№ 36
гр. София, 18.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Валентин Бойкинов Въззивно търговско дело
№ 20211001000567 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 261654 от 07.12.2020г., постановено по гр. дело № 9686/2019 г.,
Софийски градски съд, Гражданско отделение, 14 състав е осъдил В.З. П. да заплати на „Ай
еф Джи Лизинг“АД/с променено наименование „Фосила“АД на осн.чл.79, ал.1 от ЗЗД,
вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД сума в размер на 61062,03лв., главница по
договор за заем /кредит Развитие №062/27,06,2014год., ведно със законната лихва от датата
на исковата молба-22,07,2019год. до изплащане на вземането, както и 1000,00лв., частично
от 7608,73лв.-обезщетение за забава, за периода от 12,09,2016год. до 22,07,2019год. като е
отхвърлил исковете за разликата до пълния им предявен размер.
Със същото решение е отхвърлил като неоснователни предявените искови претенции
срещу ответника М.Х. П..
Срещу така постановеното решение в отхвърлителната му част по исковите
претенции, предявени срещу В.З. П. е депозирана въззивна жалба от „Ай еф Джи
Лизинг“АД/с променено наименование „Фосила“АД. Обжалва се решението на съда в
отхвърлителната му част като неправилно и незаконосъобразно. Иска неговата отмяна и
вместо него да бъде постановено друго, с което исковите да бъдат уважени изцяло поради
съображения изложени във въззивната жалба.
Извършена е размяна на книжата съгласно изискванията на чл.263, ал.1 ГПК, като по
делото въззиваемата страна В.З. П. е депозирала отговор на въззивната жалба, с който се
1
заявява становище за неоснователността на въззивната жалба по съображения изложени в
отговора.
В срока по чл. 259, ал.1 ГПК е постъпила и въззивна жалба срещу решението и в
неговата осъдителна част, като се твърди, че е неправилно и незаконосъобразно поради
съображения изложени във въззивната жалба. Иска се неговата отмяна и постановяване на
друго решение, с което исковите да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е
процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
Въззивните жалби са процесуално допустими – същите са подадени в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, изхождат от легитимирани страни, имащи право и интерес от обжалване,
насочена е срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, с която
са предявени от „Ай еф Джи Лизинг“АД/с променено наименование „Фосила“АД срещу В.З.
П. и М.Х. П. обективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД,
чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят
сумата от общо 70992,86лв.-главница по договор заем/кредит Развитие №062/27,06,2014год.,
сума в размер на 47000,00лв.-частично от 115851,65лв.-възнаградителна лихва, за периода от
10,11,2014год. до 10,07,2019год., 1000,00лв., частично от 118212,98лв., представляваща
неустойка за забава, за периода от 11,11,2014год. до 22,07,2019год., сума в размер на
1000,00лв., частично от 7608,73лв., обезщетение за забава върху главницата, за периода от
12,09,2016год. до 22,07,2019год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на исковата молба-22,07,2019год. до окончателното изплащане на вземането.
Твърди се в исковата молба, че ищцовото дружество е кредитор, в качеството на
заемодател на В. П. по договор за заем №062/27,06,2014год., по силата на който е
предоставена сума в размер на 45 000лв. при договорено връщане на заема на 60 равни
месечни вноски съгласно погасителен план от 10,07,2019год. Сочи се, че с анекс
№1/08,08,2014год. е предоставена допълнително сума в размер на 15 000лв. С анекс
№2/10,09,2014год. е предоставена сума в размер на 11 300лв., като поддържа сумите да са
усвоени от заемополучателят. Договорената лихва съобразно чл.5 от договора е 50%.
Поддържа на осн.чл.10 от договора, че е дължима и неустойка за забава върху неплатената
главница. Твърди сумите по погасителни вноски, че не са заплатени от ответниците и на
това основание се иска солидарното им осъждане.
Ответникът-В. П. в указания законоустановен срок по реда на чл. 131 от ГПК е
изложила становище за неоснователност на исковата претенция. Оспорват да е налице
възникнало заемно правоотношение с ищеца по делото, по което да е получила суми.
Изложила е доводи за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави, тъй
2
като е сключен за реализиране на печалба от дружеството. Евентуално се сочи на
нищожност на клаузите за договорна лихва и неустойка за забава. Договорната лихва в
размер на 50% е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като е уговорена
прекомерно. Поддържа нищожност на клаузата за неустойка, тъй като излиза извън
присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, противоречи на
добрите нрави. Отделно от това се сочи на прекомерност на неустойката за забава.
Релевирала възражение за изтекла погасителна давност.
За установено от фактическа страна, настоящият състав намира следното:
По делото между страните не се спори, а и от представения по делото и приет като
доказателство Договор за паричен заем „Развитие“№062 от 27,06,2014год. /л.5/, сключен
между „Ай еф Джи Лизинг“АД/с променено наименование „Фосила“АД/, в качеството му на
заемодател и В.З. П., в качеството й на заемател, се установява, че на заемателя е
предоставен заем в размер на 45 000лв., който се усвоява след вписване на договорна
ипотека, но не по-късно от 10.07.2014год. В чл.15 от договора е уговорен срок за изплащане
на заема от 60 месеца. Предвиден е лихвен процент от 50 % годишно, годишния процент на
разходите е 63.21%.
Не е спорно, а и се установява, че съгласно чл. 10 от договора при забава на
плащанията по договора заемодателят начислява и събира от заемополучателя лихвен
процент за просрочена главница в размер на лихвения процент за редовен дълг плюс
надбавка за просрочие от 6% върху просрочената главница и или лихва до окончателното
изплащане на вземането. Целият дълг по главницата редовна и просрочена се олихвява
допълнително с наказателен лихвен процент по договора за кредит , който е в размер на
10% годишно.
Представен е по делото и е приет като доказателство погасителен план към договора ,
от който е видно, че месечните погасителни вноски са в размер на 2052.21лв. месечно.
Между страните не се спори, а и се установява, че съгласно Анекс № 1 от
08.08.2014год. към Договор за паричен заем „Развитие“ №062/27,06,2014год. е уговорено,
че заемодателят предоставя на заемополучателя допълнителна сума в размер на 15 000 лв.
към основната главница от 45 000лв. С т.4 от анекса е посочено заeмополучателят да е
заявил съгласие от допълнително предоставената сума от 15000,00лв. да бъдат удържани
252.90лв. такса за предоговаряне и първата дължима вноска по погасителен план 2 с падеж
10.09.2014год. в размер на 2747.10лв.
По делото е приложен и е приет като доказателство погасителен план №2 към
анекса, от който е видно, че месечната погасителна вноска е станала в размер на 2747.10лв.
Между страните не се спори, а и от представения по делото и приет като
доказателство анекс №2 от 10.09.2014год. заемодателят е предоставил на заемополучателя
допълнителна сума в размер на 11 300лв. към отпуснатата до момента сума в размер на 71
300лв. Заемополучателят е декларирал съгласие първата дължима месечна вноска по
погасителен план 3 с падеж 10.10.2014год., в размер на 3 277.97лв. да бъде удържана от
3
предоставената сума.
По делото е приложен и е приет като доказателство погасителен план №3 към
анекса, от който е видно, че месечната погасителна вноска е станала в размер на 3 277,97лв.
От заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че размерът на предоставения кредит е общо 71 300лв., от които
преведена по разплащателна сметка на кредитополучателя е сума в размер на 61 822,03
лева, удържани са суми в размер на 8 077,28лв. и разноски в размер на 1 400,69лв.
Начислените разноски включват 24лв.-месечни такси , сума в размер на 48лв.-такса
вписване, нотариална такса 616лв., такса усвояване 400лв., застраховка 60лв. и такса
предоговаряне 252,90лв.
Установява се от заключението на вещото лице, че погасяване на кредита е
извършено единствено с удържаните суми за месечни вноски, първите по погасителни
планове, при подписване на договора и двата анекса. Датата на усвояване на кредита е
14.07.2014год. по договор и 11.08.2014год. по анекс №1 и 24.09.2014год. по анекс 2.
Остатъкът по главницата след извършените погасявания, чрез удържаните суми за
главница от 1263.50лв. е 70 036.50лв. Възнаградителната лихва за периода от 10.11.2014год.
до 10.07.2019год. е 114 286.94лв. Неустойката от 56% върху просрочена главница, за
периода от 11.11.2014год. до 22.07.2019год. е 60 352.08лв., а обезщетението за забава върху
главницата, за периода от 11.11.2014год. до 22.07.2019год. е 10 778.27лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна
страна :
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради
което и на осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивните
жалби на ищеца и на ответника доводи повтарят изцяло същите аргументи, които вече са
били изтъкнати в производството пред първоинстанционния съд , на които в обжалваното
решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното :
По въззивната жалба на „Фосила“АД/ с предишно наименование „Ай еф Джи
Лизинг“АД/ съдът приема следното :
Относно това дали договорът в частта за уговорената възнаградителна лихва е
нищожен поради противоречието му с добрите нрави:
От една страна един от основните принципи в облигационното право е свободата на
договаряне между страните, изразен законодателно в разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, според
която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. В настоящия случай
заемодателят и заемателят са постигнали съгласие относно дължимата от последния
възнаградителна лихва, предвидена в чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, за периода на ползване на
предоставената му в заем парична сума да е 50 % годишно.
При липсата на законова рамка, определяща императивно максималния размер на
4
договорната лихва, и наличието на чл. 9 от ЗЗД се приема, че страните имат свободата да
уговарят възнаградителна лихва по свое общо съгласие, като нейният максимален размер е
ограничен единствено от добрите нрави, които следва да се определят като критерий за
възприети норми за поведение в обществото поради това, че значителна част от хората ги
приемат и спазват, а противоречие с добрите нрави има тогава, когато икономически слаби
участници в оборота се третират неравноправно за сметка на облагодетелствуването на
други правни субекти.
При преценката дали договорената между страните лихва е в съответствие или в
противоречие с добрите нрави следва да се отчетат естеството и размера на задължението, за
изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи -
поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на уговорената лихва и
възможността на кредитора да се обедни от предоставянето в заем на пари или други вещи,
изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните материални ценности /златото и
недвижимите имоти/ през конкретния период от време, курсът на основния лихвен процент
на БНБ, респ. тримесечният либор за съответния вид валута, и др. /вж. ТР № 1/15.06.2010 г.
по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК, което може да се приложи и в случая/.
Съгласно възприетото в практиката на Върховния касационен съд /за пример
цитираното и от първоинстанционния съд Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005
г., на ВКС, ІІ г.о./ противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, при необезпечен заем и надвишаваща
двукратния размер на законната лихва по обезпечен с ипотека или по друг начин заем.
В настоящия случай, както се установи по-горе, договорената възнаградителна лихва
в размер на 50% надхвърля четири пъти годишния размер на законната лихва, като по този
начин, както е установил и първоинстанционният съд размерът на възнаградителната лихва
по процесния заем за уговорения срок от 60 месеца надхвърля почти два пъти размера на
главницата. Както е съобразил и първостепенният съд заемодателят е финансова
институция, а заемателят в качеството си на потребител, за който са приложими и
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, е в икономически по-неизгодна позиция,
то и възнаградителната лихва действително е уговорена в противоречие с добрите нрави,
поради което и правилно е счел на осн. чл.26, ал.1 от ЗЗД същата да е нищожна и не
поражда правни последици за заемателя.
В производството пред въззивната инстанция бяха представени като нови
доказателства невлязли в сила Решение № 1228/02.11.2020г. по гр.дело № 407/2020г. на
САС и потвърденото с него Решение № 6152/19.08.2019г. по гр.дело № 1771/2017г. на СГС,
ГО, 10с-в, с което по иск на В.З. П. и М.Х. П., на основание чл. 42, ал.2 ЗЗД- като сключен
без представителна власт на страната на ипотекарния длъжник З. П., е прогласен за
недействителен договорът от 07.07.2014г., сключен с нотариален акт за договорна ипотека
№ 90 по нот.дело № 78/2014г. на нотариус № 526, в частта му относно ½ ид. част от имота,
представляващ апартамент № 5, находящ се в гр.София, жк.“Лозенец“, ул.“Никола
Вапцаров“№33, бл.37а, с площ от 67,68 кв.м, заедно с мазе №5 от 1,33кв.м.
5
Дори и да се приеме, че постановеният съдебен акт, с който са признати ипотечни
права само за ½ от предоставеното в полза на заемодателя обезпечение, е относим към
предмета на спора, същият още не е влязъл в сила към настоящия момент, поради което и
няма формирана сила на пресъдено нещо, която да бъде зачетена от съда и противпоставима
на страните по спора, на основание чл. 297 и чл.298, ал.1 ГПК.
На следващо място, дори и да е налице учредена ипотека само върху ½ от
ипотекирания имот като обезпечение на заема, то размерът на възнаградителната лихва
отново би бил в противоречие на добрите нрави, тъй като максималния размер,
съответстващ на добрите нрави при необезпечени кредити, както е прието в цитираната по-
горе съдебна практика на ВКС, е три пъти размера на законната лихва. А в настоящия
случай, възнаградителната лихва за обезпечения с ипотека заем/дори и да е само за ½ от
имота/, е в размер на 50 %, поради което надхвърля не само двукратния, но дори и
трикратния размер на законната лихва. Уговорена над този размер всяка уговорена лихва
представлява нарушение на добрите нрави и съответно води до извода за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва, така както е уговорена между страните.
Относно това дали клаузата за уговорената мораторна неустойка е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави:
Съгласно разпоредбата на чл.10 от процесния договор при забава на плащанията,
заемодателят начислява и събира от заемополучателя лихвен процент за просрочена
главница в размер на лихвения процент за редовен дълг плюс надбавка за просрочие 6 %
върху просрочената главница и/или лихва до окончателното изплащане на просрочената
сума. Целият дълг по главницата/редовна и просрочена/ се олихвява с наказателен лихвен
процент по Договора за кредит, който е в размер на 10 % годишно. При неиздължаване от
заемополучателя на главница и/или лихва, за срока на забавата се прилага всяко едно от
следните лихвени условия : редовният дълг по главницата се олихвява с лихвен процент,
формиран като сбор от лихвения процент за редовен дълг и надбавка за просрочие от 6%
годишно; целият дълг по главницата/редовна и просрочена/ се олихвява с наказателен
лихвен процент в размер на 10 % годишно. Или така определен общият размер на
наказателната лихва при просрочие сумарно ще възлиза на 66 % годишно и ще се начислява
както върху просрочената, така и редовна главница, при което е налице несъответствие
между уговорената неустойка и размера на задълженията, които се обезпечават със същата.
Определена по този начин неустойката надвишава многократно и законната лихва за забава
на ден, формирана въз основа на основния лихвен процент по БНБ и надбавка от 10
процентни пункта. Следователно макар и по други съображения, правилни са крайните
изводи на първостепенния съд, че така уговорената неустойка за забава не съответства на
очакваните за това неизпълнение вреди и поставя лизингополучателя в неравностойно
положение спрямо лизингодателя и неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция, съобразно приетото в т.3 от ТР от 15.06.2010г. по
тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от
6
неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика в т. 3
от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, е дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции,
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на
парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка,
дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази
и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа,
съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти, като едва
тогава да извърши преценка за основателност на възражението, т.е.следва да съобрази
всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към
разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по
направеното възражение на ответника.
Доколкото в случая общият размер на неустойката от 118 212,98 лева/вкл. и
непредявената част от иска/ е приблизително два пъти надвишаващ усвоената сума по заема
от 61 822,03 лева, тя се явява прекомерна и противоречаща на обезщетителната й функция.
Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение, и по никакъв
начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция, и води на практика до скрито оскъпяване на кредита.
Предвид изложеното и настоящият съдебен състав също както първоинстанционният
съд счита, че неустоечната клауза е определена извън пределите на нравствената
допустимост, поради което и направеното от въззиваемия ответник възражение за
нищожност поради противоречие с императивната норма на чл.26, ал.1, изр. трето ЗЗД
правилно е прието за основателно и като резултат решението на първоинстанционния съд
следва да бъде потвърдено като правилно и в тази му част.
Правилни са и изводите на първостепенния съд за недължимост на сумите за месечни
такси за усвояване и обслужване на дълга. На първо място, същите не са посочени в
погасителния план и на следващо място таксата за усвояване на заема в размер на 400 лева е
и недействителна като уговорена в противоречие с добрите нрави тъй като
отпускането/усвояването на сумите по предоставен заем е част от дейността по
кредитиране, за която заемополучателят е уговорено да заплаща възнаградителна лихва,
поради което и договаряне на подобна клауза ще нарушава изискването за добросъвестност
в отношенията между страните и като последица ще има за последица недействителността и
на тази клауза като уговорена в противоречие с добрите нрави- съгл. чл. 26, ал.1 ЗЗД.
7
По въззивната жалба на В.З. П. съдът намира следното:
Първоинстанционно решение е правилно, като въззивният съд споделя изцяло
мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СГС. Независимо от това следва да се посочи следното :
От представените по делото и приети като доказателства Договор за заем/кредит
„Развитие“№062/27.06.2014г., анекс №1/08.08.2014г. и анекс №2/10.09.2014г. безспорно се
установява, че между страните е бил сключен Договор за паричен заем , съгл. Чл.240 и
следв. от ЗЗД по силата на ищецът се е съгласил да предостави на ответника определена
сума пари- 71 300лева , срещу задължението на последния да я върне в уговорения срок-за
60 месеца, с краен срок за погасяване до 10.07.2019г., заедно с уговорената в Чл.5
възнаградителна лихва, което определя и сключеният между страните договор като уговорен
да е възмезден. Договорът за заем е и реален- счита се за сключен не в момента , когато
между страните е постигнато съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем, а едва
когато въз основа на това съгласие заетите пари бъдат предадени на заемателя. В настоящия
случай от приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице ССЕ се
установява, че усвоената част от дълга възлиза на сумата 61 822, 03 лева, като от
експертизата се установява, че тази сума е била усвоена на три транша от заемополучателя-
на 14.07.2014г., 11.08.2014г. и 24.09.2014г. Следователно за ответника е възникнало да
задължението да върне предоставената заемна сума в усвоената й част от 61 822,03 лева, за
какъвто размер правилно първоинстанционният съд е уважил иска за главницата.
Съответно изискуемостта на задължението на ответника да върне предоставената му
заемна сума е настъпила на падежите при определените от страните параметри в
погасителния план, като ответникът, чиято е доказателствената тежест, от своя страна не
ангажира доказателства да е изпълнил това си задължение по договора за паричен заем.
Поради това, че съдът приема, че клаузите на договора за възнаградителна лихва и
мораторна неустойка са нищожни поради противоречие с добрите нрави, ответникът няма да
дължи неустойки и възнаградителни лихви на ищцовата страна. Нищожността на клаузата
относно неустойката, обаче не влече нищожност на целия договор, на основание чл. 26, ал. 4
от ЗЗД, както твърди ответникът.
В чл. 26, ал. 4 ЗЗД е узаконено правилото, че недействителната част от фактическия
състав не влече недействителност на целия фактически състав, ако са налице следните
условия: когато нищожните части са заместени по право от повелителни правила на закона,
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и
части. Първото условие е налице при ограничена от повелителни разпоредби на закона,
свобода на договаряне на съконтрахентите, но е несъмнено, че тези императивни законови
правила трябва да уреждат конкретната недействителна част, като валидно заместят
отразената в нея воля на договарящите и точно такава хипотеза не е настоящата, предвид
това, че договорът за паричен заем може да е уговорен и като безвъзмезден- арг. от ал.2 на
чл.240 ЗЗД.
8
Второто условие, обаче съгласно константата практика на касационната инстанция, е
въпрос на конкретна преценка на решаващия съд, с оглед значението на съответната
нищожна част за страните по сделката, възможността останалата валидна част от
фактическия и състав да е самостоятелна и като такава да породи правно действие,
интересите на съконтрахентите и преследваната от тях цел със сделката в нейната цялост. В
този см. в задължение на съда е да определи предполагаемата воля на страните, като
определи съотношението на нищожната към действителната част на сделката. Поради това,
дори и когато липсват повелителни правила на закона, обективирани в императивни правни
норми, които по право да заместват конкретни недействителни договорни клаузи,
частичната им нищожност може да бъде прогласена, но при наличие на две кумулативни
условия - недействителните клаузи да не се отразяват на действието на валидната част на
сделката, т.е. да не са съществени и тази валидна част да може да породи присъщите на вид
и правни последици и съобразно конкретните недвусмислени обстоятелства, да може да се
предположи, че сделката би била сключена от страните и без недействителните и части.
В настоящия случай предвид правилото, че договорът за паричен заем по волята на
страните може да бъде уговорен и като безвъзмезден нищожността на противоречащите на
морала и добросъвестността клаузи за възнаградителна лихва, останалата част от договора
ще има действие между страните както относно размера на дължимите погасителни вноски,
така и в частта за падежите на отделните погасителни вноски и дължимата законна лихва в
размерите уважени от първоинстанционния съд. Твърдяната нищожност на същия на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е недоказана, с оглед приложение на принципа „ нищожността на
отделни клаузи не води до нищожност на договора като цяло“.
Неоснователно е и направеното от въззивника ответник възражение за изтекла
погасителна давност. Приложимата за главницата погасителна давност е общата пет
годишна давност по чл.110 ЗЗД, считано от изискуемостта на вземането, която няма спор, че
съгласно утвърдения от страните погасителен план е 10.11.2014г. и доколкото исковата
молба е предявена на 22.07.2019г., то към този момент общата пет годишна давност още не е
била изтекла. С оглед извода на съда за действителност на договора за паричен заем
релевантния момент за началото на давността е не датата на усвояване на усвояване на
паричните средства, а датата на изискуемостта на задължението на заемателя да върне
предоставените му по договора парични средства. При всички положения обаче този въпрос
е ирелевантен за предмета на спора тъй като искът е предявен на договорно основание- иска
се осъждане на ответника да бъде осъден да възстанови дадените му в заем парични
средства.Ако се установи, че не е налице валидно възникнало договорно отношение поради
нищожност на договора за паричен заем, то искът щеше да подлежи на отхвърляне само на
това основание без да се изследва изобщо дали е погасен по давност или не.
Предвид изложеното по-горе съдът намира, че предявеният иск с правно основание
Чл.240, ал.1 от ЗЗД се явява основателен сумата за присъдената главница и законната лихва
до предявяването на исковата молба, поради което и поради съвпадане изводите на двете
съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде потвърдено и в тази му част, като
9
правилно.
Предвид изложеното, налага се обоснованият извод за основателност на предявените
искове в уважените от първостепенния съд размери, поради което и поради съвпадение в
крайните изводи на двете инстанции, обжалваното Решение следва да бъде потвърдено, а
въззивните жалби – оставени без уважение като неоснователни.
Водим от горното и на основание чл. 272 от ГПК, съдът:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261654 от 07.12.2020 г. на Софийски градски съд,
ГО,14с-в по гр.дело № 9686/2019г.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението за изготвянето му при условията на чл. 280,
ал. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10