РЕШЕНИЕ
гр. София, 14.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 11-ти с-в, в открито заседание на
дванадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Съдия Вергиния Мичева-Русева
при секретаря Диана Борисова, като
разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 7384 по описа за 2016 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл.
2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът
В.Ц.А. твърди, че на 08.03.2012 г. бил привлечен като обвиняем по ДП ЗМ
№ 5571/2010 г. на СДВР, пр.пр. № 9332/2010 г. на СГП, за престъпление по чл.
219, ал. 3 вр. с ал. 1 НК. Сочи, че му била взета мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 500
лв., която след обжалване била отменена, като му била наложена мярка за
неотклонение „подписка“. Наблюдаващият прокурор от СГП изготвил и внесъл в СГС на 17.07.2012 г.
обвинителен акт, като било образувано н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС, НО, 34
състав. Ищецът излага, че на 28.02.2013 г. била постановена оправдателна
присъда № 71/2013 г. по цитираното
наказателно дело. Същата била потвърдена с Решение № 188 от 15.07.2013 г. на
САС, НО, 5 състав по в.н.о.х.д. № 343/2013 г. В последствие след протест на
прокурор от САП било образувано н.д. № 1704/2013 г. на ВКС. Окончателният
съдебен акт бил произнесен от
касационната инстанция на 26.05.2014 г., с който се потвърждавало решението на
САС. В исковата молба се твърди, че през почти 5 - годишния период от
образуване на наказателното производство до приключването му с окончателен съдебен
акт, ищецът бил претърпял описаните неимуществени вреди – силно психическо и
нервно напрежение, страх, безпокойство, влошило се здравословното му състояние,
като в края на 2014 г. получил инфаркт, а на 28.05.2015 г. бил освидетелстван
от ТЕЛК, с определена 80% намалена работоспособност. Излага твърдения, че се
ограничили социалните му контакти, влошили се семейните му отношения. Ищецът
твърди да е претърпял и имуществени вреди в общ размер на 2900 лв.,
представляващи разходи за заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното
производство, които съставлявали присъщ разход за обезпечаване на успешен изход
от делото и стояли в пряка причинна връзка с незаконно повдигнатото му
обвинение. Съобразно с изложеното моли съда да постанови решение, с което да
осъди П.та на РБ да заплати на ищеца сума в размер на 30 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на
незаконно повдигното обвинение, по което в последствие бил оправдан, ведно
с обезщетение за забавата в размер на
законната лихва, считано от 26.05.2014 г. – датата на постановяване на
окончателен съдебен акт, до окончателното изплащане, и сума в размер на 2900
лв., представляваща обезщетение за понесени имуществени вреди – адвокатско
възнаграждение в наказателното производство. Претендира присъждане на разноски
за настоящото производство.
Ответникът П. на РБ оспорва иска
по основание и размер. Поддържа, че няма причинно – следствена връзка между
твърдените в исковата молба неимуществени вреди и незаконно повдигнатото
обвинение. Изтъква, че ищецът бил привлечен като обвиняем на 08.03.2012 г.,
която дата била началната дата на увреждането, а оправдателната присъда била
влязла в сила на 26.05.2014 г., следователно наказателното производство било
продължило само 1 г. и 9 м. Оспорва размера на иска за неимуществени вреди като
прекомерен с оглед принципа на справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД,
несъответстващ на константната съдебна практика и претърпените вреди. Заявява
възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар, претендиран за
настоящото производство на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, установи
следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а и се
установява от събраните писмени доказателства, че ищецът бил привлечен като
обвиняем с Постановление за привличане
на обвиняем от 08.03.2012 г. по ДП ЗМ № 5571/2010 г. на СДВР, пр.пр. №
9332/2010 г. на СГП, за това, че в качеството си на длъжностно лице –
контрольор в дирекция Столично управление „социално осигуряване“ – отдел
„Пенсии“, умишлено не положил грижи за възложената му работа и от това
последвало значително разпиляване на имущество на „Националния осигурителен
институт“ в размер на 9114.90 лв. – престъпление по чл. 219, ал. 3 вр. с ал. 1 НК. Спрямо обвиняемия В.Ц.А., видно
от същото постановление, била взета мярка за неотклонение „Гаранция в
пари“ в размер на 500 лв. Обвинителният
акт ( л. 8 от делото ) бил внесен в СГС, като било образувано н.о.х.д. №
3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав. Пред първата инстанция са проведени три
открити съдебни заседания с лично явяване на подсъдимия В.А., като на
28.02.2013 г. била постановена Присъда № 71 по н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС,
НО, 34 състав, с която настоящият ищец В.Ц.А. бил признат за невиновен и
оправдан по повдигнатото му обвинение по
чл. 219, ал. 3 вр. с ал. 1 НК. С определение по чл. 309 НПК съдът потвърдил
взетата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение „подписка“. С решение № 188 от
15.07.2013 г. по в.н.о.х.д. № 343/2013 г. на САС, НО, 5 състав оправдателната
присъда била потвърдена. Въззивното решение било протестирано от Апелативна П.
– София, като с Решение № 478 от 26.05.2014 г. по н.д.№ 1704/2013 г. на ВКС,
НК, I отделение, решението било оставено в сила. Следователно
на посочената дата – 26.05.2014 г. оправдателната присъда, постановена по
н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав, влязла в законна сила.
Представени са 5 бр. разписки на л. 32 - л.
36 от делото, съдържащи волеизявление на адвокат В.Ц., че последният е получил от
ищеца В.Ц.А. сумите посочени в цитираните документи, както следва: на 08.03.2012 г. – 600 лв. –
адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по ДП ЗМ № 5571/2010 г.
на СДВР, пр.пр. № 9332/2010 г. на СГП.; на 05.09.2012 г. сумата от 900 лв. - адвокатско
възнаграждение за правна защита и съдействие по н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС,
НО, 34 състав; на 03.05.2013 г. сумата от 600 лв. - адвокатско възнаграждение
за правна защита и съдействие по в.н.о.х.д. № 343/2013 г. на САС, НО, 5 състав;
на 01.10.2013 г. сумата от 600 лв. - адвокатско възнаграждение за правна защита
и съдействие по н.д.№ 1704/2013 г. на ВКС, НК, I
отделение и 26.08.2015 г. сума в размер на 200 лв. - адвокатско възнаграждение
за изготвяне на мотивирано искане до Директора на СДВР за снемане на
полицейската регистрация на лицето. В
тази връзка на ищеца А. с разпореждане от 02.06.2016 г. е указано съобразно
с чл. 154, ал. 1 ГПК да индивидуализира договорите за правна защита и
съдействие, по които са издадени цитираните по – горе разписки във връзка с
претенцията си за репариране на имуществени вреди, понесени в наказателното
производство, като уточни номера, датата, уговореното адвокатско
възнаграждение, начина на плащане. Доказателства съобразно с указанията не са ангажирани
– или процесните договори за правна защита и съдействие не са представени по
делото, с изключение на договора за оказване на правна защита и съдействие от
16.03.2012 г. по ДП ЗМ № 5571/2010 г. на
СДВР, в който липсват попълнени реквизити
досежно договорено възнаграждение, начин и срок на плащане, платена сума.
Епикриза на Отделение по Кардиология към МБАЛ
„Христо Ботев“ – гр. Враца, установява, че ищецът А. бил хоспитализиран на
18.12.2014 г. и е изписан на 25.12.2014 г. с диагноза: „ИБС.ОМИ със СТ елевация
преден с венозна тромболиза . ПКИ и МИС на ЛАД при ендоклонова болест. Остро
кървене от ГИТ – мелена и хематемеза“. С Експертно решение на ТЕЛК при МБАЛ „
Света Петка“ АД гр. Видин, № 1543 от 28.05.2015 г., влязло в сила на 11.06.2015
г., на В.Ц.А. била определена пожизнена
степен на загуба на работоспособност за
общо заболяване в размер на 80% . В ЕР на ТЕЛК е отбелязано, че водещата
диагноза е „остър инфаркт на миокарда“.
Събраните по делото гласни
доказателства, чрез разпит на свидетеля Владимир Т., установяват, че в
полицията ищецът бил викан още 2010 г.,
като първия път му взели отпечатъци. В.А. бил уплашен и стресиран, преживявал го много тежко. Криел от семейството и децата
си – казал им едва през 2012 г. когато
започнали делата. Жена му се уплашила и започнали домашните кавги - отношенията
между ищеца и съпругата му станали
тягостни, а имали 30 години брак. Живели заедно до пенсионирането на В.А.. Св. Т.
сочи, че в службата се разбрало. И колегите
започнали да странят от ищеца. Той продължил да работил в НОИ до пенсионирането
си. Шефовете искали да го оставят на работа и след пенсионна възраст да работи,
но той не пожелал. Св. Т. излага, на следващо място, че на делото викали и
началник - отдела. Имало към 8 - 9
човека свидетели да дават показания. Според свидетелските показания колегите
реагирали нормално, тъй като били
убедени, че В.А. не бил извършил никакво престъпление; че изобщо не бил виновен
за тези неща, които са се случвали служебно. Свидетелят установява, че наказателното
дело се отразило на здравословното състояние на ищеца – отпаднал психически. От
жизнерадостен и весел човек станал съвсем различен – нервен, а преди бил спокоен, играел футбол след работа,
тичал по кросове. Според свидетеля ищецът В.А. влязъл в болница преди да излезе
последното решение на съда. Получил инфаркт и 10 дни лежал в интензивното
отделение във Враца. Бил се притеснил много, защото това била последната
инстанция и от това зависел неговия живот. Страхувал се как ще се развие делото
и че можело да го осъдят.
Към настоящото производство са присъединени
по искане на ищцовата страна и с оглед правилата за разпределение на
доказателствена тежест – последната изрично указана на ищеца с определение от
06.06.2017 г., копия от документи, находящи се в кориците на н.о.х.д. №
3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав, което е приложено към друго висящо гр.д.№
14559/2012 г. на СРС, ГО, 51 състав и поради това не е присъединено в цялост.
От протокол от 09.12.2011 г. и протокол от 06.02.2012 г. за разпит на свидетел,
е видно, че ищецът В.А. в периода преди да бъде привлечен като обвиняем е бил
разпитван по ДП ЗМ № 5571/201 г. на
СДВР, като свидетел. Протоколите от провежданите открити съдебни заседания и
пред трите инстанции по наказателното дело, установяват, че подсъдимият – ищец в настоящото
производство, се е явявал лично.
По делото не са ангажирани други допустими и
относими доказателства.
Въз основа на така възприетата фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 2
ал. 1 т. 3, предл. първо ЗОДОВ
държавата отговоря за вредите, причинени на граждани от разследващите
органи, П.та и съда при обвинение в престъпление, ако лицето бъде оправдано.
В конкретния случай, по делото безспорно е
установено, че ищецът А. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.
219, ал. 3 вр. с чл. 1 НК, по което в последствие е бил оправдан (Постановление
за привличане на обвиняем от 08.03.2012 г. по ДП ЗМ № 5571/2010 г. на СДВР, пр.пр. № 9332/2010 г. на СГП; Присъда
№ 71 по н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав; решение № 188 от
15.07.2013 г. по в.н.о.х.д. № 343/2013 г. на САС, НО, 5 състав и Решение № 478
от 26.05.2014 г. по н.д.№ 1704/2013 г. на ВКС, НК, I
отделение). Наказателното производство е преминало през двете си фази –
досъдебна и съдебна – на три инстанции, като на досъдебната фаза прокурорът е
осъществявал функциите по ръководство и контрол, а в съдебната е поддържал
незаконното обвинение, включително и подавайки протест срещу оправдателната
присъда. Отговорността на Държавата чрез нейния процесуален субституент П. на
РБ е обективна – безвиновна и се носи
независимо от това дали даденият прокурор е действал виновно или не. П.та носи
риска от повдигане и поддържане на незаконно обвинение, поради което е надлежен
ответник по иска.
На основание чл. 4 ЗОДОВ Държавата, чрез
процесуалните си субституенти отговаря за всички вреди – имуществени и
неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от специалния деликт
по ЗОДОВ, в случая – поради обвинение в престъпление, за което ищецът В.А. е
бил оправдан. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост на основание чл. 52 ЗЗД, като обхваща всички установени морални вреди
до постановяване на оправдателната присъда, включително по повод наложените
мерки за неотклонение. Настоящият състав намира, че е нормално, обичайно по време на цялото
наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което
в последствие е оправдано
да изпитва неудобства, да се чувства унизено, притеснено и несигурно. Накърнени са моралните и нравствените ценности у личността, както и
социалното му общуване. В тази връзка
събраните по делото гласни доказателства, които съдът кредитира частично ( по
съображения, които ще изложи по – долу ), установяват, че наказателното дело се
отразило на здравословното състояние на ищеца, който отпаднал психически,
преживявал го много тежко. От жизнерадостен и весел човек станал съвсем
различен – нервен, спрял да играе футбол след работа и да тича по кросове. Страхувал
се как ще се развие делото и дали няма
да бъде осъден. Ето защо съдът
намира, че по делото категорично е установено, че ищецът В.А. е претърпял обичайните
за такива случаи болки и страдания – несигурност, притеснения за изхода
на делото, неприятни чувства, психическо напрежение и др., които безспорно стоят в пряка причинно
– следствена връзка с незаконното обвинение. Константната съдебна практика –
например Решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.д.№ 85/2012 г. на IV г.о., Решение № 6 от 08.02.2017 г. по гр.д.№
2666/2016 г. на IV г.о. на ВКС, приема,
че когато се твърди причиняване на болки и страдания над
обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други
специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения,
обичайната му среда или обществено положение, същите следва да бъдат изрично посочени в исковата молба, за да могат да станат
част от предмета на иска.
Съдът може да
ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на търсените вреди над обичайните и причинната им зависимост с незаконното обвинение. Ищецът
А. е изложил фактически твърдения, че в резултат на постоянния стрес от
наказателното производство е претърпял остър инфаркт на миокарда в края на 2014
г., като му била определена и 80 % намалена работоспособност от ТЕЛК.
Посоченото заболяване и причинената от него загуба на работоспособност
действително се установяват от представените писмени доказателства по делото -
Епикриза на Отделение по Кардиология към МБАЛ „Христо Ботев“ – гр. Враца и Експертно
решение № 1543 от 28.05.2015 г., на ТЕЛК при МБАЛ „ Света Петка“ АД гр. Видин. Описаните
писмени доказателства, обаче, сами по
себе си не са годни да обосноват извод за наличие на пряка причинна връзка
между претърпения остър инфаркт на миокарда, загубената работоспособност и
воденото наказателно производство. Причинната връзка, от своя страна, не може да се предполага, а трябва да се
докаже, както е указано изрично в т. 2 на ППВС № 7 от 30.12.1959 г.
Доказателства установяващи по категоричен начин, че процесното незаконно
обвинение закономерно и необходимо е свързано с резултата – остър инфаркт на
миокарда и загубата на работоспособност, не са ангажирани от ищеца, чиято е
доказателствената тежест за този факт.С оглед на което тези конкретни вреди се
явяват недоказани. В допълнение към изложеното същите са претърпени в порядъка
на 6 месеца след приключване на наказателното производство по делото с
постановяване на окончателния съдебен акт - Решение № 478 от 26.05.2014 г. по
н.д.№ 1704/2013 г. на ВКС, НК, I отделение.
Както вече беше посочено по – горе, съдът при
наличие на претърпени морални болки и страдания поради незаконно обвинение,
следва да определи справедлив размер на обезщетението, чиято цел е не да
поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционалното и психологическо
равновесие на увредения ищец. Обстоятелствата, които съдът съобразява при
определяне на справедлив размер на обезщетението са: тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение; продължителността
на незаконното наказателно преследване; интензитета на мерките на процесуална
принуда; броят и продължителността на извършените с негово участие процесуални
действия; начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед
личността му и начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху
професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните
му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му
състояние обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите
условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период. В процесния
случай на ищеца е повдигнато, а в
последствие е поддържано незаконно обвинение за
престъпление по чл. 219, ал. 3 вр. с ал. 1 НК. За същото е предвидено
наказание от 2 до 6 години лишаване от свобода, като съдът може да постанови и
лишаване от право да заема определена длъжност по чл. 37, ал.1, т. 6 НК.
Престъплението, за което е повдигнато незаконното обвинение, е тежко наказуемо
по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; обособено е
по квалифициращ признак - длъжностно качество на субекта, и значителните
вреди като резултат от деянието. Изложеното сочи, следователно за висока степен
на обществена опасност и обвинение в тежко престъпление. Наказателното
преследване, преминало през 2 фази досъдебна и съдебна е продължило в разумен
срок – от 08.03.2012 г., когато
ищецът е привлечен с постановление като обвиняем, до 26.05.2014 г., когато е постановен окончателния съдебен акт на
ВКС. Спрямо ищеца са взети първоначално мярка за неотклонение парична гаранция
в размер на 500 лв., а в последствие е наложена мярка за неотклонение „подписка“. Посочените мерки за неотклонение са сред мерките за процесуална принуда,
отличаващи се с нисък интензитет на засягане на личността и правата на обвиняемия,
респ. подсъдимия, а в конкретния случай
не е установено да са довели до
затруднения или ограничения в имуществената сфера или ежедневието на пострадалия
ищец. От представените по делото писмени
доказателства се установява, че ищецът е участвал в неголям брой процесуални
действия, но предвид разпоредбата на чл. 269, ал. 1 НПК, предвиждаща, че когато
обвинението е за тежко престъпление (наказуемо с наказание лишаване от свобода
за повече от 5 години, каквото е било и конкретното) В.А. е бил длъжен да се
явява лично на всяко открито съдебно заседание по делото, което обичайно е
свързано с неудобства и притеснения. Безспорно свидетелските показания
установяват на следващо място, че в резултат на незаконното обвинение в
престъпление, е бил засегнат личният живот на ищеца и социалните му контакти
–влошили се отношенията със съпругата му, с която имали 30 години брак, станали
тягостни, започнали домашни кавги, а след като ищецът А. се пенсионирал се
изнесъл от семейното жилище и вече не съжителствал със съпругата си. От друга
страна показанията на свидетеля установяват и че преди наказателното
производство ищецът спортувал след работа, но после прекъснал всякакви
взаимоотношения. Що се отнася до въпроса за това дали и как обвинението е
засегнало професионалния живот на ищеца и конкретно здравето му, съдът намира
за необходимо първо да посочи, че не кредитира показанията на свидетеля Т. в
частта, в която се излага, че колегите започнали да странят от ищеца,поради
това, че тези показания са вътрешно противоречиви – същия свидетел сочи при
разпита си, че „колегите реагирали нормално, тъй като били убедени, че В.А. не бил
извършил никакво престъпление; че изобщо не бил виновен за тези неща, които са
се случвали служебно“. Съдът не възприема с доверие и изложеното от св. Т., че
ищецът В.А. е получил инфаркт преди постановяване на решението на последната
инстанция поради страх и притеснение как ще приключи делото и дали няма да бъде
осъден, тъй като от Епикризата, обсъдена по – горе е видно, че ищецът е получил
инфаркт на миокарда около 6 месеца след постановяване на Решение № 478 от
26.05.2014 г. по н.д.№ 1704/2013 г. на ВКС, НК, I
отделение, с което е приключило и наказателното производство. Безспорно обаче
се установи, че незаконно повдигнатото обвинение е засегнало неблагоприятно
личната емоционална сфера на ищеца. Съдът на следващо място съобразява и икономическите условия в страната и жизнения стандарт на
населението за съответния период и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на деликта - 2012 г. – 2014 г. За същия период
минималната работна заплата е нараснала от 270 лв. към 01.01.2012 г., съгласно ПМС №
180/30.06.2011 г., до 340 лв. към 31.12.2014 г. съгласно ПМС № 249/31.10.2013
г.
Предвид всичко изложено настоящият състав
намира, че справедлив размер на обезщетението за претърпените от ищеца болки и
страдания вследствие на незаконно повдигнато обвинение се явява сумата от
15 000 лв. до която така предявеният иск е основателен и доказан по
размер, като подлежи на отхвърляне в останалата част за разликата над
15 000 лв. до пълния претендиран
размер от 30 000 лв.
Основателността на иска за неимуществени вреди по чл. 2, ал.1, т. 3,
предл. първо ЗОДОВ до посочения размер от 15 000 лв. обосновава уважаване и на акцесорната
претенция за лихва върху тази сума, считано от 26.05.2014 г. до окончателното
изплащане.
По
претенцията за имуществени вреди:
Действително разноските, извършени в наказателното производство, които включват и
адвокатското възнаграждение за защита по наказателното
дело, представляват имуществена вреда по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като са пряка и непосредствена последица от увреждането - незаконното наказателно преследване. Факта на
плащането на адвокатския хонорар и неговия размер, обаче, подлежат на
пълно и главно доказване в процеса, за което на ищцовата страна, както е
отразено и по – горе са дадени изрични указания. А договора за адвокатска
услуга се сключва в писмена форма за действителност. Независимо от това, по
делото не са представени договорите за правна защита и съдействие, които не само
доказват възникването на специалния мандат по чл. 24 ЗАдв., но които са годни
да удостоверят размера на договореното възнаграждение, вида и начина на
плащането и извършено ли е съответно такова. Представените 5 бр. разписки не доказват сключване на договор
за адвокатска услуга с адвокат Ц. за осъществяване на процесуално
представителство, защита и съдействие по процесното наказателно производство,
обхващащо досъдебната и съдебната му фаза. От своя страна в единственият представен по делото договор за оказване на
правна защита и съдействие от 16.03.2012 г.
по ДП ЗМ № 5571/2010 г. на СДВР, липсват попълнени реквизити досежно договорено възнаграждение, начин и срок на плащане, платена сума, поради което
последният също не е годно доказателство за сумата, отразена в разписката на л.
32 от делото. Предвид изложеното искът в частта, с която се претендира осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 2900 лв., представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди, е неоснователен и недоказан и следва да се
отхвърли.
По разноските за настоящото производство:
На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ
ответникът П. на РБ дължи на ищеца сторените в настоящото производство разноски
за държавна такса и адвокатско
възнаграждение по представен договор за правна защита и съдействие № 666337 от
13.06.2016 г. Наведено е от ответника по
реда на чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност на претендираното
адвокатското възнаграждение в размер на 3000 лв. и съдът намира, че същото е
основателно, като съобразява усилията по защитата предвид фактическата и правна
сложност настоящото дело, наличието на задължителна съдебна практика по идентични или сходни казуси, обуславяща по
– ниска степен на сложност. Ето защо и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК съдът
намалява възнаграждението за процесуално представителство на ищцовата страна за
настоящото производство до размера на сумата от 1517 лв., определена по реда на
чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Ответникът П. на РБ следва да бъде осъден да заплати на В.А.
разноски в общ размер на 700.76 лв., от които: 9.11 лв. за държавна такса по
делото и 691.65 лв.- възнаграждение за адвокат.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П. на РБ да заплати на В.Ц.А., ЕГН **********, на основание
чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от
15 000 ( петнадесет хиляди ) лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато обвинение в
престъпление по чл. 219, ал. 3 вр. с ал. 1 НК, за което в последствие бил
оправдан с Присъда
№ 71 по н.о.х.д. № 3580/2012 г. на СГС, НО, 34 състав, влязла в сила на
26.05.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.05.2014
г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
иска, в частта за неимуществени
вреди за разликата над 15 000 лв. до пълния претендиран размер от
30 000 лв., ведно със законната лихва върху разликата над 15 000 лв.
до пълния заявен размер от 30 000
лв., както и в частта за имуществени вреди за заплатено адвокатско
възнаграждение в наказателното производство в размер на 2900 лв. като неоснователен.
ОСЪЖДА П. на РБ на
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ да заплати
на В.Ц.А., ЕГН **********, сумата от 700.76 лв.
(седемстотин лв. и седемдесет и шест стотинки) разноски за настоящото
производство, от които: 9.11 лв. за държавна такса по делото и 691.65 лв. -
възнаграждение за адвокат.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия: