РЕШЕНИЕ
№ 3781
гр. Варна, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на седми
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Насуф Исмал
при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева
като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №
20223110107452 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от Й. М. Р., процесуално представляван от
адв. Р. Д., срещу „В.-В.“ ООД, специален отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните,
че ищецът не дължи на ответника сумите, както следва:
1./ 739.98 лева, представляваща главница за консумирана и незаплатена вода по аб.
№ * за имот, находящ се на адреса в *, за периода от 11.05.2009 г. до 16.01.2013 г., ведно със
законната лихва върху дължимата главница, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 05.02.2013 г. до окончателното погасяване на задължението;
2./ 93.38 лева, представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 11.05.2009
г. до 06.01.2013 г.;
3./ 125.00 лева, представляваща сторените в заповедното производство разноски за
заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, за които суми са издадени
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и изпълнителен лист по ч.
гр. д. № 1420 по описа за 2013 г. на РС-Варна, и въз основа на които е образувано изп. дело
№ 182 по описа за 2015 г. на ЧСИ З. Д., вписан в КЧСИ под рег. № *, с район на действие
ОС-Варна, поради погасяването им по давност.
Твърди се в исковата молба, че на 05.02.2013 г. срещу ищеца е инициирано
заповедно производство по реда на чл. 410 от ГПК по заявление на ответника, в резултат на
което е образувано ч. гр. д. № 1420 по описа за 2013 г. на РС-Варна, ГО, 10-ти съдебен
състав. Въз основа на издадената заповед по чл. 410 от ГПК и изпълнителен лист ищецът
бил осъден да заплати на ответника проценсите суми.
По молба на ответника с разпореждане на ЧСИ от 26.02.2015 г. е било образувано
изп. дело № 182 по описа за 2015 г. на ЧСИ З. Д.. В хода на изп. производство на 08.11.2016
г. по делото е постъпила сумата от 40.47 лева от „Д. т.“ ООД, представляваща удръжка от
трудово възнаграждение на ищеца по наложен запор на работната му заплата от съдебния
изпълнител. Твърди се, че след тази дата в продължение на повече от 5 години до настоящия
момент липсват каквито и да било изпълнителни действия, както и липсват данни за
1
постъпване на суми от наложени с образуване на изпълнителното дело запори върху
вземанията за трудово възнаграждение на ищеца или суми по банковите му сметки.
Счита се, че на 08.11.2018 г. изпълнителното дело е прекратено по силата на закона в
хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Излага се, че вземанията на ответника касаят
периодични плащания, поради което спрямо тях е приложим краткия тригодишен давностен
срок, с оглед на което възможността за принудителното удовлетворяване на вземанията на
ответника е отпаднала още на 08.11.2019 г. В условията на евентуалност се сочи, че е
изтекъл и общия петгодишен давностен срок, считано от 08.11.2021 г.
С оглед гореизложеното се моли за уважаване на предявения иск.
Претендират се сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, в който не се
оспорват твърденията, че в полза на ответника срещу ищеца са издадени заповед за
изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист за процесните суми в
производството по ч. гр. д. № 1420 по описа за 2013 г. на РС-Варна, въз основа на които по
молба на ответника е образувано изп. дело № 182/2015 г. по описа на ЧСИ Д..
Поддържа се обаче, че процесните вземания са изцяло и доброволно погасени от
ищеца на каса на дружеството – настоящ ответник на 26.05.2016 г., т.е. преди датата, за
която се твърди, че са погасени по давност, а именно 08.11.2019 г.
По същество моли за отхвърляне на исковата претенция и претендира сторените
разноски.
В хода на проведеното открито съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се
явява лично. Чрез адв. Р. Д. поддържа исковата молба.
Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, представлява се от юрк.
С. С., чрез който поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на
исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
Не се спори между страните по делото, че в полза на ответника срещу ищеца са
издадени заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК и
изпълнителен лист за процесните суми в производството по ч. гр. д. № 1420 по описа за
2013 г. на РС-Варна, въз основа на които по молба на ответника е образувано изп. дело №
182/2015 г. по описа на ЧСИ З. Д..
Видно е от изисканото изп. дело № 182/2015 г. по описа на ЧСИ Д., че същото е
образувано по молба на „В.-В.“ ООД с вх. № 3594/26.02.2015 г. В молбата е обективирано
искане, след като бъдат извършени съответните справки в НОИ, НАП, СВ-гр. В., Община
В., вземанията на оператора да бъдат принудително удовлетворени чрез налагане на запор
върху получаваното от длъжника-ищец трудово възнаграждение или лична пенсия,
евентуално опис, възбрана и продажба на притежаваното от длъжника-ищец
движимо/недвижимо имущество, включително по избран от съдебния изпълнител способ,
съгласно разпоредбата на чл. 18 от ЗЧСИ. В резултат на това са извършени справки в НАП,
КАТ, СВ-гр. В. и Община В..
С разпореждане от 17.03.2015 г. е наложен запор върху вземанията на ищеца-
длъжник за трудово възнаграждение, дължимо от работодателя „Б.“ ЕООД.
На 21.03.2015 г. е изпратено запорно съобщение до третото-задължено лице „Б.“
ЕООД.
С постановление от 03.04.2015 г. държавата е присъединена като взискател по
изпълнителното дело досежно публичните задължения на длъжника-ищец.
Видно е от представената по делото разписка, че на 06.04.2015 г. ищецът-длъжник
лично е получил книжата, адресирани до него по изп. дело, в канцеларията на ЧСИ.
На 08.04.2015 г. в деловодството на ЧСИ е постъпил отговор от работодателя „Б.“
ЕООД, от който е видно, че върху вземането на ищеца-длъжник за трудово възнаграждение
2
са наложени общо три запора, поради което от общата удържана сума в размер на 150.00
лева, работодателят ще превежда по сметка на съдебния изпълнител по процесното изп.
дело 1/3 част или 50.00 лева в изпълнение на запорното съобщение.
На 24.04.2015 г. и на 29.05.2015 г. по сметка на ЧСИ са преведени общо 200.00 лева
/по 100.00 лева/ от страна на работодателя „Б.“ ЕООД, която сума е разпределена на
29.05.2015 г. с протокол за извършено разпределение, като на 15.07.2015 г. в полза на
взискателя-ответник е преведена сумата в размер на 127.46 лева.
Видно е от представената по делото справка за актуално състояние на всички трудови
договори на ищеца, че последният е бил страна по трудов договор с работодател „Б.“ ЕООД
за периода от 16.01.2015 г. до 26.05.2015 г.
Със запорно съобщение от 20.06.2016 г. е наложен запор върху вземанията на
длъжника-ищец за трудово възнаграждение, дължимо от работодателя „Д. т.“ ООД.
На 08.11.2016 г. по изп. дело от работодателя „Д. т.“ ООД в изпълнение на запорното
съобщение е постъпила сумата в размер на 40.47 лева, която е разпределена на същата дата с
протокол за извършено разпределение по описа на ЧСИ, като в полза на взискателя-
ответник е преведена сумата в размер на 40.39 лева.
Видно е от горепосочената справка за актуално състояние на всички трудови
договори на ищеца, че последният е бил страна по трудовия договор, сключен с „Д. т.“
ООД, за периода от 13.05.2016 г. до 19.09.2016 г.
На 25.05.2017 г. по изп. дело е постъпила молба от взискателя-ответник, с която
последният е актуализирал непогасения остатък от задължението, посочвайки, че същият
възлиза на 154.38 лева, представляваща дължими разноски. Към молбата е приложена и
справка за облога и плащанията на частен абонат с кл. № *, от която е видно, че на
08.07.2015 г. ищецът е погасил задълженията си към ответника по фактури, издадени в
периода от 11.05.2009 г. до 11.06.2012 г., чийто общ размер възлиза на 696.26 лева, а на
26.05.2016 г. ищецът погасил задълженията по фактурите, издадени за периода от 09.07.2012
г. до 05.03.2013 г., чийто общ размер възлиза на 350.83 лева, включително на 26.05.2016 г. е
погасил и вземанията за разноски по заповедта по чл. 410 от ГПК в размер на 125.00 лева и
разноските за издаване на изпълнителен лист в размер на 5.00 лева.
Със съобщение от 09.06.2017 г. ЧСИ е уведомил ищеца-длъжник, че задълженията му
по изп. дело са, както следва: 154.28 лева - разноски към взискателя „В.-В.“ ООД; 270.33
лева – такси по ТТРЗЧСИ и 776.87 лева – публични задължения към Държавата.
По делото е представена и спогодба от 31.08.2020 г., подписана между страните по
делото, с която същите са се споразумели дължимите суми по фактури за периода от
08.09.2016 г. до 05.06.2017 г. за обект, находящ се в с. И., с абонатен № *, чийто общ размер
възлиза на 196.04 лева, да бъдат заплатени от потребителя в срок до 30.09.2020 г.
От служебно извършената справка по абонатния номер на ищеца-потребител в
интернет страницата на оператора е видно, че към 02.12.2022 г. най-старата непогасена
фактура е от дата 15.04.2021 г. и е издадена за отчетен период от 05.03.2021 г. до 12.04.2021
г. за сумата в размер на 13.28 лева – цената на потребените В. услуги и 2.09 лева –
мораторна лихва, начислена за периода от 15.05.2021 г. до датата на служебната справка от
02.12.2022 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Съгласно чл. 439 от ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като
искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. За да
бъде уважен предявеният иск, ищецът следва да установи по несъмнен начин в условията на
пълно и главно доказване твърдените от него обстоятелства, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е било издадено изпълнителното
основание, до предявяване на настоящия иск, които да водят до погасяване на възможността
те да се събират принудително – изтекла пълна 3 годишна давност от последното валидно
изп. действие, доколкото вземанията за потребените ВиК услуги са периодични плащания
по смисъла на ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай
3
изпълителното основание е заповед за изпълнение на парично задължение, издадена по реда
на чл. 410 от ГПК, а съдебното дирене, с оглед липсата на упражнени права в срока по чл.
414 от ГПК, е приключило с влизане в сила на заповедта по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.
гр. д. № 1420 по описа за 2013 г. на РС-Варна. Заповедта е влязла в законна сила най-късно
на датата на издаване на изпълнителния лист, а именно 25.06.2013 г., доколкото ч. гр. д. №
1420 по описа за 2013 г. на РС-Варна, ГО, 10-ти съдебен състав е унищожено по правилата
на ПАС и не е възможно да се прецени на коя дата заповедта е връчена на длъжника-ищец и
на коя дата е изтекъл двуседмичният срок за възражение по чл. 414 от ГПК /според
редакцията на ГПК към онзи момент/. Ищецът се позовава на факта на изтичане в негова
полза на погасителния давностен срок след завеждане на индивидуалното производство по
принудително изпълнение. Погасяването по давност не може да се съобразява служебно – то
настъпва само при позоваване от страна на длъжника, от една страна, и от друга страна,
следва да се установи тригодишен период, в който да не са извършвани никакви действия по
принудително осъществяване на вземането.
Тезата на ищеца се основава на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, съобразно която, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е
прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие. Давността, съгласно чл. 116, б. "в" от ЗЗД се прекъсва от предприемането на кое
да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В мотивите на т.
10 от т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС са изброени действията за принудително
изпълнение – налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Ето защо, твърди
ищецът, след като е налице прекратяване на изпълнителното прозиводство по изп. дело №
182/2015 г. по описа на ЧСИ З. Д., рег. № * в КЧСИ, с район на действие ОС-Варна, на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, то след това не са налице никакви валидни
изпълнителни действия и погасителната давност не е прекъсвана никога.
На първо място следва да се отбележи, че съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.
В конкретния случай вземанията са установени с влязла в законна сила на 25.06.2013 г.
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. №
1420 по описа за 2013 г. на РС-Варна, чиито последици следва да бъде приравнена на
влязлото в законна сила съдебното решение. Т.е. от този момент /25.06.2013 г./ е започнал да
тече три годишният давностен срок. Подобно разрешение в максимална степен съответства
на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да
се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които
са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по-
неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той
направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия исков ред. Съответно, не би
следвало да се приеме, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е приложима само по отношение на
влязло в сила решение, но не и по отношение на влязла в сила заповед за изпълнение,
доколкото това би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила
съдебни актове, да се придадат различни правни последици досежно теченето на давността.
Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове,
които са били стабилизирани. В подобен смисъл е и каузалната практика на ВКС,
пбективирана в множество съдебно актове, които настоящия съдебен състав напълно
споделя /определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО,
определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение №
576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480 от
19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО/.
Установи се по делото че е образувано и индивидуално производство по
принудително изпълнение по изп. дело № 182 по описа за 2015 г. на ЧСИ З. Д.. Както се
посочи и по-горе давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително
4
изпълнение – арг. от чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. В конкретния случай последното изпълнително
действие е налагане на запор върху вземанията на длъжника-ищец за трудово
възнаграждение, дължимо от работодателя „Д. т.“ ЕООД, на 20.06.2016 г., от който на
08.11.2016 г. по изп. дело, в изпълнение на запорното съобщение, е постъпила сумата в
размер на 40.47 лева, от която на същата дата е разпределена в полза взискателя-ответник
сумата в размер на 40.39 лева.
Настоящият съдебен състав споделя каузалната практика на ВКС, обективирана в
решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., Г. К., ІV ГО на ВКС и решение №
51 от 21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г., Г. К., ІV ГО на ВКС, за това че горепосоченото
ТР няма обратно действие. Касационната инстанция приема, че прилагането на даденото с
посоченото ТР тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица
погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни
производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С
оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване
на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и
до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. С даденото с ППВС №
3/18.11.1980 г. тълкуване, образуването на изпълнителното производство прекъсва
давността като по време на изпълнителното производство давност не тече. Поради даденото
с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да намери
приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата,
които са били реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото ТР
ще се прилага от този момент за в бъдеще.
С оглед на горното, извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк.
д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от
датата на обявяването на ТР, като даденото с новото тълкуване разрешение се прилага от
тази дата /26.06.2015 г./ и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това,
доколкото в противен случай би се стигнало до накърняване на основни принципи на
правовата държава, като напр. принципите за правна сигурност, правна предвидимост на
последиците от предприето поведение, равнопоставеност и забраната за злепоставяне.
Т.е., от горното следва, че в конкретния случай давността е започнала да тече от
влизане в сила на заповедта по чл. 410 от ГПК, а именно 25.06.2013 г. и до изтичане на
тригодишния срок по чл. 111, б. „в“, предл. трето от ЗЗД – 25.06.2016 г., е прекъсната първо
на 26.02.2015 г. с депозиране на молба за образуване на изпълнително дело, в която е
обективирано нарочно искане за налагане на запор върху вземанията на длъжника за
трудово възнагражение; след това с налагане на запорите върху вземанията на длъжника-
ищец за трудови възнагражения, дължими от „Б.“ ЕООД на 21.03.2015 г. и от „Д. Т.“ ООД
на 20.06.2016 г. и най накрая разпределянето на постъпилата от запора сума в полза на
взискателя-ответник на 08.11.2016 г. След 08.11.2016 г. няма данни да са предприемани
изпълнителни действия по изп. дело № 182/2015 г. на ЧСИ З. Д. в продължение на повече от
две години нито по молба на взискателя-ответник, нито по почин на ЧСИ, въпреки
разпоредбата на чл. 18 от ЗЧСИ, поради което производството е прекратено ex lege, считано
на 08.11.2018 г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, доколкото последното
изпълнително действие е разпределянето на постъпилата сума от запора на трудовото
възнагражение на длъжника-ищец, преведена от бившия работодател „Д. т.“ ООД,
доколкото трудовият договор е прекратен още на 19.09.2016 г.
По време на висящността на изп. дело № 182/2015 г. на ЧСИ З. Д. обаче давностният
срок не е спрял да тече, доколкото към дата на обявяване на ТР № 2/26.06.2015 г.,
постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно 26.06.2015 г.,
производството по изпълнителното дело е било висящо и следователно т. 10 от цитираното
ТР, с което е отменено на ППВС № 3/18.11.1980 г., е породило своето действие. Актът на
съдебния изпълнител по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК няма конститутивно действие. Съдебният
изпълнител само прогласява в своя акт настъпилото по силата на закона прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти, т. е. актът му
има декларативен характер и липсата на постановление на ЧСИ не променя извода на съда
за преустановяване висящността на производството по изп. дело № 182/2015 г. на ЧСИ З. Д.,
5
считано от 08.11.2018 г. и всички действия след тази дата биха били невалидни и няма да
доведат до прекъсване на давностния срок.
В същото време обаче, от ангажираната по делото справка за облога и плащанията на
частен абонат с кл. № * от дата 02.05.2017 г., приложена по изисканото изп. дело, се
констатира по несъмнен начин, че ищецът-длъжник с плащанията, които е направил на
08.07.2015 г. и на 26.05.2016 г. напълно е погасил задълженията си за В. услуги, за които са
издадени фактури за периода от 11.05.2009 г. до 05.03.2013 г., включително е погасил и
присъдените със заповедта по чл. 410 от ГПК съдебно-деловодни разноски за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение. Справката е в унисон както със служебно
извършената справка в интернет страницата на оператора, така и с молбата на взискателя-
ответник от 25.05.2017 г., в която последният признава, че задълженията за главница и
лихви – предмет на изпълнението, са погасени, като дължими остават единствено
разноските в размер на 154.38 лева, без да се посочва дали се касае за тези, които са сторени
в хода на изпълнителното производство или тези, които са сторени в хода на ч. гр. д. №
1420/2013 г. на РС-Варна, но, имайки предвид справката за облога и плащанията от
25.05.2017 г., съдът достига до несъмнения извод, че се касае за разноските по изп. дело.
Макар и висящността на изп. производство да е преустановена по силата на закона,
липсата на нарочен акт от съдебния изпълнител най-вероятно е обусловена от дължимите
разноски към ответника-взискател, сторени по изп. дело в размер на 154.38 лева, както и от
вземанията на ЧСИ, начислени по ТТРЗЧСИ и публичните вземания на Държавата, която е
присъединен взискател по право на основание чл. 458 от ГПК, които обаче не могат да бъдат
предмет на иска по чл. 439 от ГПК.
Крайният извод на съда е за неоснователност на иска по чл. 439 от ГПК, доколкото
към датата на завеждането му оспорените вземания, обективирани в заповедта по чл. 410 от
ГПК и изпълнителния лист, издадени по ч. гр. д. № 1420/2013 г. на РС-Варна, са погасени от
ищеца-длъжник с плащанията, които е направил още на 08.07.2015 г. и на 26.05.2016 г.,
включително със сумите, които са постъпили от наложените запори върху трудовите му
възнаграждения в хода на индивидуалното производство по принудително изпълнение и
разпределени от ЧСИ в полза на взискателя, респективно на 29.05.2015 г. и 08.11.2016 г.
Като към тези моменти производството по изп. дело № 182/2015 г. на ЧСИ З. Д. е било
висящо и задълженията са били изискуеми и ликвидни и непокрити от краткия тригодишен
погасителен давностен срок по чл. 111, б. „в“, предл. трето от ЗЗД.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход на спора в полза на ответника на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от
ГПК следва да се присъдят сторените съдебно-деловодни разноски, съразмерно с
отхвърлената част от предявения иск, чийто общ размер възлиза на 100.00 лева,
представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски за юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда съобразно действителната фактическа и правна
сложност на делото и обема на оказаното професионално съдействие.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, предявения от Й. М. Р., ЕГН **********, с адрес: * против „В.-В.“
ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: *, специален отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между
страните, че ищецът не дължи на ответника сумите, както следва:
1./ 739.98 лева, представляваща главница за консумирана и незаплатена вода по аб.
№ * за имот, находящ се на адреса в *, за периода от 11.05.2009 г. до 16.01.2013 г., ведно със
законната лихва върху дължимата главница, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 05.02.2013 г. до окончателното погасяване на задължението;
2./ 93.38 лева, представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 11.05.2009
г. до 06.01.2013 г.;
6
3./ 125.00 лева, представляваща сторените в заповедното производство разноски за
заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, за които суми са издадени
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и изпълнителен лист по ч.
гр. д. № 1420 по описа за 2013 г. на РС-Варна, и въз основа на които е образувано изп. дело
№ 182 по описа за 2015 г. на ЧСИ З. Д., вписан в КЧСИ под рег. № *, с район на действие
ОС-Варна, поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК, Й. М. Р., ЕГН **********, с
адрес: * ДА ЗАПЛАТИ в полза на „В.-В.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление: *, сумата в общ размер от 100.00 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Варна в двуседмичен срок
от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7