Р Е Ш Е Н И Е   № 541

 

гр. Сливен, 16.05.2019 год.

 

В     И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, І-ви граждански състав, в публичното заседание на деветнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав: 

                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВКА КИРИЛОВА

 

при секретаря Албена Василева, като разгледа докладваното от председателя гр. дело № 6862 по описа за 2018 година, за да се произнесе съобрази следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ във вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 86 от ЗЗД във вр. с параграф 22 от ПЗР на КЗ.

          Искът е за заплащане на обезщетение, произтичащо от претърпени неимуществени вреди – в размер на 20 000 лева, причинени от непозволено увреждане, в резултат на настъпило ПТП между лек автомобил и пешеходка на 09.03.2015 г. в гр. С., на бул. "Б. ш.", в района на м. "М.", в резултат на което пешеходката починала на място.

         Твърди се, че водачът деликвент Г.С.Г. управлявала собствения си лек автомобил марка "Н. П.", с ДКН СН ... АК извършила престъпление по чл. 343, ал. 1, б. "в", пр. 1, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК.  Сочат, че пострадалата В. И. Д. била на 72 г., бивш жител ***, получила телесни увреди несъвместими с живота, а именно: тежка черепно-мозъчна травма, отток на мозъка, контузионни огнища на мозъка, изпадане на състояние на мозъчна кома, затормозяване на функциите на сърдечно-съдовия и дихателния център. Настъпването на смъртта й било пряка и непосредствена последица от получените травматични увреждания, резултат на възникналото пътно-транспортно произшествие, които телесни увреди и травми са описани в медицинското заключение в приобщената съдебно-медицинска експертиза, изготвена в досъдебно производство № 309/09.03.2015 г. по описа на РУП - Сливен.

         Сочи, че в изготвените и приети от съда еднолична и тройна авто-технически експертизи изясняват механизма и причинните на настъпилото ПТП. Резултатите от извършената в досъдебното производство химическа експертиза са отрицателни за наличие на алкохол и други упойващи вещества в кръвта на виновния водач.

         Излагат аргументи, че с присъда № 33/10.12.2015 г. по НОХД № 440/2015 г. по описа на СлОС, подсъдимата Г. била осъдена по чл. 343, ал. 1, б. "в", пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Присъдата била обжалвана пред Апелативен съд Бургас, който постановил Решение № 30/18.03.2016 г. по ВНОХД № 18/2016 г., обжалвано пред ВКС с постановено Решение № 16/04.07.2016 г. по КНД № 511/2016 г.  Понастоящем всички съдебни актове са влезли в сила.

         Изтъкват, че пострадалата В. И. Д.била вдовица и след смъртта си е оставила за наследници: Румяна И.Д. - дъщеря и К.И. Д. - син. От дъщерята Румяна И.Д. следват двама низходящи наследници по права линия, втора степен: Д.И. Л., с ЕГН ********** и И. И. Д., ЕГН **********.

         Твърдят, че до момента на настъпване на смъртта на пострадалата, същата била действена за възрастта си, жизнена, здрава физически и ежедневно, дори и няколко пъти на ден контактувала със своите внуци. Децата й се грижили за нея, а тя им помагала с каквото може.

         Внезапната загуба на баба й нанесла болка и травма, която не е отминала и до настоящия момент. Връзката между баба и внучка била много силна и много емоционална. Баба й е била в определени моменти житейска опора, съветник и морална подкрепа за нея. Двете се срещали почти ежедневно, а когато това е било невъзможно поради ангажименти поддържали връзка по телефона. Твърди, че непрекъснато помагала на баба си, като пазарувала, почиствали и поддържали дома й, купувала й лекарства, от които ежедневно се нуждаела,  излизали на разходка.

         Изтъква, че психическият й стрес бил видим и за околните, след смъртта на своята баба изпаднала в отчаяние и тъга, от трагичното събитие. Тя станала нервна, разстроена и непредвидима в реакциите и поведението си.

         Твърди, че мъката и душевната й болка по загубата на своята баба продължават и до настоящия момент. Преживения стрес от станалия инцидент са дали и продължават да дават отражение в поведението и взаимоотношенията на ищцата със семейството, близките и заобикалящата я действителност.

         Счита, че предвид гореизложеното й дава основание да търси по съдебен ред справедливо репариране на моралните страдания, мъката, терзанията и болката от претърпяната загуба на своята баба . И. Д.

         Към датата на настъпилото ПТП виновния водач Г.С.Г. е имала валидно сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност" в Застрахователно акционерно дружество "Армеец", с действаща застрахователна полица № 11114002657881, валидна до 15.11.2015 г.

         Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответното застрахователно дружество да й заплати сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за понесени неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, ведно със законната лихва, считано от датата на настъпилия деликт 09.03.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.

         При условията на чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното застрахователно дружество, с който счита исковете за допустими. Оспорва  механизма на настъпване на ПТП и при условията на евентуалност прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателката на ищцата.

         Излага допълнителни възражения в насока, че В. И. Д. е пресичала пътното платно на непредназначено за пресичане от пешеходци място, без да се съобрази с разстоянието на приближаващото МПС и неговата скорост на движение, с което е нарушила чл. 113, ал. 2 във вр. с чл. 1, т. 1 от Закона за движение по пътищата, както и че е излязла внезапно на пътното платно, предприемайки пресичане, с което е нарушила чл. 108 от ЗДвП и едновременно с това е съкратила времето за реакция на водача Г.С.Г. до интервал, в който е обективно невъзможно да формира волево поведение за предотвратяване на произшествието. Същевременно с това пешеходката е пресичала платното за движение в тъмната част на денонощието, без нужната светлинна сигнализация и по този начин на самостоятелно основание е допринесла за настъпване на произшествието.

         Оспорва причинната връзка между смъртта на В. Д. и настъпилите неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически и психо-емоционални преживявания на ищцата, като в исковата молба липсват писмени доказателства за тази причинна връзка. Оспорват предявените вземания за обезщетение за неимуществени вреди, като твърдят, че такива вземания не са възникнали. Оспорват материално-правната легитимация на ищцата да получи обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата смърт на нейната баба В. И. Д. Разясняват, че за да получи обезщетение за неимуществени вреди не е достатъчна формалната връзка на родство.  Цитира съдебна практика.

         В случай, че съда счете, че ищцата е претърпяла болки и страдания в резултат на смъртта на В. И. Д. да се има предвид разпоредбата на параграф 96 от Преходните и заключителни разпоредби на Кодекса на застраховането, съгласно които до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2 обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицето по чл. 493а, ал. 4 се определя в размер на 5000 лв.

         На следващо място оспорва съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка на ищцата с починалата й баба. Оспорват твърденията за настъпили сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания, в резултат от смъртта на баба й. Твърдят, че е налице липса на проявление на неимуществени вреди за ищцата, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Оспорват фактическите твърдения в исковата молба, относно съществуващите отношения между ищцата и нейната баба, включително техния вид, естество, продължителност и интензитет.  Оспорват размера на исковата претенция, като считат, че е съществено завишен и несъответства на обичайно присъдените суми за обезщетения, включително и от ВКС за събития настъпили през 2015 г.

         При условията на евентуалност прави възражение за съпричиняване на неимуществените вреди от фактори, различни от процесното ПТП и от смъртта на В. И. Д.

В с.з. ищцата се явява лично и с пълномощник, моли съда да уважи предявените искове в пълен размер. Претендира за заплащане на направените по делото разноски.

Ответното застрахователно дружество се представлява от пълномощник, който моли съда да отхвърли предявените искове, като неоснователни и недоказани. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна. Претендира за присъждане на направените по делото разноски.

От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна:

         Не е спорно, че на 09.03.2015 г. по пътя С.- с. Т., след бензиностанцията в м. "Р.", водачът Г.С.Г. управлявала собствения си лек автомобил марка "Н. П.", с ДКН ... блъснала пострадалата В. И. Д. на 72 г., бивш жител ***, получила телесни увреди несъвместими с живота, а именно: тежка черепно-мозъчна травма, отток на мозъка, контузионни огнища на мозъка, изпадане на състояние на мозъчна кома, затормозяване на функциите на сърдечно-съдовия и дихателния център. Настъпването на смъртта й било пряка и непосредствена последица от получените травматични увреждания, резултат на възникналото пътно-транспортно произшествие, които телесни увреди и травми са описани в медицинското заключение в приобщената съдебно-медицинска експертиза, изготвена в досъдебно производство № 309/09.03.2015 г. по описа на РУП - Сливен.

         Подсъдимата Г. била осъдена на осн. чл. 343, ал. 1, б. "в", пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК с присъда № 33/10.12.2015 г. по НОХД № 440/2015 г. по описа на СлОС. Присъдата била обжалвана пред Апелативен съд Бургас, който постановил Решение № 30/18.03.2016 г. по ВНОХД № 18/2016 г., обжалвано пред ВКС с постановено Решение № 16/04.07.2016 г. по КНД № 511/2016 г.  Понастоящем всички съдебни актове са влезли в сила.

            Водачът деликвент Г.С.Г. е имала валидно сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност" в Застрахователно акционерно дружество "Армеец", с действаща застрахователна полица № 11114002657881, валидна до 15.11.2015 г.

         Съгласно Присъда № 33/10.12.2015 г. по НОХД № 440/2015 г. на СлОС, изменена с Решение № 30/18.03.2016 г. по ВНОХД № 18/2016 г. на БАС. Решението е потвърдено с Решение № 160/04.07.2016 г. по КНД № 511/2016 г. на ВКС, като с него Г.С.Г. е призната за виновна в това, че на 09.03.2015 г. на път SLV 1083, км. 3,5 от републиканската пътна мрежа, източно от гр. С., в местността „Р.” при управление на моторно превозно средство- лек автомобил „Н. П.”, с рег. № СН ..., нарушила правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на В. И. Д., на 72 г. и е извършила престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1 НК  и й  е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и половина, отложено по реда на чл.66 НК. Страните не спорят, че починалото лице в резултат на ПТП е баба на ищеца, което е видно и от представените по делото удостоверения за родови връзки.

Съдът приема за валидна сключената комбинирана застрахователна полица № 11114002657881 от 28.10.2014 г., видно от която процесният лек автомобил е бил застрахован при ответното застрахователно дружество, като застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Същата е със срок от една година, в която попада процесното ПТП от 09.03.2015 г., т.е. срокът на действие на застраховката, изтичащ на 28.10.2015 г.

Съдът кредитира напълно свидетелските показания, тъй като същите са за релевирани факти, базиращи се на непосредствени впечатления и не противоречат на приети за установени факти с оглед съвкупната преценка на всички писмени и гласни доказателства.

Свидетелката Павлова по почин на ищцовата страна, която не е в родствени отношения с ищцата твърди, че се познават от 18 г. Същата свидетелства, че от както ищцата е загубила своята баба се е променила много, постоянно плачела, затворила в себе си, не искала да контактува с никой. Била разстроена в продължение на две години. Тъй като от ищца се познават с ищцата свидетелства, че връзката между баба и внучка била изключително силна. Често я виждала разстроена и плачеща.

Свидетелката К. твърди, че също е близка приятелка от шест години с ищцата, дори двете са посещавали баба й като свидетелката почти всяка събота и неделя била при баба си през последните четири години и от усмихнат лъчезарен човек се е превърнала в притеснена и угрижена майка, тъй като бабата много й е помагала, грижила се е като втора майка за ищцата и нейното дете.

Съдът кредитира показанията на свид. Г., която е управлявала ПТП на датата на увреждането. Същата разяснява, че не се е движила с превишена скорост, а напротив скоростта е била около 70-75 км. в час. Още повече че в този участък нямало ограничение на скоростта, нямало пътни знаци. Водачката разяснява, че буквално жената която е била на средата на шосето се е хвърлила върху колата. Съдействала й, извикала бърза помощ, полиция, дори е стояла до нея да не я прегази друга кола.

Съдът кредитира изцяло и заключението на вещото лице, изготвило авто-техническата експертиза по делото, като обективно, пълно и неоспорено и като изготвено от експерт, разполагащ със знания в съответната област. В съдебно заседание експерта след като изслуша и показанията на свидетелката водач на МПС заяви, че показанията й напълно потвърждават механизма, който е описал в заключението, тъй като се е потвърдила скоростта, която е около 78 км. в час. Технически съобразената с видимостта скорост за разстоянието, което реално водачката е възприела опасността 59 м. е около 70 км. в час. При тази скорост от 78 км. в час водачката сама се е поставила в невъзможност да спре в зоната на видимост и при дадено препятствие на плътното за движение. Разрешената скорост е 90 км. в час. Категорично поведението на пешеходката, която се е намирала в необозначено място за пресичане на зона в неосветено място, което е сериозна предпоставка за възникване на ПТП в нощни условия. Втората причина за ПТП е скоростта на движение на автомобила, която не е технически съобразена с видимостта.

В същото време пешеходката се е движила в зона извън населеното място в тъмната част на денонощието. Обаче експертът казва, че техническата причина за настъпилото ПТП е движението с несъобразена скорост, съобразно видимостта пред автомобила, т.е. следвало да намали скоростта.

 Установеното от фактическа страна мотивира следните правни изводи:

Приложимата норма на чл.223, ал.1 от КЗ /отм./ със сключването на договор за застраховка ”Гражданска отговорност”, вменява задължението на застрахователя да покрие отговорността на застрахования към трети лица за причинените имуществени и неимуществени вреди, тъй като е налице валиден договор за застраховка "Гражданска отговорност". Съгласно разпоредбата на чл.257, ал.1 и 2 от КЗ /отм./ обект на застраховане по задължителната застраховка ”Гражданска отговорност” на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства. Съдът намира, че в тежест на ищеца е да установи при пълно и главно доказване наличието на следните предпоставки: наличието на валидно застрахователно правоотношение, настъпило увреждане, причинено от виновно и противоправно деяние от страна на застрахования, причинна връзка между деянието и вредоносния резултат, както и вида и размера на претърпените вреди, съгласно чл.226, ал.1 от КЗ /отм./.

В настоящия производство безспорно се установи, че към датата на настъпилото ПТП е налице валидно застрахователно правоотношение по застраховката “Гражданска отговорност”, съгласно застрахователна полица от 28.10.2014 г., валидна за периода за процесния лек автомобил, сключена между ответното застрахователно дружество и собственика на автомобила, обуславяща пасивната материалноправна легитимация на ответното застрахователно дружество.

Не е спорно, че с влязла в сила Присъда № 33/10.12.2015 г.  по НОХД № 440/2015 г. на СлОС, която била изменена с Решение № 30/18.03.2016 г. по ВНОХД № 18/2016 г. на БАС. Като решението е потвърдено с Решение № 160/04.07.2016 г. по КНД № 511/2016 г. на ВКС, Г.С.Г., с което е призната за виновна в това, че  е извършила престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1 НК. Съгласно разпоредбата на чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Т.е. с влязлата в сила присъда обстоятелствата относно авторството, противоправността и вината за извършеното от дееца престъпление, при което са причинени посочените в последната увреждания, са безспорно установени. С оглед на това и предвид установеното наличие на валидно сключено застрахователно правоотношение по задължителната застраховка ”Гражданска отговорност” на автомобилистите с ответника, съдът намира, че са налице всички предпоставки за възникване на отговорността на застрахователя за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди от деликта. Ищцата безспорно се явява внучка на починалото при ПТП лице.

Съгласно ТР №1/21.06.18г. по т.д.№1/16 г. на ОСГНТК на ВКС е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Прието е, че обезщетение се присъжда само, ако в процеса се докаже наличие на особена близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди от емоционален характер. В мотивите на решението е прието, че обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата по делото може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Прието е още, че с оглед  традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците са част от най-близкия родствен кръг, но за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. 

         В конкретния случай за установяване на вредите, претърпени от ищцата, чието обезщетяване се претендира с предявения иск, съответно техния вид и обем, са ангажирани гласни доказателства – показанията на посочените свидетели, които са близки приятели на ищцата.

         Съдът кредитира тези свидетелски показания, тъй като са основани на непосредствени възприятия относно фактите, до които се отнасят, като не са представени основания за съмнение в тяхната достоверност. Въз основа на тях следва извода, че между ищцата и починалата й баба е съществувала силна привързаност и позитивна емоционална връзка. Ищцата е поддържала редовни контакти с починалата си баба, като са разчитали на взаимна грижа, помощ и подкрепа, като дори починалата й баба я подпомагала в грижите за детето й на една от свидетелките. Наред с това се установява и търпени от ищеца значителни по интензитет и продължителност морални болки и страдания от внезапната загуба на неговия родственик, която се е отразила негативно върху неговото емоционално състояние. При така установената трайна и дълбока емоционална връзка и тежестта на претърпените вреди, се налага извод, че са налице предпоставките за присъждане на обезщетение на лице от разширения семеен кръг и следва да се направи изключение от ограничението на Постановления №4/1961 г. и №5/1969 г. на Пленума на ВС като се присъди обезщетение в полза на ищеца по реда на чл.52 от ЗЗД. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът следва да изходи от общия принцип за справедливост, като съобрази както настъпилата вреда, така и влиянието, което същата е оказала върху емоционалното състояние на ищеца, както и стандарта, съществувал към периода на увреждането.

Тъй като договора за застраховка "Гражданска отговорност" е сключена с полица от 28.10.2014 г. и по силата на § 22 от Преходните и заключителни разпоредби на Кодекс за застраховането /в сила от 01.01.2016 г./, за застрахователните договори, които са сключени преди влизането в сила на КЗ /01.01.2016 г./, какъвто е и настоящият казус, следва да се приложи част Четвърта от Кодекс за застраховането /отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015 г./, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ, каквито данни по делото няма. Ето защо, съдът намира, че при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение, са приложими единствено нормите на част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, които не предвиждат лимит на обезщетенията за неимуществени вреди, под този посочен в §27 ал. 1 т. 2 от ПЗР на КЗ (отм.) -  за всяко събитие при две или повече пострадали лица до 5 000 лв.

Що се отнася до това дали ищцата попада в кръга на лица имащи право на обезщетение, съдът намира, че в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) е определен максимален размер от 5000 лева, за обезщетяване на разширения кръг лица, между които попадат братята и сестрите, като е придадено обратно действие за съдебните претенции, предявени след 21.06.2018 г., но съдът намира, че настоящата претенция, макар и предявена на 21.12.2018 г., не попада в тази хипотеза, тъй като материално правните норми на новия Кодекс за застраховането, обхващат само произшествията, в резултат на които се претендира обезщетение за неимуществени вреди, възникнали след влизането му сила, а именно 01.01.2016 г. Дори да се приеме, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) е приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., независимо от това по време на действие на кой кодекс е възникнало застрахователното събитие, съдът намира, че тази разпоредба противоречи на правото на ЕС, доколкото е предвидена по-малка сума от посочените в чл.1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката "Гражданска отговорност", чиито чл.9, ал.1 предвижда, следните минимални суми: в случай на телесно увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди—1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите.

При констатиране на противоречие между европейското и националното право съдът е длъжен, в рамките на своята компетентност, да приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма, както и без да е необходимо да изиска или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред. В тази връзка според Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstākās tiesas Senāts (Латвия) с акт от 16 май 2012 г., постъпил в Съда на 1 юни 2012 г., член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5, не допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства, да  покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5. Съобразно разпоредбата на чл.633 от ГПК, решенията по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България.

С оглед на така изложеното съдът намира, че претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се репарират със сумата от по 20 000 лева, който размер съответства най-пълно на критерия за справедливо обезщетение по чл. 52 от ЗЗД.

Относно възражението  за съпричиняване на вредоносният резултат от водача на лекия автомобил намирам, че следва да се съобразим с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК / Решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I Т. О. и Решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о./. Съгласно изложените мотиви в цитираните актове се прави заключение, че  извода за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказвани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат. Следва да се съобрази степента на съпричиняването, то следва да се отчете не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали тези нарушенията са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл следва да се прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за вредоносния резултат и въз основа на това да определи обективния му принос.

От събраната по делото автотехническо заключение  и свидетелски показания на разпитаната по делото на водача на лекия автомобил се доказа, че починалата пешеходка е допринесла за настъпването на вредоносния резултат, тъй като това е основната техническа причина довела до възникване на ПТП, а именно движението на пешеходката по платното за движение, в тъмната част на денонощието, без нужната светлинна сигнализация и наличието на приближаващ се автомобил. Технически правилно било пешеходката да се движи по банкета и да носи светлинна сигнализация. Пешеходката се била движила в зона извън населено място, в тъмната част на денонощието и по платното за движение обаче пострадалата е следвало, но не се е съобразила с наличието на автомобила преминаващ покрай нея.

Съдът намира, че релевираното от ответната страна възражение за съпричиняване от страна на пострадалия се явява доказано, а оттам и основателно, като счита, че справедливият размер на съпричиняването е 30 %. Следователно предявеният иск по чл. 226, ал.1 от КЗ /отм./ се явява основателен в пълният предявен размер от 20 000 лв., тъй като съдът счита, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди в конкретния казус,  определено по справедливост по чл. 52 от ЗЗД е в по-голям размер от претендирания. Следователно в размер на останалите 70 %, като са приспаднати процента на съпричиняване на пострадалото лице -30 % или се получава сума по-голяма от претендираните 20 000 лв. Но съдът не може да се произнася свръхпетитум и да присъди по-голямата сума, въпреки справедливия размер, поради което следва да се уважи иска в размер на 20 000 лева.

С оглед на така изложеното съдът намира, че предявеният иск по чл. 226, ал.1 от КЗ /отм./ се явява основателен до размера от 20 000 лв., като от дължимото обезщетение за неимуществени вреди, определено от съда по справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като се приспадне признатият процент на съпричиняване на пострадалото лице - 30 %.

Отговорността на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди произтича от сключения застрахователен договор, а не от непозволено увреждане. Тази гражданска отговорност, както вече бе посочено, е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие, обстоятелство, което обуславя отговорност на застрахователя за всички причинени от деликвента вреди и при същите условия, при които отговаря самият причинител на вредите. Поради това и с оглед императивната разпоредба на чл. 84, ал. 3 ЗЗД законната лихва върху присъденото обезщетение следва да бъде начислявана именно от датата на увреждането. Във връзка с претенцията за заплащане на законната лихва от ответната страна с отговора е въведено правопогасяващото възражение за давност. Вземането за лихви при упражнено право на трети лица срещу застрахователя по гражданската отговорност на деликвента, се погасява с кратката тригодишна погасителна давност съгласно чл. 111, б."в" ЗЗД, считано от деня на настъпилото ПТП,  откогато е изискуемо вземането за непозволено увреждане / в този см. са Решение № 67 от 24.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 323/2010 г. и Решение № 96 от 18.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 610/2010 г. /. По делото няма данни, нито са наведени твърдения да е налице спиране или прекъсване на давността. С оглед на така установеното съдът намира, че вземането за законна лихва върху обезщетението за периода от датата на непозволеното увреждане – 09.03.15 г. до 11.12.2015 г. вкл. е погасено по давност, поради което и в тази му част искът следва да бъде отхвърлен, като законната лихва следва да бъде присъдена за периода, считано от 11.12.2015 г. до окончателното  изплащане на главницата.

С оглед изхода на производството на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищцата се дължат от ответника разноски в общ размер на 2150 лв., съставляваща платено адвокатско възнаграждение.

От страна на ответника  е направено искане за присъждане на разноски, но  с оглед изхода на производството не му се дължат такива.

          На основание чл.78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса в размер на 800 лв., определена съгласно чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК върху уважените искове, както и сумата от 500 лв., представляваща депозита за вещото лице изготвило съдебно автотехническа експертиза.

 

            Мотивиран от гореизложеното съдът

 

                              Р   Е   Ш   И:

 

  ОСЪЖДА ЗАД ”АРМЕЕЦ”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ул. „Стефан Караджа” № 2, чрез пълномощник юриск. Станислава Петкова ДА ЗАПЛАТИ на Д.И.Д., ЕГН ********** *** 78Б, със съдебен адрес:***, офис 8, чрез адв. М. ***, в качеството й на низходящ наследник по права линия, втора степен на загиналата при ПТП В. И. Д., СУМАТА от 20 000 лв. /двадесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие загубата на баба й В. И. Д., починала на 09.03.2015 г., в резултат на настъпило ПТП на същата дата, причинено от Г.С.Г., която при управление на собствения си лек автомобил, марка „Н. П.”, с ДКН СН ...  извършила престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.12.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като иска за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от датата на непозволеното увреждане – 09.03.2015 г. до 11.12.2015 г. вкл., ОТХВЪРЛЯ като погасен по давност.

ОСЪЖДА ЗАД ”АРМЕЕЦ”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ул. „Стефан Караджа” № 2, чрез пълномощник юриск. С. П., ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Сливенския районен съд СУМАТА от 800 лв., представляваща дължимата по делото държавна такса върху уважената част от исковете, на основание чл.78, ал.6 от ГПК и сумата от 500 лв., представляваща депозит за вещото лице.

ОСЪЖДА  ЗАД ”АРМЕЕЦ”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ул. „Стефан Караджа” № 2, чрез пълномощник юриск. Станислава Петкова, ДА ЗАПЛАТИ на Д.И.Д., ЕГН ********** *** 78Б, със съдебен адрес:***, офис 8, чрез адв. М. *** В. К. Д., ЕГН: **********, със съгласието на неговия баща и законен представител Константин И. Дюлгеров, ЕГН: ********** и двамата с адрес в гр. С., кв. „Д.” .-.-. сумата от 2150 лв., съставляваща заплатен адвокатски хонорар.

 

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Сливенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                             

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: