№ 523
гр. София, 16.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100507265 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК /възизвно обжалване/.
Образувано е по въззивна жалба на Б. ЦВ. Б. в качеството си на майка и
законна представителка на С. А.Ф.., ответник пред СРС, срещу решение №
20055810 от 01.03. 2021 г., постановено от СРС, Трето ГО, 150 състав, по гр.д.
№ 69359 по описа за 2019 г., в частта, в която предявения от А.Ф.. Ф. срещу
С. А.Ф.. отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК е бил уважен по
отношение на дължимата издръжка за периода от 01.09.2012 г. до 30.06.2014
г. за сумата от 2 200 лв. и сумата в размер на 600 лв. за периода м.10.2011 г.
до 27.03.2012 г., както и по отношение на съответните суми за лихва.
Излагат се доводи за недопустимост и неправилност на
първоинстанционния съдебен акт. Сочи, че СРС не разполагал с
правомощието сам да въвежда петитум относно период и размер. Като сторил
това, СРС се бил произнесъл свръх петитум. По отношение на прекъсването
на давността се излагат доводи, че от показанията на свидетеля Б. било
установено, че ищецът е признал задължение за издръжка за сумата от „около
3000 лв.“ за неплатена издръжка за периода от м.08.2013 г. до 09.2016 г.
Неправилно СРС бил приел, че това не е достатъчно, за да е налице
1
„признание“. Показанията на свидетеля били логични, последователни и
непротиворечиви. Тъй като ищецът не бил посочил конкретно кои месеци с
какъв размер е погасена издръжката, а бил посочил общ период и сума, за
това свидетелят дал показания общо.
Иска се от настоящата инстанция да отмени в обжалваната част
първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което
предявеният иск по чл.439 ГПК да бъде отхвърлен, вкл. и относно лихвите.
Разноски не се претендират.
Постъпил е отговор по въззивната жалба от А.Ф.. Ф., ищец пред СРС,
с който отговор се оспорва същата. Излага се становище, че решението на
СРС в обжалваната му част е правилно и постановено в съответствие с
представените от страните доказателства; не били допуснати сочените от
въззивника нарушения.
Решението на СРС не било недопустимо, тъй като било постановено в
рамките на петитума на исковата молба и допълващата такава.
Конкретизирано било, че сумата в размер на 13 711,46 лв., представлява сбор
от просрочената издръжка в размер на 10 180 лв., дължима за периода от
12.10.2011 г. до 17.09.2019 г., както и законната лихва в размер на 3 531,46 лв.
за същия период, а именно от 12.10.2011 г. до 17.09.2019 г., съгласно и в
съответствие с посочените суми от ЧСИ И.Х. в съобщение, изх.№
24335/17.09.2019 г., което било приложено по делото. По съществото на спора
се излагат доводи, че решението в обжалваната му част е правилно макар
мотивите на съда да не били правилни. По отношение на свидетеля Б./Б.
твърди, че същият бил излъгал, че не е в родствени връзки с някоя от
страните и не води дела с никоя от страните, защото свидетелят бил страна по
дело за осиновяване на малолетната С.. По това дело въззиваемият бил
конституиран като трето заинтересовано лице. Сочи, че свидетелят давал
показания за проведени две срещи през 2016 г. на които свидетелят твърдял,
че въззиваемия е изразил желания да заплаща издръжка. Ако въззиваемият
имал желание да заплаща издръжка, то щял да го направи без да му е
необходимо разрешение на насрещната страна. Сочи, че не бил заплащал
издръжка за процесния период, което се установявало от доказателствата по
делото. Следвало да се има предвид и, че именно заради неплащане на
издръжка се водел процес по отнемането на родителските му права. Това дело
2
било загубено от въззивнаемия именно защото същият не бил изтъкнал в
течение на производството му, че е предложил да заплаща издръжка. Затова
счита, че неправилно СРС е кредитирал показанията на свидетеля. Правилно,
обаче, СРС бил приел, че задълженията са погасени по давност. Не било
налице признание на задължение за издръжка от страна на въззиваемия.
Волеизявление за заплащане на издръжка за каквото говорел в показанията си
свидетеля не се било случило, но дори да се било случило, въззиваемият
можело да има предвид, че ще заплати тази сума с цел обезпечаване на
бъдещи плащания за детето или съответно, ще бъдат като подарък. Не били
налице предпоставките на чл.116, б.“а“ ЗЗД- никъде в показанията си
свидетеля на ответната страна нямал твърдения, за това, че въззиваемия е
признал пред него, че иска да заплати 3000 лв., които да покрият
задълженията му за издръжка, които са натрупани за периода от 2014 г. до
2016 г. или съответно друг период. Сочи, че последният абзац от въззивната
жалба, в която въззивницата сочела, че ищецът не бил посочил конкретно кои
месеци с какъв размер е погасена издръжката, а бил посочил общ период и
сума, за това свидетелят дал показания общо, водел до извода, че показанията
на свидетеля са режисирани и за процеса. Това означавало и, че показанията
са неистински.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивницата /чрез своята майка и законна
представителка/ е била уведомена на 10.03.2021 г. Въззивната жалба е
подадена на 24.03.2021 г.
Следователно, същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт,
подлежащ на инстанционен контрол.
Тъй като с първоинстанционното решение в частта, в която същото се
обжалва, е бил уважен предявеният срещу въззивницата, иск по чл.439 ГПК,
то за ответната страна /в производството пред СРС, въззивница в настоящето/
е налице правен интерес от обжалване.
Следователно, въззивната жалба е допустима.
В частта, в която искът е бил отхвърлен като неоснователен,
решението като необжалвано е влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
3
По силата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва
чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
Ищецът твърди, че от влизането в сила на съдебното решение от
27.03.20212 г. на СРС, 82 –ри състав, постановено по гр.д.№ 14736 от 2011 г.,
до издаването на изп.лист на 17.09.2019 г. въз основа на който било
образувано изп.дело № 20198780400785 по описа на ЧСИ И.Х., рег.№ 878,
район на действие ОС, гр.Ямбол, били изминали повече от 7 години. Това
означавало, че общата 5-годишна давност за вземания, установени със
съдебни решения, била изтекла към момента на образуване на изп.дело.
Следователно изп.дело изобщо не трябвало да бъде образувано, а
образуваното-прекратено.
Видно от съдържащата се на л.20 по делото пред СРС, молба от
05.03.2020 г. ищецът е уточнил петитума на исковата молба. Конкретизирано
е, че сумата в размер на 13 711,46 лв., представлява сбор от просрочената
издръжка в размер на 10 180 лв., дължима за периода от 12.10.2011 г. до
17.09.2019 г., както и законната лихва в размер на 3 531,46 лв. за същия
период, а именно от 12.10.2011 г. до 17.09.2019 г.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение, е прекратено
производството по иска по чл.439 ГПК за сумата над 10080 лв. до пълния
предявен размер от 10180 лв., т.е. за сумата в размер на 100 лв. за която от
приложеното изп.дело се установило, че е платена; същата представлявала
издръжка за м.07.2019 г. СРС е приел, че не е налице правен интерес от
водене на иска по чл.439 ГПК по отношение на тази сума.
В тази си част решението на СРС има характер на определение;
последното е влязло в сила като необжалвано.
По доводите във въззивната жалба:
4
Спорно с оглед доводите във въззивната жалба е обстоятелството дали
са погасени по давност задълженията за издръжка за периода от 01.09.2012 г.
до 30.06.2014 г. за сумата от 2 200 лв. и сумата в размер на 600 лв. за периода
м.10.2011 г. до 27.03.2012 г., респ. налице ли е признание от страна на ищеца
/длъжник в изпълнителното производство/, което да прекъсне течението на
давността.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
вземането за издръжка представлява периодично плащане, поради което
същото следва да се погасява с изтичането на три години от възникване на
задължението за плащане, т.е по отношение на периодични вземания
давността тече поотделно за всяка една вноска от датата на падежа и, като
всяка последваща вноска има своя давностен срок като съдът се е позовал на
приетото в решение № 975/17.04.1973г. по гр.д.№ 691/1973г. на ВС, II г.о.
Въпреки че издръжката касаела периодично вземане, в настоящия случай
дължимостта на процесните суми за издръжка била призната с влязло в сила
решение - решение № I.-82-49/27.03.2012г. по гр.д.№ 14736/2011г. по описа на
СРС, 82 състав, поради което по аргумент от чл. 117, ал 2 от ЗЗД приложима
в процесния случай била общата погасителна давност – петгодишна. Това
обстоятелство обаче не променяло факта, че тази петгодишна давност тече
поотделно за всяка една дължима сума за месечна издръжка. В този смисъл
била и константната съдебна практика, обективирана в решение №
2611А/23.10.1964 по гр.д.№ 1965/1964 на ВС, II г.о, решение №
401/18.12.2013г. по гр.д.№ 3552/2013г. на ВКС, IV г.о., определение №
298/28.02.2014г. по гр.д.№ 695/2014г. на ВКС, IV г.о.
В конкретния случай следвало и изрично да се посочи, че независимо от
факта, че ищецът е баща на ответницата, не можела да намери приложение
разпоредбата на чл. 115, ал.1, бук. „а“ от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 115, ал.1,
бук. „а“ от ЗЗД имала предвид обичайната житейска практика,
възпроизведена в нормативните разпоредби, че децата и техните родители
живеят заедно и последните фактически упражняват правата и задълженията
си чрез непосредствена грижа за децата. Когато това съвместно съжителство
на детето с единия от родителите било преустановено и той е осъден да му
заплаща издръжка, настъпилата фактическа промяна водела и до правна
промяна, която в настоящия случай била прогласена със съдебно решение, с
5
което упражняването на родителските права спрямо ответницата С. А.Ф..
било предоставено на майка и, а ищецът Ф. в качеството и на неин баща, бил
осъден да й заплаща издръжка. По този начин упражняването на
родителските права било възложено и поето от единия родител - майката, и
само между нея и ответницата С.Ф. била приложима разпоредбата на чл. 115,
ал.1, буква „а“ от ЗЗД. Между ответницата и другия родител – ищецът Ф.,
било налице съдебно признато вземане за издръжка, това правоотношение
било подчинено на общия режим на погасителната давност и не се обхващала
от хипотезата на чл. 115, ал.1, буква „а“ от ЗЗД. Ирелевантно било дали и
кога Ф. бил лишен от родителски права, доколкото и преди постановяване на
решението за лишаване от родителски права, правата и задълженията на
ищеца да участва при решаване на въпроси, касаещи здравето, образованието,
социалното развитие на детето, да не били ограничени, то това не било
равностойно на упражняването на родителските права от другия родител,
който ежедневно бил в състояние на непосредствена грижа за детето. СРС се
е позовал на решение № 401/18.12.2013г. по гр.д.№ 3552/2013г. на ВКС, IV
г.о, решение № 1041/23.10.1986 по гр.д.№ 762/1985г. на ВС, II г.о. Затова и
Софийски районен съд е достигнал до извода, че между страните по
настоящия спор независимо от обстоятелството, че са родител и дете била
текла погасителна давност по отношение на вземането на ответницата за
издръжка, дължима от ищеца.
При тези си мотиви СРС е приел, че по отношение на дължимата издръжка
считано от 12.10.2011г. до датата на постановяване на решението, с което
дължимостта на издръжката е призната, т.е до 27.03.2012г., давност за
вземанията за издръжка за периода от 12.10.2011г. до 27.03.2012г. не била
текла, съответно за дължимата за този период издръжка в размер на 600 лева,
считано от 27.03.2012г., когато било влязло в сила на съдебното решение,
започнала да тече нова петгодишна давност, която следвало да изтече на
27.03.2017г. Спорен между страните бил въпросът дали преди изтичането на
давностния срок са настъпили обстоятелства, които да са довели до
прекъсване на давността.
Съгласно чл.116 от ЗЗД давността се прекъсвала с признаване на
вземането от длъжник, с предявяване на иск, в случай че същият бъде уважен,
и с предприемане на действия за принудителното изпълнение. В конкретната
хипотеза преди 2019г. не били ангажирани доказателства да са предприемани
6
принудителни действия за събиране на сумите, дължими за издръжка, като
единственото въведено възражение от ответницата било, че давността била
прекъсната с направено признание от страна на ищеца на задълженията. За
установяването на това обстоятелство по делото били изслушани двама
свидетели, чиито показания относно обстоятелството извършено ли е
признание от страна на ищеца Ф. през м.09.2016г. на конкретни негови
задължения за издръжка, били взаимоизключващи се. В показанията си
свидетелят Б. изрично заявявал, че ищецът е признал пред него и пред
законния представител на С.Ф., че дължи издръжка в размер „около 3000
лева“ и то за периода от м.08.2012г. до м.09.2016г., а свидетелката М.
свидетелствала, че на проведената през м.09.2016г. среща между законния
представител на ответницата и ищеца не бил воден разговор относно
задълженията на Ф. да заплаща издръжка. СРС независимо, че се е позовал на
разпоредбата на чл. 172 от ГПК, е приел, че следва да бъдат изцяло
кредитирани показанията на свидетеля Б., който посочвал, че от страна на
ищеца е признато, че дължи сумата от „около 3000 лева“ за незаплатени
издръжки в периода от м.08.2012г. до м.09.2016г. Показанията на свидетеля Б.
независимо, че същият бил съпруг на законния представител на ответницата и
съгласно невлязло в сила решение е осиновител на ответницата, били
последователни, непротиворечиви и логични. Същевременно е приел, че не
могат да бъдат кредитирани показанията на свидетелката М., която твърдяла,
че не помни да е провеждан разговор във връзка с издръжката на ответницата.
Извън всякаква житейска логика било в случай, в който както и самата
свидетелка М. заявила пред съда, на срещата между родителите на детето –
ищеца и Б. Б.а, при която е воден разговор за детето и е била разказана цялата
„история“ на отношенията между родителите му, да не е бил споменат и
въпроса за издръжката на детето, още повече с оглед твърдението на
свидетелката, че ищецът е заявил желание да се грижи за С.Ф.. СРС е посочил
че въпреки, че изцяло кредитира показанията на свидетеля Б., следвало да се
посочи, че осъществяването или не на признание за задължение за издръжка
за периода от м.08.2012г. до м.09.2016г. не можело да прекъсне давността по
отношение на сумите дължими за издръжка в периода от м.10.2011г. до
м.03.2012г., доколкото направеното признание не касаело тези задължения, а
за да е налице признание по смисъла на чл.116 от ЗЗД годно да прекъсне
давността то следвало да касае конкретно вземане за конкретна суми за
7
издръжка за процесния период. Същевременно извършените от ищеца
плащания на дължимата след м.03.2012 г. издръжка също не можело да бъде
ценено като конклудентно действие, което да признава дължимостта на
издръжка за м.10.2011г. до м.03.2012г., доколкото с плащането на издръжката
за м.04.2012г. ищецът бил признал само дължимостта на именно тази сума,
касаеща задължението за издръжка за м.04.2012г., съответно аналогично било
и значението на извършените от ищеца плащания на издръжка за периода от
м.05.2012г. до м.08.2012г. Ето защо Софийски районен съд е приел, че
вземанията на С.Ф. за издръжка в размер на 600 лева за периода от
м.10.2011г. до 27.03.2012г . са били погасени по давност на 27.04.2017г.,
поради което в тази част искът е уважен. Доколкото не бил уговорен изричен
падеж на задължението за заплащане на издръжка от ищеца на ответницата
всеки месец, съдът е счел, че изискуемостта на вземането за издръжка за
всеки месец настъпва с началото на съответния месец, поради което
издръжката за м.09.2012г. била станала изискуема още на 01.09.2012г., от
която дата започвал да тече и петгодишният давностен срок, който бил
изтекъл на 01.09.2017г, аналогично за дължимата за м.06.2014г. издръжка,
давностният срок бил изтекъл на 01.06.2019г. Именно по отношение на
вземанията за издръжка в периода от м.09.2012г. до м.06.2014г. от
значение бил въпроса дали направеното от ищеца признание пред свидетеля
Б. и пред законния представител на ответницата е годно да прекъсне
давността. Макар че изцяло кредитира показанията на свидетеля Б., СРС е
посочил, че направеното от ищеца Ф. признание през м.09.2016г., че дължи
суми за издръжка „около 3000 лева“, натрупани до датата на срещата, не
можело да се приеме за признание, което е годно да прекъсне давността на
вземането. Съгласно константната съдебна практика, за да прекъсне
давността по смисъла на чл. 116, бук. „а“ от ЗЗД признанието следвало да
бъде направено от длъжника пряко, недвусмислено и конкретно, както и да се
отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на
фактите, от които произхожда. В този смисъл била съдебната практика -
решение № 100/20.06.2011г. по т.д.№ 194/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №
98/26.07.2013г. по т.д.№ 851/2012г. на ВКС, І т.о., решение №
181/23.11.2016г. по гр.д.№ 338/2016г. на ВКС, ІІІ г.о. В случая от показанията
на свидетеля Б. се установило, че ищецът е признал, че дължи издръжка, като
посочил, че това е сума около 3000 лева. Така направеното изявление, обаче,
8
не било достатъчно конкретизирано, за да може да се извърши преценка за
кои конкретно месеци е призната като дължима посочената издръжка. В
посочения от свидетеля период от м.08.2012г. до м.09.2016г. съгласно
събраните по делото доказателства били натрупани като дължими суми за
издръжка в размер на 4900 лева, като от направеното от ищеца изявление не
можело да се установи за кои конкретно месеци се признават като дължими
посочените от него 3000 лева - дали това са дължими суми за първите 30
месеца в периода м.08.2012г.-м.02.2015г. или за другите месеци от посочения
от свидетеля период м.08.2012г. до м.09.2016г., например от м.03.2014г. до
м.09.2016г., за да може съответно да се извърши и преценка за кои месеци
сумите биха се явили погасени по давност и за кои не. Ето защо СРС е
достигнал до извода, че направеното признание от страна на ищеца, че дължи
издръжка на ответницата, не е прекъснало давността по отношение на
дължимата в 01.09.2012г. до 30.06.2014г . издръжка, поради което сумата от
2200 лева се явявала погасена по давност и за тази сума искът е уважен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Задължението на родителя за заплащане на ежемесечна издръжка за дете
има характер на "периодично плащане" по смисъла на чл. 111 б. "в" ЗЗД и
тълкуването на понятието, дадено с ТР № 3/2012 г. ОСГТК. Погасителната
давност при периодичните вземания, която е тригодишна, тече за всяка
вноска от датата на падежа й, а не за цялото вземане от датата на съдебното
му установяване. Всяка последователна вноска си има своя тригодишен
давностен срок.
Съгласно чл. 116 б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на
действия за принудително изпълнение и от този момент започва да тече нова
давност, чийто срок всякога е пет години, ако вземането е установено със
съдебно решение - чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
В конкретния случай съдебното решение въз основа на което е издаден
изпълнителния лист е влязло в сила на 27.03.2012 г. Изпълнителният лист е
бил издаден на 01.03.2019 г., а изп.дело е образувано на 12.06.2019 г., т.е. след
изтичането на 5-годишния давностен срок.
Спорно по делото е налице ли е признание от страна на ищеца на
задълженията за издръжка, предмет на иска по чл.439 ГПК.
9
Признанието на вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" от ЗЗД по своето
естество представлява едностранно волеизявление на длъжника, с което той
признава съществуването на правото на кредитора и своето насрещно
задължение, а не само фактическия състав от който те произтичат. Това е
така, тъй като само по себе си признаването на фактическия състав не е
равнозначно на признаването на настъпилите от него последици.
Признанието трябва да е направено преди изтичането на предвидения за
съответното вземане давностен срок, като по съществото си то не
представлява сделка, нито пък предложение за сключване на такава. Затова то
поражда действие от момента на извършването си, което следва и от
обстоятелството, че разпоредбата на чл. 116, б. "а" от ЗЗД свързва
прекъсването на давността със самото признание, а не с приемането му от
страна на кредитора. Законът не е установил форма за действителност или за
доказване на признанието на вземането. Поради това същото може да бъде
материализирано чрез всички допустими от закона начини-може да бъде
обективирано в официален или частен документ, както и да бъде изразено
устно или чрез конкурентни действия, които да манифестират в достатъчна
степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг
на кредитора, виж приетото в този смисъл в РЕШЕНИЕ № 200 ОТ 23.12.2019
Г. ПО ГР. Д. № 3779/2018 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Спорно по делото е установяват ли показанията на свидетеля Б. /както е
точната фамилия/ наличие на признание на задължението за издръжка за
периодите, прието от СРС като погасено по давност.
Досежно показанията на свидетеля Б., разпитан на страната на
ответницата, въззивната инстанция намира, че същите следва да бъдат
обсъдени в хипотезата на чл.172 ГПК, т.е. с оглед на всички данни по
делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост, защото:
Видно от решение от 15.09.2020 г. по гр.д.№ 3156 по описа за 2020 г. ,
Б.Н. Б. е осиновител на ответницата С.А. Ф.. Същият е съпруг на майката
на С.- Б. ЦВ. Б. и законна представителка. Съдът е допуснал пълно
осиновяване. В мотивите на това съдебно решение е посочено, че с влязло в
сила на 20.02.2020 г. решение № 290/2019 г. по гр.д.№ 1119/2019 г. на ВКС,
Четвърто ГО, бащата А.Ф.. Ф. /ищец в настоящето производство/ е лишен от
родителски права на основание чл.132, ал.1,т.2 СК.
10
Самото дело по лишаването на ищеца Ф. от родителски права е
приложено по настоящето – гр.д№ 58289 по описа за 2016 г. на СРС, ГО, 92
състав и е прието с нарочен съдебен акт в публичното съдебно заседание от
27.01.2021 г. по гр.д.№ 69359 по описа за 2019 г. по което е постановен
обжалвания съдебен акт/виж л.55 от същото/.
„Заинтересованост“ по смисъла на чл.172 ГПК е налице и по отношение
на свидетелката, разпитана на страната на ищеца – И.П. М., тъй като същата
към момента на разпита е във фактическо съжителство с Ф..
При това положение въззивната инстанция намира, че показанията на
свидетелите е необходимо да бъдат обсъдени с „всички данни“ по делото,
вкл. и със извършените процесуални действия от А.Ф.. Ф. в производството
по лишаването му от родителски права. Въззивната инстанция като се запозна
с гр.д№ 58289 по описа за 2016 г. на СРС, ГО, 92 състав, констатира, че в
хода на това производство липсва волеизявление от страна на Ф., с което той
признава задълженията за издръжка за периодите за които СРС е признал, че
вземанията са погасени по давност.
Пак от съдържащите се в гр.д№ 58289 по описа за 2016 г. на СРС, ГО,
92 състав, съдебни протоколи се установява, че Б. и М. са били разпитани и
там като свидетели. Видно от показанията им на т.нар. „втора среща“ през
2016 г., състояла се в заведението „Хепи“ в гр.София, квартал „Люлин“ са
били обсъждани въпросите за отказ от родителски права от страна на
биологичния баща на С. – ищеца Ф. и осиновяването на С. от Б. /съпруг на
майката/. Нито един от свидетелите не сочи в показанията си, че Ф. е признал,
че има задължение за издръжка за минали периоди, респ. конкретна сума,
респ. да е поел задължение да заплаща същата макар на свидетелите да са
били зададени въпроси относно издръжката.
Следва да се вземе предвид, че А.Ф. е лишен от родителски права
именно на основание чл.132, ал.1, т.2 СК- когато без основателна причина
трайно не полага грижи за детето и не му дава издръжка.
С оглед тези си мотиви настоящата инстанция, противно на
първоинстанционната, приема, че показанията на свидетеля Б. не следва да
бъдат кредитирани. Следва да бъдат кредитирани показанията на
свидетелката М., тъй като същите съответстват на останалите данни по
делото. Нещо повече, видно от обстоятелствената част на исковата молба по
11
чл.132, ал.1, т.2 СК, предявена от Б. ЦВ. Б. срещу А.Ф.. Ф., ищцата е
посочила, че на въпросната среща е говорила и спорила неговата приятелка,
т.е. свидетелката М., а не А.Ф. /л.4 от гр.д№ 58289 по описа за 2016 г. на
СРС, ГО, 92 състав/.
Наред с това въззивната инстанция споделя извода на СРС /ако
приемем, че на въпросната среща Ф. е посочил, че дължи издръжка около
3 000 лв./, че това изявление не е достатъчно конкретизирано, за да може да
се извърши преценка за кои конкретно месеци е призната като дължима
посочената издръжка.
Съдът не споделя довода на въззивницата, че показанията на свидетеля
Б. не сочат конкретни периоди и задължения, тъй като исковата молба не била
конкретизирана. Показанията на свидетелите следва да са обективни и да
почиват на собствените им възприятия за фактите и събитията на които са
присъствали.
По отношение на лихвата във въззивната жалба не се сочат конкретни
доводи поради което въззивната инстанция не е длъжна да излага подробни
мотиви. Само ще споменем, че при липса на задължение за главница, липсва
и такова за лихва, арг. от чл.119 ЗЗД на която разпоредба се е позовал и СРС.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
/макар с различни мотиви/ обжалваното решение ще следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора на въззивницата разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени в размер на
400 лв. - адв.възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция поради което се присъждат.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20055810 от 01.03. 2021 г., постановено от
СРС, Трето ГО, 150 състав, по гр.д.№ 69359 по описа за 2019 г., в частта, в
12
която предявеният от А.Ф.. Ф., ЕГН **********, срещу С. А.Ф.., ЕГН
*******, действаща чрез законния си представител Б. ЦВ. Б., ЕГН
**********, отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК е бил уважен по
отношение на дължимата издръжка за сумата от 2 800 лв. за периода
м.10.2011 г. до 27.03.2012 г. и за периода от 01.09.2012 г. до 30.06.2014 г.,
както и по отношение на сумата в размер на 971,32 лв., представляваща
начислена законна лихва върху неплатените суми за издръжка и за периода
от 12.10.2011 г. до 26.04.2014 г. за събирането на които е образувано срещу от
А.Ф.. Ф. изп.дело № 20198780400785 по описа на ЧСИ И.Х., както и в частта
за разноските.
ОСЪЖДА С. А.Ф.., ЕГН *******, действаща чрез законния си
представител Б. ЦВ. Б., ЕГН **********, гр.София, ж.к.“*******, да заплати
на А.Ф.. Ф., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София, ул.“*******- адв.Д.Я.,
сумата размер на 400 лв. - адв.възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13