Р
Е Ш Е
Н И Е №86
гр.Кюстендил, 03.04.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и осми февруари, две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕНКА БРАТАНОВА
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
при секретаря: Р.
С.,
разгледа
докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№4/2019г.
по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано
по въззивна жалба, подадена от адв.Ю.С., в качеството й на пълномощник на „**“
ЕООД, с ЕИК * със седалище и адрес на управление в гр.Д., ул.„*“ №*,
представлявано от управителя С. П. Н. (с пълномощно от първата инстанция),
същата и като съдебен адресат, с адрес за призоваване: гр.Д., ул.„*“ №*, ет.*,
кантора №*, против решение №510 от 09.11.2018г. на Районен съд (РС)-Дупница,
постановено по гр.д.№1750/2018г. по описа на същия съд.
С обжалваното
решение, РС-Дупница е отменил, като незаконосъобразна, заповед №111/17.07.2018г. на управителя на „* ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр.Д., ул.„*“ №*, с която на основание чл.330,
ал.2, т.6 от КТ - наложено със заповед №110/17.07.2018г. наказание
«дисциплинарно уволнение», е прекратено трудовото
правоотношение на В.С.А.,
ЕГН **********; възстановил е В.С.А., ЕГН ********** на заеманата преди
уволнението длъжност „****“ в „* ЕООД, ЕИК *, с посочените седалище и адрес на управление;
осъдил е „* ЕООД, ЕИК *, с
посочените седалище и адрес на
управление, да заплати на В.С.А., ЕГН **********, обезщетение за
времето, през което е останала без работа поради незаконното уволнение за
периода от 17.07.2018г. до 17.01.2019г. в размер на *лева; осъдил е „* ЕООД, ЕИК *,
да заплати на В.С.А., ЕГН **********,
сумата от ** лева, представляваща направените разноски в производството за
заплатено адвокатско възнаграждение на упълномощения адвокат, както и да
заплати по сметка на Районен съд – Дупница държавна такса в размер на ** лева и ** лева - разноски за съдебно -
счетоводна експертиза.
Решението се обжалва
изцяло, с твърдения, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Претендира се
отмяната му и произнасяне по същество с решение, с което предявените срещу
жалбоподателя искове да бъдат отхвърлени, като му се присъдят разноски за двете
инстанции.
Във въззивната жалба
се релевират конкретни оплаквания, в следния смисъл:
Според
дружеството-жалбоподател, съдът се е произнесъл по непредявен иск, тъй като
нито в исковата молба, нито в хода на съдебното производство ищцата е
формулирала кои актове на работодателя конкретно оспорва.
Съдът е приел, че
уволнението на ищцата е незаконно, поради неспазване на двумесечния срок за
налагане на дисциплинарно наказание след откриване на нарушението, каквото
оплакване ищцата не е правила. Цитира се съдебна практика, според която в
производството по чл.344 ал.1 т.1 от КТ съдът може да се произнася само по
въведените от ищеца с исковата молба доводи за незаконосъобразност на
уволнението, които може да допълни в първото по делото съдебно заседание.
Неправилно, според
въззивника, първоинстанционният съд е счел, че заповедта за уволнение не е била
връчена надлежно на ищцата, с изпращането й на нейния адрес с препоръчано писмо
с обратна разписка. Представените по делото доказателства удостоверявали, че в
периода от 17.07.2018г. до 07.08.2018г. ищцата е молга да получи пратката си,
съдържаща процесните запвоеди, от „* ЕАД, за което е била уведомена, но не е
сторила това без да има извинителна причина, с което сама се е поставила в
забава по отношение задължението на работодателя да й връчи заповедта за
дисциплинарно наказание, поради което е следвало да се приеме, че изявлението
на работодателя е достигнало до адресата.
Жалбоподателят счита,
че акцесорният иск по чл.225 ал.1 от КТ също неправилно е бил приет за
основателен, доколкото ищцата не е доказала, че е останала без работа.
Представените от нея документи не съдържали данни за период след 26.04.2018г.,
а и съдът не е следвало да уважава иска за период след датата на последното по
делото съдебно заседание – 25.10.2018г.
Във въззивната жалба
се твърди още, че с обжалвания съдебен акт е била отменена само заповед
№111/17.07.2018г., с която е било прекратено трудовото правоотношение между
страните, която - както е посочил съдът, има само оповестителен характер, като
е изложен довод, че при липса на отмяна на заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание, акцесорната претенция по чл.225 ал.1 от КТ не би могла
да бъде основателна.
Поради
законосъобразността на издадените от работодателя заповеди, дружеството счита,
че неправилно е бил уважен и искът за възстановяване на ищцата на заеманата
преди уволнението длъжност.
Жалбоподателят счита
за неправилно съдебното решение и в частта за разноските.
В срока по чл.263
ал.1 от ГПК, ответникът по жалбата – В.С.А., с ЕГН **********, с адрес: ***,
чрез пълномощника си адв.Д.Л. *** (с пълномощно за тази инстанция, приложено
към отговора), е депозирала такъв. В отговора се изразява становище за
неоснователност на жалбата, моли се оставянето й без уважение и се претендира
постановяване на съдебно решение, с което обжалваното такова да се потвърди,
като правилно и законосъобразно. Моли се присъждане и на разноски.
Във връзка с
оплакванията в жалбата, въззиваемата посочва, че неконкретизирането на
заповедите за налагане на дисциплинарно наказание и за прекратяване на
трудовото правоотношение в исковата молба е резултат от факта, че към момента
на подаването й, тези заповеди не са й били известни, поради невръчването им. В
тази връзка, страната се позовава на съдебна практика, според която
определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение не на
ищеца, а на съда, на база фактическите твърдения, които формират основанието на
предявения иск.
Оспорва се и
възражението, че процесните заповеди са били надлежно връчени на ищцата, тъй
като не се е доказало същите да са достигнали до нейното знание – нито чрез
получаване на пратките от „* ЕАД, нито, че справката от НАП, чрез която се е
установило единствено, че е било заявено прекратяване на трудовото
правоотношение, но не и основанието за това. Правилен в този контекст, според
въззиваемата, е изводът на ДРС, че процедурата на чл.195 ал.3 от КТ не е била
спазена до момента, в който, чрез връчване на отговора на исковата молба и
приложенията към него, ищцата е получила процесните заповеди. Този факт, според
А., очертава неспазването от страна на работодателя, както на сроковете по
чл.194 от КТ, така и на изискването за изслушване, респ. приемане на
обясненията на служителя по чл.193 от КТ.
Според ответницата по
жалбата, в конкретния случай не би могло да се приеме, че е била отменена само
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, но не и тази за налагане
на дисциплинарно наказание, като се цитира съдебна практика, според която
липсва изискване за издаване на две заповеди в случаите, в които трудовото
правоотношение се прекратява, поради налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“.
Във връзка с
оплакването във въззивната жалба срещу правилността на първоинстанционното
решение в частта за разноските, се изразява становище, че такова е недопустимо
пред въззивния съд, поради наличието на изрично предвиден ред за разноските по
чл.248 от ГПК.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с
материалите по делото приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото
изхожда от страна в първоинстанционното производство, подадена е в срок и е
насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.
Съдебният състав, като взе предвид оплакванията в
жалбата и след като намери, че същите са свързани с твърдения за нарушения на
процесуалния и материалния закон и не са налице такива за неправилно
установяване на релевантни за спора факти, приема, че фактическата обстановка
по спора е такава, каквато е установена от първостепенния съд, а именно:
Страните в производството, образувано по исковата
молба на В.А. срещу „* ЕООД, с която са предявени искове по чл.344 ал.1 т.1,
т.2 и т.3 във вр. с чл.225 ал.1, чл.220 ал.1 и чл.224 ал.1 от КТ (последните
два при условията на евентуално съединяване с предходните), са се намирали в
трудово правоотношение, възникнало със сключването на трудов договор №6 от
01.09.3003г., по силата на който А. е заемала длъжността „**“ при ответното
дружество. По силата на последващо допълнително споразумение от 01.03.2004г.,
правоотношението, възникнало първоначално като такова със срок на изпитване, е
било трансформирано в безсрочно.
На 16.06.2018г. в дружеството е бил входиран сигнал с
вх.№12, адресиран до управителя и изходящ от М. С., заемаща длъжност „*,
известяващ адресата, че главният счетоводител В.С.А. не се е явила на работа на
13.06.2018г., 14.06.2018г. и на 15.06.2018г. и не е отговаряла на личния й
телефон.
Според представена отчетна форма за
явяването/неявяването на работа за месец юни 2018г., изготвена от работодателя,
ответник по иска, последният отработен от А. ден за този месец е 12.06.2018г. и
считано от 13.06.2018г. същата не се е явявала на работа.
На 18.06.2018г. управителят на дружеството С. Н. е
изпратил до А. нотариална покана с рег.№**/18.06.2018г., том І, №98 по описа на
нотариус Л. С., рег. №* на НК и район на действие РС-Дупница, с която е поканил
А., на основание чл.193 от КТ, в срок до два дни от получаване на поканата, да
даде обяснение по какви причини не се е явила на работа на 13.06.2018г.,
14.06.2018г. и 15.06.2018г., както и на 18.06.2018г. Нотариалната покана е била
връчена лично на В.С.А. на 09.07.2018г. В дадения й срок А. не е депозирала
писмени обяснения.
На 17.07.2018г. управителят на „* ЕООД е издал заповед
№110/17.07.2018г., с която е наложил на В.А. дисциплинарно наказание
„уволнение” за това, че не се е явила на работа на 13.06.2018г., 14.06.2018г. и
15.06.2018г., без уважителна причина, с което е извършила грубо нарушение на
трудовата дисциплина по чл.190 ал.1 т.2 от КТ.
С отделна заповед с №111/17.07.2018г. работодателят е
прекратил трудовото й правоотношение на основание чл.330 ал.2 т.6 от КТ.
Двете заповеди са били изпратени на В.А. по пощата на
17.07.2018г. (датата на пощенското клеймо), с препоръчано писмо с обратна
разписка, представляващо пратка PS 2600 00A0UA 3, която на
07.08.2018г. е била върната на подателя, като непотърсена от получателя.
Според писмо, изготвено от Офис мениджър ПС към „*
ЕАД, адресирано до В.А., освен горепосочената пратка, която е върната на
подателя, за времето от 01.07.2018г. до 22.08.2018г., същата е била адресат на
общо девет обикновени международни пратки, които на датите 24.07.2018г.,
30.07.2018г., 01.08.2018г., 06.08.2018г., 13.08.2018г. и 16.08.2018г., които са
били получени.
От показанията на разпитаните от РС-Дупница свидетели
М. С. С., която е дъщеря на управителя на „* ЕООД и се намира в трудово
правоотношение с това дружество, и И. Р. М., също служител при ответника, е
установено, че на 13.06.2018г., 14.06.2018г. и 15.06.2018г., дни от седмицата
сряда, четвъртък и петък, В.А. не се е явила на работа, както не се е явила и в
никой от следващите работни дни, а когато след няколко опита Станоева се е
свързала с нея по телефона, е заявила, че ако желаят да говорят с нея, ще даде
телефона на адвоката й.
Свидетелят Р. Д. Д., бивш работник в ответното
дружество, е посочил, че на 13.06.2018г., около 8:00 часа е отишъл в офиса на
фирмата, в който работела А., за да вземе документи. Офисът бил затворен, но на
паркинга срещнал В.А., която му обяснила, че документите, за които дошъл щели
да бъдат подписани на следващия ден. Когато на 14.06.2018г. Димов позвънил на
ищцата, тя му казала, че документите му са подписани и може да се обади на М. С.,
за да ги вземе.
Според показанията на свидетеля Х. К. Ч., който се
намира във фактическо съпружеско съжителство с ищцата, през въпросните три дни А.
е ходила на работа, а той лично я е откарвал с автомобил до офиса, понеже
колата й била повредена. Свидетелят посочил, че последен разбрал, че тя не ходи
на работа, като самият той от дълго време бил против работата й във фирмата,
защото била много натоварваща.
От прието заключение по назначена съдебно-счетоводна
експертиза, е установено, че: брутното трудово възнаграждение на А. за месец
юни 2018г. е в размер на ** лева; шесткратният му размер, съответстващ на
обезщетението по чл.225 ал.1 от КТ, възлиза на ** лева; размерът на обезщетението
за неспазен срок на предизвестие по чл.220 ал.1 от КТ, според вещото лице, е в
размер на *лева, а размерът на обезщетението по чл.224 ал.1 от КТ за
неизползван платен годишен отпуск е общо *лева, от които: за 2017г. за пет
работни дни - *лева и за 2018г. за девет работни дни - *лева, като тези суми са
били начислени в разплащателната ведомост на ответното дружество за м.юли
2018г., но не са изплатени на ищцата.
При тези фактически данни, РС-Дупница е формирал
своите правни изводи за основателност на предявените искове по чл.344 ал.1 т.1,
т.2 и т.3 във вр. с чл.225 ал.1 от КТ, които е уважил, без да разгледа
евентуално предявените искове по чл.220 ал.1 и чл.224 ал.1 от КТ.
Съдът е намерил уволнението на А. за незаконосъобразно,
като най-общо е приел следното:
Законосъобразен бил подходът на работодателя да издаде
две заповеди – една, с която налага дисциплинарното наказание „уволнение“
(заповед №110/17.07.2018г.) и втора, с която прекратява трудовото
правоотношение по чл.330 ал.1 т.6 от КТ (заповед №111/17.07.2018г.), макар
според теорията и съдебната практика, втората заповед да не е била необходима,
тъй като само констатира вече настъпилото по силата на първата прекратяване на
трудовото правоотношение. Според ДнРС, заповедта за дисциплинарно наказание
съдържа всички установени от закона реквизити - посочени са
нейният автор и адресат, пояснена е волята на работодателя, посочени са
нарушителят, нарушението и времето на извършването му, като ясно е изразено
правното основание, въз основа на което е наложено дисциплинарното наказание
– чл.190 ал.1 т.2 от КТ във вр. с чл. 188 т.3 от КТ. Съдът е приел, че с връчената на
09.07.2018г. на А. нотариална покана, работодателят е спазил и изискването на
чл.193 от КТ.
Позовавайки се на нормата на чл.195 ал.2 от КТ, както
и на цитирана съдебна практика, ДнРС е счел, че заповедта за уволнение не е
била надлежно връчена на А., тъй като макар и допустимо връчването да се
извърши с препоръчано писмо с обратна разписка, такова реално не е било
осъществено, поради обстоятелството, че пратката не е била потърсена от
адресата и едностранното изявление на работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение не е достигнало до знанието на ищцата преди датата, на която са
й били връчени преписи от отговора на исковата молба, ведно с двете заповеди -
№№110 и 111 от 17.07.2018г., което е станало на 10.10.2018г.
Преценявайки последното обстоятелство в контекста на
нормата на чл.195 ал.3 от КТ, според която дисциплинарното
наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника, съдът е констатирал, че оспореното дисциплинарното наказание „уволнение” е било наложено на ищцата след
двумесечния преклузивен срок по чл.194 ал.1 от КТ, изтекъл на 16.08.2018г., с оглед
установения по делото факт, че управителят на дружеството е разбрал за
нарушението на 16.06.2018г., когато е бил подаден сигналът за неявяването на А.
на работа.
ДнРС е намерил за основателни и исковете за
възстановяване на ищцата на заяеманата преди уволнението длъжност и за
присъждане на обезщетение за вредите от оставането без работа, поради
незаконното уволнение, присъждайки обезщетение за период след приключване на
устните състезания пред първата инстанция - до 17.01.2019г.
Според приета от въззивната инстанция справка от ТД на
НАП, към 24.01.2019г. и след прекратяване на процесното трудово правоотношение
в НАП не е регистрирано започване на работа от страна на А. по друго трудово
правоотношение.
Преценявайки установените по делото факти, настоящият
състав на ОС-Кюстендил, намира от правна страна следното:
1. Относно валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният
съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно и допустимо.
Съдът
не споделя оплакването в жалбата, че ДнРС се е произнесъл по непредявен иск,
отменяйки конкретна заповед на работодателя, каквато ищцата не е посочила в
исковата си молба или по-късно, доколкото от търсената от А. защита става ясно,
че първоначално нито една от двете издадени от „* ЕООД заповеди не й е била
връчена, а след представянето им по делото и изготвянето на доклада на съда от
процесуалното поведение на ищцата е станало ясно, че искът й по чл.344 ал.1 т.1
от КТ касае именно уволнението, извършено с въпросните две заповеди.
2. Относно правилността на
решението:
Според
съда, решението на ДнРС е неправилно и като такова подлежи на отмяна, като с
настоящото решение следва да се отхвърлят всички предявени обективно
кумулативно и евентуално съединени искове, по следните съображения:
При
предявен иск с правно основание по чл.344 ал.1 т.1 от КТ за признаване
незаконност на извършено уволнение и отмяната му, тежестта да установи
законността на уволнението е възложена на ответника по иска. Правният спор се
развива на плоскостта на наведените от ищцовата страна доводи, като съдът не
може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават
(така: решение
№58/12.05.2014г. по гр.д.№7025/2013г., II г.о., ВКС и решение №23 от 02.02.2016г. на ВКС по
гр.д.№4553/2015г., IV г.о., ГК).
В.А. в исковата си молба е изтъкнала следните пороци
на извършеното уволнение: 1/ заповедите за уволнение не са й били връчени; 2/
не й е било връчвано предизвестие; 3/ не й е било налагано дисциплинарно
наказание „уволнение“; 4/ липсата на заповед води и до липса на яснота за
конкретното основание, на което е започната дисциплинарната процедура, а
задължението за мотивиране на заповедта цели преценка на изискването за
еднократност на наказанието, спазването на сроковете по чл.194 от КТ и
възможността наказаният работник или служител да се зашити ефективно; 5/
дисциплинарното наказание не е съобразено с нормата на чл.189 от КТ, доколкото
работодателят не е съобразил липсата на предходни нарушения на трудовата
дисциплина.
След като по делото са били представени и на А. са
били връчени заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ –
заповед №110/17.07.2018г., и заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение – заповед №111/17.07.2018г., същата е упражнила правото си да
изрази конкретно становище по тях и да конкретизира своите оспорвания. Така, в
становище с вх.№13512/26.10.2018г., А. чрез своя пълномощник, е заявила, че
оспорва да е извършила приписаното й нарушение – неявяване на работа на 13, 14
и 15 юни 2018г.. Оспорила е отчетната форма, представена от ответника и
подадения сигнал от М.С.. Възразила е, че времето от 09.07.2018г., когато е
получила нотариалната покана за даване на обяснения, до 17.07.2018г., когато са
издадени заповедите, не е било достатъчно за вземане на становище. Отново е
акцентирала на невръчването на заповедта, според изискването на чл.195 ал.3 от КТ, тъй като изпратеното писмо с обратна разписка не е било получено от нея.
В контекста на въведените в процеса от страна на А.
оплаквания срещу законосъобразността на уволнението, ответникът по иска, е
следвало да докаже: извършването на дисциплинарното нарушение по смисъла на
чл.190 ал.1 т.2 от КТ; налагането на наказание с мотивирана писмена заповед,
съдържаща описание на нарушението – чл.195 ал.1 от КТ; датата на връчване на
заповедта за уволнение – чл.195 ал.3 от КТ; спазването на изискването на чл.193
от КТ и спазване на разпоредбата на чл.189 от КТ за съответствие между тежестта
на извършеното нарушение и тежестта на наложеното наказание.
При така очертаните параметри на повдигнатия за
разглеждане правен спор се налага извод, че ДнРС неоснователно е обсъждал
спазването на срока по чл.194 ал.1 от КТ, тъй като подобно възражение ищцата не
е навела в производството по делото – нито в исковата молба, нито след
депозиране на отговора на ответника и запознаване с издадените заповеди, нито в
първото по делото съдебно заседание, поради което и при липса на предпоставките по чл.147 от ГПК,
възможността да бъде въведено такова основание на иска е преклудирана.
В решение №23 от 02.02.2016г. на ВКС по гр.д.№4553/2015г., IV г. о., ГК се
приема, че принципите на диспозитивното начало и равенството на страните
изключват възможността съдът да въвежда спор между страните по делото там,
където такъв не съществува, като предметът на делото се предопределя от
въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от
ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения, които очертават и
предмета на доказване. Сочи се, че съдът не може да разглежда факти и
обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да обсъжда
доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права. Според
посоченото решение, при оспорване на уволнение като незаконно, съдът се
произнася само по наведените от ищеца фактически основания, които (според
уволненото лице) опорочават волеизявлението за прекратяване на трудовото
правоотношение, без съдът да може да основе решението си по иск за признаване
на уволнението за незаконно по чл.344 ал.1 т.1 от КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното
потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска
за незаконност на уволнението съдът няма служебно задължение да следи за нито
един факт, който поражда правото на уволнение или надлежното му упражняване.
Конкретно във връзка със спазването на срока за налагане на дисциплинарно
наказание, се споделя застъпеното в решение №167/30.07.2014г. по
гр.д.№6368/2013г., IV г. о. разбиране, според което съдът следи
служебно за спазването на сроковете, които се отнасят за надлежното му
сезиране. Сроковете, които пораждат, променят или погасяват материалното
субективно право, което е предмет на делото, съдът не може да прилага служебно,
защото съгласно чл.6 ал.2 от ГПК
предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от
страните, в какъвто смисъл се сочи, че е и даденото разрешение в решение
№297/03.10.2014г. по гр.д.№7528/2013г., IV г.о., ВКС.
В контекста на изложеното, приетото от РС-Дупница в
обжалваното решение основание за незаконност на уволнението не може да бъде
възприето. Спазването на сроковете по чл.194 ал.1 от КТ е извън предмета на
спора и настоящата инстанция, като такава по същество, следва да даде отговор
на въпроса за законността на уволнението, съобразно повдигнатите оспорвания.
Настоящият състав счита, че искът по чл.344 ал.1 т.1
от КТ е неоснователен, тъй като не намира за състоятелни доводите на ищцата,
въззиваема за пороци на извършеното уволнение.
На първо място следва да се посочи, че фактическото
основание за налагане на дисциплинарно наказание се доказа реално да е било
осъществено. А. била уволнена дисциплинарно, за това, че не се е явила на
работа на датите 13-ти, 14-ти и 15-ти юни 2018г., които са делнични работни
последователни дни. Този извод се налага от съвкупния анализ на доказателствата
по делото. Ищцата твърди, че констатацията на работодателя не кореспондира на
истината, но в тази посока са събраните по делото доказателства. Отчетната
форма за явяване на работа действително е частен свидетелстващ документ,
удостоверяващ изгодни за неговия автор факти, който е оспорен от ищцата, но там
удостовереното неявяване на А. на работа, считано от 13.06.2018г. насетне през
целия месец се потвърджава от показанията на свидетелите С. и М.. Показанията
на тези свидетели следва да се ценят внимателно, при съобразяване на тяхната
евентуална заинтересованост от изхода на делото, но следва да се има предвид,
че техните твърдения за отсъствие на ищцата от работа през посочените дни не се
опровергават от останалите доказателства по делото. Свидетелят Д. сочи, че на
13.06.2018г. сутринта е видял А. на паркинга пред офиса, представляващ нейно
работно място и е разговарял с нея на 14.06.2018г. по телефона, но от тези
факти не следва непременно извод, че същата в тези дни се е явила на работа и е
изпълнявала трудовите си функции. Показанията на свидетеля Ч., както е
констатирал и районния съд, са объркани и противоречиви – от една страна
твърди, че и в трите процесни дни е закарвал ищцата до работата й, а от друга
сочи, че последен разбрал, че тя не ходи на работа, а в някакъв момент,
определен от свидетеля като „във времето по-късно“ тя казала, че ще спира да
ходи на работа и няма да работи повече в офиса.
На следващо място - издадената от работодателя
заповед №110/17.07.2018г. е мотивирана, нарушението е описано с неговите
обективни и субективни признаци, посочени са датите на извършването и
наложеното наказание, поради което съдът приема, че са изпълнени визираните в
чл.195 ал.1 от КТ изисквания. Посоченото фактическо основание е подведено под
хипотезата на чл.190 ал.1 т.2 от КТ, предоставящо възможност на работодателя да
уволни работник или служител за неявяване на работа в течение на два
последователни работни дни.
Трябва да се посочи още, че правото на защита на А.
в рамките на дисциплинарното производство не е било нарушено, като работодателят
й е предоставил възможност да даде обяснения, от която същата не се е възползвала.
В получената от ищцата, сега въззиваема, на 09.07.2018г. нотариална покана ясно
е посочено за какво нарушение се иска обяснение и предоставените й 2 дни за
депозиране на такива съдът счита, че са били напълно достатъчни, в разрез със
застъпено от ищцата разбиране - касае се за нарушение с неголяма фактическа
сложност.
Въззивният съд споделя изцяло становището на ДнРС
относно законосъобразността на избрания в конкретния случай от работодателя
подход за издаване на две заповеди – една, с която налага дисциплинарно
наказание и друга, с която прекратява трудовото правоотношение по чл.330 ал.2
т.6 от КТ, както и кореспондиращото на теорията и съдебната практика разбиране,
че втората заповед има само констативен характер.
Въззивният съд споделя и подробно аргументираната в
обжалваното решение теза за липса на доказателства процесните две заповеди да
са били връчени на А. преди да бъдат получени като приложения към подадения
отговор на исковата молба. Чл.195 ал.3 от КТ допуска връчване на заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание чрез препоръчано писмо с обратна разписка,
но в случая липсва връчване по този ред. Дори напротив – налице са ясни данни,
че връчване не е осъществено. Липсват предпоставки за прилагане на фикция,
основана на факта, че пратката не е била потърсена от адресата. Ищцата е
разбрала за същественото съдържание на заповедта за налагане на дисциплинарно
наказание в хода на съдебното производство, на 10.10.2018г., когато са й били
връчени преписите и, както вече се посочи, в допълнително становище от
26.10.2018г., същата е изложила конкретните си оплаквания във връзка с вече
узнатата заповед.
Въззиваемата е твърдяла и нарушение на чл.189 от КТ.
Тази разпоредба, в ал.1 установява критериите, от които трябва да се ръководи
субектът на дисциплинарната власт при избора на дисциплинарното наказание.
Основният критерий е тежестта на нарушението. Този критерий се основава на
цялостната характеристика на деянието, както от обективна, така и от субективна
страна. За тежестта на нарушението съществена е значимостта на неизпълненото
задължение и формата на вината. Правната норма визира още два критерия –
обстоятелствата, при които е извършено нарушението и поведението на работника
или служителя. Първият включва параметрите на времето и мястото на извършване
на нарушението, конкретната служебна обстановка и т.н. Вторият съдържа комплекс
от елементите на поведението на работника или служителя, които съставляват
неговата трудова характеристика, в който критерий се включва и неговото “дисциплинарно
минало”. На А. е наложено наказание “за уволнение” за неявяване на работа в
течение на три последователни работни дни. Ищцата е извършила нарушение на
основното си задължение по трудовото правоотношение, визирано в чл.126 т.1 от КТ, а именно да се явява навреме на работа и да бъде на работното си място до
края на работното време. От субективна страна нарушението е извършено виновно.
Ищцата не е дала обяснения пред работодателя, а и в рамките на съдебното
производство не става ясно каква е причината за това поведение, т.е. не може да
се приеме наличие на някакви обективни пречки А. да се яви на работа през тези
дни за изпълнение на служебните й задължения. Оценката на обстоятелствата, при
които е извършено нарушението и поведението на ищцата – внезапно, неочаквано за
работодателя е отсъствието на служителката, с която същевременно и не може да
се влезе във връзка, за да се установят причините за това поведение и наличието
или липсата на основание за него – също очертават значителна тежест на
нарушението. При съобразяване на изложеното, се налага извод, че преценката на
работодателя, че на ищцата следва да се наложи наказание „уволнение“ е
правилна, независимо от липсата на данни за налагани предходни наказания.
По изложените съображения, съставът на въззивния съд
достига до извод, обратен на възприетия от ДнРС и счита, че уволнението на А. е
било извършено законосъобразно, а предявеният иск по чл.344 ал.1 т.1 от КТ е
неоснователен, поради което следва да се отхвърли. Безпредметно, с оглед този
извод, е излагането на доводи във връзка
с оплакването на жалбоподателя, че ДнРС е отменил заповедта, която има само
констативен характер, а не тази с прекратителен такъв, като може само да се отбележи,
че макар и не съвсем редакционно прецизен, от диспозитива на решението в тази
му част става ясно, че отмяната касае двете заповеди, прекратяващи трудовото
правоотношение.
Неправилно се явява обжалваното решение и в частта,
касаеща исковите претенции по чл.344 ал.1 т.2 и чл.344 ал.1 т.3 във вр. с
чл.225 ал.1 от КТ. Тези два иска са обусловени от основателността на иска по
чл.344 ал.1 т.1 от КТ и изводът за законосъобразност на извършеното уволнение
изключва уважаването на претенциите за възстановяване на ищцата на заеманата
преди уволнението длъжност и за присъждане на обезвреда за оставане без работа.
С отмяната на обжалваното решение и в тази му част, исковете по чл.344 ал.1 т.2
и чл.344 ал.1 т.3 във вр. с чл.225 ал.1 от КТ следва да се отхвърлят изцяло.
С отмяната на решението по главните искове се
възстановява висящността и на евентуално съединените с него искове, по които
първоинстанционният съд не се е произнесъл – чл.271 ал.2 от ГПК, което в случая
поражда потребността от разглеждане на двата обективно евентуално съединени
иска, предявени от А., а именно- иска по
чл.220 ал.1 от КТ и по чл.224 ал.1 от КТ. Съгласно т.4 от Тълкувателно решение
№1 от 04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд може за
първи път, след като е уважил жалбата срещу главния иск, да се произнесе по
същество по отношение на евентуалния, по който не се е произнесла първата
инстанция. С оглед посоченото разрешение, настоящият съд дължи разглеждането на
горните два иска.
С иска по чл.220 ал.1 от КТ, А. е претендирала
осъждането на ответника да й заплати сумата от *лева, представляваща
обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудовото
правоотношение в размер на едно брутно трудово възнаграждение, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда до изплащането й.
За да бъде присъдено търсеното обезщетение, в
производството следва да се установи кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1) прекратено трудово правоотношение; 2) прекратяването да е
осъществено на правно основание, изискващо отправянето на писмено предизвестие
от прекратяващата страна; 3) срокът на предизвестието да не е отработен; 4) да
не е заплатено дължимото обезщетение.
В конкретния случай несъмнено е налице прекратяване
на трудовото правоотношение между страните, но приложеното от работодателя
основание за прекратяване не изисква отправянето на предварително писмено
предизвестие, тъй като основанието по чл.330 ал.2 т.6 от КТ – поради
дисциплинарно уволнение, попада в хипотезите на прекратяване на трудовия
договор от работодателя без предизвестие.
Поради посоченото, исковата претенция, като
неоснователна подлежи на отхвърляне.
В.А. е предявила и искове с правно основание чл.224
ал.1 от КТ за осъждане на ответника да й заплати следните суми: *лева
(увеличена по реда на чл.214 ал.1 от ГПК), представляваща дължимо обезщетение
за неползван платен годишен отпуск в размер на 5 работни дни за 2017г. и *лева
(намалена по реда на чл.214 ал.1 от ГПК), представляваща дължимо обезщетение за
неползван платен годишен отпуск в размер на 9 работни дни за 2018г., ведно със
законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда до действителното изплащане.
За да се дължат търсените обезщетения е необходимо
да бъде доказано кумулативното наличие на няколко предпоставки: 1) страните да
са се намирали в трудово правоотношение; 2) ищцата да е придобила право да
ползва платен годишен отпуск; 3) ищцата да не е ползвала полагащия й се платен
годишен отпуск; 4) трудовото правоотношение да е било прекратено и 5)
обезщетенията за неползван отпуск, след прекратяването да не са изплатени.
Няма спор и категорично се установява от събраните
по делото доказателства наличието на всички от гореказаните предпоставки –
страните са се намирали в трудово правоотношение през 2017г. и част от 2018г.,
което е било прекратено и ищцата е
придобила правото да ползва платен годишен отпуск за всяка от двете календарни
години, като неползвани са останали 5 работни дни за 2017г. и 9 работни дни за
2018г. Този извод следва както от изрично посоченото от работодателя в заповед
№111/17.07.2018г. относно подлежащите на заплащане на А. обезщетения, така и от
констатациите и изводите на вещото лице Ш. в приетото от ДнРС заключение. В
последното са установени и размерите на подлежащите на заплащане на А.
обезщетения, съответстващи по размер на исковите суми, които несъмнено се
следват на ищцата.
В
първоинстанционното производство, в отговора на исковата молба ответното
дружество е направило възражение, че сумите по чл.224 ал.1 от КТ не се дължат,
тъй като на основание чл.221 ал.2 от КТ работникът дължи на работодателя едно
брутно трудово възнаграждение. Правилно ДнРС е квалифицирал това възражение
като такова за прихващане на двете насрещни задължения, макар същото да не е
било прецизно формулирано. По общо правило, с оглед задължението на съда да
следи за надлежното извършване на процесуалните действия на страните, съдът е
следвало да даде възможност на ответника да конкретизира това свое възражение,
но тази необходимост е отпадната, тъй като страната по свой почин преди
провеждане на първото съдебно заседание в молба с вх.№12450/05.10.2018г. е
посочила и размера на своето вземане, с което желае извършване на прихващането,
а именно сумата от лева, следваща й се като обезщетение по чл.221 ал.2 от КТ.
Възражението за съдебно прихващане между сумите по
дължимите на А. обезщетения по чл.224 ал.1 от КТ, в общ размер на * лева, и
това по чл.221 ал.2 от КТ, е валидно и допустимо, тъй като е направено във
висящ процес пред първата инстанция, в срока за отговор на исковата молба,
изхожда от легитимирано лице – носителя на твърдяното вземане, работодател по
трудово правоотношение, като същевременно възражението е основателно, тъй като
са налице са изискванията за компенсация – наличие на два дълга, две насрещни
задължения, идентичност на субектите, еднородност и заместимост на насрещните
задължения. Според чл.103 от ЗЗД, когато две лица си дължат взаимно пари или
еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и
ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. Съгласно чл.104 ал.2 от ЗЗД, двете насрещни задължения се смятат погасени до размера на по-малкото от
тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши.
В конкретния случай, А. има вземане към „* ЕООД, но
и задължение към същото дружество, възникнало на основание чл.221 ал.2 от КТ,
според който при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на
работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение (БТВ)
за срока на предизвестието при безсрочно трудово правоотношение. Съгласно
чл.326 ал.2 от КТ, срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен
трудов договор е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но
не повече от 3 месеца. В настоящия казус липсват данни страните да са
договорили различен от предвидения в закона срок, поради което А. дължи на
дружеството обезщетение по чл.221 ал.2 от КТ в размер на едно БТВ, което,
според приетото от ДнРС и неоспорено от страните заключение, възлиза на *лева.
Предвид горното, сумата от *лева, представляваща общ
размер на вземането, което А. има към дружеството, следва да се прихване от
сумата от *лева, представляваща размер на вземането, което дружеството има
спрямо нея. С извършеното прихващане до размер на по-малката от двете суми ще
се погаси изцяло задължението на дружеството към ищцата за изплащане на
обезщетенията за неползван платен годишен отпуск, което от своя страна ще
предпостави отхвърляне на предявените искове по чл.224 ал.1 от КТ.
3. Относно разноските:
Решението на ДнРС следва да се отмени изцяло,
включително и в частта за разноските, което разрешение не е свързано с
приложението на чл.248 от ГПК, а с изхода от въззивното обжалване по
предявените искове.
Независимо от неоснователността на исковете, А.
няма да дължи заплащане на държавна такса и на разноски за вещо лице, тъй като
съгласно чл.359 от КТ, производството по трудови дела е безплатно за
работниците и служителите и те не плащат
такси и разноски по делата.
Поради неоснователността на исковете,
дружеството-ответник по тях няма да дължи разноски, в това число и на ищцата.
Последната от своя страна, независимо от нормата на
чл.359 от КТ, на общо основание и по силата на чл.78 ал.3 от ГПК, следва да
заплати на ответника направените от последния разноски, както в
първоинстанционното, така и във въззивното производство, а именно: *лева за адвокатско
възнаграждение пред първата инстанция и *лева пред въззивната инстанция, от
които *лева- за държавна такса и *лева за адвокатско възнаграждение.
Направеното от въззивната страна възражение за прекомерност на заплатения от
въззиваемия хонорар е неоснователно, както с оглед минималните размери по чл.7
ал.1 т.1 и ал.2 т.1 от Наредба №1/2004г., така и в контекста на множеството
обективно кумулативно и евентуално съединени искове, предмет на разглеждане по
делото и неговата фактическа и правна сложност.
Поради уважаването на жалбата, на въззиваемата не
се дължат разноски.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
О Т М Е Н
Я изцяло
решение на Районен съд-Дупница, с №510 от 09.11.2018г., постановено по
гр.д.№1750/2018г. по описа на същия съд, като вместо това
П О С Т А
Н О В Я В А:
О Т Х В Ъ
Р Л Я, като
неоснователни, предявените от В.С.А., ЕГН **********,***, срещу „* ЕООД, с ЕИК * със
седалище и адрес на управление в гр.Д., ул.„**“ №*, представлявано от
управителя С. П. Н. искове, както следва: 1/
иск с правно основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ за признаване на уволнението й за
незаконно и отмяна на заповед №110/17.07.2018г. и заповед
№111/17.07.2018г., издадени от управителя на „* ЕООД, с които е прекратено трудовото
правоотношение между страните, поради наложено на А. дисциплинарно наказание
„уволнение“; 2/ иск с правно
основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ за възстановяване на В.С.А. на заеманата преди уволнението
длъжност „*“ в „* ЕООД, с ЕИК *, с посочени седалище и адрес на управление; 3/ иск
с правно основание чл.344 ал.1 т.3 във вр. с чл.225 ал.1 от КТ за осъждане на
ответника „* ЕООД да
заплати на ищцата В.С.А. сумата от *лева, представляваща обезщетение за
времето, през което е останала без работа поради незаконното уволнение за
периода от 17.07.2018г. до 17.01.2019г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
изплащане.
О Т Х В Ъ
Р Л Я, като
неоснователни, предявените от В.С.А., ЕГН **********,***, срещу „* ЕООД, с ЕИК *, със
седалище и адрес на управление в гр.Д., ул.„**“ №*, представлявано от
управителя С. П. Н., евентуално съединени с горните искове, както следва: 1/ иск с правно основание чл.220 ал.1
от КТ за
осъждане на ответника „* ЕООД да заплати на ищцата В.С.А. сумата
от ** лева, представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие при
прекратяване на трудовото правоотношение между страните в размер на едно брутно
трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане и 2/ искове с правно основание чл.224
ал.1 от КТ за осъждане на ответника „* ЕООД да заплати на ищцата В.С.А. сумите - *** лева, представляваща дължимо
обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 5 работни дни за
2017г. и *лева, представляваща дължимо обезщетение за неползван платен годишен
отпуск в размер на 9 работни дни за 2018г., ведно със законната лихва върху
тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане, подлежащи на отхвърляне (исковете по чл.224 ал.1 от КТ), поради извършено прихващане изцяло на сумите от *лева и *лева (общо *лева)
с насрещно дължимото от В.С.А. на
„* ЕООД
обезщетение по чл.221 ал.2 от КТ в размер на *лева до размер общо на *лева.
О
С Ъ Ж Д А В.С.А., ЕГН **********,***,
да заплати на „* ЕООД, с ЕИК *, със седалище и адрес на управление в гр.Д.,
ул.„*“ №*, представлявано от управителя С. П. Н. следните суми: *лева (* лева), представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение в производството пред първата инстанция и *лева (**************), представляваща
сторени разноски в производството пред въззивната инстанция, от които *лева за
държавна такса и *лева за адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.