№ 1410
гр. Перник, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Кристина Н. Костадинова
при участието на секретаря Кристина Ант. Иванова
като разгледа докладваното от Кристина Н. Костадинова Гражданско дело №
20221720102679 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.
Образувано е по искова молба на Б. Д. Б., с ЕГН: **********, подадена
чрез процесуалния й представител – адв. Д. М., доуточнена с молба с вх. №
11923/10.06.2022 г. и молба с вх. № 16773/16.08.2022 г. против „Файненшъл
България“ ЕООД, с ЕИК: *********, с която се иска: прогласяване
нищожност на договор за предоставяне на гаранция /поръчителство/ с №
4324757 от 26.11.2021 г. в цялост, сключен между ищеца като потребител и
ответника като гарант въз основа на уговорка по чл. 4 от договор за паричен
заем № 4324757 от 26.11.2021 г. между ищцата и дружеството „Изи асет
мениджмънт“ АД, поради противоречие на договора за гаранция с добрите
нрави и нарушение на разпоредбите по чл. 10а, чл. 11, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК вр. с чл. 22 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Претендират се разноски.
В исковата молба се твърди, че ищцата като кредитополучател
сключила с дружеството „Изи асет мениджмънт“ АД като кредитодател
договор за кредит № 4324757 от 26.11.2021 г. По силата на същия й била
отпусната в заем сумата от 300 лева.
С договора в чл. 4 обаче било уговорено ищцата да осигури и
обезпечение за изпълнението на задълженията си същия чрез две физически
лица поръчители /отговарящи на определени условия/ или банкова гаранция
или одобрено от заемодателя дружество гарант. Доколкото ищцата не могла
да осигури поръчителството на две физически лица или банкова гаранция
същата сключила с ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД
договор за гаранция. За да осигури гарант ищцата се задължила с посочения
договор да му заплати сумата от общо 92.76 лева – възнаграждение по
1
гаранционна сделка. Посочената сума щяла да се заплаща от ищцата, но чрез
заемодателя по договора за заем, поради което била разсрочена към 12-те
погасителни вноски по същия, а именно по 7.73 месечно.
Посочената уговорка в чл. 4 от заемния договор съответно договора за
гаранция в цялост обаче според ищцата били нищожни поради противоречие
с добрите нрави и нарушение на поредица от разпоредби от ЗПК и ЗЗП. В
тази връзка са изложени подробни доводи като е цитирана съдебна практика,
включително с оглед приложението на правото на ЕС. Предвид нищожността
на клаузата по чл. 4 от заемния договор договорът за поръчителство бил и с
изначална липса на основание. Твърди се, че сключването на последния било
предвидено с оглед заобикаляне на закона /а именно забранителните
разпоредби на ЗПК/.
На следващо място в уточнителните молби се твърди, че към момента
независимо от изтичането на срока на договора за кредит ищцата е заплатила
сумите по него само частично, а именно платила е общо 100 лева. Остатъкът
от сумите по кредита в това число за договора за поръчителство обаче
продължавали да се претендират от ищцата. Доколкото ищцата счита, че като
е платила само 100 лева не е заплатила с тях възнаграждение за
поръчителство не предявява иск по чл. 55 от ЗЗД.
С тези аргументи се иска претенцията да бъде уважена.
Към исковата молба са приложени: договор за паричен заем с
погасителен план към него и договор за гаранция и двата под № 4324757 от
26.11.2021 г.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по
делото е постъпил писмен отговор, с който предявеният иск се оспорва като
неоснователен.
В тази връзка на първо място се твърди, че ответното дружество
упражнявало дейността по предоставяне на поръчителство чрез гаранционни
сделки по занятие като това бил и предметът му на дейност, вписан в
ТРРЮЛНЦ. Поради това и за тази му дейност му се дължало възнаграждение
в размер свободно договорен между страните по договора за предоставяне на
гаранция.
В настоящия случай договорът за гаранция бил сключен по инициатива
и в интерес на ищеца като заемополучател по договор за заем като
представлявал и изпълнение на задълженията му по същия, уговорени в чл. 4.
Чрез договора за гаранция ищцата била избегнала неблагоприятни последици
от неизпълнение на задълженията си по заемния договор.
На следващо място се излагат подробни доводи, че договорът за
гаранция не бил нищожен, а напротив бил израз на свободата на договаряне
между страните като гражданско правни субекти. Поддържа се, че договорът
за поръчителство не нарушавал добрите нрави, а освен това не нарушавал и
законови разпоредби. Твърденията в обратния смисъл според ответника били
голословни и неподкрепени от законовите норми и правната логика.
Ответното дружество изрично обръща внимание, че същото не е страна
2
по заемния договор и не е отпускало суми в заем на ищцата, поради което
договорът за гаранция обективно нямало как да е нищожен на основание
нарушения на разпоредби на Закона за потребителския кредит, тъй като този
нормативен акт поначало не бил приложим в отношенията между страните.
С тези аргументи се иска претенциите да бъдат отхвърлени. Възразява
се срещу доказателствените искания на ищцата. Претендират се разноски
като се прави възражение за разноските, претендирани от ищцовата страна. С
допълнителна молба ответното дружество представя договор за предоставяне
на гаранция № 4324757/26.11.2022 г., подписан от ищцата, и справка за
извършени плащания.
В съдебно заседание, проведено на 28.11.2022 г., ищецът чрез
процесуалния си представител изразява становище за уважаване на исковете.
Претендира разноски като представя списък.
Ответното дружество не изпраща представител в насроченото по делото
съдебно заседание. Не изразява и допълнително писмено становище по
делото.
Пернишкият районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
От представено по делото копие от договор за кредит с №
4324757/26.11.2021 г се установява, че на 26.11.2021 г. между дружеството
„Изи асет мениджмънт“ АД и ищеца е сключен договор за паричен заем при
следните параметри: сума на кредита: 300 лева, срок на кредита 12 седмици
/12 вноски с различни дати/- при първо плащане с падеж – 06.12.2021 г. и
последно плащане с падеж – 21.02.2022 г., годишен процент на разходите
/ГПР/ 45.53 % и годишен лихвен процент /ГЛП/ 40.00 %. При тези параметри
общото задължение по кредита е в размер на 315.24 лева – като същото
включва главница от 300 лева и 15.24 лева – договорна лихва – платими на 12
вноски по 26.27 лева.
По делото не се спори, че кредитът е усвоен като ищецът е получил
сумата от 300 лева на 26.11.2021 г. в брой – съгласно чл. 3 от договора.
Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от усвояване на заемната сума, да предостави на заемодателя
обезпечение по един от следните начини: т. 1 две физически лица, които
отговарят на следните условия: представят служебни бележки от
работодателя си за размера на получавания от тях осигурителен доход, който
трябва да е над 1000 лева, да работят по трудов договор, да не са заематели
или, поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; да
нямат неплатени осигуровки за последните 2 години; да нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация, различна от редовен, както
по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на
ЦКР към БНБ за една година назад; т. 2 – банкова гаранция с бенефициер
заемодателят за сумата от 315.24 лева със срок до 30 дни след изтичане на
срока по договора за кредит или т. 3 – одобрено от заемодателя дружество
гарант.
3
Предвид невъзможността на ищцата да предостави обезпечения по реда
на чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора същата е сключила договор за гаранция отново
под № 4324757 от 26.11.2021 г., но с ответното дружество. Съгласно същия
дружеството ответник е приело да гарантира задълженията на ищцата по
договора за паричен заем чрез издаване на гаранция. От своя страна ищцата е
приела да заплати възнаграждение от 92.76 лева. Последното е разсрочено на
12 седмични вноски по 7.73 лева, които се дължат едновременно с вноските
по заема и се заплащат заедно с тях.
В тази връзка и вноските за поръчителство са включи в погасителния
план, поради което всяка вноска по кредита възлиза на 34 лева, от които
относими към договора за гаранция са 7.73 лева. Така общата дължима сума
по договора за кредит съгласно погасителния план, приложен по делото,
възлиза на 408 лева и включва 300 лева главница, 15.25 лева – договорна
лихва и 92.76 лева – възнаграждение за поръчителство.
Договорът за паричен заем с № 4324757 от 26.11.2021 г. и приложенията
към него не носят подписа на ищеца. Представен е обаче от ответника
договор за гаранция отново под № 4324757 от 26.11.2021 г., който е подписан
от ищцата и ответното дружество като подписът на никоя от страните не е
оспорен. Предвид че самата ищца предоставя /макар и неподписани/ договора
за паричен заем, погадителния план към него и договора за гаранция, то
съдът намира обаче че същата ги има в свое държане и е запозната със
съдържанието им.
От представената по делото от ответника справка се установява, че към
момента ищцата е заплатила три вноски от възнаграждението за
поръчителство – а именно сумата от общо 23.19 лева /3х7.73 лева/. Остават
като дължими 69.57 лева.
Така установената фактическа обстановка налага следните изводи
от правна страна:
Първият предявен иск е установителен иск с правно основание по чл.
124, вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът по настоящото производство има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и
липсват данни ползваната от него услуга да е предназначена за извършване на
търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя
за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните елементи:
действителен договор за потребителски кредит, предоставяне на договорения
заем и настъпване на падежа на вземането за неговото връщане.
В тежест на ищеца е да установи, че между страните по делото е
сключен потребителски кредит, неговото съдържание, както и усвояването на
паричните средства. Заедно с това ищецът следва да установи, че
действително оспорените от него клаузи от договора за паричен заем респ.
целият договор за поръчителство страдат от твърдените пороци. От своя
страна ответникът следва да установи, че получаването на сумите над
главницата и договорната лихва по всяка вноска е законосъобразно и се
4
основава на действителни договорни клаузи, поради което ищецът няма
интерес от настоящия установителен иск.
В настоящия случай съдът намира следното:
По делото липсва спор, че ищецът е получил заемната сума от 300 лева.
От поведението на същия не може да се заключи, че е оспорвал
действителността на изявлението, поради което не може да се позовава на
нищожност поради липса на писмена форма. Нещо повече ищецът притежава
и представя по делото договора за заем и приложенията към него, от което
следва извода, че е бил запознат с неговото съдържание. Съгласно същото му
е отпусната в заем сумата от 300 лева. В тази връзка и в договора е посочено,
че ищецът е следвало да върне сумата от общо 315.24 лева, включваща
единствено главница и договорна лихва – на 12 вноски, като всяка вноска е по
26.27 лева. В погасителния план е посочена падежна дата на всяка вноска. В
договора са упоменати и ГПР и ГЛП. Поради това и съдът приема, че от
съдържанието на договора на ищеца е било напълно ясно, че следва да върне
сумата от 315.24 лева, състояща се от 300 лева главница и 15.24 лева –
договорна лихва за период от 12 седмици. В тази връзка и ГПР от 45.53 %
кореспондира на договорна лихва от 15.24 лева като не надвишава
ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Поради това и доколкото липсва нарушение на разпоредбите на чл. 11
от ЗПК настоящият състав приема сключения договор за паричен заем за
валиден.
По отношение на задължението за предоставяне на обезпечение по чл. 4
от договора за паричен заем съдът намира същото за недействително. Това е
така, доколкото предвид съдържанието на заемното правоотношение, същото
по своята правна характеристика представлява договор за потребителски
кредит. По тези съображения спрямо него освен разпоредбите на Закона за
потребителския кредит (ЗПК) и ЗЗД, предвид качеството „потребител“ на
заемополучателя, приложение следва да намерят и разпоредбите на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП). В тази насока от чл. 24 от ЗПК във вр. с чл.
143 – 148 от ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП следва изводът, че
неравноправните клаузи в такъв вид правоотношения следва да бъдат обявени
за нищожни от съда, поради пряко противоречие с императивните норми,
защитаващи потребителя като по-слаба от икономическа гл.т. страна. По тези
съображения съдът намира за неоснователни доводите на ответника, че за
съда не съществува възможност служебно да констатира наличието на
нищожна и/или неравноправна клауза, както и че посочената клауза не била
неравноправна такава. В този смисъл е и трайната съдебна практика – както
на българските съдилища – напр. Определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д.
№ 797/2010 г., ІІ т.о. на ВКС, така и на Съда на ЕС – решение от 14.06.2012 г.
по дело C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633
ГПК и чл. 267 от ДФЕС на диспонираната в националното законодателство
Директива 93/13/ЕИО.
В настоящия случай сключването на договор за поръчителство
/гаранция/ с трето лице гарант е предвидено при неизпълнение на задължение
5
за осигуряване на обезпечение на отпуснатия заем чрез поръчители или
банкова гаранция, като е въведен и изключително кратък срок за представяне
на тези обезпечения – 3 дни от сключване на договора. Посоченото
задължение освен това не е уговорено предварително, а едва след сключване
на сделката, което лишава заемателя от предварителна яснота за възможните
тежести, които би понесъл като страна в правоотношението. На следващо
място прави впечатление и обстоятелството, че спрямо поръчителите са
въведени редица условия, в голямата си част несъобразени с конкретния
размер на предоставения заем, като дори го превишават.
В контекста на така изложеното следва да се отбележи и че на практика
задължението за предоставяне на поръчител, банкова гаранция или сключване
на договор с трето лице гарант би следвало да се осигури от заемополучателя
и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски. Освен това основното задължение на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем
парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението.
Всичко гореизложено обуславя извод, че процесната клауза на чл. 4 от
договора за заем е сключена и в условията на неравноправност по смисъла на
ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие с императивни норми на
закона – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а в последна сметка и с добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както правилно е приел районният съд (така Определение
№ 596/04.07.2019 г. по гр.д. № 432/2019 г. на Пернишкия ОС).
Доколкото разпоредбата на чл. 4 от договора за паричен заем е нищожна,
то на същите основания нищожен е и целият договор за предоставяне на
гаранция. В допълнение следва да се отбележи и че от договора за гаранция
въобще не става ясно какви задължения поема дружеството гарант, нито при
какви условия би заплатило сумите по кредита.
Предвид горното и предявеният установителен иск е основателен и
следва да бъде уважен. Следва обаче да бъде отбелязано, че ищцата е
заплатила сумата от 23.19 лева по договора за поръчителство. За тази сума
обаче не е предявен иск по чл. 55 от ЗЗД независимо от многократните
указания на съда в тази насока. Поради това и следва да бъде отразено в
диспозитива на съдебното решение, че ищцата реално дължи по договора за
гаранция сумата от 69.57 лева, доколкото това е сумата, до която лицето има
интерес от установителния иск.
По исканията за разноски на страните:
Искане за разноски са направили и двете страни, но предвид изхода на
делото, такива се дължат само на ищцовата страна:
Ищецът претендира разноски в размер на общо 51.20 лева, от които 50
лева държавна такса и 1.20 лева – такса превод, съгласно представен списък
по чл. 80 от ГПК. Едновременно с това процесуалният представител на ищеца
адв. Д. М. претендира и възнаграждение за оказана безплатна правна помощ –
480 лева с ДДС.
Предвид изхода на делото на ищеца следва да бъде присъдена сумата от
6
50 лева – за държавна такса, като липсват доказателства за изразходване на
сумата от 1.20 лева за такса превод.
На процесуалния представител на ищцата следва да се определят
разноски в минимален размер по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – при условията на чл.
38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. В тази връзка с оглед изхода на
делото дружеството следва да бъде осъдено да заплати на адв. Д. М. сумата от
360 лева с ДДС за осъществена безплатна адвокатска помощ.
Възнаграждението се присъжда с ДДС, доколкото претенцията е заявена с
посочения данък, а от адв. М. е представена и справка, че е регистриран по
ДДС – като еднолично адвокатско дружество с БУЛСТАТ: *********.
Възнаграждението по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата
съдът определя служебно предвид цената на иска и фактическата и правна
сложност на делото. В тази връзка съдът съобразява и че исковата молба е
предявена с пълномощно от 05.04.2022 г. т.е. преди измененията в Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
от ДВ. бр. 88 от 04.11.2022 г. Поради това липсва основание за присъждане на
по-висок размер на адвокатското възнаграждение. Освен това ответното
дружество е направило и възражение за прекомерност на претендирания от
ищцата адвокатски хонорар.
Искането за разноски на ответната страна е неоснователно.
Водим от горното, Пернишкият районен съд:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по иска на Б. Д. Б., с ЕГН:
********** и адрес: гр. *****, ж.к. ******* *, бл. ***, вх. 2, ет.02, ап. 6 и
настоящ адрес /от 29.04.2022 г./ с. ********, ул. *********** * ***** № 25
против „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. *****, бул. Джавахарлал Неру № 28, ет. 2, ап. 40-46, договор
за предоставяне на гаранция /поръчителство/ с № 4324757 от 26.11.2021
г., сключен между ищеца Б. Д. Б. като потребител и ответника „Файненшъл
България“ ЕООД като гарант въз основа на уговорка по чл. 4 от договор за
паричен заем № 4324757 от 26.11.2021 г. между ищцата и дружеството „Изи
асет мениджмънт“ АД и по силата на който договор за гаранция ищцата
дължи, но не е заплатила на ответната страна, сумата от 69.57 лева –
възнаграждение за поръчителство, поради противоречие на договора за
гаранция с добрите нрави и нарушение на разпоредбите по чл. 10а, чл. 11, ал.
1 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. с чл. 22 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. София, бул. Джавахарлал Неру № 28, ет. 2, ап. 40-46 ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Б. Д. Б., с ЕГН: ********** и
адрес: гр. *****, ж.к. ******* *, бл. ***, вх. 2, ет.02, ап. 6 и настоящ адрес /от
29.04.2022 г./ с. ********, ул. *********** * ***** № 25 сумата от общо 50
лева, представляваща разноски в настоящото исково производство за
7
държавна такса.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. София, бул. Джавахарлал Неру № 28, ет. 2, ап. 40-46 ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ с БУЛСТАТ: ********* и адрес:
гр. *****, жк. ********** ******, бл. ***, вх. А, офис 11, представлявано от
адв. Д. М. сумата от 360 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение в
производството по гр.д. № 2679/2022 г. по описа на Пернишкия РС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
8