Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 08.01.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на осми декември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №15065 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 29.07.2019
год., постановено по гр.дело №77454/2017 год. по описа на СРС, ГО, 64 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.Г.М.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 837.56 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия
за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. в топлоснабден имот, находящ
се в гр.София, ж.к.“******, абонатен №245521 и сумата от 37.63 лв., представляваща цена на услугата
дялово разпределение за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год., ведно със
законната лихва върху посочените суми, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№33782/2017 год. по описа на СРС, ГО, 64 с-в – 26.05.2017 год. до окончателното
им изплащане, като са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу И.Г.М. искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 80.05
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата, представляваща стойност на топлинната енергия за периода от
15.10.2015 год. до 27.04.2017 год. и за сумата от 6.86 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от 15.10.2015
год. до 27.04.2017 год. и ответникът И.Г.М. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“
ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
295.64 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 25.33
лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И.Г.М.. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ответникът е
собственик или вещен ползвател на процесния имот, тъй като по делото липсвало
писмено доказателство за това. Такъв
характер нямал списъкът на етажните собственици в процесната сграда.
Доказателствената тежест за установяване на посоченото обстоятелство била на
ищеца съобразно правилото, установено в разпоредбата на чл. 154 ГПК. По делото
не били доказани и размерът на доставената топлинна енергия и изправността на
уредите за отчет. Ищецът не бил доказал основанието за извършването на дялово
разпределение. Исковете били уважени на различни от твърдените от ищеца факти и
обстоятелства. Нормативната уредба – ЗЕ и Наредба № 16-334 за топлоснабдяването,
ясно разграничавали две хипотези – реален отчет и сума за дялово разпределение,
като на практика били уредени различни по вид вземания, произтичащи от различни
правопораждащи факти. Вземането за дялово разпределение било договорно и не
кореспондирало с предмета на делото, а именно доказването на реално потребена
енергия. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част,
а исковете – отхвърлени.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също
така, че ответникът е собственик на процесния апартамент №30, което
обстоятелство се установява въз основа на списък на етажните собственици,
неразделна част от протокол за проведено на 26.08.2002 год. Общо събрание на
етажните собственици на процесната сграда, с който И.Г.М. е декларирал, че е
собственик на имота и титуляр на клиентска партида с №245521 – посоченият документ по своето правно естество е частен
свидетелстващ и доколкото е подписан от ответника и истинността му нито е била
оспорена, нито е била надлежно опровергана в настоящото производство, то следва
да се приеме, че се ползва с доказателствена сила – чл. 180 ГПК; същият
обективира извънсъдебно признание на ответника, че е собственик на жилището,
което при осъществената по реда на чл. 175 ГПК преценка с оглед останалите
данни по делото въззивният съд намира, че отговаря на истината. Ето защо при
липсата както на твърдения, така и на данни, че ответникът се е разпоредил с
правото на собственост, за което е уведомил ищеца /а доказателствената тежест в
тази насока е била негова/, въззивният съд приема, че същият се явява
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на
ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006
год./, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва
да бъде кредитирано, че през исковия период не е имало отоплителни тела в процесния
имот, поради което не е била начислявана топлинна енергия за отопление и
сградна инсталация; монтиран бил 1 бр. технически изправен и сертифициран
водомер за топла вода; че делът на ответника за битово горещо водоснабдяване е бил
изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба; технологичните
разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като общият топломер в абонатната
станция бил преминал през периодични метрологични проверки. Следователно
въззивният съд приема, че е доказана по несъмнен и категоричен начин по делото доставената
в имота топлоенергия в определено количество за исковия период. Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че основание на
предявените главни искове е възникнало облигационно правоотношение между страните
и доставката на топлинна енергия, а не нейното реално отчитане.
Доказано е също
така въз основа на заключението по съдебно-техническата експертиза, че за
периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. стойността на доставена топлинна
енергия за периода е в размер на 837.53 лв.
На следващо място
следва да се посочи, че всички дейности и
обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74
от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012
год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за
извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът
на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ –
съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1
предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и
начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ
/отм./ – действаща нормативна уредба към момента на сключването на договора от 03.10.2002
год. между етажните собственици на процесната сграда и фирмата, извършваща
услугата дялово разпределение.
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В случая СГС
счита, че услугата дялово разпределение е била реално осъществена, а нейната
стойност за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. възлиза на 37.63 лв.,
който извод следва от съвкупната преценка на писмените доказателства и
заключението по съдебно-техническата експертиза.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия и на услугата дялово
разпределение, законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че предявените главни искове се явяват изцяло основателни,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане –
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 29.07.2019 год.,
постановено по гр.дело №77454/2017 год. по описа на СРС, ГО, 64 с-в, в
обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/