрешението, дадено по т.3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по
тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на разходите за
извънсъдебно събиране на задължението е прието, че противоречат на закона и
добрите нрави, тъй като нямат характера на „допълнителни услуги“ в полза на
потребителя по см.на чл.10а, ал.1 от ЗПК, поради което, съгласно чл.10, ал.2,
чл.19, ал.3 и чл.33 от ЗПК, е налице законова забрана кредиторът да възлага на
потребителя други такси и разходи, извън обявената договорна лихва и
обезщетението за забава.
Настоящият
съдебен състав намира обжалваното разпореждане за правилно, а частната жалба
против него - за неоснователна.
В чл.411, ал.2 от ГПК са изброени хипотезите, в
които съдът не издава заповед за изпълнение. Съгласно чл.411, ал.2, т.2 от ГПК заповед за изпълнение
не се издава, ако искането противоречи на закона и добрите нрави. Предвид
изложеното, настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд, че
заповедният съд е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със
закона и добрите нрави.
Съдът намира за
неоснователно първото изложено в частната жалба оплакване, че заповедният съд е
превишил правомощията си в заповедното производство, като в условията на
едностранно производство, каквото е заповедното, е изложил съображения за
неравноправност, при липсата на възможност за заявителя да обоснове и докаже
наличието на индивидуално договаряне, като по този начин съдът е предрешил
спора.
Действително
целта на заповедната производство е да се ускори съдебния процес като се
установи, че вземането не се оспорва и се издаде изпълнително основание за
него. В тази връзка, заповедният съд извършва външното формално изследване на
претендираното задължение. Законодателят обаче изрично е възложил на заповедния
съд по силата на чл.411, ал.2, т.2
от ГПК, в
заповедното производство да извърши преценка дали вземането не противоречи на
закона и на добрите нрави. Ето защо съдът приема, че в заповедното производство
съдът, дължи проверка не само на формалната външна редовност на заявлението по чл.410 от ГПК, но и на съответствието на
заявлението на закона и добрите нрави, което налага да изясни въпроса относно
валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори при липсата на
възражение от длъжника. На второ място, именно поради характера на
производството по чл.410 от ГПК, следва да се изключи безусловното
приложение на този облекчен процесуален ред за легитимиране на кредитор с
изпълнително основание в хипотези на задължения, произтичащи от потребителски
договори. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на
договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се
оспори само с възражение, основано на нов факт, адекватната защита на правата
на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидността на
уговорките, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъда направено
възражение от длъжника. В този смисъл е постановена практика на ВКС (решение №
23 от 07.07.2016 г. по т.д.№ 3686/2014 г., I т. о. на ВКС; решение № 124 от
11.07.2016 г. по гр. д. №
6220/2015 г. на ВКС, I г. о), както и общоевропейският стандарт на закрилата на
потребител, изяснен и в практиката на СЕС. В тези случаи, за да бъде безспорен
фактическия състав, породил задължението на потребителя, съдът следва да му
укаже възможностите да се позове в своя защита на неравноправния характер на
клаузи, които не са били индивидуално договорени и само, ако потребителя
изрично се откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде
освободен от тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в
преддоговорния процес по установяване на правоотношението между
неравнопоставените страни. Поради това, настоящият състав не споделя
оплакванията в жалбата за превишаване правомощията на съда в заповедното
производство.
Съдът приема, че служебната проверка на
заповедния съд за валидност, съотв.недействителност на вземането, следва да се
извърши на базата на твърденията на заявителя в заявлението и независимо от липсата
на доказателства на тези етап от производството.
Неоснователни и недоказани са оплакванията на
частния жалбоподател против изводите на съда за недължимост на вземането за неустойка.
Преценката
дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за
всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора в зависимост от
специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички
случаи критерии, включващи вида на неустойката (компесаторна или мораторна) и съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението.
Видно от депозираното пред съда заявление, уговорената неустойка обезпечава не
неизпълнение на договорно задължение, а представлява предварително обезщетение
за евентуалните вреди, които кредиторът би понесъл, в случай на неполучаване на
обезпечение. С посочената клауза се цели да се компенсира евентуалната
неплатежоспособност на кредитополучателя, а не се обезпечава вземане на
кредитора по договора. Както правилно е констатирал първоинстанционния съд, в
случая неустойката има подчертано санкционен характер и присъждането й би
довело до несправедлив правен резултат, поради което безспорно такава уговорка
противоречи на добрите нрави. Уговорената в случая неустойка излиза извън
присъщите й по закон функции, доколкото още към момента на уговарянето й
създава предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя. Поради това и с оглед разрешението по т.3 от ТР №
1/15.06.2010 г. по тълк.дело 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, уговорената неустойка
следва да се приеме за нищожна на основание чл.26, ал.1,
предл.3 от ЗЗД. Следва да
се има предвид и обстоятелството, че процесният договор кредит е сключен при
действието на Закона за
потребителския кредит, поради
което нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. Съгласно чл.33, ал.1 от ЗПК, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата, а в ал.2 е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. Предвид изложеното, настоящата инстанция споделя изводите на
първоинстанционния съд, че с процесната неустойка се цели да се преодолее
ограничението на императивната разпоредба на чл.33, ал.1 от ЗПК. По отношение на оплакването, че дори ако
се приеме, че неустойката е прекомерна, това не я прави нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а съдът следва да намали нейния размер, следва да
се посочи, че в случая съдът приема процесната неустойка за нищожна не поради
прекомерност, а поради противоречие с добрите нрави поради санкционния й характер.
Съдът намира за неоснователно и недоказано и
оплакването на жалбоподателя за неправилност на обжалваното разпореждане по
отношение на сумата за разходи за извънсъдебно събиране на задължението. Твърди
се, че клаузата не е нищожна, както е приел съдът, тъй като съгласно чл.10а,
ал.1 от ЗПК, както и по аргумент от чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК, кредиторът може да
събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, като ги изключва при изчисляването на ГПР по
кредита.
Настоящият състав споделя изводите на
първоинстанционния съд, че претенцията за разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземането, противоречи на закона и добрите нрави. Посочените
разходи и такси се обосновават с необходимостта от предприемане на действия по
събиране на вземането при евентуалното му непогасяване на уговорения падеж,
включително разходи на кредитодателя за дейността на лице, което осъществява и
администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението. Посочените
действия, представляват типични действия по управление на лош кредит и съставляват
присъщ за основния предмет на договора разход, а не допълнителен такъв. Тези
дейности нямат характеристиката "допълнителни услуги" в полза на
потребителя, по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗКП, а са разходи, свързани с
погасяване на задължението. Законът - чл.10а ал.2 от ЗПК, забранява на кредитора да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. В този смисъл е и практиката на ВКС (решение № 345/9.01.2019 г. по
т.д.№ 1768/18 г., постановено по реда на чл.290 от ГПК). Забраната за кредитора
да възлага на потребителя други такси и разходи, извън обявената договорна
лихва и обезщетението за забава, произтича от разпоредбите на чл.10а, чл.19, ал.3 и чл.33 от ЗПК. Уговарянето на бъдещите разходи
във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на
отделна такса за същата дейност несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен
характер.
По
изложените съображения съдът намира обжалваното разпореждане за правилно, и поради
съвпадането на изводите на двете инстанции, същото следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от
изложеното, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждането от 04.10.2019
г., инкорпорирано в Заповед № 337 от 04.10.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.721/2019 г. по описа на
Поморийски районен съд, с което е отказано издаване в полза на „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ ЕООД гр.София, ЕИК *********, на заповед за изпълнение на
парично задължение срещу длъжника М.Д.Л. от гр.Поморие, ЕГН **********, за
сумите: 98,90 лв - неустойка за неизпълнение на задължение, и 200 лв - разходи
и такси за извънсъдебно събиране на вземането.
Определението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.