РЕШЕНИЕ
Номер 600 21.11 Година 2018 Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен Съд, Търговско отделение, ХІХ състав
На тридесет
и първи октомври, 2018 Година
В
публично заседание в следния състав:
Председател: Александър Стойчев
Секретар:
Милена Левашка
като
разгледа докладваните от Съдията т. дело номер 301 по описа за 2017 година намери
за установено следното:
Предявени
са субективно кумулативно съединени искове по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 535, и сл. ТЗ.
Ищецът „ЛИЗИНГОВА КЪЩА СОФИЯ
ЛИЗИНГ“ ЕАД, представлявано от управителя си С.Г.Ж. иска от съда да признае за
установено в отношенията между страните, че ответниците „БНМП Евромед 6190 –
групова практика за първична медицинска помощ“ ООД, ЕИК *********, Г.Г.Г., ЕГН:
********** и Д.И.З., ЕГН: ********** му дължат солидарно сумата от
16 062.90 евро, представляващи неплатена част от сума по издаден запис на
заповед от 30.04.2014 г., ведно със законната лихва за периода от 06.10.2015 г.
до изплащане на вземането, за които е издадена Заповед за изпълнение №
7161/12.10.2015 г. по ч.гр. д. № 12873/2015 г. по описа на ПРС, XVІІ гр. с. и изпълнителен лист към
нея. Претендира присъждане на съдебните и деловодни разноски в настоящото
производство.
Ищецът твърди, че вземането му
произтича от запис на заповед, издаден от „БНМП Евромед 6190 – групова практика
за първична медицинска помощ“ ООД на 30.04.2014 г., платим на предявяване, в
срок до 34 месеца от издаването, за сумата от 31 379,18 евро. Твърди, че
другите двама ответници са поръчители по издадения запис на заповед. Твърди, че
с нотариална покана с рег. № 4317/2015 г., том 2, акт № 68 на нотариус П.М. с
рег. № ***, ищецът е поканил издателя на заповедта да заплати дължимата от него
сума, като е посочил точния размер, за който го предявява, а именно –
16 062,90 евро. Поканата е била връчена на 01.10.2015 г. по реда на чл.
50, ал.2, вр. с ал. 4 ГПК.
Тъй като не е последвало плащане,
на 06.10.2015 г. ищецът е депозирал в съда заявление за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по реда на чл. 417 ГПК. Образувано е ч.гр.д.
№ 12873/15 г. по описа на РС Пловдив, издадена е заповед за изпълнение, срещу
която ответниците са депозирали възражение в срок.
ОТВЕТНИЦИТЕ “БНМП Евромед 6190 – групова
практика за първична медицинска помощ“ ООД, ЕИК: *********, Г.Г.Г., ЕГН: **********
и Д.И.З., ЕГН: ********** оспорват исковете по основание и размер. На първо
място въвеждат общо възражение за недействителност на процесния менителничен
ефект като неотговарящ на формалните изисквания на закона. На следващо място,
считат, че за да бъде извършено валидно предявяването на менителничния ефект,
то предявяването следва да бъде осъществено лично на издателя. Оспорват
редовността на извършеното предявяване на записът на заповед, чрез нотариална
покана по реда на чл. 50, ал.2 вр. с ал. 4 ГПК, като считат, че за да се
приложи фикцията на посочената законова разпоредба (чл. 50, ал.2 ГПК) следва по
несъмнен начин да е установено, че призоваваният е напуснал адреса по чл. 39 от ГПК, което в случая не отговаря на
действителността. Отделно от това твърдят, че не са били налице предпоставките
да се извърши връчване на ответника – юридическо лице по реда на чл. 50, ал.4 ГПК. Според ответниците, за да бъде приложен този ред на връчване на книжа,
следва да се извърши повече от едно посещение на адреса, като се направи всичко
необходимо и се положат достатъчно усилия да се гарантира личното получаване от
адресата. В случая, според тях няма данни бил ли е посещаван адреса и на коя
дата, на кой адрес, къде и кога е било залепено уведомлението. С оглед
посоченото твърдят, че не е настъпила изискуемостта на вземането както по
отношение на издателя, така и по отношение на авалистите, доколкото не е
осъществено надлежно предявяване на записа на заповед на издателя. Правят
възражение за нередовно и непълно съдържание на нотариалната покана, чрез която
е извършено предявяването на записа на заповед, като твърдят, че същата не
отразява в пълнота и изчерпателност съдържанието на записа на заповед, не се
разбира за какво вземане става въпрос, какво е неговото основание, кой е
задълженото лице, кой е издател, кой е поемател, кой е авалист и на кого, в
какво качество и за какво отговарят различните лице, кога е издаден документа,
подписите на кого са, в какво качество е бил положен дадения подпис – лично или
като представител. На последно място възразяват срещу твърдението на ищеца, че
изобщо дължат претендираната сума.
Отделно от това, ответникът “БНМП Евромед 6190 – групова
практика за първична медицинска помощ“ ООД
въвежда твърдения за наличие на каузални отношение между страните, във
връзка с които е бил издаден процесния запис на заповед. В този смисъл твърди,
че е сключил с ищеца Лизингов договор № 25044/24.08.2011 г., по силата на който
ищецът, в качеството си на лизингодател му е отдал лизингово имущество – 1 бр.
нов автомобил – марка Пежо, модел BOXER AMBULANCE SV 333L2H2.2HDI, вид – специален, с двигател №
10TRJ20403814
и рама/шаси № VF3YBBMVB11843792, с лизингова цена –
44 620,70 евро с включени 20 % ДДС. Посочва, че според т. 2 от раздел IV от договора първоначалната
вноска е уговорена в размер на 4 253,70 евро, а останалата цена, в размер
на 41 286, 54 евро е следвало да се заплаща на 60 равни месечни вноски,
като първата е дължима до 05.09.2011 г., а последната до 05.09.2016 г. – т.3.1
от раздел IV.
Твърди, че още от самото
сключване на договора взаимоотношенията между страните по същия не са били
безпрoблемни. На 30.09.2011 г.
лизингополучателят е получил Гаранционна карта от „Трансформа“ АД, която фирма
е трябвало да обезпечава поддръжката и изправността на процесния автомобил по
договора за лизинг. С приемо-предавателен протокол от 17.10.2011 г. ответникът е получил държането на
автомобила от представител на
„Трансформа“ АД, от която дата е започнало реалното му ползване на основание
лизинговия договор. На 01.11.2011 г. е
бил извършен периодичен преглед - 15 дни след пускането на автомобила в
експлоатация, като е била възстановена електрическа връзка говорител в предна
дясна врата. На 03.07.2012 г. е предал за пореден път колата за ремонт, като е
била възстановена ел. връзка странично червено светещи тела, ел. връзка
отоплител (предпазител), възстановяване на функционалност ел. стъкло и
профилактика, възстановяване на седалка въртяща странична. Тези ремонти са
отнели 2 дни време, като на 05.07.2012 г. ответникът е получил държането на
автомобила с приемо-предавателен протокол. Ремонти са последвали и през 2013
г., които отново са коствали на ответника много време, нерви и средства, тъй
като е трябвало да намери заместващ автомобил – тип „специален“ линейка, за да
може да обслужва пациентите си.
Въпреки че от страна на
лизингодателя му е бил предоставен толкова проблемен и развалящ се автомобил,
ответникът е плащал задълженията си по договора, като дори е изплащал аванасово
част от вноските си. Впоследствие обаче
на 28.04.2013 г. около 17,15 ч. на място /км/ 1300 между с. Стряма и ДЛС
„Тракия“ лизинговият автомобил е претърпял ПТП, при което водачът на насрещно
движещо се МПС е загубил контрол над същото, навлязъл е в лентата за насрещно
движение и е блъснал задната лява гума на процесната линейка, вследствие на
което и двата автомобила са се преобърнали извън пътното платно. Автомобилът на
ответника е бил ударен от всички страни и не е бил годен за движение. На
30.04.2013 г. ответникът е пуснал искане за оценка на щетите от „Дженерали
Застраховане“ АД, гр. София, като колата е била извозена до сервиз, тъй като не
е можела да се движи на собствен ход. Оттам насетне, в продължение на една
година линейката е стояла в сервиз, като ответникът не е можел да я използва.
Не му е бил даден и заместващ автомобил. Колата му е била предадена на
30.04.2014 г., като ответникът твърди, че ремонтната дейност не е бил извършена
точно и в пълнота, а следите от катастрофата си личали – боята е била поставена
не в камера, според нужната технология, личали си различните нюанси на
новобоядисаните части, заварките също си личали. За да си получи държането на
колата обратно, от компанията лизингодател му е било казано, че дължи суми за
разноски за поправянето ѝ, както и лизингови вноски за периода на
ремонта, въпреки че вещта не е била ползвана. Още повече, ответникът твърди, че
лизингодателят е получил от застрахователя „Дженерали застраховане“ АД
застрахователно обезщетение в размер на около 43 000 лв., според оценката
на настъпилото застрахователно събитие и щета. Тъй като ответникът е имал
наложителна нужда от този автомобил е бил принуден да плати претендираните от
лизингодателя суми и е подписал Запис на заповед, която да обезпечи плащането
на суми по лизинговия договор, суми по ремонта, в т.ч. всички претендирани
парични вземания, които са възникнали
или биха възникнали по силата на сключения лизингов договор. В периода от 30.04.2014 г. до 18.11.2014 г.
ответникът е използвал автомобила, но поради технически проблеми с него за
пореден път – скъсана греда и застъпени задни врати – непоправени щети от
самото ПТП – на 18.11.2014 г. лизинговата вещ е била върната на лизингодателя
окончателно, за което е бил съставен приемо-предавателен протокол.
Поради изложеното, ответникът
прави възражение за неизпълнен договор по чл. 90, ал.1 от ЗЗД за периода, през
който е бил лишен от ползването на вещта - от 17.10.2011 г. до 28.04.2013 г.
заради ремонт и неизправности, но за който период лизингодателя е претендирал заплащане на лизингови вноски.
Прави възражение, че е прекратил
лизинговия договор, като по силата на чл. 293, ал.2, вр. ал. 3 от ТЗ с
връщането на лизинговата вещ, ответникът конклудентно е направил изявление за
предсрочно прекратяване на договора за лизинг, предвид многократните
неизпълнения и некоректно отношение по договора от страна на лизингодателя.
Твърди, че макар от страните по договора да не е заявено изрично, че
прекратяват договора, то с действията си те са постигнали именно тази
последица, като са подписали приемо-предавателен протокол от 18.11.2014 г.,
лизингодателя е приел вещта без забележки, като към настощия момент тя е
отдадена за ползване на друго лице. Ето
защо, с предсрочното прекратяване на договора за лизинг и връщането на вещта,
за ответника е отпаднало задължението за плащане на лизингови вноски до края на
срока, за който е сключен договора.
Прави възражение за
несъществуване на вземането по записа на заповед поради погасяване на
задълженията, произтичащи от конкретното каузално правоотношение по лизинговия
договор, а именно че ответникът е плащал надлежно сумите по договора –
10 000 лв. първоначална вноска и още 26 791 лв. под формата на периодични вноски през
различни периоди от 12.2011 г. до 04.2014 г.
Прави възражение и за липса на
основание на претендираните суми след 18.11.2014 г. поради прекратяване на
договора. Прави възражение, че не дължи и поради неизправност от страна на
лизингодателя по договора.
Евентуално, в случай че съдът
приема претендираните суми за дължими, то прави възражение за изтекла
тригодишна погасителна давност, поради
периодичния характер на вноските по договора за лизинг.
В допълнителната искова молба
ищецът оспорва възраженията на ответниците по недопустимост на иска,
възражението за недействителност на процесния запис на заповед, възражението за
ненастъпила изискуемост по същия, поради непредявяването му и свързаните с това
възражения за непълнота на нотариалната покана и нередовното ѝ връчване.
Признава сключването на лизингов договор от 24.08.2011 г. с ответника „БНМП
Евромед 6190 – групова практика за първична медицинска помощ“ ООД. Твърди
обаче, че още от началото лизингополучателят е започнал да натрупва задължения,
като не е извършвал плащания в периода
м.февруари 2013 г. до м.април 2014 г. През този период лизингополучателя
е уведомяван многократно, че съгласно клаузите на договора е длъжен да продължи
плащане на лизинговите вноски, съгласно уговорения погасителен план, независимо
дали ползва автомобила или не. Твърди, че през м. април 2014 г.
лизингополучателят е изявил желание да
получи отремонтирания автомобил, като не
оспорва обстоятелството, че стойността на ремонта е поета от
застрахователя по застраховка „каско“, но възразява срещу твърдението на
ответника, че е претендирал плащане стойността на ремонта и от него. Посочва,
че на 30.04.2014 г. между страните е подписан анекс, съгласно който е посочено,
че договорът продължава действието си, че лизингополучателят признава, че към
датата на сключването на анекса има задължения за лизингови вноски за периода
м.февруари 2013 г. до м. април 2014 г, като страните са уговорили, че тези
задължения ще бъдат разсрочени, ведно с останалите лизингови вноски, като за
целта са приели и нов погасителен план. Съгласно втория погасителен план
лизинговата вноска е уговорена в размер на 1044,73 евро, общият брой на
вноските е 28, като първата лизингова вноска по втория погасителен план е била
дължима в срок до 05.05.2014 г. Също така е уговорено, че с анекса от
24.08.2011 г. лизингодателят се отказва от даденото обезпечение на договора,
чрез поръчителство от страна на управителя му А.М., като едновременно с това
издава запис на заповед, авалиран от новия му управител Д.З. и от прокуриста Г.Г..
Именно поради тази причина процесният запис на заповед е от 30.04.2014 г. и не
съвпада по дата с датата на сключване на договора за лизинг. Твърди, че въпреки
поетото допълнително задължение, обективирано в посочения анекс,
лизингополучателят отново е изпаднал в забава на плащанията по договора. Постъпилите плащания, съобразени с новия
погасителен план са – първоначална вноска в размер на 4253,70 евро и до 2-ра
месечна вноска вкл. ( за м. юни 2014 г.), след което ответникът не е извършвал
плащания по договора, продължавайки да ползва лизинговата вещ до 18.11.2014 г.
Ищецът твърди, че на основание раздел IX, т. 1 от лизинговия договор е развалил договора с
нотариална покана с рег. № 3251/2015 г., т.2, акт № 33 по описа на кантората на
нотариус П.М.. Поканата е връчена на 29.07.2015 г., като след изтичане на
дадения в същата срок за доброволно изпълнение, договорът следва да се счита за
развален, а именно от 06.08.2015 г.
Ищецът твърди, че по каузалното
правоотношение вземанията му към лизингополучателя възлизат на следните суми:
1. Сумата от 4388,36 евро, с левова
равностойност 8582,87 лв. – неплатени лизингови вноски за периода от 05.07.2014
г. до 18.11.2014 г. вкл. – датата на която автомобила е оставен в оторизиран
сервиз.
2. Сумата от 2750,40 евро, с левова
равностойност – 5379,31 лв. – неустойка за забава на осн. раздел IV, т. 6.1. от Договора, от която:
2.1. 284,84 евро – неустойка за забава на плащането
на вноската за месец юли 2014 г. , считано от 06.07.2014 г. до 18.11.2014 г. –
датата на връщане на автомобила;
2.2. 1096,97 евро – неустойка за
забава на плащане на вноската за м. август 2014 г., считано от 06.08.2011 г. до
18.11.2014 г. – датата на връщане на автомобила;
2.3. 773,10 евро - неустойка за забава
на плащане на вноската за м. септември 2014 г., считано от 06.09.2011 г. до
18.11.2014 г. – датата на връщане на автомобила;
2.4. 459,81 евро - неустойка за забава
на плащане на вноската за м. октомври 2014 г., считано от 06.10.2012 г. до
18.11.2014 г. – датата на връщане на автомобила;
2.5. 135,81 евро - неустойка за забава
на плащане на вноската за м. ноември 2014 г., считано от 06.11.2012 г. до
18.11.2014 г. – датата на връщане на автомобила;
3. Сумата от 8924,14 евро в левова
равностойност 17454,10 лв. – неустойка на осн. раздел XI, т.2, във р. с т. 1 във вр. с
раздел IX, т.1 от лизинговия договор,
съгласно който при пълно неизпълнение по договора или при разваляне на договора
по вина на лизингополучателя, той дължи на лизингодателя обезщетителна
неустойка в размер на 20 % от лизинговата цена.
Ищецът оспорва твърденията на
ответника – лизингополучател относно датата, на която е започнало реалното
ползване на автомобила, като твърди, че същата не е 17.10.2011 г. (датата,
посочена в отговора), а 30.09.2011 г., което е видно от приложения по делото
приемо-предавателен протокол. Посочва, че обстоятелствата, изложени от
ответника, касаещи извършените ремонтни дейности на автомобила са ирелевантни
за спора, тъй като съгласно р. VII Б, т.3 и т.7 лизингополучателят има задължение да ползва МПС съгласно инструкциите, както и да поддържа лизинговото
имущество, като изрично е посочено, че разходите, които не са покрити от
производствената гаранция или застраховка „каско“ винаги са за сметка на
лизингополучателя. Твърди, че ищецът в качеството си на лизингодател, никога не
се е задължавал да предостави заместващ автомобил. Това е така, тъй като
договорът е за финансов, а не за оперативен лизинг. Автомобилът, който е бил
предоставен, е бил нов, като същият се е ползвал с производствена гаранция.
В депозирания допълнителен
отговор, ответниците уточняват, че представения запис на заповед е
недействителен, поради липсата на посочен конкретен адрес на издаване и
плащане, доколкото като място на издаване е посочено единствено – гр. София.
Оспорват съдържанието на протокола от 01.10.2015 г. на нотариус П.М. относно
връчване на нотариалната покана, с която е предявен за плащане процесния запис
на заповед като твърдят, че удостоверените в него факти и обстоятелства не
отговарят на действителното фактическо положение. Оспорват получаването и на
посочената в допълнителната искова молба нотариална покана за разваляне на
лизинговия договор, във връзка с което оспорват и твърдяното от ищеца като
настъпило на 06.08.2015 г. разваляне на договора по вина на лизингополучателя.
Правят възражение и за ненадлежно връчване на същата. Оспорват съдържанието на
протокола от 29.07.2015 г. на нотариус П.М. относно връчване на нотариалната
покана при условията на чл. 50, ал.2 от ГПК като твърдят, че удостоверените в
него факти и обстоятелства не отговарят на действителното фактическо положение.
Оспорват дължимостта и размера на посочените в допълнителната искова молба суми
за лизингови вноски и договорни неустойки. Правят възражение за прекомерност на
претендираната неустойка за забава в размер на 1 % за всеки ден забава, като
противоречаща на закона и на добрите нрави. Твърди, че посочената клауза е
нищожна и като неравноправна клауза. Правят възражение за изтекла погасителна
давност на сумите по т.2, букви „а“,
„б“, „в“, „г“ и „д“ на допълнителната ИМ (претендираните от ищеца неустойки за
забава). Оспорва и претенцията за неустойка по раздел XI, т.2, във вр. с т.1 от раздел XI, във връзка с раздел IX, т.1 от Договора, тъй като считат,
че ответниците не са станали причина за развалянето на договора. Освен това
правят възражение за прекомерност на същата, твърдят че същата е нищожна като
противоречаща на закона, добрите нрави и като неравноправна.
Пловдивски Окръжен Съд, Търговско отделение, ХІХ състав, като обсъди
обстоятелствата по делото и представените доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност намери за установено следното:
Страните не спорят относно
обстоятелството, че ответникът “БНМП Евромед 6190 – групова практика за
първична медицинска помощ“ ООД е издал в
полза на ищеца процесната запис на заповед и че същият е авалиран от другите
двама ответници. Не оспорват и обстоятелството, че записът на заповед е издаден
като обезпечение във връзка със сключен между страните договор за лизинг -
Лизингов договор № 25044/24.08.2011 г.
Безспорно е и обстоятелството, че автомобилът, предмет на договора за
лизинг е върнат на ищеца на 18.11.2014 г. Съобразно пояснението дадено от ищеца в ДИМ относно дължимите суми по
договора за лизинг обезпечени с процесния запис на заповед, а именно –
неплатени лизингови вноски за периода от 05.07.2014 г. до 18.11.2014 г. вкл. –
датата на която автомобила е оставен в оторизиран сервиз, сумата от 2750,40
евро, с левова равностойност – 5379,31 лв. неустойка за забава на осн. раздел IV, т. 6.1. от договора и сумата от
8924,14 евро в левова равностойност 17454,10 лв. – неустойка на осн. раздел XI, т.2, във р. с т. 1 във вр. с
раздел IX, т.1, не следва да се обсъждат
въведените от ответната страна възражения във връзка с развитието на
отношенията между страните от сключването на договора до 30.04.2014г. На
посочената дата след извършен ремонт на автомобила предмет на договора вещта е
била предадена на лизингополучателя и е ползвана до 18.11.2014г. В този аспект
и оплакванията, че още от самото сключване на договора взаимоотношенията между
страните по същия не са били безпрoблемни, не следва да се обсъждат подробно. Твърди се от
ответниците, че на 30.09.2011 г. лизингополучателят е получил Гаранционна карта
от „Трансформа“ АД, която фирма е трябвало да обезпечава поддръжката и
изправността на процесния автомобил по договора за лизинг. С
приемо-предавателен протокол от 17.10.2011 г.
ответникът е получил държането на автомобила от представител на „Трансформа“ АД, от която
дата е започнало реалното му ползване на основание лизинговия договор. На 01.11.2011 г. е бил извършен периодичен
преглед - 15 дни след пускането на автомобила в експлоатация, като е била
възстановена електрическа връзка говорител в предна дясна врата. На 03.07.2012
г. е предал за пореден път колата за ремонт, като е била възстановена ел.
връзка странично червено светещи тела, ел. връзка отоплител (предпазител),
възстановяване на функционалност ел. стъкло и профилактика, възстановяване на
седалка въртяща странична. Тези ремонти са отнели 2 дни време, като на
05.07.2012 г. ответникът е получил държането на автомобила с
приемо-предавателен протокол. Ремонти са последвали и през 2013 г., които
отново са коствали на ответника много време, нерви и средства, тъй като е
трябвало да намери заместващ автомобил – тип „специален“ линейка, за да може да
обслужва пациентите си. При липсата на предявени насрещни права под формата на
възражение за прихващане, насрещен иск или конкретно възражение за намаляване
на възнаграждението за процесния период касаещ ползването от 30.04.2014г. до окончателното
връщане, поради някакво неизпълнение на лизингодателя, посочените факти нямат
никакво правно значение.
Наред с това в чл. 343 от ТЗ е
посочено, че рискът от увреждането на вещта е за лизингополучателя, който
принцип е възпроизведен и в самия лизингов договор. Установено е по делото, че
се касае за финансов лизинг, а не за оперативен, при което и оплакванията на
ответниците не могат да се вземат под внимание. Финансовият лизинг е търговска сделка,
институционализиран в глава X. ТЗ. Със
сключването на този договор лизингодателят се задължава да придобие вещ от
трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за
ползване срещу възнаграждение. Лизингополучателят се задължава да плати
възнаграждението на определени вноски, платими по предварително уговорен
погасителен план, на посочена дата. С всяка лизингова вноска той плаща част от
цената на вещта като еквивалент на предоставеното ползване и лихва поради
разсрочване на плащането на цената на вещта. По време на договора или след
изтичане на неговия срок лизингополучателят може да придобие собствеността
върху вещта, но при всяко положение рискът от случайното й погиване или
повреждане е за него.Договорът за финансов лизинг съчетава елементи на договора за поръчка
/аргумент от сравнителен анализ на чл. 342, ал. 2 ТЗ и
чл. 280 ЗЗД/ и на
договора за наем /аргумент от препращащата разпоредба на чл. 345 ТЗ/. По
своите правни последици той е близък до договора за продажба на изплащане срещу
запазване на собствеността. И за двата договора е налице изключение от
правилото, че собствеността и рискът се носят от едно и също лице. Финансовият
лизинг може да се разглежда и като форма на предоставяне на целево
инвестиционно кредитиране. Вместо да придобие вещта и да плати цената за нея,
лизингополучателят влиза в правоотношения с лизингодателя, който се съгласява
да я купи и да му я предостави за ползване.
В гл. VII, чл.1 е установено, че се касае
за нов автомобил, при който се гарантира гаранционно обслужване от страна на
производителя за срок от две години, като наличието на нужда от ремонт не може
да се вмени в тежест на лизингодателя, нито е налице уговорка по сделката,
която да задължава ищеца да предостави заместваща вещ, за периода през който
лизингополучателя не ползва автомобила, нито лизинговия план по гл. IV, чл.3.1 е съобразен с
повреждането на вещта или други факти водещи до невъзможност за ползване от
ответника ЮЛ. В този аспект и възражението на ответниците за неизпълнен договор
по чл. 90, ал.1 от ЗЗД за периода, през който лизингополучателят е бил лишен от
ползването на вещта - от 17.10.2011 г. до 28.04.2013 г. заради ремонт и
неизправности не е основателно.
Не се спори по делото, че на 28.04.2013
г. около 17,15 ч. лизинговият автомобил е претърпял ПТП, при което автомобилът
на ответника е бил ударен от всички страни и не е бил годен за движение, което
е довело до необходимост от ремонт. Също
не се спори и, че колата му е била предадена на 30.04.2014 г., като ответникът
твърди, че ремонтната дейност не е бил извършена точно и в пълнота, а следите
от катастрофата си личали – боята е била поставена не в камера, според нужната
технология, личали си различните нюанси на новобоядисаните части, заварките
също си личали. Това са все факти, които не са от значение по спора с оглед
съдържанието на процесната сделка и не могат да бъдат съотнесени към правата и
задълженията на лизингодателя с оглед правилата за преминаване на риска върху
ползвателя на вещта и клаузите на лизинговия договор. Нещо повече, установява
се по делото, че на 30.04.2014г. между страните е подписан анекс, с който
ответната страна се е съгласила за дължимостта на ежемесечните лизингови вноски
през времето на ремонт на автомобила след посоченото ПТП. Освен това и с оглед
на уточнението посочено в ДИМ относно дължимите суми по процесното каузално
правоотношение, а именно от предаване на вещта след ремонта до окончателното й
връщане и констатираните притезания от вещото лице направеното възражение за
неизпълнение на договора излиза извън предмета на делото и пределите на
повдигнатия правен спор. Още повече, както се уточни ответната страна не е
въвела насрещни права под формата на насрещен иск или възражение за прихващане.
Въпреки известни алюзии в тази поска в становището си по делото лизингополучателят
не е направила изрично възражение за унищожаемост на анекса от 30.04.2014г. поради
крайна нужда и сключен при явно неизгодни условия. А дори и да се приеме
подобно възражение за въведено то е изтекла давността по чл.33, ал.2 от ЗЗД.
С оглед на конкретните
претендирани суми по лизинговия договор и липсата на спор кога е върната вещта
няма никакво значение по делото дали сделката е развалена с конклудентни
действия от страна на лизингополучателя с връщането или по- късно от
лизингодателя относно дължимостта на главницата в размер на 8582.87 лева,
представляваща неплатени лизингови вноски за периода 05.07.2014г. до
18.11.2014г. Съдът счита в случая, че несъмнено ответникът ЮЛ е дължал
заплащане на лизингови вноски за периода 05.07.2014г. до 18.11.2014г. при
установено ползване на вещта за този период, а информацията изнесена от
разпитаните свидетели Р.В. и Н.Б. с нищо не допринася за защита тезата на лизингополучателя,
поради което и показанията не се нуждаят от по – детайлен анализ.
Длъжниците въвеждат и възражения
по отношение на абстрактната сделка. На първо място въвеждат общо възражение за
недействителност на процесния менителничен ефект като неотговарящ на формалните
изисквания на закона. Счита се записът на заповед за недействителен, поради
липсата на посочен конкретен адрес на издаване и плащане, доколкото като място
на издаване е посочено единствено – гр. София. Съдът не намира направеното
възражение за основателно. Записът на заповед е редовен от външна страна и
съдържа всички изискуеми реквизити. Единствено се поставя въпрос относно
съдържанието касателно мястото на издаване, като е посочено, че е гр. София. Настоящият
състав на съда намира, че това е достатъчно, за да се приеме, че ценната книга
е редовна. Наред с това
в практиката
формирана от ВКС в Решение №
225 от 28.03.2014 г. по т. д. № 948/2012 г. на състав на второ т. о. на ВКС в отговор на релевантния правен
въпрос е прието, че адресът/на издаване и плащане/ не е самостоятелен реквизит
по чл.
535 ТЗ на записа на заповед, но е необходим за индивидуализация на
задължителните реквизити: "място на плащане и "място на издаване"
и липсата на вписването му в ценната книга я опорочавал до степен на нищожност.
Това обаче не важи за случаите, в които посочването на
адрес на плащане и/или издаване няма значение за точното изпълнение на
менителничното задължение. В същата насока е и застъпеното от ВКС с определение № 549/12.07.2011
г. по т. д. № 345/2011 г. на Първо т. о. становище. Съдът намира, че на първо място е
налице адрес на издаване с посочването на гр. София, като липсата на указание
на кой конкретен адрес е станало това по никакъв начин не влияе на точното изпълнение
на менителничното задължение. Разсъждения в посока, че в обхвата на реквизитите по чл.535 от ТЗ не попадат индивидуализиращите данни от
територията на съответното населено място - улица, номер на сграда, етаж,
апартамент могат да се намерят и в Решение № 21 от 4.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
1348/2013 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова.
На следващо място ответниците,
считат, че за да бъде извършено валидно предявяването на менителничния ефект,
то предявяването следва да бъде осъществено лично на издателя. Оспорват
редовността на извършеното предявяване на записът на заповед, чрез нотариална
покана по реда на чл. 50, ал.2 вр. с ал. 4 ГПК, като считат, че за да се
приложи фикцията на посочената законова разпоредба (чл. 50, ал.2 ГПК) следва по
несъмнен начин да е установено, че призоваваният е напуснал адреса по чл. 39 от ГПК, което в случая не отговаря на
действителността. Отделно от това твърдят, че не са били налице предпоставките
да се извърши връчване на ответника – юридическо лице по реда на чл. 50, ал.4 ГПК. Според ответниците, за да бъде приложен този ред на връчване на книжа,
следва да се извърши повече от едно посещение на адреса, като се направи всичко
необходимо и се положат достатъчно усилия да се гарантира личното получаване от
адресата. В случая твърдят, че няма данни бил ли е посещаван адреса и на коя
дата, на кой адрес, къде и кога е било залепено уведомлението. С оглед
посоченото твърдят, че не е настъпила изискуемостта на вземането както по
отношение на издателя, така и по отношение на авалистите, доколкото не е
осъществено надлежно предявяване на записа на заповед на издателя. Това
възражение също е изцяло неоснователно. Когато записът на заповед е с падеж,
който е поставен в зависимост от предявяването на ефекта, за да настъпи
падежът, ценната книга следва да се предяви за плащане, за да направи вземането
изискуемо. Разрешението, дадено в ТР № 1/28.12.2005г. по тълк.дело № 1/2004г.
на ОСТК на ВКС, намира приложение само по отношение на запис на заповед с падеж
на определен ден, какъвто не е разглежданият случай. Поради това необходимо е
да се изследва дали записът на заповед е надлежно предявен на издателя, който
прави изрично възражение в този смисъл. Приложена е нотариална покана
придружена с протокол от пом. Нотариус И.М., който удостоверява, че адресът е
бил посетен три пъти - на 10.09.2015г., 14.09.2015г. и 16.09.2015г. Освен това
е констатирано от И.М., че се касае до врата на вход, която е заключена, като
не са съществували обозначителни знаци за наличието на седалище на адреса на
ответното ЮЛ, изключая изписването на част от фирмата „евромед“ на пощенската
кутия на сем. Г.. Посочените от пом. Нотариуса факти напълно кореспондират на
съдържанието на показанията на свидетеля К.Г., като по делото е безспорно ясно,
че на практика се касае за жилище, в което е живеел Г.Г.. Налице е било
обозначение на адреса на управление на пощенската кутия, че очевидно е налице
подобно ЮЛ на адреса, но е нямало достъп до самата канцелария. Нормата на
чл.47, ал.1 от ГПК в редакцията си от 2015г. не постановява необходимост от
посещение три пъти на адреса в продължение на месец. Вярно е, че в съдебната
практика от този период е формирано подобно становище, което е възпроизведено в
настоящата редакция на чл.47 от ГПК, но това следва да се тълкува само и
единствено относно физическите лица адресати.
В определение № 398 от 3.07.2014
г. на ВКС по ч. гр. д. № 2823/2014 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Бонка
Дечева се сочи, че връчването на съдебни книжа на търговци и юридически лица е
уредено със специални правила в чл. 50 ГПК. То се извършва на мястото, където
тези субекти са вписали седалището и адреса си на управление в съответния
регистър. Ако търговецът промени адреса си, но не впише в съответния регистър
тази промяна, книжата се прилагат по делото и се считат за връчени. Тази уредба
е различна от правилата на чл. 40 и 41 ГПК, които се отнасят за физическите
лица. Само при тях има задължение за посещение на адреса в интервал от време около
месец, защото отсъствието от адреса или заминаването за чужбина за по-малко от
месец не ги задължава да съобщят съдебен адрес. За ЮЛ и търговци, тъй като
връчването е в канцеларията на лице-служител, което се съгласи да получи
книжата и се предполага, че такова лице винаги има през работно време, а ако
променят адреса си, са длъжни да впишат веднага промяната, не е предвиден
месечен срок, в който да се посещава адреса на регистрация на тези лица. Затова
чл. 50, ал. 4 ГПК постановява, че ако връчителят не намери достъп до
канцеларията или не намери служител, който да е съгласен да получи книжата,
залепя уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК. При това положение съдът намира
напълно валидно предявяването на записа на заповед за плащане. Налице е
удостоверителна компетентност на длъжностното лице посочило в протокола към
нотариалната покана определи факти с правно значение, като информацията
изложена от свидетеля Г. за липса на залепване на уведомление на входната врата
и пускане на същото в пощенската кутия не може да повлияе на извода за
редовност на процедурата. Съдът не кредитира показанията на свидетеля Г., в
тази им част, поради явната му заинтересованост от изхода на правния спор
поради това, че е син не единия ответник. Наистина съдът е пропуснал да открие
производство по реда на чл.193 от ГПК относно оспорването верността на
протокола към нотариалната покана, въпреки становището на ответниците в
отговора на ДИМ. Въпреки това на практика процедурата е изпълнена, като е
допуснат свидетел за оборване на съдържанието на документа на ответниците.
Оспорването обаче е неуспешно. В случая в тежест на оспорващата страна е, при
осъществяване на пълно и главно доказване, да убеди съда, че информацията в
протокола е невярна. По принцип се касае за официален удостоверителен документ,
при което и воденето на един свидетел не е достатъчно, за да се разколебае правораздавателния
орган относно съдържанието на нотариалното удостоверяване. Следва да е налице
съвкупност от инициирани доказателствени средства, при анализа на които по
несъмнен начин да се установи, че адресът не е посещаван три пъти, че не е
налице залепване уведомление на входа и т.н. В случая е доведен един свидетел,
чийто показания на първо място съдът не кредитира, по изложени по – горе
причини, но дори и да се приеме, че същите следва да се вземат под внимание, то
те не са достатъчни, за да се приеме, че процедурата по връчване на
нотариалната покана е опорочена. Т.е. в доказването по чл.193 от ГПК не следва
да се цели създаването на известни алюзии в посока неистинност на документ, а
по категоричен и несъмнен начин да се установи неговата неистинност, което в
случая не е налице.
На следващо място ответниците правят
възражение за нередовно и непълно съдържание на нотариалната покана, чрез която
е извършено предявяването на записа на заповед, като твърдят, че същата не
отразява в пълнота и изчерпателност съдържанието на записа на заповед, не се
разбира за какво вземане става въпрос, какво е неговото основание, кой е
задълженото лице, кой е издател, кой е поемател, кой е авалист и на кого, в
какво качество и за какво отговарят различните лице, кога е издаден документа,
подписите на кого са, в какво качество е бил положен дадения подпис – лично или
като представител. Съдът намира
възраженията за неоснователни. Нотариалната покана е достатъчно ясна и
недвусмислена относно сумата, че същата е дължима по процесния запис на
заповед, ясни са освен това кой е длъжника и кой кредитора и т.н. Нещо повече
установява се от нейното съдържание, че записът на заповед е прикачен към нея.
Поради това от съвкупния анализ
на събраните доказателства, включително съобразно съдържанието на заключението
на вещо лице Д., може да се направи категоричен извод за дължимостта на
главницата по лизинговия договор в размер на 8582,87 лв. – неплатени лизингови
вноски за периода от 05.07.2014 г. до 18.11.2014 г. вкл. – датата на която
автомобила е оставен в оторизиран сервиз. По повод на констатирано разминаване
в счетоводството на кредитора и длъжника в аспекта, че внесените суми от
лизингополучателя са отнесени от лизингодателя по различни пера, а в
счетоводството на ответника вноските са отразени като дължими суми за лизингови
вноски, съдът намира, че следва да се приеме за законосъобразно счетоводното
процедиране от страна на ищеца. Изрично в договора е посочено, че наред с
дължимите лизингови вноски лизингополучателят ще заплаща и други дължими суми
по застраховки, данъци, неустойки и т.н. /гл.IV, чл.7/ Освен това съобразно
чл.6.3 погасяването на задълженията следва да се извършва от разноските,
неустойките и др. до главницата, като ако останат суми от вноската най- накрая
отиват за нея. При това положение и съдът намира, че сумата в размер на 8582,87
лв. по принцип е дължима.
Направено е обаче възражение за
изтекла погасителна давност за дължимите лизингови вноски, което се явява
основателно. Това е така, тъй като ищецът е инициирал защита на своите права по
издадения менителничен ефект, като е подал искане за издаване на заповед за
изпълнение до ПРС. Никъде в заявлението не е посочено, че кредиторът основава
своите права и на договора за лизинг. Впоследствие същата конструкция е
пренесена в исковия процес, като едва след възраженията на ответниците в отговорите
на ИМ ищецът е въвел по делото твърдения в ДИМ относно структурата на дължимите
суми по каузалната сделка. Независимо, че представляват едно житейско цяло
договорът за лизинг и обезпечаващия го запис на заповед са два различни
договора, като действието по предявяването на правата по менителничния ефект
няма как да се приеме, като такова по прекъсване на давността по лизинговия
договор. Предмет на делото е установяване на права по записа на заповед, като
обстоятелството на паралелно развивало се каузално правоотношение не променя
обективното съдържание на инициирания правен спор. Естествено, следва да се
вземе предвид, дали е наличен реален дълг по лизинговия договор, като едва
тогава би могло да се уважи претенцията по ценната книга, при наличието на
обстоятелства за пряка релация между двете правоотношения. Предявяването на правата
по менителничния ефект обаче няма нищо общо с правата и задълженията по
лизинговия договор в аспекта на прекъсване на погасителната давност върху
дължимите суми по двустранната сделка.
Погасяването на обезпеченото със записа на
заповед парично задължение чрез някой от предвидените в закона правни способи/
плащане, опрощаване, новиране, погасяване по давност и други/ има за последица
погасяването и на поетото с гаранционно- обезпечителна функция абстрактно
задължение по запис на заповед. В тази насока е Р № № 162 от 16.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 1870/2017 г., II т. о., ТК,
докладчик съдията Боян Балевски, както и Р №
105/13.07.2012 г. по т. д. № 546/11 на Второ т. о., така и посочените в
последното предходни решения, както и последващи такива. От своя страна, в
своите задължителни указания в мотивите към отговора в т. 17 на ТР № 4/13 на ОСГТК на
ВКС, последният изрично приема, че при надлежно въведени от страната
по иск по чл. 422, ал. 1 ГПК,
във връзка с чл. 417, т. 9 ГПК,
възражения за недължимост по каузалната сделка, същите следва да се разгледат
от съда. Изтеклата
погасителна давност по отношение вземането, обезпечено със записа на заповед и
позоваването на тази давност, въпреки, че не представлява възражение за
погасяване, на това основание и на самия менителничен ефект, има за своя самостоятелна
последица погасяването и на вземането по ценната книга, издадена за
обезпечаване изпълнението по каузалното правоотношение, съгласно постановената
практика на ВКС. От изложеното следва, че след като вземанията на ищеца по
каузалното правоотношение са погасени по давност, то последното има за
последица освобождаване от задълженията по ценната книга, както на издателя,
така и на авалиста в случая, когато последният е и съдлъжник по каузалното
правоотношение. При това положение и следва да се счете, че давността е продължавала да
тече до подаване пред съда на ДИМ на 10.10.2017г., в която кредиторът е
обективирал своите твърдения за дължимите лизингови вноски и неустойки. По
отношение на вноските следва да се посочи, че това са периодични платежи и се погасяват
с изтичане на тригодишен давностен срок. Ето защо и дължима сума относно ЮЛ следва
да се приеме само тази, която касае периода от 10.10.2014г. до 18.11.2014г., а
именно сумата от 2089.46 евро, в левова равностойност на 4086.63 лева.
В конкретния случай обаче авалистите не са страни
по каузалното правоотношение и същите следва бъдат осъдени да заплатят сумите
за лизингови вноски и неустойки, за разлика от издателя на записа на заповед.
Във връзка с оспорването на иска следва да се
сподели, че е формирана постоянна
практика на ВКС, обективирана в решение № 5/09.02.2010 г. по т. д. № 268/2009
г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 120/30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на
ВКС, ТК, II т. о., решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ТК,
II т. о., решение № 26/24.04.2014 г. по т. д. № 1027/2013 г. на ВКС, ТК, II т.
о., решение № 40/05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о. и
други съдебни актове. В постоянната практика на ВКС се приема, че е недопустимо
авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения,
основани на каузалното правоотношение между него и издателя на записа на
заповед, с изключение на правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 485, ал.
2 ТЗ, което изключение се свързва с недобросъвестност или злоупотреба с право
на приносителя, изведено от систематичното тълкуване на чл. 8 ЗЗД, чл. 63, ал.
1 ЗЗД, чл. 289, чл. 465 и чл. 485, ал. 2 ТЗ. Установената недобросъвестност на
приносителя изключва правото на последния да иска изпълнение от авалиста в
случаите, когато могат да му бъдат противопоставени личните възражения на
хонората, в това число и възражението му за наличие на съдебно признато
изпълняемо право в полза на приносителя. При недобросъвестност на приносителя
или злоупотреба с право авалистът може да противопостави успешно на приносителя
и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар
това право по принцип да не му принадлежи. В настоящия случай обаче ответниците
авалисти не са въвели възражение за недобросъвестност или злоупотреба с право
от страна на ищеца в посочения смисъл. Ето защо възражението за давност е
актуално еднинствено по отношение на лизингополучателя.
На следващо място следва да бъдат
обсъдени обстоятелствата около дължимостта на сумите по каузалното правоотношение
относно неустойката върху неплатените лизингови вноски в размер на 2750,40
евро, с левова равностойност – 5379,31 лв. – неустойка за забава на осн. раздел IV, т. 6.1. от Договора, и в размер на 8924,14 евро в левова равностойност
17454,10 лв. – неустойка на осн. раздел XI, т.2, във р. с т. 1 във вр. с раздел
IX, т.1 от лизинговия договор, съгласно който при пълно неизпълнение по
договора или при разваляне на договора по вина на лизингополучателя, той дължи
на лизингодателя обезщетителна неустойка в размер на 20 % от лизинговата цена.
Според заключението на вещото лице сумите са коректно претендирани от
лизингодателя. Относно дължимите неустойки върху неплатените лизингови вноски също
е направено възражение за изтекла погасителна давност. За нея важат изводите
направени по – горе, като следва да се счете, че това възражение е основателно
за лизингополучателя, но авалистите остават отговорни. Ето защо и относно ЮЛ
следва да се счете, че същото дължи само сумата от 595.49евро.
Направени са възраженията относно
действителността на уговорките за неустойка. Твърди се прекомерност на
претендираната неустойка за забава в размер на 1 % за всеки ден забава, както и
нищожност поради противоречие на закона и на добрите нрави. Твърди, че посочената
клауза е нищожна и като неравноправна клауза. На основание чл.309 от ТЗ не може
да се говори в случая за прекомерност, тъй като се касае до търговска сделка
сключена между търговци, като този извод касае както записа на заповед, така и
каузалното правоотношение. На следващо място автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се
отнася както за гражданските, така и за приватизационните договори, а също и за
търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът
на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква
да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент. При конкретната преценка за
нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат
предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на
добрите нрави. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или
без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за
накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към
момента на сключване на договора. /ТР № 1/2009 на ВКС/ В този дух на
расзъждения следва да се посочи, че съдът не счита уговорката по чл.6.1, раздел
четвърти, излиза извън присъщите на института по чл.92 от ЗЗД обезщетителни,
обезпечителни и санкционни функции, а напротив, като към момента на сключване
на сделката няма данни сочещи за нищожност на тази клауза. По делото също така
ответниците не са доказали възражението си за липсата на възможност за
доброволно и свободно договаряне посочено в допълнителния отговор на ИМ.
Относно общото възражение за неравноправност на клаузата за неустойка може да
се каже, че не се събраха никакви доказателства, при лежаща върху ответник
доказателствена тежест. На следващо място договорът е сключен между търговци
ЮЛ, като клаузите по ЗЗП не са приложими. По повод на бланкетното твърдение за
противоречие на закона на клаузата за неустойка следва да се сподели, че
неконкретизирането на това възражение с изявление на която точно норма
посочената част от сделката противоречи, е самостоятелно основание съдът да
приеме, че се касае до неоснователно възражение. Когато ответната страна се
позовава на нищожност поради противоречие на закона, то същата следва да посочи
конкретните правни норми, които са нарушени.
Оспорва се от ответниците и
претенцията за неустойка в размер на 8924,14 евро в левова равностойност
17454,10 лв. по раздел XI, т.2, от Договора, тъй като считат, че ответниците не са станали причина
за развалянето на договора. Освен това правят възражение за прекомерност на
същата, твърдят че същата е нищожна като противоречаща на закона, добрите нрави
и като неравноправна. Също така ответната страна застъпва теза, че на практика
е настъпило предсрочно прекратяване на сключения лизингов договор с връщането
на вещта с приемо-предавателен протокол от 18.11.2014г. Твърди се, че с конклудентни
действия е направено изявление за прекратяване на правоотношението от страна на
лизингополучателя, като е налице общо съгласие на страните в тази посока с
подписване на протокола.
При предсрочно прекратяване на договора за
лизинг в двете му разновидности /оперативен и финансов/ и връщане на
лизинговата вещ, включително поради неизпълнение на задължението на
лизингополучателя за заплащане на лизинговите вноски, всяка от страните се
освобождава от бъдещите си основни задължения по лизинговия договор. В този
случай лизинговите вноски, чийто падежът не е настъпил към прекратяване на
договора, не се дължат на лизингодателя поради прекъсване на договорното
правоотношение. Вероятната опасност от накърнение на определеното благо, в
случая неплащането на лизинговите вноски, отпада за периода след прекратяване
на договора за лизинг и връщане на вещта /автомобила/ на лизингодателя. В конкретния случай обаче не е
налице прекратяване на договора за лизинг. На първо място липсва волеизявление
по разрушаване на облигационната връзка обективирано в приемо- предавателния
протокол от 18.11.2014г. Нито по отношение на лизингополучателят, нито по
отношение на лизингодателят са налице каквито и да било факти, които да
подкрепят тезата на ответната страна. Принципно едностранно прекратяване на
договора за лизинг, без това да е предвидено като възможност в самата сделка, е
недопустимо. На второ място по делото няма данни за воля у ищеца за разрушаване
на облигационната връзка с подписване на приемо- предавателния протокол. Същият
е бланкетен, като страните са подписвали множество подобни протоколи при
оставяне или вземане на вещта за ремонт. Освен това и самият факт на връщане на
вещта за ремонт не може да се тълкува, като обстоятелство с правно значение
даващо възможност да се направи извод, че всъщност от тази дата
правоотношението не съществува. Ето защо и тезата на ответната страна не може
да се сподели от съда. Според настоящият състав на съда поради това и следва да
се приеме, че въпреки, че не е било налице реално ползване на вещта договорът е
бил действащ към момента на развалянето на сделката от страна на лизингодателя
с втората нотариална покана. Относно възраженията по съдържанието и връчването
й важат направените по – горе изводи за първата нотариална покана, които съдът
не счита че следва да преповтаря. Поради това и следва да се приеме, че
връчването на втората покана е станало законосъобразно. В случая дори е
извършвано посещение на адреса в продължение на над един месец. Ето защо и
валидно лизингодателят е развалил договора по вина на длъжника. Несъмнено е
установено по делото, че е било налице
неизпълнение на задълженията на лизингополучателя за заплащане на лизингови
вноски и неустойки към момента на волеизявлението за разваляне, поради което и
кредиторът адекватно е упражнил правото си.
В раздел ХI, т.2 e предвидено обезщетение във вид
на санкционна неустойка при неизпълнение на договора. Очевидно се касае за
наказателна неустойка санкционираща незаконосъобразното поведение на
лизингополучателя. Фактите въз основа, на които може да се приеме неустойката
за дължима са посочени в раздел девети, а именно разваляне на договора по вина
на лизингополучателя, както и при връщане на лизинговото имущество предсрочно,
без да е налице някаква уговорка между страните. Ясно е, че страните са
постигнали една твърде своеобразна уговорка, като е посочено, че се касае за
неустойка при пълно неизпълнение, а от съдържането на клаузите по – долу не
може да се направи категоричен извод, че страните са имали точно това предвид.
Т.е. клаузата се нуждае от тълкуване. Според съда волята на страните е била да
се заплати санкционна неустойка при определени предпоставки, без съконтрагентите
и съда да са обвързани от съдържанието на израза „пълно неизпълнение“. Т.е. по
– скоро използвания термин навежда на извод, че страните се съгласяват да
приравнят на „пълно неизпълнение“ незаконосъобразното поведение посочено по –
долу в клаузата. В случая са налице основанията визирани в посочената уговорка,
поради което и същата е дължима. По повод възраженията по каузалното
правоотношение за авалистите важат изводите на съда по – горе. Също така съдът
не счита, че следва да преповтаря и мотивите си относно действителността на
клаузата за неустойка, като за твърденията за прекомерност, нищожност и т.н.
важат мотивите касателно мораторната неустойка. Само относно нищожността поради
противоречие с добрите нрави следва да се напомни отново, че добрите нрави не
са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. В случая не може да се говори недействителност на клаузата при
наличието на уговорка за сакционна неустойка. Същата е с фиксиран размер, като
освен това и дължимата сума не е несправедливо висока, с оглед на факта, че
собственикът на вещта търпи неизгодни финансово – правни последици от
преждевременното приключване на правоотношението и липсата на заплащане на
дължимите лизингови вноски до края на погасителния план. Освен това се касае за
автомобил, който намалява ежегодно стойността си и поради това и върнатото
имущество е с в доста по- малка цена от момента на сключване на сделката. Ето
защо и съдът намира, че справедливо лизингодателят е охранил правата си, чрез
включването на посочената неустойка в договора, която ще компенсира негативния
финансов резултат на лизинговото дружество от липсата на заплащане в пълнота на
вещта и нейното съществено овехтяване.
Воден от така изложените мотиви Пловдивски
Окръжен Съд, ХІХс.
Р
Е Ш И
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно
основание чл.422 от ГПК по отношение на ищеца ЛИЗИНГОВА КЪЩА СОФИЯ ЛИЗИНГ ЕАД, с
ЕИК *********, че ответниците „БНМП Евромед 6190 – групова практика за първична
медицинска помощ“ ООД, ЕИК *********, Г.Г.Г., ЕГН: ********** *** и Д.И.З.,
ЕГН: ********** *** му дължат солидарно сумата от 11609.09 евро, представляващи
неплатена част от сума по издаден запис на заповед от 30.04.2014 г., ведно със
законната лихва за периода от 06.10.2015 г. до изплащане на вземането, за които
е издадена Заповед за изпълнение № 7161/12.10.2015 г. по ч.гр. д. № 12873/2015
г. по описа на ПРС, XVІІ гр. с. и
изпълнителен лист към нея.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно
основание чл.422 от ГПК по отношение на ищеца ЛИЗИНГОВА КЪЩА СОФИЯ ЛИЗИНГ ЕАД,
с ЕИК ********* че ответниците Г.Г.Г., ЕГН: ********** и Д.И.З., ЕГН: **********
му дължат солидарно сумата от 4453.81 евро, представляващи неплатена част от
сума по издаден запис на заповед от 30.04.2014 г., ведно със законната лихва за
периода от 06.10.2015 г. до изплащане на вземането, за които е издадена Заповед
за изпълнение № 7161/12.10.2015 г. по ч.гр. д. № 12873/2015 г. по описа на ПРС,
XVІІ гр. с. и изпълнителен лист към
нея, като ОТХВЪРЛЯ иска в тази му
част по отношение на „БНМП Евромед 6190 – групова практика за първична
медицинска помощ“ ООД, ЕИК *********, като неоснователен.
ОСЪЖДА БНМП
Евромед 6190 – групова практика за първична медицинска помощ“ ООД, ЕИК
*********, Г.Г.Г., ЕГН: ********** *** и Д.И.З., ЕГН: ********** *** да
заплатят на ЛИЗИНГОВА КЪЩА СОФИЯ ЛИЗИНГ ЕАД, с ЕИК ********* сумата от 1206.46
лева направени деловодни разноски в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Пловдивски Апелативен Съд.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ :