№ 229
гр. Плевен, 29.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20234430106702 по описа за 2023 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по депозирана искова молба от
П. С. П. с ЕГН **********, представляван от адв. Д. М. от *** против „Сити
кеш" ООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, в която се
твърди, че на 06.02.2023 г. между П. П. в качеството му на заемополучател и
„Сити Кеш" ООД в качеството му на заемодател бил сключен Договор за
потребителски заем № *** към искане № ***. В чл. 3 от Договора страните
уговорили основните параметри на правоотношението. Размерът на заема бил
уговорен на 600 лв. с краен срок за погасяване 24.04.2023 г. За предоставения
кредит заемополучателят дължал възнаградителна лихва в размер на 40,05%
годишно, като в чл. 3, т. 5 от Договора бил посочен годишен процент на
разходите в размер на 49,85%. Съгласно чл. 3 от Договора заемът следвало да
бъде върнат на 11 седмични вноски, дължими с падеж понеделник, от които 1
вноска по 4,67 лв. и 10 вноски по 62,60 лв. В чл. 5.1 страните договорили, че
в срок от три дни кредитът следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция
или поръчители, като били поставени множество условия за това. При един
1
поръчител същият следвало да получава възнаграждение в размер поне на 7
минимални работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите следвало да
не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със
заемодателя; поръчителят да нямал задължения с рейтинг различен от
„редовен" в Централния кредитен регистър, включително по погасени
задължения; поръчителят трябвало да представи служебна бележка или друг
документ за размера на получаваните трудови доходи.
Съгласно чл. 11 ал. 2 от договора, при неизпълнение на условията по чл.
5 се дължала фиксирана неустойка в размер на 172,33 лв. Въпреки формално
дадената възможност на кредитополучателят да осигури обезпечение в
тридневния срок, още със сключването на Договора му била начислена
неустойка в размер на 172,33 лв. Същата била включена в погасителния план
още от самото начало, като било посочено, че погасителната вноска се
изменяла в размер на 73,00 лв., а общото задължение възлизало на 803 лв.
Навеждат се доводи за нищожност на неустоечната клауза, като
противоречаща на множество императивни правни норми, регламентирани в
ЗПК.
Сочи се, че с уговорената неустойка се целяло да се заобиколи
предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите/ГПР/ - чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Това вземане формално било посочено като обезщетение за
неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено при
изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница,
предвидена в закона. Същото обаче отговаряло на всички критерии, посочени
в пар. 1, т. 1 от ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за
потребителски кредит, известен на кредитора и следвало да се заплати от
потребителя. Това се потвърждавало и от самия погасителен план, от който
било видно, че разходът за неустойка бил включен и дължим още с
подписването па договора. Очевидно било, че договарянето на този разход
като неустойка имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на
кредитора над максимално допустимия размер, поради което и основание чл.
21 от ЗПК тази клауза била недействителна.
На следващо място, според ищеца, така уговорената неустойка излизала
и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и
на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна. Същата противоречала на
2
закона и добрите нрави, като излизала и извън пределите на предвидената в
чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушавали се основни принципи за
справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и
кредитор. Процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение
по договора за връщане на заетата сума. Видно и от размера й същата била в
размер на близо 29% от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо
какви вреди обезщетявала, след като кредиторът сам бил оценил
кредитоспособността на длъжника и одобрил отпускането на кредита преди
да му е предоставено обезпечението. Това категорично обосновавало извод,
че с договарянето на тази неустойка заемодателят целял единствено да се
обогати. Неустойката излизала извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция.
На следващо място, според ищеца, било налице заобикаляне на закона
по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от
ЗПК, която предвижда, че при забава на потребител, кредиторът имал право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение -
недадено обезпечение, от което обаче нe произтичатли вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да
може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо,
според ищеца.
Ищецът счита, че клаузата на чл. 6 от Договора била изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за
защита на потребителите. Същата задължавала потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. В същото време, тази клауза не била индивидуално уговорена,
съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Независимо от горното, според ищеца, били налице основания целият
Договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен, което по
същество водело до недействителност и на самата неустоечна клауза.
3
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следвало да съдържа годишния
процент на разходите и общата сума, дължима по кредита. Съзнателното
погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на
компонентите, които влизали в него, с цел заобикаляне ограниченията на
ЗПК, следвало да се тълкува като цялостно неизпълнение на задължението по
чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което било основание за недействителност на
целия договор по чл. 22 от ЗПК.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на неустоечната клауза,
регламентирана в чл. 11, ал. 2 от процесния Договор за паричен заем № ***,
сключен между ищеца и „Сити кеш" ООД, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД,
във вр. с. чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл.11 и чл. 19 от ЗПК, както и по чл. 143,
ал.1 от ЗЗП, както и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от
172,33 лв. (според депозирана молба за изменение на иска от о.с.з. на
09.02.2024г.), представляваща недължимо платена сума по неустоечната
клауза по процесния договор за потребителски кредит, ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното й плащане.
Ответникът „Сити кеш“ ООД е депозирал писмен отговор в срока по
чл.131 от ГПК, с който оспорва исковите претенции.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Между страните не е налице спор и се установява от представения
препис на Договор за потребителски кредит с номер *** от 06.02.2023г., че
същия е бил сключен между ответника „Сити Кеш“ ООД, в качеството на
заемодател и ищеца П. С., в качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора на ищеца е бил предоставен заем от 600
лв., който е следвало да се върне на 11 погасителни вноски за период от
13.02.2023г. до 24.04.2023г. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за
срока на договора и е в размер на 40,05 %, а годишният процент на разходите
е в размер на 49,85 %.
Според обективираното в чл. 5 ал. 1 от договора заемателят се
задължава в тридневен срок от датата на сключване на договора да
4
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: един или двама
поръчители- физически лица, които следва да отговарят на определени
условия, или банкова гаранция. В чл.11 e регламентирана неустоечна клауза,
предвиждаща, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 172,33 лв., платима
разсрочено.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Съдът счита, че не е налице първото от наведените от ищеца основания
за нищожност на процесната неустоечна клауза. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
При тази нормативна уредба, съдът приема, че не е налице основание за
механично добавяне в общите разходи по кредита на процесната неустойка.
Съдът обаче счита, че второто наведено основание за нищожност е
основателно.
Клаузата е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Процесната
неустойка от договора за паричен заем е предвидена за неизпълнение на
задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчител или
банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на
тези обезпечения- 3-дневен от получаване на заемната сума, както и са
въведени редица сложни условия, на които да отговаря поръчителя, в
голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем.
При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката очевидно не
съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо
място горното следва от това, че на заемателя е отпуснат заем в размер на 600
5
лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 172,33 лв., т. е. в размер на близо
една трета от главницата по заема. Освен това неустойката се начислява
еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна
неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на
вноските по заема и за периода на неизпълнението, поради което е изключено
да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с
дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на
неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и
при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за
заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи
по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на
тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява
обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като
изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В
интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от
когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са
предоставени редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и
сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната
сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция,
тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява
като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието
реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3 - дневен срок от усвояване
на сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
6
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката
не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението
за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която
кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за
договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение
на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие
от липса на обезпечение чрез поръчителство. Претендираната неустойка
противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който предвижда забрана за
уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. По
тези съображения съдът приема, че посочената клауза на чл. 4 ал. 2 от
процесния договор за заем, на която ответникът основава претенцията си за
неустойка, се явява нищожна и като такава не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение.
В заключение може да се обобщи, че предявеният от П. С. П.
отрицателен установителен иск се явява основателен и доказан и следва да
бъде уважен като такъв.
По иска с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Установява се от представената от ответника счетоводна справка, че
ищеца П. П. е заплатил по процесния договор главница в размер на 600лв.,
договорна лихва в размер на 30,67лв. и неустойка в размер на 172,33лв.
Както се прие по- горе, клаузата за неустойка в процесния договор за
паричен заем е недействителна, а нищожното правно основание се
приравнява на липса на основание. Оттам платена без основание се явява
внесената от ищеца сума за неустойка, която се установи, че е в размер на
172,33 лв.
Ето защо, съдът приема, че и тази искова претенция се явява
основателна и доказана до предявения размер и следва да бъде уважена.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника
дължи на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на 100лв.
за държавна такса.
7
Процесуалният представител на ищеца претендира разноски за
предоставена безплатна правна помощ.
Относно дължимостта и размерът на това възнаграждение е налице спор
между страните.
Съдът споделя съдебната практика, приемаща, че принципно не е
необходимо да се провежда нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ, но ако противната страна
твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не
са налице и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили
предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други
съображения, различни от посочените в чл.38 ЗА, тя следва да представи
доказателства в подкрепа на това свое твърдение, като опровергае наличието
на поддържаното основание (Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. №
2266 / 2016 на ВКС, I г.о.).
Съдът счита че в случая наличието на поддържаното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ е налице. Съдът не изследва дали
действително клиента е материално затруднен при преценка на имотно и
парично състояние към датата на иницииране на настоящото производство –
29.11.2023г., а в случая е налице и декларация на ищеца за липса на доходи и
и имущество, от което да се издържа. При заявеното от ответника оспорване е
необходимо същия да докаже, че предоставянето на безплатната помощ е
уговорено по други съображения от посочените по чл.38 от ЗА. Тези други
съображения следва да се твърдят и докажат. В случая ответника твърди
злоупотреба с право, целяща да се печелят пари от разноски в тежест на Сити
Кеш при образуването на отделни производства; явно домогване на ищеца да
използва съдебната система като инструмент за получаване на материална
облага, чрез недобросъвестност и шиканиране на процеса. По това
възражение, съдът намира, че то не може да се приеме за доказано. Воденето
на множество дела между същите страни, търсейки реализиране на права,
произтичащи от различни правоотношения, е допустимо, макар и да е налице
сходност на подлежащите на изследване релевантни факти. Ответното
дружество е страна по правоотношения, в които е икономически по-силния
субект и предлага кредитиране при уговорка на нищожни клаузи,
натоварващи непропорционално икономически по-слабия субект.
8
Реализирането на правата на страната, за която нищожната клауза създава
задължения може да стане само по съдебен ред, след като не е налице отмяна
на тази клауза по съглашение на страните по правоотношението а дори е
прието плащане.
Относно размерът на възнаграждение, което е дължимо на адвоката,
съдът приема, че то следва да се определи с оглед на фактическата и правна
сложност на делото, като не се счита обвързан от опредените с Наредба № 1
МРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения, в каквато насока
е тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда
на Европейския съюз по дело C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат
следва да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния
случа и действителната фактическа и правна сложност на делото.
При това, съдът съобразява, че адвоката осъществява правна помощ на
същия ищец по множество идентични спорове, инициирани в отделни
производства. Макар и споровете да произтичат от правоотношения по
различни договори, те не се отличават със специфики и професионалната
работа по тях може да бъде извършвана общо, а с оглед воденето им по
различни дела е дължимо възнаграждение на адвоката по всяко от тях.
Отчитайки горното, съдът счита , че на осъществилия безплатна правна
помощ адвокат е дължимо възнаграждение в размер на 400лв. Това
възнаграждение е дължимо общо по двата иска, т.к. исканията по тях са
основани на едни и същи обстоятелства. Доколкото адвоката е регистриран по
ЗДДС следва да се съобрази и дължимия данък и общо възнаграждението се
определи на 480лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. С.
П. с ЕГН ********** и „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК ***, че клаузата на чл.11
от Договор за потребителски кредит № ***/06.02.2023г., регламентираща
неустойка за непредоставено обезпечение, е нищожна.
ОСЪЖДА СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК *** , със седалище и адрес на
9
управление ***, да заплати на П. С. П. с ЕГН **********, сумата от 172,33
лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка по чл.11 от
Договор за потребителски кредит № ***/06.02.2023г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба /29.11.2023 год./ до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК *** , със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на П. С. П. с ЕГН **********, сумата от 100
лв., представляваща направени деловодни разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК *** , със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на ***, вписано в регистър БУЛСТАТ под №
***, представлявано от Д. М. М., адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от
ЗА, в размер на 480 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10