№ 171
гр. Пловдив, 30.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Светослав Н. Узунов
при участието на секретаря Марина П. Малинова
като разгледа докладваното от Светослав Н. Узунов Административно
наказателно дело № 20225330204494 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.58д и следващите от ЗАНН.
Обжалвано е Наказателно постановление № 21-1030-011159 от
26.11.2021г., издадено от *** в сектор „ПП“ към ОД на МВРПловдив, с което
на С. Г. Г. с ЕГН **********, са наложени административни наказания
на основание чл.175, ал.1, т.4 от ЗДвП „глоба“ в размер на 50 лева и
„лишаване от право да управлява МПС“ за срок от един месец за
нарушение на чл. 103 от ЗДвП;
на основание чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от ЗДвП „глоба“ в размер на 50лв. за
нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП;
на основание чл.183, ал.1, т.1 пр.1 и 2 от ЗДвП „глоба“ в размер на 10 лв.
за нарушение на чл.100, ал.1, т.1 от ЗДВП;
на основание чл.183, ал.1, т.1, пр.3 от ЗДВП „глоба“ в размер на 10 лв. за
нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП.
Жалбоподателят Г., в жалбата, в допълнителна уточняваща молба и в
съдебно заседание чрез процесуалния си представител моли съда да отмени
атакуваното наказателно постановление, като излага конкретни съображения.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна при първоначалното разглеждане на делото е взела
становище за неоснователност на жалбата и моли за потвърждаване на НП,
като в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на
заплатения от жалбоподателя адвокатски хонорар.
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, против акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред,
поради, което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
1
същество.
Съдът като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди
доводите, изложени в жалбата и служебно провери правилността на
атакуваното постановление, намери, от фактическа страна следното:
На 07.11.2021г. жалбоподателят Г. пътувал заедно със съпругата си св.
Г. и детето си. Същите се движели по път II-86, в посока от град Пазарджик
към град Пловдив. Придвижването им ставало с лек автомобил Киа Соренто с
рег. № ****, управляван от жалб. Г.. Около 11,25 часа на същия ден стигнали
до кръговото кръстовище, образувано между път II-86 и път I-8.
Междувременно на кръговото кръстовище, в частта между входа за кръговото
кръстовище от път II-86 за идващите от запад автомобили и изхода на
кръговото кръстовище от път I-8 в посока юг (югозападната част на
кръстовището), бил позициониран полицейски патрул, включващ
служителите св. А. и св. Г..
Жалбоподателят Г. навлязъл в кръговото кръстовище, като се движил в
крайна лява лента. При навлизането му, св. А. забелязал, че водачът не носи
обезопасителен колан, поради което предприел действия по спиране на
автомобила и извършването на проверка, като пристъпил няколко крачки
вътре в кръговото кръстовище, за да може безопасно да го изведе от
кръговото и да се извърши проверката. Св. А. подал ясен сигнал със стоп-
палка по образец на МВР, като освен с палката, св. А. посочил водачът и с
ръка. Жалбоподателят Г. обаче не се подчинил, като продължил движението
си в посока гр. Пловдив. Това накарало полицейските служители – св. А. и св.
Г., да предприемат преследване на автомобила, като на 100-200 метра, посока
град Пловдив, същият бил спрян със светлинен и звуков сигнал. При
извършената проверка св. А. установил, че водачът не носи СУМПС,
контролен талон и СРМПС.
При така установеното, св. А. съставил АУАН, който бил подписан от
водача, без да се релевират възражения. Впоследствие било издадено
наказателно постановление за извършени от жалбоподателя нарушения по
чл.103 от ЗДВП, по чл.137а, ал.1 от ЗДВП, по чл.100, ал.1, т.1 от ЗДВП и по
чл.100, ал.1, т.2 от ЗДВП.
В хода на съдебното производство като свидетели са разпитани св. А.,
който е актосъставител, посоченият свидетел по акта – св. Г. и св. Г., която е
била заедно с жалбоподателя в автомобила.
Спорен момент в производството от фактическа страна се явява
обстоятелството дали е имало подаден своевременен и ясен сигнал със стоп
палка по образец и дали жалбоподателят е имал поставен обезопасителен
колан. В тази насока са налице противоречия в показанията на разпитаните
полицейски служители и в показанията на св. Г..
Св. А. изрично, ясно и убедително посочва всички обстоятелства,
свързани с проверката на процесния автомобил – позиционирането на същия,
действията си по спиране на автомобила, последвалото преследване и
извършената проверка. Посоченото от св. А. напълно се потвърждава и от
показанията на св. Г. – свидетел по акта, който сочи, че колегата му П. е подал
2
на автомобила ясен сигнал със стоп-палка по образец, автомобилът не е спрял
и продължил движението си, след което предприели преследването на
автомобила и в крайна сметка била извършена проверката.
В противовес с показанията на св. А. и св. Г. се явяват показанията на
св. Г.. Същата посочва, че въобще не е видяла да бъде подаван сигнал за
спиране на автомобила, както и че всички в колата са били с поставени
обезопасителни колани.
Съдът при сторения анализ на противоречията в показанията на
разпитаните свидетели, обсъди тяхната логичност, последователност,
убедителност, както и възможната заинтересованост на свидетелите. В тази
връзка съдът намери, че следва да кредитира показанията на св. А. и св. Г.,
като непосредствените впечатления на съда бяха, че същите са
последователни и убедителни и напълно логични с оглед развилите се
впоследствие събития. Свидетелите са действали напълно в унисон с оглед на
развилата се според тях ситуация – с оглед неспирането на жалбоподателя са
предприели преследване и установяване на водача на неспрелия на подадения
сигнал автомобил. Липсва всякаква житейска и правна логика полицейските
служители да тръгнат да преследват въпросния автомобил и водач в случай,
че не е било установено нарушението.
Съдът не кредитира показанията на св. Г. в спорната част – дали е бил
подаден сигнал със стоп-палка и дали жалбоподателят е имал поставен
обезопасителен колан. На първо място съдът съобрази обстоятелството, че
свидетелката е съпруга на жалбоподателя, при което е възможно да е налице
нейна заинтересованост. На следващо място, същата е била придружител при
неговото каране и е възможно вниманието й да е било насочено към други
обстоятелства, включително във връзка с намиращото се на задната седалка
дете. Не на последно място свидетелката сочи, че при спирането им,
жалбоподателят е имал поставен обезопасителен колан, което обаче от своя
страна се сочи и от св. А. – „Мисля, че след като спрях водача, той вече беше
с поставен обезопасителен колан“. Същевременно установяването на водача
без колан е станало в по-ранен период – при движението му в кръговото
кръстовище, като за това свидетелстват както св. А., така и св. Г..
С оглед на изложеното, съдът намери, че описаната в АУАН фактическа
обстановка е и действително осъществилата се, като презумптивната
доказателствена сила на АУАН по чл. 189, ал. 2 от ЗДвП не беше оборена в
настоящото производство.
Въз основа на изложената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
От приложените по делото Заповед №8121з-515/14.05.2018г. на
Министъра на вътрешните работи – т. 1.3. и т. 2.11. и Заповед №8121з-
825/19.07.2019г. се установява компетентността на актосъставителя и на
административно-наказващия орган, която не се оспорва от страните.
При съставянето на АУАН и издаването на НП не
са нарушени сроковете по чл. 34 ЗАНН. АУАН е издаден на 07.11.2021г., на
датата на твърдяните нарушения, а НП - на 26.11.2021 г., тоест преди
3
изтичане на давностните срокове, предвидени в чл. 34 ЗАНН.
При съставянето на АУАН и НП не са допуснати съществени
процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита на
жалбоподателя. Фактическата обстановка, изложена в АУАН, изцяло
кореспондира на тази посочена в НП. Възражението, свързано с мястото на
извършване на нарушението, е неоснователно – същото е посочено ясно и
точно както в АУАН, така и в НП, и не буди съмнение.
Относно нарушението по чл. 103 от ЗДвП.
Съдът намира, че при правилно установена фактическа обстановка,
съвсем законосъобразно контролният орган е квалифицирал извършеното от
дееца като нарушение по чл. 103 ЗДвП.
Съгласно трайната съдебна практика, за да е осъществен съставът на чл.
103 от ЗДвП, сигналът, подаден от контролния орган, следва да бъде по един
от лимитативно изброените в чл. 207 ППЗДвП начини, доколкото със
сигнали, които не са нормативно уредени, водачите не са длъжни да се
съобразяват. Така изрично Решение №334/14.02.2019 година, КНАД № 3730
по описа за 2018 год. на Административен съд Пловдив, Решение № 1974 от
08.10.2018 г. по к. адм. н. д. № 2093 / 2018 г. на XXVI състав на
Административен съд – Пловдив.
В процесния случай е описано в АУАН и НП, а и се установи от
фактическа страна, че сигналът за спиране е подаден от контролния орган по
ясен и недвусмислен начин и то със СТОП- палка от одобрен образец, която е
изрично посочена в чл. 207 ППЗДвП.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че деянието му е
несъставомерно доколкото не бил изпълнил полицейското разпореждане за
спиране не нарочно, а поради обстоятелството, че не забелязал подадения
сигнал със стоп-палка.
Съгласно чл. 7 ЗАНН деянието, обявено за административно
нарушение, е виновно, когато е извършено умишлено или непредпазливо.
Непредпазливите деяния не се наказват само в изрично предвидените
случаи. В случая за нарушение по чл. 103 ЗДвП липсва изрично заявена
законодателна воля непредпазливите деяния да не се наказват.
Съгласно чл. 11 ЗАНН по въпросите на вината, вменяемостта,
обстоятелствата, изключващи отговорността, формите на съучастие,
приготовлението и опита се прилагат разпоредбите на общата част на
Наказателния кодекс. В тази връзка в чл. 11, ал.3 НК е пояснено, че
непредпазливата форма на вина има две форми: небрежност, когато деецът не
е предвиждал настъпването на обществено опасните последици, но е бил
длъжен и е могъл да ги предвиди, и самонадеяност, когато е предвиждал
настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати.
Съгласно чл. 20, ал.1 ЗДвП водачите са длъжни да контролират
непрекъснато пътните превозни средства, които управляват. Според трайната
4
съдебна практика тази норма следва да се разбира като вменяваща
задължение за водача всеобхватно във всеки един момент да наблюдава
околната пътна обстановка, включително за сигналите подавани от
контролните органи по пътищата. Така изрично Решение № 164 от 14.IV.1988
г. по н. д. № 148/88 г., III н. о., Решение № 1234 от 1.ХII.1976 г. по н. д. №
1097/76 г., III н. о. Решение № 59 от 08.06.2011 г. по нак. д. № 650/2010 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 616 от 06.03.2012 г. по нак. д. №
2792/2011 г. на Върховен касационен съд.
От друга страна чл. 20, ал.2 ЗДвП задължава водачите във всеки един
момент да управляват МПС с такава скорост, че да спрат пред всяко
предвидимо препятствие, в този смисъл, те са длъжни да управляват МПС
по начин, позволяващ им да спрат и при подаден в тази насока сигнал от
контролните органи.
От систематичното тълкуване на чл. 103 ЗДвП, чл. 20, ал.1 ЗДвП и чл.
20, ал.2 ЗДвП следва несъмнения извод, че дори и да не е забелязал
контролния орган, подаващ сигнал за спиране със стоп палка по образец, то
жалбоподателят безусловно е бил длъжен да управлява МПС по такъв начин,
че да забележи и да се съобрази с неговите указания.
От друга страна актосъставителят и свидетелят по акта по един
несъмнен начин установиха с показанията си, че сигналът със стоп палка е
бил подаден по ясен, недвусмислен начин, съгласно утвърдените правила,
като от начина на подаването му, дори и при наличието и на други коли в
кръстовището, не би могло да възникне съмнение до кой водач е адресиран. В
тази връзка св. А. изрично посочва и че освен със стоп-палката е направил и
сигнал с ръка, посочвайки водача на автомобила, като по този начин
безспорно е индивидуализирал именно жалбоподателя като лицето, което е
искал да бъде проверено.
От гореизложеното е видно, че жалбоподателят, дори да не е забелязал
подадения сигнал от контролния орган, е бил длъжен и е могъл да стори това,
от което следва, че следва да носи отговорност за нарушение по чл. 103 ЗДвП
при непредпазлива форма на вина - така изрично Решение № 1454 от
21.06.2018 г. по к. адм. н. д. № 3707 / 2017 г. на XXVI състав на
Административен съд - Пловдив, Решение № 1461 от 21.06.2018 г. по к. адм.
н. д. № 1146 / 2018 г. на XXVI състав на Административен съд - Пловдив,
Решение № 388 от 15.03.2017 г. по н. д. № 3025 / 2016 г. на XXVI състав на
Административен съд – Пловдив.
Неоснователни се явяват и възраженията за неспазване на изискването
на Инструкция № 8121з-749 от 20.10.2014г. На първо място следва да се
съобрази, че същите по никакъв начин не влияят на законосъобразността на
процедурата по издаване на АУАН и НП при констатирано от компетентните
органи нарушение, доколкото те касаят задълженията на полицейските
служители, при неспазването на които същите биха носили съответна
дисциплинарна отговорност. Същевременно, видно от чл. 61, ал. 4 от
Инструкцията, спирането на автомобили се позволява включително и на
места, където спирането е забранено, в случай, че е осигурена безопасността
5
на участниците в движението и служителите от наряда. В случая липсват
основания да се счете, че безопасността на участниците не е била осигурена,
като аргумент в тази насока не може да бъде твърдяното от св. Г., че е видяла
в огледалото, че зад автомобила е имало друг автомобил, след като св. А.
изрично също посочва, че е имало един автомобил, идващ от магазин
„Джъмбо“ (т.е. от посока север), но същият е бил далеч. Отделно от това,
движението в кръгово кръстовище предполага същото да се извършва с
намалена скорост, за изискването за която е ноторно известно, че на
процесното кръстовище има поставени знаци за ограничение на скоростта за
включващите се в кръстовището от всички посоки, поради което и не се
съзира твърдяното от жалбоподателя нарушение на инструкцията.
Противното разбиране би довело до недопустимо ограничаване на
служителите на реда да не могат да проверяват автомобили, поради
позиционирането им в най-отдалечената точка от кръговото кръстовище,
което няма как да е била целта на законодателя и би довело до възможност за
злоупотреби от водачите на автомобилите, целящи да осуетят извършването
на проверка.
Липсва СПН и при описанието на нарушението. От фактическа страна
се установява, че жалбоподателят въобще не е спрял при подадения му
сигнал за спиране и е трябвало да бъде догонен, за да му бъде извършена
проверката. В тази връзка, при липсата на каквото и да е спиране след
изричното указване за това, не е било спазено изискването за водача да спре
плавно на посоченото място или в най-дясната част на платното за движение,
каквото е именно изискването на чл. 103 от ЗДвП и което е било правилно
описано от административно-наказващия орган в обжалваното наказателно
постановление.
От административно-наказващия орган е приложена коректната
санкционна норма-чл. 175, ал.1, т.4 ЗДвП. Санкциите са индивидуализирани в
законоустановения минимум- 50 лева глоба и 1 месец лишаване от
правоуправление, поради което не подлежат на коригиране от съда, който
нито би могъл да определи по-висока санкция с оглед принципа за reformatio
in pejus (забрана за влошаване положението на жалбоподателя), нито може да
определи по-ниска санкция с оглед принципа за законоустановеност на
наказанието.
По изложените съображения, санкциите за извършеното нарушение по
чл. 103 от ЗДвП следва да се потвърдят.
Относно нарушението по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП:
Административно наказващият орган правилно е счел, че с действията
си жалбоподателят е допуснал и нарушение на чл. 137а, ал.1 ЗДвП. Съставът
на това нарушение урежда изпълнително деяние, което го определя като
формално нарушение, на просто извършване, осъществявано чрез
противоправно бездействие. При така приетото от фактическа страна и
установено от полицейските служители св. А. и св. Г., с факта на
6
неизпълнение на дължимото правомерно действие, обективният състав на
нарушението е осъществен, като последващи действия на жалбоподателя по
поставяне на колана са без значение за съставомерността на деянието. В
случая не са изложени твърдения и ангажирани доказателства за наличие на
някои от изключващите отговорността обстоятелства по смисъла на чл. 137а,
ал.2 ЗДвП, поради което съдът счете, че жалбоподателят е допуснал
визираното нарушение.
Приложена е и коректната санкционна норма на чл. 183, ал.4, т.7, пр. 1
от ЗДвП за нарушението по чл. 137а, ал.1 ЗДвП. Предвидената санкция е в
абсолютно определен размер, който изцяло кореспондира на определения от
административно-наказващия орган.
Относно нарушението по чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП:
Съгласно чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, водачът на моторно превозно
средство е длъжен да носи свидетелство за управление на моторно превозно
средство от съответната категория и контролния талон към него. Това
задължение е само за водач на МПС, тоест същият е длъжен да носи
съответните свидетелство и талон само при управление на МПС. В случая, от
фактическа страна се установява, че жалбоподателят не е носил СУМПС и
контролен талон именно при управление на МПС, поради което и деянието
му се явява съставомерно. Приложена и правилната санкционна норма на чл.
183, ал. 1, т.1, пр. 1 и пр. 2 от ЗДвП, а наложеното наказание – глоба в размер
на 10 лева, е абсолютно определено в закона и правилно е било наложено на
жалбоподателя.
Относно нарушението по чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП:
Съгласно чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП водачът на моторно превозно
средство е длъжен да носи свидетелство за регистрация на моторното
превозно средство, което управлява. В случая, при така приетото от
фактическа страна, се установява, че жалбоподателят не е носил нужното
свидетелство, като липсват изложени възражения, оспорващи този факт, нито
са изложени съображения защо това не е сторено. Административното
нарушение е безспорно установено, като е приложена и правилната
санкционна норма на чл. 183, ал. 1, т.1, пр. 3 от ЗДвП, а наложеното наказание
– глоба в размер на 10 лева, е абсолютно определено в закона и правилно е
било наложено на жалбоподателя.
По отношение на възражението на жалбоподателя, че за неносенето на
необходимите документи е следвало да му бъде наложено едно наказание,
съдът съобрази, че действително санкцията за неносенето на документи е
определена в една и съща разпоредба – чл. 183, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, уреждаща
както неносенето на СУМПС и контролен талон, така и неносенето на
7
СРМПС. Същевременно обаче не се касае за едно нарушение, като аргумент
за това е, че законодателят е разграничил самите състави на нарушения в
отделни разпоредби – така за неносенето на СУМПС и контролен талон се
явява нарушен чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, а за неносенето на СРМПС се явява
нарушен чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП. Отделно от това, видно е, че с
разграничаването на нарушенията в отделни разпоредби, законодателят е
целил да посочи, че същите имат различни конкретни обекти на закрила – в
първия случай това са обществените отношения, свързани с извършването на
бърза и ефективна проверка на годността на водача да управлява МПС , а
във втория – обществените отношения, свързани с извършването на бърза и
ефективна проверка на годността на самото МПС. Обстоятелството, че
санкциите са посочени в една разпоредба по никакъв начин не променя
обстоятелството, че се касае за две отделни нарушения, като в такава насока е
и задължителната практика на ВАС, обективирана в Тълкувателно решение
№13 от 20.12.2021 г. по тълкувателно дело № 1/2021г. на Общото събрание на
съдиите на Върховния административен съд, при която макар произнасянето
да се отнася за други състави, също касае наличие на две отделни
административни нарушения по ЗДвП, за които е приложима една
санкционна норма.
В случая според съда няма основание за прилагане на чл. 28 от ЗАНН.
Описаните нарушения разкриват типичната, а не по-ниска степен на
обществена опасност на деяния от същия вид. В случая се установява да са
осъществени четири различни нарушения, с извършването на които формално
може да се поставят в опасност както останалите участници в движението
(каквото е неспирането при подаден сигнал, за което св. Г. заявява „ Добре че
колегата се дръпна“), така и животът и здравето на жалбоподателя (при
неносенето на колан). Видно е и от справката за нарушител-водач на
жалбоподателя, че процесните нарушения не се явяват изолирана негова
проява. Отделно от това, конкретната обществена опасност на деянията е
отразена от законодателя с отмерването на сравнително ниски санкции. Не на
последно място, съдът съобрази и че обществените отношения, които
регулира ЗДвП, са от особена значимост, дотолкова че законодателят да
предвиди в чл. 189з от ЗДвП неприложимост на чл. 28 от ЗАНН. Макар
нормата да не е била влязла в сила към момента на извършване на
нарушението от страна на жалбоподателя, същата сочи на законодателния
подход, обосноваващ важността на визираните в закона нарушения. С оглед
на горното, настоящият състав намира, че в случая не са налице основанията
за прилагане на чл. 28 от ЗАНН. Липсата на изрично такова посочване в
Наказателното постановление не се явява съществено процесуално
нарушение, доколкото изискване за такъв реквизит в чл. 57 от ЗАНН липсва.
Цитираното във възражението Тълкувателно решение № 1 от 12.12.2007г. на
ВКС по н.д. № 1/2007г. е в смисъл, че в случай, че са били налице
предпоставките на чл. 28 от ЗАНН и административнонаказващият орган не
го е приложил, то и санкцията за него е последващата отмяна на
наказателното постановление от съда, който следи служебно дали са налице
предпоставките за приложението на института на маловажния случай,
8
доколкото контролът на съда за законосъобразност включва и тази преценка.
В случая обаче, доколкото предпоставките за приложение на чл. 28 от ЗАНН
не са налице, то и липсва основание наказателното постановление да бъде
отменено.
С оглед на изложеното, наказателното постановление се явява правилно
и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора разноски са дължими от жалбоподателя на
въззиваемата страна, но доколкото такива не са били претендирани, нито има
доказателства да са били извършени, то и разноски не следва да бъдат
присъждани.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 21-1030-011159 от
26.11.2021г., издадено от *** в сектор „ПП“ към ОД на МВР-Пловдив, с което
на С. Г. Г. с ЕГН **********, са наложени административни наказания
на основание чл.175, ал.1, т.4 от ЗДвП „глоба“ в размер на 50 лева и
„лишаване от право да управлява МПС“ за срок от един месец за
нарушение на чл. 103 от ЗДвП;
на основание чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от ЗДвП „глоба“ в размер на 50лв. за
нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП;
на основание чл.183, ал.1, т.1 пр.1 и 2 от ЗДвП „глоба“ в размер на 10 лв.
за нарушение на чл.100, ал.1, т.1 от ЗДВП;
на основание чл.183, ал.1, т.1, пр.3 от ЗДВП „глоба“ в размер на 10 лв. за
нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивски Административен
съд в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните за
постановяването му.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9