Р Е Ш Е Н И Е

 

                                              гр.  София  26.04.2018 г.

 

 

                              В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

   

         СОФИЙСКИ   ГРАДСКИ   СЪД,    Г.О.,   ІI-б   ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,

в публичното заседание на двадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

                                                                ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА

                                                                                      АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА

                       

при секретаря Д. Шулева,  като разгледа докладваното  от съдия  ЯНЧЕВА гр. дело № 15371 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

            Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.221, ал.1 и чл.224, ал.1 от КТ, предявени от М.Р.А. срещу „М.С.“ АД: за заплащане на сумата от 7 000 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на трудовия договор от работника без предизвестие, както и на сумата от 7 000 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 20 дни за 2016 г.

            Ищецът твърди, че работил по трудово правоотношение с ответника, като заемал длъжността „разработчик софтуер (програмист)“, като към 20.02.2016 г. бил зачислен да работи по следните проекти: КАТ/ПГО, КАТ/ПТП, КАТ/АНД, по два часа на ден общо за трите проекта, на позиция „ръководител екип“ (по-висока и отговорна длъжност от тази по трудовия му договор, което не било отразено в допълнително споразумение към договора), както и по проект ВИНГ, по шест часа на ден, на позиция „Scrum Master“. А. хронологично отразява контактите си с различни служители от „М.С.“ АД, заемащи ръководни длъжности, и опитите му да ги информира за трудови нарушения и лоши практики във връзка с проекта ВИНГ; за това, че изпълнява трудови дейности, различни от трудовия му договор, както и за желанието му да напусне дружеството. Заявява, че на 21.02.2016 г. оставил лаптопа и картата си за достъп на работното място в офиса на ответника. На 4.04.2016 г. чрез нотариус му била връчена заповед за дисциплинарно наказание и уволнение. Предвид изложеното, М.А. моли съда да осъди ответника да му заплати обезщетение в размер на една брутна заплата на основание чл.221, ал.1 от КТ, както и обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за 20 дни неползван годишен отпуск за 2016 г.

            С отговора на исковата молба ответникът „М.С.“ АД оспорва исковете по основание и размер. Счита, че не е налице основание за претендиране на обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, като заявява, че е заплатил в срок дължимото на ищеца трудово възнаграждение за м. януари и м. февруари. В тази връзка твърди, че А. от 22.02.2016 г. спрял да се явява на работа и впоследствие бил дисциплинарно уволнен.

            По делото СРС е приел за съвместно разглеждане предявен от „М.С.“ АД срещу М.Р.А. насрещен иск с правно основание по чл.221, ал.2 от КТ, за заплащане на сумата от 10 448.58 лв., представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудовия договор, съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание чл.220, ал.1 от  КТ - за заплащане на сумата от 10 448.58 лв., представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудовия договор от служителя, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба.

            В насрещната искова молба се излага, че трудовото правоотношение с ищеца било прекратено на 4.04.2016 г. чрез връчване на заповед за дисциплинарно уволнение, поради неявяването на служителя на работа в два последователни дни, което обстоятелство било констатирано със съставен на 24.02.2016 г. протокол за установяване на дисциплинарно нарушение. По тези съображения ответникът поддържа, че служителят му дължи обезщетение за срока на предизвестието (2 месеца съгласно  трудовия договор между страните), възлизащо на 10 448.58 лв. В случай че съдът приеме, че А. е прекратил трудовия договор по реда на чл.326 от КТ преди връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение, „М.С.“ АД претендира присъждането на посочената сума на основание чл.220, ал.1 от КТ.

            М.А. е оспорил насрещната искова молба, като е препратил към съображенията, изложени в неговата искова молба и към представените с последната доказателства.

             СРС е уважил иска по чл.224, ал.1 от КТ за сумата от 783.64 лв. за неползван платен годишен отпуск от 3 дни за 2016 г. Отхвърлил е изцяло иска по чл.221, ал.1 от КТ. Уважил е изцяло насрещния иск по чл.221, ал.2 от КТ.

            Първоинстанционният съд е заключил, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено на 4.04.2016 г. с връчване на служителя на заповед за дисциплинарно наказание „уволнение“. Посочил е, че ищецът е злоупотребил с правото си да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие, с цел да избегне дисциплинарно уволнение, поради което е приел, че А. не е прекратил договора по реда на чл.326 от КТ. Като се е позовал на заключението от назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, съдът е направил извод, че при прекратяване на трудовия му договор М.А. е имал неплатен годишен отпуск от три работни дни.

            Срещу решението в частта, в която са отхвърлени исковете му и е уважен насрещният иск, е подадена въззивна жалба от М.Р.А.. Същият оспорва изводите на СРС относно наличието на злоупотреба с право. Твърди, че още на 12.03.2016 г. се явил при работодателя си, за да получи книжата за прекратяване на трудовия му договор, но служителите в офиса не били наясно с процедурата. Счита, че първоинстанционният съд не е разбрал, че А. оспорва пред него процедурата по уволнението, и не е обсъдил всички представени доказателства. Оспорва заключението на вещото лице от съдебно-счетоводната експертиза относно размера на неползвания платен годишен отпуск, като неправилно и необосновано. Твърди, че СРС е уважил незаконосъобразно преклудиран насрещен иск.

            „М.С.“ АД счита жалбата за неоснователна.

            Пред СГС не са събрани нови доказателства.

            След преценка доводите на страните и доказателствата по делото, въззивният съд намира за установено следното от фактическа и правна страна:

            Обжалваното решение е валидно и допустимо.

            Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК, въззивният съд следва да отговори на поставените във въззивната жалба въпроси.

            Не се спори между страните и се установява от събраните доказателства, че М.А. е работил по трудов договор с „М.С.“ АД като „разработчик софтуер (програмист)“.

            По делото се установява по категоричен начин от връчената на 4.04.2016 г. заповед, както и от направеното вписване в трудовата книжка на М.А., че считано от 4.04.2016 г. трудовото правоотношение между страните е било прекратено по реда на чл.330, ал.2, т.6, във вр. с чл.188, т.3 от КТ. Това уволнение не е атакувано пред съд с иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, включително с исковата молба по настоящото дело, и е влязло в сила, като е породило правните си последици. Извън компетентността на настоящия съд е да преценява дали дисциплинарното уволнение е било законосъобразно извършено.

            След като приема за безспорно установено, че трудовият договор между страните е бил прекратен по реда на чл.330, ал.2, т.6 от КТ, считано от 4.04.2016 г., въззивният съд прави извод за неоснователност на иска по чл.221, ал.1 от КТ и за основателност на насрещния такъв по чл.221, ал.2 от КТ. Във връзка с твърдението на жалбоподателя, че насрещният иск е „преклудиран“, съдът съобразява, че М.А. не е направил възражение за изтекъл срок по чл.358 от КТ с отговора на насрещната искова молба, което да бъде обсъдено в решението.

            Ако, обаче, се приеме, че съдът в настоящото производство е длъжен да прецени дали трудовият договор е бил прекратен едностранно с волеизявление на служителя, отправено и породило действие преди връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, настоящият съдебен състав следва да отбележи следното:

            М.А. се позовава по делото на отправено от него предизвестие, връчено на работодателя на 29.03.2016 г. В предизвестието служителят е заявил изрично, че отправя същото на основание чл.11 от трудовия му договор, предвиждащ срок за предизвестие за прекратяване на договора, от която и да е от страните, от два месеца, както и че счита договора за прекратен. От така отразеното съдът заключава, че А. е направил волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.326 от КТ (а не по чл.327), но в хипотезата на чл.220, ал.1 от КТ - неспазване срока на предизвестието. В този случай съдебната практика приема (така напр. решение № 34/24.03.2017 г. по гр. дело № 2962/2016 г. на ВКС, Г.К., ІV Г.О.), че за да настъпи прекратяване на договора, служителят следва едновременно с отправяне на предизвестието да заплати дължимото се обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ. Ако обезщетение не е заплатено (както е в настоящия случай), служителят не може да постигне желания ефект на прекратяване на договора в хипотезата на неспазено предизвестие и срокът на предизвестието следва реално да се отработи. Ето защо, съдът справи извод, че А. не е прекратил едностранно трудовото правоотношение, считано от 29.03.2016 г., поради което същото е било валидно прекратено с връчената в срока на предизвестието заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Законосъобразността на дисциплинарното наказание „уволнение“ не е предмет на настоящото дело, съобразно съображенията, изложени по-горе, относно липсата на иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ.

            Съдът държи да отбележи и че при прекратяване на трудовия договор по реда на чл.326 от КТ работникът/служителят няма право на обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ. Това, само по себе си, е още едно основание за отхвърляне на иска по чл.221, ал.1 от КТ, предявен по делото.

            Що се отнася до размера на обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ, съдът кредитира изцяло заключението на назначената от СРС съдебно-счетоводна експертиза, като обективно, компетентно и неоспорено от страните, съгласно което на жалбоподателя се дължи обезщетение за три работни дни неползван отпуск. Възраженията си срещу заключението, изложени във въззивната жалба, М.А. е следвало да заяви своевременно при приемането му от първоинстанционния съд, както и да направи съответните доказателствени искания.

            По изложените съображения въззивният съд следва да потвърди изцяло първоинстанционното решение в обжалваната му част.

            Ответникът по жалбата има право на разноски за адвокат пред СГС в размер на 2 152 лв.

Водим от горното, съдът

 

 

                                                                  Р  Е  Ш  И: 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.10.2017 г. на СРС, ІІІ Г.О., 138 състав, постановено по гр. дело № 26126 по описа за 2016 г., в частта, в която е отхвърлен искът по чл.224, ал.1 от КТ за сумата над 783.64 лв.; в частта, в която е отхвърлен искът по чл.221, ал.1 от КТ и е уважен искът по чл.221, ал.2 от КТ, както и в частта на присъдените разноски.

В останалата част решението е влязло в сила.

ОСЪЖДА М.Р.А.  да заплати на „М.С.“ АД разноски пред СГС в размер на 2 152 лв.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

 

 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                                              

           

                 2.